Автор: Мария Пеева

Идеята за това писмо ми дойде след разговор преди няколко дни с мой отколешен приятел.

- Защо не вземеш да дойдеш на прайда? – ми каза той.

- Е, знаеш, че не си падам. – му отговорих. – А и няма да съм в свои води. Как ме виждаш с шарена коса и леопардова рокля?

- Срам ли те е от мен? – ми каза той.

- Естествено, че не. – му отговорих. – Ти си такъв, какъвто си. Какво има да ме е срам?

- Срам ли щеше да те е, ако ти бях брат?

- Глупости! Щях да се гордея с брат като теб! Ти си талантлив, чаровен, умен и най-вече си непоносимо добър, дори когато си вредиш.

- А ако ти бях син? Щеше ли да се срамуваш от мен? Щеше ли да криеш от приятелите си? От хората, които те четат и ти вярват? Щеше ли да дойдеш на прайда тогава?

- Не знам. – отговорих. – Хващаш ме неподготвена. Не съм задълбавала толкова в тези въпроси.

После дълго мислих върху този разговор. И понеже съм си обещала да съм напълно искрена не само с приятелите си, не само с вас, които ме четете и ми вярвате, но преди всичко със себе си, сега четете това...

ПИСМО ДО МОЯ ПРИЯТЕЛ – ГЕЙ

Помниш ли как ми каза, че си гей? По онова време това си беше „мръсна, малка тайна“. Не че не съм се досещала, тези неща си личат. Но го почувствах като привилегия, че избра точно мен, за да се разкриеш за първи път извън тесния ви социален кръг. Мен, традиционалистката, омъжената, християнката, мъжката майка. Тогава си обещах, че винаги ще те подкрепям и ще те защитавам, ако някой подхвърля гадни шегички зад гърба ти. Пред теб не биха си го позволили, защото може да си гей, но също така си и мъж много повече от някои други.

Знам, че животът ти не е лесен. Няма и да стане. Гей или хетеро, никой не иска да бъде самотен. А в твоя живот има много повече самота отколкото в живота на всеки „нормален“. Защото майка ти все още се просълзява, че няма да й доведеш снаха и да й народите куп малки сладки внучета, а баща ти все още се срамува и се прави, че не съществуваш. Да не говорим колко по-тесен е кръгът, в който можеш да си намериш партньор, за да споделиш живота си с него и колко по-трудно се поддържа стабилна връзка във вашия свят. И как това би се приело от всички около вас – съседи, колеги, дори приятели.

Защото ние сме злобни към всички различни. Спомняш ли си как веднъж ти казах да не го приемаш лично, когато някой, сляп за ориентацията ти, беше разказал виц за хомосексуалните пред теб? Гаден виц, от който на човек му застава буца на гърлото, и без да е хомосексуален. Но как може да не приеме човек лично омразата? Като кокошките сме – когато се появи някоя с различно оперение, я кълвем до смърт. Нищо, че може да е по-красива от останалите. Може би и точно заради това. Защо го правим? Какво защитаваме? Християнският морал ли? Всички ли сме християни? Всички ли сме морални? Какво право имаме изобщо да съдим когото и да било? „Нека пръв хвърли камък този, който е безгрешен“. Не знам дали си наясно какво значи „безгрешен“ според Библията? Който не е правил секс преди брака или извън брака, който не е мастурбирал, който не се е напивал, който не е сребролюбец, който не се кланя на идоли, който спазва почивния ден, който не краде и не лъже, който не пожелава чуждото… Много станаха изискванията, питам се дали изобщо някой може да им отговори. Но си прав, че е лицемерно от страна на църквата да си затваря очите за извращенията в манастирите, а да осъжда хората, които открито заявяват какви са.

Вече мога да отговоря на последния ти въпрос. Не бих се срамувала, ако си ми син и не бих те крила. Да, ще ме боли, но не защото си различен от мен. А защото всяка майка иска децата й да живеят леко и щастливо. Пък вашият живот не е лек. Все още сте заклеймени, все още политици се изправят и твърдят, че хомосексуализмът е болест. С един политик съм съгласна обаче, макар и моите основания да са различни от неговите. Вие не трябва да се криете. За да не ви изнудват, за да не използват срещу вас същността ви, за да не ви унижават. Хомосексуализмът не е нещо, от което трябва да се срамува човек. То просто е факт от живота ти. И когато ние, „нормалните“, приемем, че не е повод за срам, тогава няма да има и необходимост вие, различните, да го превръщате в повод за гордост.

Попита ме дали бих дошла на прайда.

Знаеш ли, може и да дойда. Точно защото там няма да съм в свои води.

Нека веднъж и аз да почувствам какво е да си различен.

Може би ще ви е интересно да прочетете и още нещо за гей хората. А една много щура мама, по прякор Холерата сме ви представили в тази статия.

Автор: Мария Пеева

Преди няколко години три поредни лета грабвах хлапетата и забягвах на морето за целия сезон. Благословена съм с професия, която ми дава голяма свобода - един лаптоп и сравнително добър интернет са всичко, което ми трябва. Бяхме открили едни симпатични англичани, които даваха под наем цял апартамент в малко комплексче на самия бряг, за стойността, която бих платила за една седмица в някой измислен ол инклузив в прехвален курорт. Хората бяха пробвали да отдават през агенция, но попаднали на мошеници и се разочаровали, така че нашата оферта им дойде добре – няма разправии, няма нови наематели, няма ангажименти с почистване, прибират си една чиста сума в началото на лятото, а колко ще седим там, не ги интересува, стига накрая да си платим консумативите и евентуалните поражения.

Апартаментът не беше нищо луксозно, но не сме и търсили разкош. Беше чистичко, оскъдно мебелирано, но си имаше пералня, кухничка, работещ хладилник, две спални и тераса, от единия край на която, ако малко се повдигнеш на пръсти и изпънеш шия, се виждаше морето. Обожавахме това местенце, не заради друго, а заради чудесните спомени, които събрахме там и хубавите хора, които срещнахме. По едно време искахме дори да го купим, но сделката се размина, и слава богу, защото само година по-късно започна голямото презастрояване в този район и на четвъртото лято водата беше толкова мръсна, че след седмица престой хлапето ми стигна до болница, а аз набързо прибрах почти неразопакованите куфари и се обадихме на таткото да си ни води към София. Много ми е мъчно за всички подобни вълшебни кътчета, които тъпо, упорито и целенасочено съсипваме година след година, докато един ден не стане така, че всичките хубави ваканционни спомени на българите ще бъдат от чужбина.

Във въпросното комплексче по незнайни за мен причини българи почти нямаше, освен едно-две мили семейства, озовали се там по случайност, като нас. Мнозинството летуващи бяха англичани - собственици или техни близки. Имаше и малка част руснаци, които обаче с всяко лято се увеличаваха, а англичаните бавно се оттегляха и им продаваха имотите си. И едните, и другите бяха предимно семейства, като англичаните бяха най-вече на средна възраст или над нея, имаше доста двойки, както и многодетни семейства, но и не малко единаци – мъже, или жени, които просто прекарваха лятото там, без никаква постоянна компания или необходимост от такава. Срещаха се и няколко странни птици, които се дистанцираха от всички, а моето развинтено въображение току припознаваше сред тях някой издирван убиец психопат или престаряла рок звезда под прикритие. Руснаците бяха предимно майки и баби с децата си, от време на време се завърташе по някой съпруг, те си общуваха предимно помежду си и с никой от тях не успяхме да се сприятелим.

Докато с англичаните на бърза ръка си станахме първи дружки. След като установиха, че вече си имам баща за децата, не скланям на one night stand, пия бира, танцувам бясно, говоря английски с акцент почти като на кралицата и се смея гръмогласно на вицовете им, мъжете ме приеха като част от тайфата, а жените се успокоиха, че няма да наруша динамиката на групата, и усмивките им станаха малко по-искрени. Освен това хлапетата ми са толкова сладки, че на бърза ръка влязоха под кожата на всички и на втората седмица вече си бяхме едно голямо семейство, което всяка вечер се събираше в кръчмата на комплекса, невероятен пъб, сглобен от подръчни материали, по стените на който висяха тениски на футболните отбори и постоянно кънтеше рок. Там всеки сядаше където свари, хапвахме най-вече шопска салата, шкембе, картофки и кюфтета, изпиваха се безумни количества бири, посрещахме с шумни възгласи всеки новодошъл, а по малките часове се вихреха и щури танци, които обикновено приключваха със среднощни скокове в басейна на комплекса, напук на всички правила. Англичаните са хора, които умеят да разпускат, не мога да им отрека. При това пиенето им е такова, че не налитат на бой, не стават нагли, неприятни, досадни. Поне такива бяха онези, моите англичани. Как е по Слънчев бряг, нямам представа. Но нашите хора умееха да се наливат, без да се оливат. Най-големият ми син, тийнейджър към 17-те по онова време, веднъж си доведе приятелите за няколко дни, и на тези привидно „обръгнали на купон‘ хлапета, направо им се кръстоса погледа като видяха как се забавляват „лелките“ и „чичковците“, които през деня кротко дремеха по терасите си с книжка в ръка или просто зареяли поглед в нищото.

Семейството, за което искам да ви разкажа, не идваше в кръчмата, нито на плажа. Повечето англичани всъщност не ходеха на плаж. Беше им достатъчно малко да ги палне слънцето, да се топнат в басейна, да поплуват в морето рано сутрин и да дишат хубавия морски въздух. Въпросната двойка бяха доста по-възрастни от нас. Лицата им прилича на екзотични стафиди – сбръчкани, розови, целите на старчески петна и изгорели от слънцето, макар че така и не ги видях да си подават носа навън. Всъщност за всичките тези години не ги видях никъде другаде освен на малката им тераса и вероятно нямаше да им обърна повече внимание след любезния поздрав, ако веднъж, подминавайки ги, не забелязах, че на терасата си гледат две големи саксии – в едната имаше домати, а в другата - трева. „Да им се ненадява човек“, подсмихнах се наум. Първото лято бяхме само на „Hi, Maria”, “Hi, Jess, hi, Ted”. На следващото вече обсъждахме и дяволски горещото време, веднъж им занесох кекс, който децата отказаха да ядат, защото беше с плодове. Те охкаха и ахкаха, а после ме поканиха на чай за следващия ден, аз приех, и така полека-лека се посближихме.

Бяха спокойни, кротки, благи хора. Винаги усмихнати, винаги с добра дума за децата и някоя шега за мен. Ръцете им често се търсеха. Не ми приличаха на стара двойка, имаше в тях някаква тръпка, която ме караше да мисля, че са се намерили съвсем скоро, вече на зрели години. Старите двойки рядко се споглеждат, обикновено гледат успоредно, в една посока, даже заедно извъртат очи, сякаш са скачени организми и единият следва другия дори в погледа. Тези двамата обаче се гледаха в очите, все едно днес са се намерили и все още се страхуват да не се изпуснат. Не говореха за миналото си, не посрещаха гости – племенници, деца, внуци, като повечето резиденти в комплекса, което още повече ме караше да мисля, че са двойка отскоро. Все още не са успели да натрупат общи спомени и приятели. „Може би тя е вдовица, а той е бил ерген и изведнъж е осъзнал, че тя е жената на живота му. Или пък са разведени, и децата и на двамата им се сърдят и затова не ги посещават. А може и да са се обичали години наред, но нещо ги е спирало и накрая са се решили и са избягали от всички.“ Такива мисли ми се въртяха в главата, а моята възрастна английска двойка продължаваше да краси терасата заедно с домата и тревата. Бяха си абсолютно самодостатъчни и излъчваха безоблачно щастие, блаженство и дзен, за каквито човек може само да мечтае.

Пропуснах да кажа, че в онези лета, постоянно се отбиваха приятели за дълъг уикенд, даже и за седмица. На бърза ръка им намирах апартаменти от англичаните на съвсем прилична цена и ги включвах в купона. Признавам, че мъничко ми се нарушаваше спокойствието, защото българите, за разлика от новите ми английски приятели, постоянно ми даваха зор – да побързаме за плажа, да побързаме за обяд, да резервираме маса за вечеря… вече бях навикнала на летния режим на англичаните, в който единственото правило беше, че няма правила и всеки почива както си иска, без да се съобразява с околните или на свой ред да има някакви претенции към тях. Харесваше ми да се движим като свободни електрони напред-назад, и просто да си прекарваме добре, когато се сблъскаме някъде случайно, а не всичко да е предварително уговорено с час и място на действието.

Едно от семействата, които се отби за няколко дни, познавахме още от студентските ни години. Бяха заедно почти толкова време, колкото и ние с Иван, но на онова море забелязах, че нещата между тях са тръгнали на зле. Всяка втора дума на жената беше забележка, на която мъжът отговаряше в добрия случай с кисела усмивка, все едно е казала неуместна шега, а в лошия – с повишаване на тон, и дори с избухване, след което жената се спъхваше като спукан балон, навеждаше глава и мълчеше часове наред със стиснати устни. Виждах всичко това, но не смеех да попитам, защото някои въпроси е по-добре да не бъдат задавани. Веднъж обаче, когато бяхме двете сами на плажа и се наливахме с мохито, жената ми призна, че преди няколко месеца е пометнала, след като три години безуспешно се опитват да си направят бебе и оттогава между тях не върви. Беше убедена, че той я обвинява, задето е изгубила бебето и съответно не можеше да му прости, че е толкова безчувствен към страданието й.

- Все едно съм го искала! – не спираше да повтаря. – Все едно АЗ съм го искала.

Сякаш най-голямата й болка не беше загубата на дългочаканото дете, а че той я залива с безразличие, хлад и неизказани обвинения.

Дали е било така? Не знам. Какви думи са си разменяли насаме, какво е крещяло мълчанието им… Само те си знаят. Това, което се виждаше отстрани, беше една кисела и недоволна, вечно мрънкаща жена, и един мъж, който търпи, търпи, а накрая вземе, че избухне и я докара до рев. Въпреки убедеността й, че той я обвинява, изглеждаше точно обратното - сякаш тя упреква него, а той търпи мълчаливо, докато чашата му прелее. В такива отношения не може да се меси човек, защото уравнението крие твърде много неизвестни и не ми оставаше нищо друго, освен да я почерпя едно мохито и да се опитам да й вдъхна малко кураж, за да погледне напред и да се опита да му прости „безразличието“. „Може би го изживява по своему“, казах. „Всичко минава“, казах. „Ще си имате друго дете“, казах. И така нататък, стандартните глупости, които на никого не помагат в такива ситуации. Виждах гнева й, виждах обидата й, виждах горчивината, която все повече набъбва, разширява се и ги залива.

Един ден двамата се скараха грозно на обяд в ресторанта за някаква дреболия, която вече не помня. Жената стана демонстративно и отиде да си стяга багажа, а мъжът остана при нас на масата, объркан, смачкан и същевременно накокошинен, като петле, готово на бой. Хукнах след нея да се опитам да я успокоя. Последва малка сцена на рев в стаята, след което все рокли, козметики и чехли бяха натъпкани в куфара, тя си повика такси и пред изумения ми поглед си замина наистина. Из стаята останаха разхвърляни няколко мъжки тениски и шорти, които горкият човечец нямаше дори в какво да прибере, та се наложи да му заемем един сак малко по-късно.

Докато я изпращах, моето английско семейство ни наблюдаваше от терасата. Запалих една цигара, цялата разтреперана, защото по някаква причина се чувствах виновна, че не съм успяла да я спра.

- Come have a cup o’ tea, Maria (Ела на чаша чай, Мария) – обади се Тед, докато минавах покрай терасата.

- No, no, thanks, I am fine. (Благодаря, няма нужда) – му се усмихнах малко насила. А Тед се наведе през парапета, хвана ме за ръката и ми каза тихо, като натъртваше на всяка дума, сякаш споделя някоя голяма и важна тайна.

- You should let the bitterness go, Maria. That’s all it takes. You should let the bitterness go. (Отърси се от горчивината, Мария. Само това помага. Остави горчивината да си отиде.)

Кимнах и му се усмихнах учтиво, но не се замислих особено над думите му.

Мъжът от скараната двойка си тръгна на същия ден. Изглежда все пак успяха да се помирят някак, защото скандалът заглъхна и повече не се спомена.

На следващото лято не видях английското семейство с доматите и тревата.

След време попитах моята хазяйка къде са изчезнали Джес и Тед. Тед се влошил рязко, обясни ми тя. Ракът се върнал. Отказал лечение, но поискал да го изпратят на родна земя.

- 40 години брак – ми каза. – Не знам как ще се справи Джес без него.

- 40 години? Но аз ги мислех за съвсем млада двойка, та те постоянно се държаха за ръцете. Нямат ли деца, някой, който да й помогне?

- Имаха син. Починал на 27 години, катастрофа. А terrible, terrible loss (ужасна, ужасна загуба). – англичанката поклати глава и замълча, а после смени темата.

Попитах я отново за Тед и Джес в края на лятото, когато разбрах, че нашето приятелско семейство се развежда. Старите англичани все още държаха фронта.

В крайна сметка се оказа, че горчивината убива по-бързо от болестта.

От няколко лета не съм се завъртала към онзи край. Но се надявам, че на малката тераса все още зреят доматите и тревата събира слънце, заедно с двама розови, стафидени старци, които здраво са се вкопчили един в друг. И никак не се оставят на горчивината.

Препоръчваме ви и още един морски разказ - Майките, които са тук. А ако ви се иска нещо забавно, можете да погледнете Плажна свалка.

Автор: Валентина Вълчева

Нали помните онзи образ на Георги Мамалев, на когото все някак така... международно му звънеше телефончето? Общо-взето съм в подобна ситуация, откакто се зададе второто дете. Един месец преди раждането таткото реши, че ролята му на глава на семейство изисква известни жертви в името на финансовата ни стабилност, и отпраши по Европа с някакъв ТИР.

И станахме част от статистиката. Волю-неволю, наложи му се да се превърне в онова, което аз наричам месинджър-родител. Може да има и други варианти, но в Северозападна България голяма част от тях не съществуват.

Та покрай принудителната раздяла връзката ни мина на друго ниво. Казват, че невидени очи бързо се забравят. Ами да ви споделя – не е вярно. Не е въпрос на разстояние, въпрос на чувства е. Ако е истинско, ще издържи. Ако е било за авантюрата, след първия километър помежду ви – „Сбогом! Прощавай!” Явно при нас някак е станало истинско, защото се оказа, че разстоянието не само че не ни разделя – дори напротив. От разстояние по телефона си казахме неща, които очи в очи вероятно нямаше да си кажем и след сто години. А може би щяхме – не знам.

Е, не е лесно. Не е лесно да е по месец-два-три далеч от децата. Не е лесно при всяка новина за катастрофирал камион да чакам подробностите в новинарските емисии и да стискам палци и този път да е някой друг. Не е лесно да обяснявам на големия син къде е татко му и кога ще се върне (и без това обикновено не знам нито едно от двете). След два месеца? А колко е два месеца?... Не знам как да обясня колко е два месеца на четиригодишно дете. Не знам. Много ли е? Ами... зависи. В нашия случай – да, много е. Обаче пък като си дойде тати в почивка, месец-два изведнъж стават ужасно малко време. Ето ти Теорията за относителността на Айнщайн доказана в ежедневието! Общо взето всичко е относително – въпрос на гледна точка.

Преди време на кафе с една приятелка я попитах къде е мъжът ѝ, който също пътува често из Европа. Отговори ми малко на майтап:

- Не знам, ама вчера се обади да ми каже, че е пристигнал.

Тогава ми се видя странно и си помислих нещо в смисъл „Ама как може чак пък толкова да не й пука?!”. Едва когато се озовах в същата ситуация осъзнах, че понякога и това е достатъчно, за да си спокойна, че без значение къде е – той е добре. Ако ще и на Луната да е, жив и здрав е. Това стига, за да спиш спокойно.

Месинджър и Вайбър ни станаха като въздух и вода. За добро, за лошо – слава Богу, че ги има! Все още си спомням една история, която се носи като виц сред познатите ми за една вече доста възрастна двойка. Мъжът и той шофьор, но се случило навремето веднъж на път да направят някакво произшествие. Та и той човекът звъни вкъщи да успокои жена си:

- Жена, ние катастрофирахме!

А тя в изненадата и паниката си изстрелва по телефона:

- Ле-ле! Ти жив ли си?

- Жив съм, ма! Нали ти се обаждам!... – креснал той.

Та такива ми ти работи от житието-битието на шофьорите. Телефонът е необходим почти колкото хляба, за да не откачи някой. Понякога е единствената спойка на семейството. По месинджъра именно мъжът ми видя за пръв път втория ни син. Преди години един мой познат шофьор видя второто си дете, когато то вече беше на шест месеца.

Как ли са се справяли навремето без такива удобства?... Чак сега разбирам дълбокия замисъл в онази песен на Васил Найденов „Телефонна любов”.

Телефон все ни свързва,

телефон ни дели...

Пророческо направо!

Къде на шега, къде на сериозно, ама като отворихме темата за раздялата, всеки път щом мине границата, първата му работа е да ми се обади, независимо колко е часът.

- На митницата съм. Пусни бойлера!

Викам му:

- Добре де. Знаеш, че така или иначе бойлерът винаги е пуснат. Що ти трябва да ме будиш в три посреднощ?

- Длъжен съм да предупредя, бе, жена. Няма за двайсет стотинки сега да си разваляме семейството, я!

Милият ми той! Другото му име е Съобразителност.

В тоя ред на мисли все се сещам за оная история, която научих от Тони Филипов, д-р („Из делниците на един луд”) – за кораба, дето през 1986-а се върнал ненадейно във Варна по-рано. От 68 възможни – 62 развода. Една от дамите била в родилното, една – у мамини си, третата била партиен секретар, а другите три нямали уважителна причина, но си били сами вкъщи.

Та следвайки поуката от тази история може би има резон в навика на мъжа ми. Нищо че аз си имам доста основателни причини да съм си сама вкъщи, дори две. Покрай тях – да, за децата говоря – в момента мокрите ми фантазии не включват чужди мъже (или жени), а единствено възможността да поспя осем часа без да ме будят. Но уви!

Отстрани, предполагам, е различно. Розово. Я, мъжът ти е тираджия, изкарва добри пари. Което си е вярно, вярно си е. Но никой не си дава сметка за цената, на която се изкарват тези пари, докато не влезе и той в клуба на международните семейства. И в един момент започваш да се питаш струва ли си. А истината е, че на този етап в държавата ни, особено в района, в който живеем ние, нямаш особен избор.

Вариант 1: оставаме заедно тук, но на ръба на оцеляването.

Вариант 2: Терминал 2.

Вариант 3: настоящото положение.

Вариант 4: разделяме се поради финансова невъзможност.

Вариант 5: няма такъв.

Както казах, изборът е беден, да не кажа, че е никакъв.

Препоръчваме ви и някоя от другите публикации на Валя. В Недоспиването ни разказва как се справя с безсънието и умората, а в Търсенето на работа като приключенски екшън може да прочетете с какво се сблъсква мама, когато търси работа.

А ако ви се чете нещо по-смешно, може би ще ви хареса 22 признания на една недоспала мама.

Автор: Ина Зарева

Покрай закачките с пестенето и харченето около една жена, се завихриха много интересни и показателни коментари. Някои ме разсмяха, други ме вдъхновиха, а трети истински ме натъжиха.

Има ли жени, които дават такива големи суми за себе си? Разбира се, дори и много повече.

Ако имахме такъв бюджет, бихме ли го похарчили с кеф само и единствено за нас?

Ето тук е мястото, на което ние (независимо че раждаме, кърмим, недоспиваме, плачем, страхуваме се и обичаме по еднакъв начин), се разделяме в множество посоки. Противопоставяме мнения, мирогледи, ценностни системи. Гледаме се косо под строги (рисувани или рошави) вежди, обсъждаме се, укоряваме се, съдим се и накрая просто си завиждаме.

Харесвам добре поддържани жени. Уважавам и истински се радвам на всяка стилна дама, която изпълва пространството със себе си. Която излъчва увереност и радост от живота си.

Забавлявам се, когато видя жени, твърдо убедени, че точно те ще спечелят битката с времето. С нелепата си маскировка и несполучливия опит да са различни, млади, безсмъртни, всъщност само подчертават еднаквостта с нас - простосмъртните.

Изпитвам възторг към жени, които демонстративно са обърнали гръб на суетата. Живеят в пълна хармоничност с това, което природата им е дала и не се борят за нищо повече. Но само привидно. Под небрежната визия стремежите кипят бурно – професионална кариера, академични титли, множество хобита, деца, мъж, който ги обожава.

Защо при някои се получават шедьоври, с каквото и да се захванат, а при други всичко е карикатура? Защото ако се обичат и ценят, то с лекота ще открият какво искат, кога и как да го постигнат. И то ще им отвърне с обич. Но ако го правят само заради мъжа, децата, родителите, приятелките или който и да е извън тях самите, животът им се превръща в множество кръпки суета, в непрекъснато съшиване на цветни парчета, откраднати от нечий чужд живот.

Преобразявала съм себе си множество пъти. Винаги заради нещо и някого. Цветове на косата и множество прически; стилове на обличане; цветни лещи; много килограми в двете посоки. Нищо. Нищо не се е променяло в живота ми. „Заради проклетите последни 3 килограма е!“ - казвах си – „Докато не ги сваля, така ще е“. И се превръщах в нервна, злобна жена, която гледа задниците на останалите и се сравнява ли, сравнява. После се заканва през зъби над зелевата супа, как само още няколко дни и светът ще е в краката й.

И после пак нищо.

Било е празно. Било е просто суета. Не съм го искала, защото се обичам, защото е важно за мен, защото ще ме накара да се чувствам щастлива. Искала съм го заради сравнението с останалите, стремежа да ме забележат, харесат, признаят. Как кои?! Разбира се, че чуждите хора, кой ти вярва на близките?! Какво ще кажат хората – само това е важното. Помня как след първата бременност, обяснявах на всички, че съм дебела, защото току-що съм родила. Да не си помислят, че съм такава от мързел и лакомия. Обяснявах се, извинявах се, сравнявах се, измъчвах се, страдах. И всички около мен страдаха също.

Сега гледам снимките си от преди години и ми идва да се върна там и да си забия един звучен шамар. Толкова радост и любов съм пропуснала да получа и да дам, заради онези 3 килограма глупост.

Ако тогава някой ми беше дал една голяма сума пари само за мен, щях или да я пръсна по всевъзможни отслабващи процедури, или великодушно да я похарча за децата си, а аз тъжна и нещастна да продължа да варя онова средство за масово избиване, наречено „Зелева супа за отслабване“.

Днес ли? Днес бих взела тези пари и бих ги вложила в себе си и само в себе си. В нещата, които правят мен щастлива, ценна, присъстваща, жива и мечтаеща. Дали ще ги даря, защото така ще се почувствам добър човек; дали ще запиша китайски, защото все още не съм загубила любопитството си към света; дали ще пътувам; дали ще се погрижа за здравето и тялото си; дали ще направя ремонт на кухнята; дали ще подновя гардероба на цялото ни семейството или просто ще ги изхарча безразсъдно веднъж в живота си, това ще съм аз и никой друг.

Защото с времето, както казват психолозите, човек трябва да се разширява.

Не да се надпреварва с годините и животът му да прилича на бясно спускаща се нагоре-надолу ракета в увеселителен парк, на която той крещи с все сила и пътьом, докато почти се забива в земята, открадва още едно издигане с поредната пластична операция.

Не. Човек трябва да слезе спокойно от ракетата и да разгледа целия увеселителен парк. Да опита други забавления, да се научи най-накрая да стреля с пушка или да изяде цял захарен памук, без да го залепи на косата си и да му брои калориите. Да се пробва на останалите атракциони и да се застои на този, който го радва най-много, защото ракетата така или иначе няма да му избяга. Ракетите винаги са на изхода.

Дали под леглото ви ще има купища учебници по висша математика или брошури от козметични центрове; дали ще бъдете изкусен кулинар или ще сте венчани за кариерата си; дали ще покорявате върхове или ще сте абонирани за всички библиотеки в града; дали ще имате 7 деца или ще ползвате по 7 противозачатъчни едновременно, за да нямате никога; дали ще стопанисвате сама огромно ранчо или ще имате по една домашна помощничка за всеки домашен уред; каквито и да сте, с каквото и да се занимавате, моля ви, грижете се за себе си. Отделяйте по малко перо от бюджета, колкото и на червено да е той, за да направите нещо само за себе си. Няма да ощетите нито съпруга си, нито децата си, нито дори и дамите от „Топлофикация“, които всеки месец напомнят за неплатените сметки. Никого няма да ощетите, ако помислите по малко и за себе си.

Погрижете се за здравето си! Погрижете се за душата си! Развивайте се! Учете! Открийте какво истински ви радва! Подарете си го! Не защото така трябва, не защото съседката го има, не защото колежката ви гледа надменно и не защото „нищо пък няма да правя, нека му на мъжа ми, така му се пада“, и не от суета, и не от сравнение с останалите, и не като наказание. Направете го само от любов и само за себе си.

Защото се заслужавате!

Препоръчваме ви още Жената с търсещия поглед. А от същия автор може би ще ви е интересно да прочетете един интересен текст за живота след 40 години. 

Автор: Нина Любенова

Имах много тежка бременност. Успях да се надигна от леглото някъде към края на 4-и месец, но дискомфортът не приключи. Като добавка малко след това ме връхлетяха и всички типични екстри на бременността, та тези 9 месеца не бих ги описала в розови краски. Съответно изкарах цялата си бременност в болничен (80% от заплатата си), който премина в 45-дневния болничен преди раждането и последва една година добре платено майчинство, изчислено на 90 % от дохода ми за последните две години, като така болничният не се отрази кой знае колко върху сумата, която получавах. Съответно разполагахме с досегашния си семеен бюджет и притесненията се въртяха само около здравословното ми състояние.

Ако бяхме пристигнали на острова преди да забременея, уви, картинката щеше да е коренно различна и не така сигурна, спокойна и платена.

За да може да взема майчинство в Англия, жената трябва да е работила поне 26 седмици за настоящия си работодател и то на договор - нещо, което не всяка компания предлага. Повечето хора или са самоосигуряващи се, или работят на срочни договори, които се преподновяват на всеки 1-3-6 месеца, и то в продължение на дълги години, или са на нулев договор - т.е. днес ти казват утре ще работиш ли, и колко часа. И ако си представим, че имам късмета с идването си да започна на договор и да имам право на майчинство, то тежката ми бременност и вземаните болнични щяха да се окажат голям проблем. Максималната сума на болничния, която се изплаща е 89 лири седмично (занапред няма да споменавам валута, защото и в двете държави вземам една и съща заплата като цифра, макар и в различна парична единица, така че представете си, че е 89 лв.) и то само за 28 седмици. Тази сума нямаше да покрива разходите, които имах по изследвания и лекарства, какво остава за режийните ми сметки и бъдещи разходи по раждането и бебето. За целия период на болничния си в България вземах 80% от месечния си доход. След изтичането на 180-те дни болничен, позволени от закона, до излизане в 45-дневния преди термин се издава болничен от лекарска комисия. След изтичането на болничния майчинството ми автоматично щеше да започне да тече, въпреки че до термин остават 11 седмици. И тъй като майчинството се изчислява на база заплатата за последните 15 седмици, то ще се вземе предвид само болничният, следователно доходът ще е прекалено нисък, за да имам право да получавам майчинство. В България майчинството започва да тече след раждането на детето и се изчислява на база дохода на майката за последните 2 години. 

Изводът е, че ако бях забременяла в Англия, щях да вземам малко по размер обезщетение по болест, което щеше да срине семейния ни бюджет и нямаше да имам право на майчинство, въпреки че съм работила на договор и съм си плащала всички данъци дълъг период назад във времето. В такава ситуация трябваше да кандидатствам за помощи в размер на 27 парични единици седмично в продължение на 39 седмици.  

Майчинството в Англия условно е разделено на две части. В първите 26 седмици майката запазва правото си да се върне на старата си позиция на работа и при същите условия от преди отпуска по майчинство. Майчинството може да започне да тече 11 седмици преди датата на термина. Ако бременността е безпроблемна и условията на труд го позволяват, майката може да работи докогато пожелае, включително деня преди да роди. А в България на всички работещи майки им се полагат 45 дни преди термин платена почивка. В Англия първите 6 седмици се заплащат на 90% от вземаната заплата за последните 15 седмици, а останалите 20 седмици - максимум за 140 парични единици седмично. В България майчинството е една година на 90% от заплатата и още една година на 80% от минималната работна заплата за страната.

В Англия ако майката не се върне на работа, има право на още 13 седмици платено майчинство на максимум 140 парични единици седмично (общо 39 седмици платено майчинство), но след връщането си работодателят има право да променя всички условия на договора й, да смени заеманата длъжност, работно време и т.н. По принцип законът предвижда още 13 седмици неплатено майчинство, но при тях майката няма никакви права, не й текат никакви осигуровки и стаж, съответно губи финансовата си година, не се гарантира място във фирмата и поради това изключително рядко някой се възползва от тях и майките се завръщат на работа най-късно след 39-та седмица, докато има някаква сигурност да си запази работата. В България законът пази майката до третия рожден ден на детето, като й гарантира работното място и заплащане, като това преди излизането в майчинство, а периодът на отсъствие дори по време на неплатеното майчинство се зачита за стаж. 

Ако работодателят е съгласен, майката може да взема накуп събралия се годишен отпуск по време на майчинството, с което да удължи престоя си вкъщи с още 5 седмици. В Англия жените, неработещи на договор и/или с нисък доход съответно нямащи право на майчинство, могат да кандидатства за помощи. Ако е самонаето лице с плащани осигуровки и данъци за 26 седмици, то бъдещата майка има право на максимум 140 парични единици седмично за 39 седмици. В противен случай ще взема според условията 14 или 39 седмици по 27 парични единици седмично.

Към гореописаните условия ще добавя, че държавата не дотира градините и майката трябва да плаща около 45-50 парични единици дневно за забавачка като се върне на работа, ако въобще заплатата й може да покрие този разход. Ако детето се разболее, няма право на платен болничен - минава в неплатен отпуск. При раждането на детето майката не получава парична сума от държавата и града, в който е родила. Близнаците не се ползват с никакви предимства и парични помощи. От тази година обаче поема ДДС за платените услуги към забавачките/детегледачките.

Съответно се наблюдават три модела на семейно планиране. При първия майката напуска работа, правят 1-2-3 деца едно след друго и след като тръгнат на училище майката отново търси работа. При втория - деца се правят през 4 г. и когато първото тръгне на училище освобождава парите за забавачка на следващото. При третия родителите работят на смени и рядко се виждат повече от ден в седмицата.

Не ми остава друго, освен да тая надежда следващата ми бременност да е безпроблемна и да мога да остана да работя до термин, за да ми гарантира това поне ниско платено майчинство и повече време с бебето у дома. Всеки прави своя избор. Радвайте се на спокойствието, сигурността и множеството платени възможности за майчинство, които имате пред себе си в България - за всекиму според нуждите и разбиранията.

Можете да прочетете и Една история за гнева в ново измерение, където наша читателка коментира промените в условията на майчинство в България, въведени за да стимулират по-ранното връщане на майките на работа. Статията на Нина е отговор на интереса ви към условията в други държави, които оказва се, не винаги са толкова добри, колкото си ги представяме.

Препоръчваме ви още статията на Нина за Децата и околните в Англия, а също и как учат най-малките да реагират при опасни ситуации. 

Автор: Мария Пеева

Моят 4-годишен Алекс, този, който изглежда същинско ангелче на снимката, вчера взел, че се намъкнал през храстите в двора на една съседка и задигнал градинските й лампи. На всичкото отгоре не сам, ами с аверче. Както каза една приятелка, още един и щяха да са организирана престъпна група. Естествено, ние първо хубаво му се накарахме, после го наказахме, после още малко му се накарахме, а той кръстосал ръчички, целите надрани от храстите, обаче погледът блести палаво и нагло като на 4-годишно гаменче.

С баща му нещо взехме да се вайкаме, леле, детето, ами ако стане крадец, ами ако стане престъпник, трябва да се изкорени това от самото начало, ако се повтори какво ще правим, то на психолог ли да го водим, да го наказваме ли, да го бием ли, що ли.

После обаче се замислих за едно време и си викам… е, кой ли пък не е правил щуротии? Да не сме били все ангелчета неземни? Може би по-хитри сме били, та ни се е разминавало, и то като по-големи и с далеч по-големи бели.

Ванката, например, спомням си в десети клас, прясно гаджосани, ме изпраща една вечер покрай Дома на младоженците (централния), в Пловдив, където има един чуден парк, точно срещу Четвъртък пазара, и на 50 метра от милицията (по онова време беше милиция). И в този чуден парк, имаше години наред едно още по-чудно заведение, в което ходехме да ядем сладолед и да пием кафе, ако общият бюджет го позволяваше. Та, прибираме се ние към 10 вечерта и аз подхвърлям между другото:

- Ей, колко би било хубаво, ако си имам такава масичка за терасата, нали, Ванка? И като дойдеш у нас, ще пием кафе на терасата и ще гледаме как виетнамците отсреща се карат.

Малко отклонение.

Точно срещу нас бяха виетнамските общежития и имаше една двойка, не много по-голяма от нас, която постоянно нещо си каканижеше и ръкомахаше на неразбираемия си език, дори жестовете им бяха различни от нашите, а ние с Ванката се забавлявахме, като им „превеждахме“ репликите.

- Днес пак не уловил куче. Какъв мъж ти, щом едно куче не може хвана?

- Дори да хвана най-охранено куче, къде го сготвиш? Българи нас линчуват, ако ние техно куче одерем живо, за по-вкусна мръвка.

И тем подобни глупости.

Та, както и да е, изпрати ме Ванката, с дълги влажни целувки, сгушени на тайното място, което не се вижда от терасата, ако майка ми дебне. А на следващия ден сутринта, познайте.

Ванката пристига с въпросната масичка, здраво привързана за багажника на колелото.

Моят влюбен хлапак запомнил, че масичката ми е на сърце, и същата нощ яхнал зеления бегач, хоп до заведението, където масите си стояли отвън. Никой не е подозирал, че ще се намери кретен да краде масичка с МЕТАЛНИ КРАКА. Но те не знаят на какво е способна любовта, особено когато си на 16 години и толкова ти е акълът. Ванката, някъде около 60 кила мокър по онова време, натоварил масичката на багажника на колелото, и с бутане я закарал до тях. Всичко това се случва, напомням ви на 50 метра от милицията, в малките часове на нощта.

На сутринта масичката се озова в къщи, пак с бутане и крепене на багажника на колелото.

След много охкане и ахкане, (даже не ми и хрумна да го упрекна, кой ти мисли на 16 години, че някой ще си търси масата), я избутахме до терасата, и да ви кажа, доста тежеше.

Не помня какво излъгах нашите за тази масичка, но те никога не биха заподозрели, че аз или Иван сме способни на такова мерзко престъпление.

Мисля, че масата още е там. Моля, ако някой си я търси, да се обади.

Та, сега, след случката на Алекс с градинските лампи на съседката… Какво да ви кажа? Ми прави са хората, крушата не пада по-далеч от дървото.

Но има надежда за клетото дете. Баща му оттогава не е крал масички, и даже взе, че стана човек. Затова много няма да се връзвам.

И аз си имам моите издънки, но затова друг път.

Мислех да ви сложа линк към една история, в която разказвам как Ванката се беше напил, но няма, защото той ми каза, че ако сложа линк към нея, следващия път няма да ме върне от отвъдното. Затова слагам линк към история, в която аз ревнувам Иван от едно момиче с бронзово дупе.

Автор: Десислава Стоева

2 юни, 12 часа. По традиция отвън зазвучават сирени. В офис тип „open space” в широки редици тип „шивашки цех“, заобиколени от купчини папки, калкулатори и лепящи листчета, сме наредени 80 млади, кой повече, кой по-малко, и амбициозни индивиди тип „знам Microsoft Office, а английския съм го учил още в прогимназията“ - служители на голяма и перспективна компания „социално отговорна, но и фокусирана върху оптимизиране на работния процес и увеличаване на ревенюто“ (печалба звучи твърде просташко). Типично. При звука на сирените плахо се споглеждаме с изражение на лицата, което издава мисли - „Аз ли ще съм единственият, който ще стане? Дали ще изглеждам много смотан?“ и някак колебливо един подир друг се изправяме на крака – кой с наведена глава, кой с лека досада.

За късмет, моето бюро е точно до прозореца, та мога да прикрия неудобството си, като гледам навън. Разбира се, колите на булеварда не спират, ама то нормално – все пак е в ремонт, има само по една лента в посока, пък някой може да бърза за летището, не е редно да го бавим, ще вземе да си изтърве самолета човечецът! Измежду пешеходците има спрели. Има и такива, които си продължиха по пътя, забързани и целеустремени, някак недокоснати от туй трогателно-патриотично а ла соц мероприятие.

Не, не ме разбирайте погрешно! Изобщо не възнамерявам да словоблудствам в стил „KLETA MAJKA BALGARIQ” или да питам патетично – „Къде отиде националното самосъзнание и уважението към загиналите герои???“. За тая работа си има Фейсбук. Моето питане тук е много по-простичко, прозаично, съвсем не толкова възвишено и чисто човешко – къде отидохме ние?

Все бързаме нанякъде, все не ни свърта, все гоним срокове и правим шест неща едновременно. Добре, де, мъжете – по едно, най-много по две, и то само ако са метросексуални. Сега да не ме зачекнете за мъжемразство и сексизъм, шегувам се, разбира се! Та кой ще губи време и ще се занимава с такива сантиментални неща като да отдаваш почит - да стоиш изправен… на едно място… цяла минута…и да не правиш НИЩО?! Не знам за вас, но аз докато вървя, си ровя в телефона. Разхождам си кучето - наоколо пеят птички, грее слънце, влюбени тийнейджъри се държат за ръчица, той се чуди кога ще се приберат „дъртите“ и дали ще има време да се понатискат на дивана у тях, а тя вече танцува в рокля като на Дисни принцеса на бъдещата им сватба, докато аз… съм забила нос в телефона. Резултатът е шипове във врата и едно доста секси падане по лице на улицата. Между другото, докато още лежах разкекерена на паважа, любезен съсед ме попита, наблюдавайки гимнастическото ми изпълнение от разстояние:

- Ударихте ли се?

А, нищо подобно, аз така обичам да си целувам земята - обменяме вселенска енергия.

Но да не се разсейвам. Мъдрата ми мисъл беше, че масово сме се превърнали в хамстери на въртележка – тичаме бясно, а никъде не стигаме. Пази боже, да спрем за момент и да останем на едно място с мислите си! Онзи ден колежка ми разказваше как не може да спи без телевизор. Първо заспивала на дивана, докато гледа някой сериал, после през нощта се местела в спалнята и пак си пускала телевизора – за да не е тихо, да има нещо да говори… И аз, докато съм сама вкъщи, винаги пускам нещо да бърбори – музика, филм…каквото и да е. В краен случай и аспираторът ще свърши работа. Когато излизам за работа сутрин, нагласям телевизора да се изключи след време и го оставям да работи – ей тъй, за да ме изпрати и да ми пожелае хубав ден.

Търсим шума, само и само да не е тихо. Защото когато си сам, тишината е някак… оглушителна.

Толкова много ли ни е страх от самотата? Или се страхуваме, че ако накараме света около нас поне за мъничко да спре и да млъкне, ще сме принудени да се вслушаме в собствените си мисли, в тревогите и проблемите си, в неосъществените си мечти и несподелените си любови? Може би затова намираме бягство в шумните офиси, в шарените телефони и скоростното ежедневие.

Големият въпрос тук е – как се слиза от въртележката?

Препоръчваме ви и За хората, които се счупват и другите, които го допускаме.

Автор: Мария Пеева

Никой не обича хората, които се взимат твърде сериозно. Но има някои неща, здравето например, за които трябва да сме сериозни, или ще си изиграем лоша шега. Петте ми „открития“ за последните дни. Не е като да съм открила топлата вода, затова го пиша в кавички. Но ви ги напомням. Най-вече на себе си ги напомням. Може да взема и да си ги татуирам даже. На старобългарски, например.

1. Когато организмът ти дава сигнали, че иска почивка, дай му я. Иначе ще си я вземе насила, и то така, че да ти се иска да си починеш перманентно. Всичко, което започва с „пре“, просто го избягвайте – не се преработвайте, не се преуморявайте с домакинство, не се пренапрягайте, не преяждайте, препивайте и препушвайте. Всички знаем, че прекаленото не е хубаво, ама защо толкова трудно го прилагаме в личния си живот? През последния месец работих колкото за трите предишни и какво стана накрая? Ами, много просто. Паднах в битката. Но не ме отписвайте, войната не е изгубена. Каква нинджа ще съм, ако толкова лесно се давам.

2. Най-доброто място да припаднеш, е на регистратурата на болницата. На бърза ръка те оправят и включват на система. Идваш на себе си, а около теб разни хора в бели и сини престилки много държат да се запознаете и те питат как се казваш, на което отговарям правилно, също и от кой град си – на което винаги се колебая дали да отвърна Пловдив или София, затова изсумтявам нещо неопределено, а на въпроса на колко години съм, направо не мога да се сетя, но не знам защо те го приемат толкова зле, че започват да ме преглеждат и за инфаркт, инсулт и не знам какво. После лекарката казва, че ме е гледала по телевизията и много ме харесва. И аз също я харесвам много, но е някак неудобно да си обсъждаш пишкането с човек, който те е гледал по телевизията, та не знам. (Да сте жива и здрава, доцент Воденичарова, не само ме отремонтирахте, ами и ми звъните да питате как съм. Благодаря!)

3. Децата са безценни. Коко вчера обели картофите за вечерята, защото мама е болна. На връх празника си. Преди това ми донесе фреш - много гаден, зелен. Полезен. Децата мислят себе си за безсмъртни, абсолютно уверена съм в това, като гледам какви щуротии вършат. Но дали не мислят и родителите си за безсмъртни? Когато мама или татко са наистина болни, това ужасно ги тревожи. Искат да помагат и да правят неща за нас. Даваме им тази възможност, за да се чувстват съпричастни, но и малко трябва да се отделим от тях, за да си починем. Ужасно е, точно когато те отпусне болката и се унесеш, и някой малък болногледач да нахлуе при теб с врял чай с 20 лъжици захар, да го разлее още на вратата, да си опари пръстчето, да се разпищи… Човек се чуди кое по-напред - дете ли да лекува, чай ли да бърше, кучетата ли да пъди от захарта, или просто да изгони всички от стаята, да си захлупи главата с възглавницата и да заспи.

4. Ходете на лекар навреме. Някои неща минават от само себе си, но ако се чувстваш отпаднал, значи нещо сериозно не е наред и няма да стане с чай и витамин С. Всичко започна от една глупава хрема, плюс преумора, плюс стрес, естествено. Удря в слабото място – при мен – бъбреците. Обаче аз – упорито копеле, ще се оправя с чай, как ще се тровя с антибиотици. И не се спирам за миг – абитуриентски, сватби, работа, тичане по задачи… Разбрах, че работата върви на зле, когато зъбите ми взеха да тракат от температура и мислите ми станаха хаотични. Когато най-после се вдигнах да отида на доктор, бях толкова зле, че не можех и да шофирам сама. Това нормално поведение на разумен възрастен човек ли е? Не мисля. Не беше нещо, което да ме сполети изведнъж. Влачих се дни наред преди това. Е, не правете това у дома. Тъпо е. И опасно отгоре.

5. Кофти е да не ти се яде, защото си болен и да отслабваш от болест. Предпочитам да съм си здрава и прилично закръглена. Аз съм човек с добър апетит, не прекалявам, но обичам храната и не съм никак претенциозна. Преди обвинявах майка ми, че ме е научила така, защото винаги ме караше да си изяждам всичко в чинията с обяснението, че по света има деца, които нямат какво да ядат. Сякаш ако аз си оближа чинията, това ще им помогне по някакъв начин. Но всъщност майка ми изобщо не е виновна, че имам апетит и не обичам диетите, особено строгите. При все това ми се иска понякога да си върна килограмите и фигурата след второто дете, защото тогава бях идеална. Но да не ти се яде от болест е различно и отвратително. Храната има ужасен вкус в устата ти, повръща ти се от всичко, даже водата преглъщаш насила. Не, не е за мен това. Предпочитам да съм здрава и щастливо дебела.

И все пак защо е важно да си несериозен? За да може малко да се надсмееш над себе си – всичко минава по-лесно така.

***************** 

- Мамо, ти заразна ли си? – ме пита Алекс.

- Не, но ако искаш да спиш при мен, може и да стана. - лъжа безсрамно, защото последното, което ми трябва в момента е 4-годишна фурия да ми се разхожда по главата цяла нощ. Макар че знае ли човек - клин клин избива.

***************** 

- Мамо, добре ли си? Защо не си вдигаш телефона? – най-големият ми син звъни, когато ме включиха на системи.

- Човек веднъж реши да се надруса и децата му веднага ще го изловят. - насреща Теди ми се смее и ми казва една чудесна новина, която ще ви кажа, ама друг път.

***************** 

- Мамо, след като си болна и няма да готвиш, може ли да поръчаме китайско? – пуберът с доза здравословен егоизъм, „мама може да е болна, но все пак трябва и да се яде“.

- Не, защото баща ви прави най-хубавите салати на света и ще се обиди, че го подценявате. - големият проблем всъщност е, че Пеев мрази да поръчва по интернет, а аз нямам сили да се добера до компютъра.

*****************

- Мамо, искаш ли да спя при теб и ако ти стане лошо да събудя татко, че той спи много дълбоко и няма да усети, ако умираш? – това го изтърсва най-слънчевото ми детенце, което толкова прелива от обич, че понякога може да те задуши с нея. От такава загриженост вече оставам без думи и мога само да смотолевя, че все още не мисля да умирам.

Да, децата определено освежават атмосферата в подобни моменти. През техните очи виждаш колко преходно е всичко, дори и ти самата, макар че си цяла вселена от чувства, идеи, спомени и мечти. Никой не е вечен и те го знаят.

И тази мисъл някак те успокоява.

А пък Пеев както винаги е на ниво, захвърля всичко и тича да ме спасява от лапите на… бъбречната криза. Истински рицар, само където кончето му е черно. С него диалозите са на екзистенциално ниво.

- Мерка, ако си изпиеш сока, ще ти кажа нещо много важно. Ама много!

Недоволно мучене от рошавата купчина в леглото.

- Добре, поне до половината. Много важно нещо! Много искаш да го чуеш!

Рошавата купчина смуче фреш с вкус на тежки метали, който уж бил от портокал и ябълка.

- Обичам те.

- Това ли беше важното нещо? ГАДИНА!

- Е, има ли нещо по-важно от това?

- Не! Ама това го знам! Нещо ново ми кажи! И вземи да се прегледаш, че виж аз как се подредих. Още влачиш тъпата хрема.

- Не ме мисли мен, аз съм мъж.

- Мъж, мъж, ама нали знаеш онази поговорка – на болната жена мъжът й умря.

- Ти сега гледай да се оправиш, че за малко да те изпуснем.

- Споко, няма да се отървеш толкова лесно от мен.

- Изобщо не се притеснявам. Аз съм си дал заявка да сме заедно и в следващия живот.

И ми се смее насреща. Само малко да оздравея и хубаво ще го разсмея и аз.

Мисля да му представя една медсестра Мария с бяла престилка, която знае как се ускорява пулса.

Така де, човек трябва да черпи вдъхновение от всяко преживяване.

Ако ви се четат още тъжно-смешни щуротии, вижте и "История с телешки опашки".