Автор: Десислава Стоева

2 юни, 12 часа. По традиция отвън зазвучават сирени. В офис тип „open space” в широки редици тип „шивашки цех“, заобиколени от купчини папки, калкулатори и лепящи листчета, сме наредени 80 млади, кой повече, кой по-малко, и амбициозни индивиди тип „знам Microsoft Office, а английския съм го учил още в прогимназията“ - служители на голяма и перспективна компания „социално отговорна, но и фокусирана върху оптимизиране на работния процес и увеличаване на ревенюто“ (печалба звучи твърде просташко). Типично. При звука на сирените плахо се споглеждаме с изражение на лицата, което издава мисли - „Аз ли ще съм единственият, който ще стане? Дали ще изглеждам много смотан?“ и някак колебливо един подир друг се изправяме на крака – кой с наведена глава, кой с лека досада.

За късмет, моето бюро е точно до прозореца, та мога да прикрия неудобството си, като гледам навън. Разбира се, колите на булеварда не спират, ама то нормално – все пак е в ремонт, има само по една лента в посока, пък някой може да бърза за летището, не е редно да го бавим, ще вземе да си изтърве самолета човечецът! Измежду пешеходците има спрели. Има и такива, които си продължиха по пътя, забързани и целеустремени, някак недокоснати от туй трогателно-патриотично а ла соц мероприятие.

Не, не ме разбирайте погрешно! Изобщо не възнамерявам да словоблудствам в стил „KLETA MAJKA BALGARIQ” или да питам патетично – „Къде отиде националното самосъзнание и уважението към загиналите герои???“. За тая работа си има Фейсбук. Моето питане тук е много по-простичко, прозаично, съвсем не толкова възвишено и чисто човешко – къде отидохме ние?

Все бързаме нанякъде, все не ни свърта, все гоним срокове и правим шест неща едновременно. Добре, де, мъжете – по едно, най-много по две, и то само ако са метросексуални. Сега да не ме зачекнете за мъжемразство и сексизъм, шегувам се, разбира се! Та кой ще губи време и ще се занимава с такива сантиментални неща като да отдаваш почит - да стоиш изправен… на едно място… цяла минута…и да не правиш НИЩО?! Не знам за вас, но аз докато вървя, си ровя в телефона. Разхождам си кучето - наоколо пеят птички, грее слънце, влюбени тийнейджъри се държат за ръчица, той се чуди кога ще се приберат „дъртите“ и дали ще има време да се понатискат на дивана у тях, а тя вече танцува в рокля като на Дисни принцеса на бъдещата им сватба, докато аз… съм забила нос в телефона. Резултатът е шипове във врата и едно доста секси падане по лице на улицата. Между другото, докато още лежах разкекерена на паважа, любезен съсед ме попита, наблюдавайки гимнастическото ми изпълнение от разстояние:

- Ударихте ли се?

А, нищо подобно, аз така обичам да си целувам земята - обменяме вселенска енергия.

Но да не се разсейвам. Мъдрата ми мисъл беше, че масово сме се превърнали в хамстери на въртележка – тичаме бясно, а никъде не стигаме. Пази боже, да спрем за момент и да останем на едно място с мислите си! Онзи ден колежка ми разказваше как не може да спи без телевизор. Първо заспивала на дивана, докато гледа някой сериал, после през нощта се местела в спалнята и пак си пускала телевизора – за да не е тихо, да има нещо да говори… И аз, докато съм сама вкъщи, винаги пускам нещо да бърбори – музика, филм…каквото и да е. В краен случай и аспираторът ще свърши работа. Когато излизам за работа сутрин, нагласям телевизора да се изключи след време и го оставям да работи – ей тъй, за да ме изпрати и да ми пожелае хубав ден.

Търсим шума, само и само да не е тихо. Защото когато си сам, тишината е някак… оглушителна.

Толкова много ли ни е страх от самотата? Или се страхуваме, че ако накараме света около нас поне за мъничко да спре и да млъкне, ще сме принудени да се вслушаме в собствените си мисли, в тревогите и проблемите си, в неосъществените си мечти и несподелените си любови? Може би затова намираме бягство в шумните офиси, в шарените телефони и скоростното ежедневие.

Големият въпрос тук е – как се слиза от въртележката?

Препоръчваме ви и За хората, които се счупват и другите, които го допускаме.