Автор: Валентина Вълчева

Нали помните онзи образ на Георги Мамалев, на когото все някак така... международно му звънеше телефончето? Общо-взето съм в подобна ситуация, откакто се зададе второто дете. Един месец преди раждането таткото реши, че ролята му на глава на семейство изисква известни жертви в името на финансовата ни стабилност, и отпраши по Европа с някакъв ТИР.

И станахме част от статистиката. Волю-неволю, наложи му се да се превърне в онова, което аз наричам месинджър-родител. Може да има и други варианти, но в Северозападна България голяма част от тях не съществуват.

Та покрай принудителната раздяла връзката ни мина на друго ниво. Казват, че невидени очи бързо се забравят. Ами да ви споделя – не е вярно. Не е въпрос на разстояние, въпрос на чувства е. Ако е истинско, ще издържи. Ако е било за авантюрата, след първия километър помежду ви – „Сбогом! Прощавай!” Явно при нас някак е станало истинско, защото се оказа, че разстоянието не само че не ни разделя – дори напротив. От разстояние по телефона си казахме неща, които очи в очи вероятно нямаше да си кажем и след сто години. А може би щяхме – не знам.

Е, не е лесно. Не е лесно да е по месец-два-три далеч от децата. Не е лесно при всяка новина за катастрофирал камион да чакам подробностите в новинарските емисии и да стискам палци и този път да е някой друг. Не е лесно да обяснявам на големия син къде е татко му и кога ще се върне (и без това обикновено не знам нито едно от двете). След два месеца? А колко е два месеца?... Не знам как да обясня колко е два месеца на четиригодишно дете. Не знам. Много ли е? Ами... зависи. В нашия случай – да, много е. Обаче пък като си дойде тати в почивка, месец-два изведнъж стават ужасно малко време. Ето ти Теорията за относителността на Айнщайн доказана в ежедневието! Общо взето всичко е относително – въпрос на гледна точка.

Преди време на кафе с една приятелка я попитах къде е мъжът ѝ, който също пътува често из Европа. Отговори ми малко на майтап:

- Не знам, ама вчера се обади да ми каже, че е пристигнал.

Тогава ми се видя странно и си помислих нещо в смисъл „Ама как може чак пък толкова да не й пука?!”. Едва когато се озовах в същата ситуация осъзнах, че понякога и това е достатъчно, за да си спокойна, че без значение къде е – той е добре. Ако ще и на Луната да е, жив и здрав е. Това стига, за да спиш спокойно.

Месинджър и Вайбър ни станаха като въздух и вода. За добро, за лошо – слава Богу, че ги има! Все още си спомням една история, която се носи като виц сред познатите ми за една вече доста възрастна двойка. Мъжът и той шофьор, но се случило навремето веднъж на път да направят някакво произшествие. Та и той човекът звъни вкъщи да успокои жена си:

- Жена, ние катастрофирахме!

А тя в изненадата и паниката си изстрелва по телефона:

- Ле-ле! Ти жив ли си?

- Жив съм, ма! Нали ти се обаждам!... – креснал той.

Та такива ми ти работи от житието-битието на шофьорите. Телефонът е необходим почти колкото хляба, за да не откачи някой. Понякога е единствената спойка на семейството. По месинджъра именно мъжът ми видя за пръв път втория ни син. Преди години един мой познат шофьор видя второто си дете, когато то вече беше на шест месеца.

Как ли са се справяли навремето без такива удобства?... Чак сега разбирам дълбокия замисъл в онази песен на Васил Найденов „Телефонна любов”.

Телефон все ни свързва,

телефон ни дели...

Пророческо направо!

Къде на шега, къде на сериозно, ама като отворихме темата за раздялата, всеки път щом мине границата, първата му работа е да ми се обади, независимо колко е часът.

- На митницата съм. Пусни бойлера!

Викам му:

- Добре де. Знаеш, че така или иначе бойлерът винаги е пуснат. Що ти трябва да ме будиш в три посреднощ?

- Длъжен съм да предупредя, бе, жена. Няма за двайсет стотинки сега да си разваляме семейството, я!

Милият ми той! Другото му име е Съобразителност.

В тоя ред на мисли все се сещам за оная история, която научих от Тони Филипов, д-р („Из делниците на един луд”) – за кораба, дето през 1986-а се върнал ненадейно във Варна по-рано. От 68 възможни – 62 развода. Една от дамите била в родилното, една – у мамини си, третата била партиен секретар, а другите три нямали уважителна причина, но си били сами вкъщи.

Та следвайки поуката от тази история може би има резон в навика на мъжа ми. Нищо че аз си имам доста основателни причини да съм си сама вкъщи, дори две. Покрай тях – да, за децата говоря – в момента мокрите ми фантазии не включват чужди мъже (или жени), а единствено възможността да поспя осем часа без да ме будят. Но уви!

Отстрани, предполагам, е различно. Розово. Я, мъжът ти е тираджия, изкарва добри пари. Което си е вярно, вярно си е. Но никой не си дава сметка за цената, на която се изкарват тези пари, докато не влезе и той в клуба на международните семейства. И в един момент започваш да се питаш струва ли си. А истината е, че на този етап в държавата ни, особено в района, в който живеем ние, нямаш особен избор.

Вариант 1: оставаме заедно тук, но на ръба на оцеляването.

Вариант 2: Терминал 2.

Вариант 3: настоящото положение.

Вариант 4: разделяме се поради финансова невъзможност.

Вариант 5: няма такъв.

Както казах, изборът е беден, да не кажа, че е никакъв.

Препоръчваме ви и някоя от другите публикации на Валя. В Недоспиването ни разказва как се справя с безсънието и умората, а в Търсенето на работа като приключенски екшън може да прочетете с какво се сблъсква мама, когато търси работа.

А ако ви се чете нещо по-смешно, може би ще ви хареса 22 признания на една недоспала мама.