Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Невена Паскалева ни разказва за предизвикателството да си майка на малък рицар. Много добре я разбирам. Моите момчета обикновено тормозят татко си, но когато решат да водят битки с мен, винаги падам жертва.

Синът ми Асен е на пет и половина и вчера следобед искаше да играем с мечовете. Измъкна ги от шкафа- ония дългите, от сивата, жилава гума, която се извива според силата на замаха и тежко ти, ако попадне върху теб – наказанията с камшици от Средновековието придобиват наелектризираща реалност.

Застанахме в готовност един срещу друг. Малката ми дъщеричка Лили седеше отзад на дивана, разперила ръце, готова да ръкопляска. Чудите се защо не предложих на Асен да изчака баща му да се върне от работа и да поиграе с него на тази „мъжка“ игра? Е, след малко ще разберете защо.
И така – започва се. Опитвам се да въведа правила. Мушкане в корема – една точка. Отсичане на глава – две. Разсичане на бедрената артерия – да, той е наясно от малък с човешката анатомия – три точки. Основна цел – париране на ударите на противника. Правилата ми обаче бързо се губят в тестостеронова агресия, която се излива върху мен, все едно съм оживелия пират Хук от „Джейк и Небивала земя“- гледали ли сте това детско? Хук е един смешен стиснат дядка, дето непрекъснато изнудва хлапенцата за злато- как да не го мразят тия деца? Та, както и да е. Аз внимавам мечът ми да пресича само въздух или острието на отсрещното оръжие, но Асен е заслепен от жаждата за отмъщение и млати безогледно, с цялата си пет и половина годишна сила. А тя не е малка. Повярвайте ми. И въпреки че прилагам всичко придобито от колективното подсъзнание на човечеството и се старая да отблъсквам технично всеки замах на малкия, повечето от ударите му попадат върху голите ми ръце. Прас! Деветоопашната „котка“ на Инквизицията ряпа да яде. Прас! Прас! Прас! И така четиридесет минути. На няколко пъти се опитвам да му обясня, че не трябва да удря толкова силно, че все пак ме БОЛИ и той се укротява за момент, но после пак се гмурва в света на Небивала земя. А Лили ръкопляска ли, ръкопляска от дивана. Браво, браво, Аси! Уби лошия пират! Уби го! Ръцете на лошия пират са вече яркочервени, от върха пръстите, до раменете. В един момент решавам, че ми е достатъчно, зарязвам смеха и задавените „Грххххх“ при всяко „умиране“ и обявявам край на войната. Слагаме мечовете един до друг, с върховете надолу. Научила съм го на този жест преди време. Мир. Подаваме си ръце, стискаме ги. Хватката му ме кара да изкривя лице и да прехапя устни. Асен прибира мечовете, а аз се втурвам към чешмата. Държа си ръцете няколко минути под ледената вода. Целите са нашарени с червени белези. Даже и кръв има на места. Докато гледам как водата се стича по ръцете ми и придобива бледорозов цвят, си спомням как като малки със сестра ми се щипехме и деряхме до кръв, а после търчахме до банята да се мием, отрезвени, кикотещи се до припадък. Затова ли и сега, въпреки болката, се усмихвам?
Вечерта Асен се скъсва да приказва на баща си: „А пък ние се бихме един час! И победих мама сто пъти!“ И тн., и тн. А баща му се взира ужасен в обезобразената ми кожа и клати укоризнено глава: „Ще ги изхвърля тия мечове! Не трябва да играете с тях! Опасни са!“ и после крадешком хвърля поглед към своите ръце. Обзалагам се, че се чуди дали утре/събота/ синът му няма да поиска да играе с него и как най-дипломатично да отклони предложението му.
В осем часа чета приказка на Асен, после го гушкам докато му се приспи. Изправям се и го завивам, а той е вперил полупритворени очи в червените белези по ръцете ми.
– Мамо – казва сънливо.
– Да? – погалвам го по главата.
– Ти си истински рицар – усмихва се той. После протяга ръка и на свой ред ме погалва. По наранената ръка. И изведнъж тя, като по чудо, спира да ме боли.
И самият крал Едуард I да ме беше посветил в рицарско звание, нямаше да се почувствам толкова въздигната.

Послеслов: Цялата тази драма можеше да се избегне, ако носехме дълги ръкави. В апартамента ни в Солун, обаче, цяла зима е 35 градуса и ходим боси и по потници.

Това е то.>

Това писмо на една майка до сина й дойде в Будоара. Благодаря, че го споделя и с нас и дано съветът й стигне до мнозина Независимо дали сме съгласни с нея или не, най-малкото ни дава повод да размислим.

Моят син учеше далеч, не го бях виждала почти година. Пратих този кратък поздрав по ФБ за рожденият му ден. Емоцията бе малко по-голяма и като не я събрах в първите 30 думи – написах и продължението:

Скъпи сине,
Когато се роди, ти получи само 2 неща – Време и Енергия…

Помниш ли филма „Дилъри на време“ – там нямаше пари: и храната и битките се плащаха единствено с време. В забързания делник често си го припомняй и преценявай на кого и за какво заслужава да подаряваш времето и енергията си.
Изпращам ти цялата си Любов и … не забравяй да се забавляваш !
Мама

 Колкото и скъп да е часовникът ти – всички имаме 24 часа. И бедните, и богатите. Значи успехът и парите зависят от стратегията, от начина ни на мислене, а не от времето. Трябваше да мина по трудния път, за да открия, че щастието и победите не винаги са едно и също нещо. Прав е Джей Бациноти, като казва : Най-голямата грешка е да продължаваш да пилееш времето, което ти е дадено на земята, за да живееш живот, който не харесваш, да правиш неща, които не искаш да правиш, да бъдеш с хора, с които не искаш да бъдеш и да живееш според чуждите разбирания за това какво е правилно, без значение дали това са твоите родители, обществото или който и да било друг. Да губим времето си с работа, която не харесваме, за да си купим неща, от които не се нуждаем, така че да впечатлим хора, които не харесваме…“
Наясно ли си, че живееш само един живот? Твоя живот. И на никого, освен на Теб, не му пука дали си на верния път, дали си щастлив. Така че трябва да ти пука. Само ти и още сега – време е. Утре може и да ни няма. Изживей го по своя си начин. Намери това, в което си най-добър и работи за него. Осъзнай, че трябва да си завършена личност, а не да търсиш партньор, за да ти запълва празнотите. Такива връзки са обречени. Седни и помисли в какво си успял и те прави щастлив – и го запази. Поздрави се и Благодари. Виж кое може да се „ремонтира” ,за да стане добро и всичко, което те влачи на дъното го изрежи. Слез от магистралата и намери друг път. Действай! Иначе с теб, скъпи приятелю и читателю, ще си останем само положително мислещи мечтатели в депресия. Не забравяй, че всяко нещо, което правиш днес, подготвя живота ти утре.

Нали не сте забравили конкурса ни с Ивелина Чолакова за най-интересна ученическа история. Ето и разказа на Росица Кънчева, която все още е прекрасна ябълка и не само си намери истинския принц, но вече е мама и на двама малки принца. Забавлявайте се.

Имало едно време една принцеса. И един принц. И един подготвителен клас, който принцесата трябвало да мине, за да я допуснат на следващото стъпало.

Историята, която Нети ни разказва, ме накара да се замисля. Подобни модели на житейски ситуации съм виждала неведнъж в детските игри.

И съм се възхищавала колко лесно децата решават проблемите си, когато не им се бъркаме. Може да се сдърпат, да се скарат, но в крайна сметка винаги намират най-лесното и просто решение, което обикновено се оказва и най-доброто. Прочетете и помислете за своята ситуация. А после позволете на детето във вас да я реши.  

Лежа си на плажа и разсъждавам върху следната, на пръв поглед незначителна случка: Ева прави пясъчен замък. До нея приближава момченце на нейната възраст.

– Здравей, аз съм Тони.

– Аз съм Ева.

– Искаш ли заедно да строим замък?

– Добре.

След тези единствени думи, разменени между тях, момчето взима от ръцете ѝ кофичката и започва да строи замъка. Ева става, събира миди и започва да украсява замъка с тях. И двамата са щастливи и доволни от прекрасния си замък. Какво имам да ѝ разсъждавам на тази работа ли?

Имам, и то много. Експонирам себе си (за да не кажа всяка втора „съвременна, самостоятелна и силна” жена) в тази ситуация. Вариантите, които ми изникват на прима виста, са два и нито един от тях не прилича на реалната случка, разиграла се пред очите ми.

Вариант 1: Строя си аз своя замък. До мен застава Тони (или който и да било произволен представител на мъжката раса).

– Здравей, аз съм Тони.

– Аз съм Нети.

– Искаш ли заедно да строим замък?

– Всъщност, аз вече си строя замък. И, очевидно, се справям достатъчно добре и сама. Не мисля, че имам нужда от помощ. Ти защо реши, че имам?! Според теб замъкът ми не е достатъчно голям, достатъчно стабилен или достатъчно красив ли?! Приличам ли ти на жена, която не може сама да се справи със своя собствен замък?! Хайде, ако обичаш, вземай си мачовщината и си намери да впечатляваш някоя, която не може да се справя сама!

Тони си тръгва, а аз оставам да си строя сама замъка, доволна от това, че за пореден път съм натрила носа на представител на срещуположния пол, доказвайки кой всъщност е по-силният такъв.

Вариант 2:

-Здравей, аз съм Тони.

– Аз съм Нети.

– Искаш ли заедно да строим замък?

– Добре.

Тони взема кофичката от ръцете ми. Аз си я дърпам обратно. Той започва да трупа с ръце пясък и да го оформя като крепостна стена. Аз трупам с кофичката от другата страна. На всеки две минути контролирам неговата работа:

– Тук трябва да е малко по-високо.

– Еее, не чак толкова! Свали малко.

– Заглади външната страна, не виждаш ли, че е грапава?!

– Можеше да направиш последния участък малко по-прав, но, остави, аз ще го оправя.

– Сега защо се захвана с тази кула? Не виждаш ли, че аз бях започнала да я правя, преди да се наложи да минавам след теб, за да коригирам стената?!

Тони оставя кулата. Оставя и пясъка. Измива си ръцете в морето и тръгна надолу по брега. Прав му път! За какво му беше да идва?! Само, за да ми оплеска замъка! Ама и аз съм една – зная си, че сама си се справям най-добре, защото не се налага да поправям глупостите, които другите правят, обаче все пак му позволих да се набърка в моя замък… Това ще ми е обеца на ухото занапред!

А какво направиха Ева и реалния Тони?

Оставиха се на своите детски инстинкти и чисто подсъзнание – мъжът да строи къщата, а жената да я превърне в дом! Без излишни емоции и разсъждения и без излишен мониторинг! Виждала съм себе си безброй пъти в аналогични ситуации. Виждам и повечето жени около себе си в такива. И не спирам да се питам „Защо? Кому е нужно?”. Навярно, защото сме изтъкани от нелогичната необходимост да се доказваме, доказваме, доказваме… И да си усложняваме живота. И да има драма. Защото така се доближаваме до филмите, изпълнени с драматични обрати… За сметка на всичките реални възможности за радост и удовлетворение, които подминаваме като слепци в тъмна гора… Ще завърша тези си размисли с един апел (предимно към себе си, а след това към всеки друг), който е толкова тривиален и банален, че единственото, което правим с него е да въртим контекста му като надрана грамофонна плоча, изпразнена от съдържание:

Хора, учете се от децата си!

По  времето когато бях студентка водех много скучен живот.  Да, скучен. От работа вкъщи,  от вкъщи на лекции  (евентуално) и обратно.

После работа, протести, работа. Случиха ми се много откачени неща в периода 2013-2014.

Имах да взимам много изпити, баща ми се разболя от рак на белия дроб, а личният ми живот беше пълен провал. И не е защото съм кой знае колко претенциозна, даже никак не съм.

Бях много против онлайн запознанствата, защото пред монитора всеки може да лъже както си иска.

Добре, ама в наши дни човек няма много време за забавления, а ако си и студент (особено в частен университет), и пари много няма.

Решавам аз да навляза  в модерния свят и започвам да си пиша с едно момче. Не стана. После с друго. Единият не искаше връзка, а другият още въздишаше по бившата си. С третия пък не стигнахме до среща. Той помислил че съм моята приятелка  (с късата пола). Да го питаш само тая ли снимка видя в целия ми профил…

Бях започнала тотално да се отчайвам. Какво ми е, нито съм тъпа, нито грозна, какво искат тия тъпаци?!

Животът ми вървеше надолу, вместо обратно. Загубих много пари при една хазяйка, която ме изрита посред нощ с целия ми багаж. Гледах как нещата ми хвърчат по стълбите и бях сигурна че това е някакъв проклет кошмар. Разбира се точно в тези дни чичо ми не беше в града, та се наложи да спя при познат.

Малко по-късно (на 8-ми март) късам глезенни връзки, а по това време работех като сервитьорка. Изкарах едвам смяната на следващия ден, глезенът се поду ужасно. Шефа ми не пожела да ме закара до Пирогов, добре че се намери познат да дойде да ме вземе…

На другия ден бях уволнена по телефона от шефката ( майка на вече покойното шефче, Бог да го прости),  обвинена, че се преструвам. И заплатата не ми даде. Почна да ме обижда колко недоволни клиенти било имало, как нищо не съм вършела като хората, номера от селски вечеринки колкото да не ми даде заплатата.  Излишно е да споменавам, че хазяи и работодатели правят каквото си искат, знаейки че нищо не можеш да направиш.

Викам си, е, няма такава серия! Всичко беше пълна каша, изпаднах в поредната депресия и бях толкова отчаяна и жалка в собствените си очи, че не ми се живееше.

Както казах по-горе, тате се разболя. От рак. Викам си, край. И лекарите го отписаха.

Тогава започна ходенето по мъките и изобщо не виждах светлина в тунела.

Вече си се представях самотна,  зла и стара мома с няколко котки и скапана работа…

След поредното търчане по болници решавам да си отворя аз фейсбук. Започваме да се подиграваме на някаква министърка  с разни приятели. Включва се някакъв страхотен мъж , с който имаме много общи приятели.  Той беше написал, че щял да се жертва и да спаси България от въпросната депутатка. Ама на мен толкова много ми хареса, че реших да му предложа, на свой ред аз да спася него от нея. Като му погледнах снимката и веднага се размечтах за него. Толкова добри очи не бях виждала и на живо. Добродушието струеше от цялото му лице. Ама си викам, той не може да не е женен с две, три деца. Просто свестните мъже са винаги заети. Закон божи, няма друг начин.  Той пък взе да ме закача и се заприказвахме.

Не знам как стана, обаче неусетно започнахме многочасови разговори,  съобщения , майтапи и сълзливи истории по всяко време на денонощието.

Така ми беше леко на душата, както с никой мой приятел или роднина преди това. Аз съм по-добрата си версия откакто съм с него. Той ме приема каквато съм, с всичките ми трески за дялане и с всичките ми откачени навици. Май превърна лъвицата в кротко, мъркащо  котенце.

Казах си, ето,  какво лошо има човек да се занимава с модерни неща като онлайн запознанствата.  Ми че те хората на живо лъжат еднакво добре, както и в интернет.

Решихме да се видим и дето се казва, харесахме се . Той се появи когато бях най-отчаяна и ми показа че светът може и да е прекрасен,  въпреки ада който преживявах. Вдъхваше ми кураж, усмихваше ме, и очаквах с нетърпение следващата среща.

В началото не казвах, че сме се запознали онлайн – не исках да ме убеждават колко е глупаво и опасно да излизам с непознати мъже. То и иначе можеш да попаднеш на всякакви ненормалници.

Обаче в крайна сметка това е начинът, по който сме се намерили и няма нищо лошо в това. Хората се събират по всякакви странни и не толкова странни начини. Важното е да се обичат и да останат заедно, останалото няма такова значение. А и данък обществено мнение не плащам, така че ми е все тая кой какво ще каже. То не бяха насмешки, то не беше чудо. После пък за възрастта беше въпрос. Не ми ли е голям, да не съм луда и т.н. Обаче в момента, в който ги запознах с него, всички се очароваха и ни се радваха.

Татко ми оздравя и след месец вече се бях преместила на другия край на България при моя приятел. Представих му моя любим в болницата, беше доста забавна среща.

След протестите бях решила,  че ще си търся късмета навън, но някак не ми стискаше да замина сама на този етап.

 

С  моя прекрасен съпруг бих отишла и в дървена колибка насред гората в Зимбабве.

Едно момиче сподели в Будоара своите колебания. Разказва ни за двамата мъже в живота си, които слага на везните на любовта. Мило непознато момиче, колкото и жени да попиташ, всяка ще ти отговори различно Единствено сърцето може да ти посочи правилния отговор. Но първо трябва да му зададеш правилния въпрос. Благодарим ти за прекрасната история.

Аз съм мъничко човече. На 29. Вярвам в доброто, че трябва да се усмихваме заради себе си и че трябва да бъдем собственият си най-голям приоритет. Вярвам, че някои хора никога не се променят, но пък други го правят. Заради себе си. Колкото и да е късно. И колкото и да е трудно.

 Не знам колко е типична тази история. Защото хората минават през това поне веднъж в живота си в различни етапи. Уж поне така ми казват напоследък. Е, при мен се случи, докато деветгодишната ми връзка с моя годеник не взе да пропада вдън земята. Проблемите ни идваха оттам, че скъпото ми момче можеше без една чашка, но с една не минаваше номера. И бяхме различни, много различни, но обичащи се безумно. Та след дългогодишни битки, обещания, клетви, спирания и започвания, любовта стана една сива, а аз вдигнах ръце. Престанах да търся и искам промяна. То обикновено така става. В тези моменти когато се отказваме, това от което имаме нужда ни намира само.

 

Та и мен така промяната – намери си ме. На служебно работно събитие в полите на Витоша. В стая обляна от светлина. Сякаш всичката тази светлина се събираше в русата му коса и зелени очи. Свенлив, със закачливия си поглед под онези секси очила… и толкова. Свърши събитието, наработихме се и всеки по пътя си. Прибирам се аз, а моето момче ме пита – „Как прекара?“ Отговорих му шеговито – „Влюбих се от пръв поглед…“ На другия ден се събуждам сутринта и образа на русльото още ме гложди, но отивам на работа, захващам си задачите и забравям. Поддържам служебна фейсбук страница освен всичко останало и следобед става време да „отворя“ социалната мрежа. Тъй като в профила ми не могат да ми предлагат приятелства, а само аз да искам такива, отразявам някакъв message request! „Привет колежке :)“ Изсипва се върху мен една гореща ли, студена ли вълна не помня. Същия рус и зеленоок, здрав младеж. Пишем си около месец. Всеки ден още в 8 сутринта получавам съобщения. След още някоя седмица ме пита, ще му стана ли приятелка в мрежата? После дали съм обвързана? Отговарям положително. После той има кратка връзка. Вече се виждаме. Безобидно. На по бира, кафе, коктейл. Но знаем накъде сме тръгнали. Аз знам какво искам и знам, че не трябва. Обаче се прибира подпийналото ми момче и аз бягам при русльото. И вече съм вътре с двата крака. Влюбена или загубена, си мисля и се питам?! Винаги съм била пряма и честна, но сега ми се налагаше все по-често да лъжа, че излизам ту тук, ту там. А русльото ме пренасяше в друг свят. Въпреки че първия път беше толкова притеснен, че нищо не се получи. И после още няколко пъти не се получи. До момента в който се отпусна и взехме че полетяхме заедно. Аз искаща го още повече, той предпазлив… Пазещ се от моята обвързаност и искащ ме вече само за себе си. До деня, в който чашата преля и вече десет годишната ми връзка приключи. Разплакана и отчаяна му звъня, той ме вика при себе си веднага. Прегръща ме, правим много секс /както обикновено/. Aма такъв безсрамен и дълъг. По няколко пъти – като тийнейджъри, открили го за първи път. И винаги можещи още. Такава химия. Никога. С никого. Толкова силна, че лежейки изтощени си говорим как няма да го правим поне няколко дни, а след половин час, литър вода и малко плодове започваме отначало. Минават малко месеци. Той ме моли да заживея с него. Така ме прегръща…, но все нещо липсва. Вече не прави секс, прави любов. Личи му. И ми казва, че вече е така. Аз настанена при приятелка, а той близо до работата ми. Тъкмо се навивам на тази крачка. След едноседмична отпуска се връщам в столицата и право при него. Голяма радост, безумно щастие! Прегръщаме се, пием вино; вечеряме, пием вино; прегръщаме се, правим секс, пием вино; прегръщаме се. Говорим си за миналото си. Питам го ще ме направи ли щастлива, защото в този момент преливам от чувства и щастие /страх ме е да му кажа, че го обичам, а той се страхува да ми каже същото- нали се сещате как си го казвате с някого с очи, недомлъвки и докосвания, но не и на глас/. И той ми отговаря някак ледено „Не знам.“ И онази промяна, която в началото аз бях спряла да търся, пак ме намира сама. Ледено ми става в гърдите. Ледено студено. Потискам си сълзите, прегръщам го и заспиваме. На другия ден той е на работа, оставя ме за първи път от месеци насам в домa му да се наспя сутринта и да не ставам с него. Будя се от целувката му, преди да тръгне, но не отварям очи. Ставам след като излиза, обличам се, събирам си малкото неща и запалвам колата си с мръсна газ. Прибирам се в жилището ни с моя вече бивш годеник, където имам още много багаж. Русльото звъни. Не вдигам. Пише – не отговарям. Ледено ми е. Безкрайно. Няма го вкъщи моето момче. Знам че е сменил работата си. Звъня му, казва ми адреса и отивам. Отдалеч го виждам, седнал на една работна среща. Не съм го виждала отдавна. И лицето ми грейва. И устните ми се отварят в неочаквана усмивка. Спирам в далечината и го гледам. Чакам да приключи. Вижда ме. Става. Усмихва се. Отваря широко ръце и ми казва „Тук съм миличка!“. Потъвам в ръцете му. Сълзите ми вече текат неудържимо, а аз си мисля за вечерния въздух. Онзи на силния му опияняващ парфюм във въздуха. Който оставаше поне час в коридора, след като бе излязъл. Онзи въздух, когато се приготвяхме за излизане. Когато си слагах най-леката и ефирна рокля. Заради него. Защото винаги казваше, че съм неговото бижу. И аз се чувствах точно като такова. Като най-ценното му съкровище. Онзи въздух, когато се гримирах и се поклащах леко на любимата си песен. Когато той бе леко раздразнен, че я слушам за пореден път. Но въпреки това заставаше зад мен, обгръщаше ме с ръцете си и ми повтаряше колко съм красива. И как въздуха в столицата ще е различен тази нощ, защото аз ще се разхождам по тротоарите. Онзи въздух, когато си е сложил любимата риза, в която изглежда толкова непринудено секси. Но все пак ме пита – „Нея ли да сложа или някоя друга..?“ Вечерния въздух, когато сме тръгнали към скъп ресторант, но аз решавам че ми се разхожда и ми се яде бургер. И той се смее… Виж как сме облечени… бургер, звучи добре! И ходим из центъра. За ръце. Ядем бургери в най-елегантните си дрехи. Смеем се, обсъждаме нещо, някого. Онзи вечерен въздух, когато се разминаваме с мъже, които се заглеждат в мен дори когато съм с него. Флиртуват с очи. И той се обръща след тях. Поглежда ме и се усмихва доволен. Хваща и целува ръката ми. „Съкровището си е мое!“, казва доволно и щастливо. Оглежда ме отгоре до долу, пак се усмихва и поклаща самодоволно глава. Когато виждам красива жена и му я показвам, той ми отвръща, че няма по-красива от мен. Защото само истинският мъж го прави така. Когато влизаме в бара, той ми поръчва мартини без да ме пита какво искам. Защото знае, че обичам. И въздуха мирише на любов от това мартини. Защото знае асоциацията. Онзи въздух, който само истинският мъж може да създаде около една жена… С думи, с жестове, с очи, с докосване… Безценен, несравним. Този въздух не се забравя. И не се подценява… Поне не за дълго. Защото да те карат да се чувстваш истинска, специална, незаменима, се случва един път в живота. Всичко друго е фалш и игра на любов. В началото се чувствах мръсна, предателка, инфантилна, несериозна, незряла, слаба. После объркана и наранена. Накрая разбрах. Бях загубила щастието си! А то беше всичко, от което се нуждаех.

  И сега не знам кое е по-ценно. Русият зеленоок младеж, който уж ме искаше само за себе си, но когато ме има само за себе си, не разкрива чувствата си. С когото спортуваме, пазаруваме, готвим, чистим, четем, играем и куп неща… С когото се чувствам щастлива, защото имаме толкова много общи интереси, особено любовта към спорта /нещо, което иначе с другия човек нямах дори в един аспект/. Но с когото се чувствам и несигурна. Когато му казах, че с ялата му потайност и прикритост имам чувството, че няма да ни се получи, той просто ми отвърна, че тогава няма смисъл да се мъчим.  Ей така, веднага готов да се откаже. „Да приключим, преди да сме започнали и докато правим само секс“, а на другия ден ми обяснява, че „От няколко месеца правим любов“. Обърква ме. Плаши ме. Особено когато ми заяви, че няма нищо сигурно, и че никой не може да ми даде или предложи СИГУРНОСТ. Или моето старо изпитано момче, което въпреки проклетия алкохол от време на време /понякога по на често, накрая доста често/ ми подаряваше цветя почти всяка седмица, казваше ми, че ме обича десетки пъти всеки ден, грижеше се за мен във всеки смисъл, гледаше първо моите интереси и слагаше после неговите /нещо което никога не съм одобрявала, но все пак ценях/, този, който ми даваше и ми взимаше сякаш всичко наведнъж. Днес се виждаме по необходимост с него и той ми казва – „Наживей се! Счупи си главата, ако трябва с някого, прави секс, имай връзка, каквото пожелаеш. Бъди щастлива! Потърси го това щастие другаде. Аз съм тук. И те чакам. Тук съм и винаги ще бъда за теб. И това е най-СИГУРНОТО нещо на този свят! Просто не забравяй, че аз съм тук и те чакам. Колкото трябва ще чакам, защото съм грешен и ти си тръгна заради мен, алкохола и лъжите ми. Защото разбирам чак сега и осъзнавам колко съм те наранявал. Защото ти си целият ми живот, целият ми свят! И без теб нищо няма смисъл!“

   И сега слагам на везните несигурността и сигурността. Та… по-повод това, че няма нищо сигурно в тоя живот… Понякога промяната идва по неведоми пътища. Променя вас, човека до вас, този, когото вече го няма. Промяната понякога се нуждае от трети човек, за да се случи. За да отрезви и вас и човека, с когото сте градили и рушили нещо дълги години заедно. За да започнем да оценяваме истинските си приоритети и потребности. Просто за да разберем кое наистина ни прави щастливи! Тази сутрин за първи път не се чувствам виновна, че избрах да спра да се боря с този алкохолен проблем и да избягам, а се почувствах благодарна… И въпреки, че още се лутам и не знам какво да правя… Дали щастието е русо със зелени очи, или прошарено с пъстри очи… Все още не знам кой път да избера и пак се чувствам раздвоена…. Накрая щастието и сигурността се оказаха от двете страни на везната. Благодарна съм! За урока. За изпитанието. И ще почакам… Докато разбера колко точно тежи щастието…

Ей, колко обичам историите, които ми разказвате в Будоара. Благодаря ви, момичета, за споделеното. Представям ви Вяра и нейния разказ за ината, любовта и житейския опит, който понякога ни струва твърде скъпо.

Вяра, благодаря ти! И за интересната история, и за това, че ме накара да се замисля. А описанията ти на любовта са толкова истински, че имах чувството, че съм в тялото ти.

На мен ми е трудно да разказвам истории, в които не излизам добър герой, но ще се опитам в името на откровеността да споделя една, в която инатът ту побеждава, ту бива победен, та дано има малко смисъл от това да съм правила грешки.

Започвам с това, че в училище бях от непокорните, чаровни деца, на които все им се разминава, дори когато са идиоти. Не се самолаская, но бих го нарекла „харизма“, оная харизма дето е нож с две остриета, привлича повече хора, отколкото човек може да поеме и отключва капризното и непоследователно поведение, което в последствие да отсее и отдалечи част от твърде многото „приятели“.

Добре, ама научиш ли се на лошо, трудно променяш модела и тая своенравност започна да пресява и мъжете в живота ми. В студентските години е лесно, никой не бърза да се жени и да ражда, но когато срещнеш любовта на живота си най-тъпото нещо, което можеш да направиш е да се фръцнеш и да го оставиш насред улицата, с печалните му книги за географски открития и самоубили се немски писатели, и да смяташ че както винаги, нещата ще се оправят сами. За бога, кой има време да поправя счупени отношения, когато има още много риба в морето и славни лета за живеене! Към днешна дата обаче, спокойно мога да нарека точно това свое действие тъпо, защото истинската любов и семейство е като да сърбаш домашния борш от виенския сервиз на баба ти, па макар и с пукнатини и белези, а не да си спестяваш труд и миене с еднократни чинии от Джъмбо.

Оставих го аз там, на улицата, моята голяма любов, защото ме ядоса, че не знае накъде отиваме, ще продължим ли заедно, ще можем ли да обитаваме един апартамент и да си напаснем навиците, аз – спортуваща любителка на природата и добрите хотели, вечерите навън, пътуванията и най-вече – непредсказуемото „утре“ и той – домошар, който се бръсне педантично всяка сутрин, мирише на сапун, мери и сравнява по три дни гайки и бормашини и обича вечер да гледа телевизия, след вечеря, на дивана. И така както го оставих този моят топъл домошар, намерила го една държавна служителка от морско градче и кротко си го прибрала. Казал и той, че първо – не иска деца и второ – излиза от „тежка връзка“ (гледай го какъв е измекяр. Но такъв си го обичам) и не иска сериозна нова. Минали й покрай ушите тези предупреждения.

И така, в мълчание и инат мина време, една година и нещо и един ден инатите ни се пречупиха, сдобрихме се, но държавната служителка бе забременяла, второ дете от втори мъж, това беше нейния начин да си намира мъж, не случайно уточнявам че е чиновничка, защото то си е държавна политика това, не всеки в частния сектор го може: първо забременяваш и после изискваш документ за брак – това си е висш държавен пилотаж за узаконяване на средства, които ти се полагат просто и единствено защото си си подала задника и си го стиснала когато трябва. Но да не я съдя, утре може на приятелка да се случи и тогава ще се наложи да проявявам разбиране. Така все пак моят мъж се ожени, когато тя бе в седмия месец. И такъв си го обичах.

Всеки бърз план за усвояване на мъж обаче си има цена и докато чиновничката пишеше в бг-мама къде има пащърнак, ние с него излизахме всеки от своя свят, за да крадем следобеди и нощи заедно, като да не си мислите, че да правим любов бе гвоздеят на програмата? Нищо подобно, най-приятни бяха обедите, в които той ме скастряше, че се накапвам със супата и бършеше потопените ми в яхнията ръкави със салфетка. Аз се веех из столичния град и всяка сряда на обяд му разказвах несвързани истории, а той сумтеше и омаловажаваше всеки мъж, за който се пробвах да му разкажа – тоя сигурно с кредити си купил тая кола, оня бил лилипут, трети имал „изнервящо име“. Да не се повтарям, но какво ли не чу тоя човек и пак си ме обичаше.

Лош човек ли бях, защото се срещах с бивш, вече нечий съпруг и баща? Не, жънех последиците на своя инат. Бях глупачка, която не знае кога трябва да замълчи и да си седне на задника, вместо всеки път да тръшва вратата. За втори път казвам „задник“ в тоя разказ, дано не се наложи и трети, че ще ми излезе име на вулгарна.

Мина време, успокоиха се нещата и за нас двамата, казахме край на любовната връзка, но останахме добри приятели. Аз, понеже природата ни трудно се променя, останах своенравна, все така ми беше трудно да харесам някой, да излезем, а да стигнем до секс още по-. И един ден и аз си намерих майстора.

Той беше невротик. Капризен син на известни родители. Красив. С тяло без недостатък. С живот без недостатък. Отгледан като писано Фаберже яйце в известен британски колеж след швейцарско училище. Такива обичат да ги унижават, разбирате ли. Не в оня 50 нюанса сиво смисъл, не. Просто ако не ги поставиш на място, започват да се налагат, докато те подлудят. Добре дошъл в това, което мога най-добре. Тук мога да кажа „ние единствени на Балканите правехме любов толкова добре“, като няма нужда да го питате така ли беше, в нашата връзка аз бях величеството, което да говори за себе си в трето лице, множествено число. Седмицата, преди да правим любов за първи път, прекарах всички дни без сън и без храна, в изнурително чакане да се прибере от Лозана. Да уточня, че в живота си нямам сутрин без закуска. Когато за първи път отидох в тях, седнахме край масата в кухнята и си мълчахме около десет минути. Когато и двамата са в огън, нищо не помага. Първия път, когато прокара ръка по гърба ми, тялото ми се скова и загубих съзнание. Не го обсъждахме. Понякога, след като правехме любов докато мракът в стаята изсветлееше, той лягаше в скута ми като за молитва и това съвършено тяло с уморена коса и притворени огромни очи, заровено в моите женски форми никога няма да забравя. Такива спомени пази неговото легло. И баня, и кухня, и балкон, и кола и паркинг. Обожавах тялото му, обожавах невротизма му. Той – точно същите две неща в мен.

И както се досещате, един ден млъкнахме и двамата. Не се разбрахме за нещо незначително, но го оставих той да протегне първи ръка. Той направи същото. Не си говорим и до днес. И тогава се обадих на старата уютна, винаги насреща, домашно топла и предсказуема любов.

„Направихме ли грешка като се сдобрихме с теб? Дали нямаше да е по-добре да останем в конфликт, докато света посивее и умре и никога повече не се срещнем?“ – попитах в тоя поетичен формат, но той и такава ме разбира. Разбирате ли, жена му тук би казала: „Махай се ма, защо не си отиде по пътя, ми се сдобряваш!“. Но той отвърна: „За нищо не съжалявам. Радвам се че се сдобрихме.“

И тогава му разказах цялата история с моето Фаберже и го попитах: „Има ли смисъл да се сдобрявам с него?“

„Не“ – каза той. – „Но не защото ревнувам или не искам да си щастлива. А защото и двамата сте болни“.

Болни. Не специални. Болни.

Да, и хиляди животи да имахме, с моето красиво момче пак щяхме да се разделим. Защото и двамата сме болни. Ние сме тревожни, инати, своенравни красавци, застаряващи самотници, неудачници в топлия свят на семейната обич. Нищо добро не излиза от двама закоравяли невротици.

И така, аз си тръгнах и след два месеца срещнах настоящия си съпруг. Животът е устроен така – поне един от нас да е спокоен и да държи юздите, когато светът на другия се разпада. Никога повече не проговорих на страстния си двойник, на моята душа-близнак.

Това исках да ви разкажа и дано съм ви била полезна, ако днес случайно сте се заинатили на някого за нещо без причина. Не бъдете задници с всеки. Само с когото трябва.

 

(Упс, съжалявам! Не съм вулгарна.)

Историята на Лена може и мъничко да ви шокира. За съжаление такива неща се случват… и оставят у човек особен горчив вкус в устата.

Не съм особено по писането, нямам дар слово, но статията „За хората, които се счупват и другите, които го допускаме“ наистина ме разтърси. Обаче изведнъж в ума ми изплува една друга история – на пръв поглед подобна на тази, но с много различен финал. Не бях ходила на сбирка на класа от петгодишнината. По ред причини.

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам