Норвежката Мария и българската Мария

Срещнах се днес с една стара приятелка, не сме се виждали от студентските години. Намерихме се отново случайно, във фейсбук, в една група за филми или книги, не помня точно. Нямаше да я позная, тя е с нова, непозната фамилия, от години живее в Норвегия. Но моята фамилия си е все същата, та тя ме откри. И след двайсет години се видяхме, на наша земя, даже на жълтите павета, и успяхме да изпием едно кафе на живо и да си полафим, вместо да си чатим.

Мария се казва, като мен. Омъжена за норвежец, свестен човек, интелигентен, намерили се в България. Имат един син с красиво, но труднопроизносимо норвежко име. Толкова знаех за личния й живот. Във фейсбук комуникацията винаги е някак накъсана, избирателна, посегнеш, напишеш нещо, пък после го изтриеш. На живо е друго – виждаш очите на човека. Виждаш усмивката му, не емотикон. Защото усмивката може да е присмехулна, може да е горчива, може да е тъжна или лъчезарна – още не са измислили толкова нюанси на усмихнатите личица. И когато човек седне срещу теб, само от тая усмивка разбираш повече отколкото от десет поста в социалната мрежа.

Поговорихме си надълго и нашироко, смяхме се, прегръщахме се, даже селфита си правихме. Кой знае кога ще успеем пак да се видим, макар че си обещахме да не е след двайсет години.

Прекрасно е да се видиш със стара приятелка и да осъзнаеш, че и двете не сте се променили ни най-малко и все още има за какво да се посмеете. Но не това исках да ви кажа.

Пиша този текст, защото осъзнах, че никога не бих могла да живея където и да е извън България. Осъзнах го, докато Мария ми разказваше за чистото им и подредено селце, за модерното училище, за интересната си работа, за спокойствието и стриктното спазване на законите, за това как няма бездомни кучета и дори няма откъде да си осиновиш, та трябва да си дойдеш до България. Всичко им е хубаво, уредено, мирно, никой не удря детето, нито жена си, такива прояви се наказват строго. Всеки си почиства след кучето, иначе – глоба. Шофьорите постоянно си дават предимство и всеки е учтив с другия. Изобщо – чудна държава, закони, ясни правила, демокрация, социален модел.

А в същото време клиниките са пълни с хора, които се лекуват от зависимости и са на първо място по разводи в Европа. 50 процента от всички бракове завършвали с развод, ми казва Мери.

- Защо така? – питам.

- Ами, хората не си говорят. Даже и като се развеждат. Не могат дори да се скарат както трябва. Просто си мълчат, всеки си прибира багажа, подписват документите и кой откъде е.

– Кажи честно.

– Сериозно, никой с никого не разговаря истински. Ето, с колегите сядаме на кафе всеки божи ден и за 12 години не разбрах нищо за когото и да е от тях. Какво обича, какво го трогва, какво го дразни, влюбен ли е, измъчва ли го нещо. Като стена са. Само общи приказки, и то толкова общи, че все едно слушаш прогнозата за времето. И не стига това, ами ако ти се опиташ да разкриеш нещо за себе си, се стряскат и съвсем се затварят като миди. Не искат да се чувстват задължени да отговорят на откровеността ти.

- Боже, аз нямаше да оцелея там и ден. – възкликвам.

- Ами, то човек свиква. Чак ти става странно, ако някой те заговори. Решаваш, че иска нещо от теб. Да седнеш на кръчма с приятели, да се смеете шумно, да си говорите щуротии – няма такова нещо. Там хората са на крайности. Или са тихи, затворени, пуритани. Или са от тези, алкохолните туристи, които пълнят фериботите всеки уикенд заради евтиния алкохол. Няма средно положение. Но дори пияниците са примерни граждани от понеделник до петък, а от петък вечерта до неделя – запой. После изтрезняване и в понеделник пак на работа. Не пийват, защото е част от забавлението, а за да се напият. Пиенето им не е споделено удоволствие като при нас, ами такова едно – индивидуално и затворено. И да, има много предимства животът там. Спокойствие, стандарт, уреденост. Само дето купонът го няма, тръпката я няма. Знам ли, може би едното изключва другото.

Цял ден ми се върти в главата този разговор. Вечерта на кучкарника виждаме приятелско семейство. Съвсем спонтанно ги каним у нас – от рождения ден на Теди е останал пълен хладилник с три вида салати, кюфтета и мезета. Сядаме кой на ракийка, кой на вино или бира. Децата подскачат напред-назад с кучетата. Едното шамаросва другото, карат се. Някой бута чаша, почистваме. Смеем се. После спорим малко за политика. После си клюкарим за общи приятели. Пак се смеем. Някой се оплаква от работата, друг от кредитите. Трети разказва виц. После всички почваме да се прозяваме и към 12 часа гостите си тръгват, защото домакините ще си лягат.

Докато прибирам масата, отново си спомням за Мария, която вижда съседите си веднъж годишно на барбекю и която не прескача кучешки акита по улицата, но няма с кого да седне и да изпие една бира в китното им, чисто селце, където даже и кръчма няма. И не й липсва толкова кръчмата, колкото сладките приказки в нея.

Имаме си много трески за дялане. Откъдето и да ни подхванеш – корупция, невежество, насилие, бедност. От бездомните кучета по мръсните софийски улици до порутените къщи в пустеещите села, проблеми колкото искаш. Но поне си говорим. И физиономиите ни не са лицемерно разтегнати в усмивка. Може да сме кисели, мрънкащи, недоволни, черногледи, даже зли понякога. Обаче сме истински. И когато се усмихваме, не е само от добро възпитание.

Не знам накъде ще поемат децата ми. Ако се разпилеят по света, ще пътувам напред-назад. И без да се разпилеят, пак ще пътувам, ще разглеждам с широко отворени очи и ще попивам впечатления. Но винаги ще се връщам у дома, при моите си хора.

Не знам за вас, но аз така мисля. С емотикони не се живее.

И накрая си мисля за десетките ми приятели и роднини, за стотиците хиляди българи, дето ги разпъдихме по всички краища на света. Дано са намерили хората си и мястото си. Пък ако не са, да вземат да се върнат. Ще седнем, ще хапнем и пийнем каквото има, ще се наговорим, ще се посмеем и ще си поплачем, може и да се напсуваме, но накрая ще си простим. Защото все сме си наши.

Пък кучешките акита ще ги почистим, колко му е.

Мария Пеева

 

ПС. Със сигурност има много българи, които са щастливи и осъществени в новата си среда, както и моята норвежка Мария, и целта на тази история не е да ги изкарам потънали в някаква постоянна носталгия по българското. Това си е моето виждане и усещане, с което не ангажирам никого, нито го убеждавам да се прибира обратно. Просто разликата между културите не понася еднакво добре на всички. Важното е да се чувства човек добре там, където е. И да знае, че да се върнеш в родината си, не означава непременно да се върнеш назад.  

Последно променена в Неделя, 03 Март 2019 09:20
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам