Експериментът

23 Фев, 2017
0 коментар

Буболинката обича да експериментира - и не само с торти. Ето какво ни разказва в страхотния си блог, който освен със сладкарски шедьоври, е изпълнен и с толкова много любов и красота, че само чувството й за хумор го спасява от презахаросване. :) Четете и пробвайте.

Ще ви разкажа за един експеримент, който си направих с децата – моите, четирима на брой. Звучи страховито, но уверявам ви, не е. Както пишат в края на филмите - „нито едно животно не е пострадало по време на снимките“ (в случая дете по време на експеримента). Експериментът бе по-скоро забавен и ме накара да се замисля. Споделям го с вас, защото и вие може да го направите. Трябват ви само деца – собствени и малко попораснали, лист хартия и нещо за писане.

А сега малко предисловие.

Откакто се помня, най-голямата ми мечта беше да стана майка. В мига, в който забременях, мечтата беше изместена от амбиция – да бъда най-добрата майка. Или ако не най-добрата, то поне да се класирам в топ 10.

За да реализирам амбицията си, в чисто физически аспект си поставих доста цели:

да осигуря на потомците си напращели от кърма гърди (естествено възможно най-хранителната, еко, био, имуностимулираща, несекваща и коликонеобразуваща кърма)
да сменям памперс, независимо от консистенцията на съдържимото в него, за норматив (с 5 секунди по-бързо отколкото най-елитните войници разглобяват и сглобяват калашник)
да се правя на маймуна по всяко време и на всяко място с цел поддържане благоприятен емоционален статус на децата
да приспивам три часа без аз да заспя или истерясам
да не спя изобщо в продължение на две седмици и да продължавам да изглеждам като майката, а не като бащата на децата (чисто визуално имам предвид)
да върша всичко с една ръка, докато в другата държа дете – най-голям зор видях с първото дете докато се науча да беля картофи и да се обличам без да го изпусна нито веднъж (в последствие, с появата на следващите деца, тази манипулация стана с повишена трудност – и да внимавам да не прегазя другите деца, които междувременно ми се мотаят в краката или се търкалят по земята)
да придобия качествените характеристики на силикона, за да издържам на температури от – 25 до + 40 градуса по Целзий с цел да не пропусна нито една разходка навън с наследниците, независимо от метеорологичните условия – разходките каляват, а никоя уважаваща себе си майка не иска кекави наследници
и още, и още цели, но да не ви занимавам излишно с глупости

Под секрет ще ви кажа, че единствената цел, която не успях да постигна, бе да пробвам пюрето от риба. Добрите майки винаги дегустират предварително бебешката храната. Аз, обаче, не успях. Само от миризмата ми се повдигаше и така и не се престраших да го близна. Никога!!! Разчитам на съвестта на производителите пюретата им да са били напълно годни за консумация. А ако не, това обяснява евентуалните проблеми, които децата ми биха могли да имат в здравословен, физически и емоционален план. Защото, както вече се убедихте, моите грижи към тях винаги са били безупречни. Следователно – аз вина не бих могла да имам.

И ако в чисто физически аспект целите ми бяха доста, то по отношение на емоционалното и психическо развитие на децата си бях поставила една единствена цел – да ги науча да си споделят с мен. Вярвам, че ако децата имат възможността и потребността да споделят с родителите си, то връзката „родител – дете“ няма как да бъде прекъсната. А колко е важна тя, смятам няма какво да ви обяснявам.

Но за да се научат да споделят без страх, притеснения и задръжки, децата трябва да имат пълно доверие към родителя. А как се изгражда това доверие – като родителят също споделя с децата си и говори открито с тях по всички теми.

Ето защо никога не съм крила от децата какво правя и как се чувствам, както и никога не сме имали теми табу – каквото са ме питали, отговаряла съм. Разбира се, винаги съм се съобразявала със съответната възраст и темперамент на детето. Е, случвало се е и да се дъня. Помня как на една от първите ни разходки из квартала след раждането на четвъртия ми син, третият, който точно беше навършил 6 години, ме попита: „И как точно го роди бебето?“ Почнах да обяснявам за дупчицата, която всяко момиченце и жена имат и как бебето излиза оттам. Син номер втори, който също беше с нас и отдавна бе навършил 10 години, спря на сред улицата и тотално потресен възкликна „Ама какви са тия ужасии?!?!? Раждането не е ли да ти разпорят корема и оттам да изскочи бебето???“ (не е като да не сме му чели Червената шапчица и Вълкът и седемте козлета). След което заяви, че ще повърне. Номер трети го погледна съчувствено и каза „Съжалявам, но на мен ми е интересно. Продължавай, мамо! А ти внимавай да не си оповръщаш гуменките!“

Увлякох се с предисловия. Да си дойда на думата – за експеримента. Само да се върна до по-миналата неделя. Късно вечерта осъзнах, че от сутринта започва нова седмица, през която отново децата ще огладняват, а аз съответно ще трябва да посрещна тези им първични потребности. Затова отидох в детската стая и ги помолих всеки да напише на листче три манджи, които иска да му сготвя през идната седмица. Не знам защо под „манджи“ разбират пържени картофи и макарони, но както и да е. И за да си го направя не само лесно, но и забавно, добавих „А под списъка всеки да ми се подмаже подобаващо! Който се справи най-добре, първо неговите желания ще изпълня.“

Списъци с манджи имаше, обаче подмазвания – не. Нито едно!!!! Разстроих се. Полюбопитствах що така нищо не са написали. Нямало смисъл. Така и така съм щяла да сготвя всичко, какво да се хабят напразно. И по-важното – не били такива хора (демек подмазвачи).

Тая неделя, пак късно вечерта, отново посетих детската стая, докато момчетата си сменяха чаршафите на леглата. „Знаете ли какво искам от вас?“ попитах ги аз. „Оф, не! Пак ли списъци с манджи ше пишем?“ изсумтяха те.

Не! Този път идеята ми беше друга. Да ми споделят най-чистосърдечно какво мислят за мен. Споделяне!!! Като не искат да ми кажат нещо мило и мазно, може би пък ще искат да ми кажат нещо критично. Спечелих вниманието и интереса им – да не повярва човек. Чак се притесних. Дори тайничко си помислих „Дали не сбърках? Колко ли са ми насъбрали???“

Ето ги и правилата на играта. С по няколко думи всеки трябваше да ме опише – все едно описва на приятел каква е майка му. Предложих им само един да пише, та да не се притесняват, че ще позная по почерка кой какво е написал. Не се притеснявали. Директно ми казаха аз да пиша. Дали съм успяла до такава степен със СПОДЕЛЯНЕТО и грам не се притесняват от мен или просто са невероятни мързели????

И ето какво записах – дословно и по реда, по който момчетата ми диктуваха.

Новаторка
Тартор на групата
Винаги добричка
Човек на изкуството
Човек, на когото можеш да се довериш
Майка
И баща, но в редки случаи
Притичва се на помощ
Любознателна
Героиня, имайки предвид, че трябва да се справя с Давид
Смее се истерично
Може би луда
Забавна
С добра памет
Готина
Търпелива
Грижовна
Защитава ни
Учи ни на разни неща
Многознайка
Любопитна
Мама е Люба Златкова

Това, последното, бе единственото, което каза най-малкият – в момента е на 3.5 години. Явно го счете за най-обобщаващо. Пък братята му го счетоха за перфектния финал.

Това е. Всичко на всичко 22 неща. Първоначално си помислих, че са малко. На опита ми да измъкна още нещо, децата категорично ме отрязаха „Предостатъчно са!“

Най-любимо ми е номер 2 – Тартор на групата. Най ме озадачи номер 1 – Новаторка. Понечих да ми обяснят, но пак ме отрязаха „Са ако ще трябва и да се обясняваме, извиняваме, оправдаваме...“ Пък и леглата трябвало да си оправят. Излязох от стаята. Най-малкият подтичкваше след мен да го гуФна. След малко се върнах да питам и за номер 14 – с добра памет, дали е положително или отрицателно качество. Най-големият играеше на фифата, номер втори гледаше някакъв филм на компа, номер трети риташе топка. Изобщо не успях да привлека вниманието им.

А леглата си стояха все така неоправени. Пък аз имах един списък в главата си, над който втори ден разсъждавам и едно дете в ръцете си.