Разказът на една майка, която не беше най-щастливата

В днешно време жената, когато забременее, второто нещо след това е да съобщи хубавата новина на всички близки, а третото - да отвори интернет и да прочете всичко нужно. Понякога дори третото изпреварва второто. Докато бях бременна, освен да се запозная с развитието на бебето по месеци, четях много и за самото раждане. Изчетох много истории, но повечето завършваха по един и същ начин, майките разказваха за магията на любовта. Как в момента, когато са родили, са забравили болката и са се влюбили в децата си, как този миг е най­-прекрасният в живота им. Дойде и за мен този ден, може би имах големи очаквания, но при мен нямаше и помен от това. Моментът, в който ми показаха детето, излетя преди да ми мигне окото, а после останах сама и си мислех какво не ми е наред на мен, защо не чувствам най-голямото щастие на света. Чувствах се виновна, че не съм най-щастливата. Да, имах малко, прекрасно бебе, което (не ме разбирайте грешно) обичах, но не така като очаквах. Имаше едно малко човече, което не познавах, нямах ни най-малка представа какво да правя и как точно да го обичам.

Благословията да бъда майка

62bc30990b2d77eab0f5b6b38df34e15 XL

Знаете ли, детето ме научи. Научи ме да го обичам ден след ден. Просто ни трябваше време да се запознаем. Научи ме, а и продължава да ме учи да го обичам все повече и повече. С всеки изминал ден се убеждавам, че децата се раждат с мисия. Избират си семейство, за да го научат да живее. Детето ме направи по-добър човек. Не зная дали съм добра майка, а и не искам да знам. Знам обаче, че станах по-добър човек. Живеехме забързано и скучно, на моменти стерилно дори. В къщата ни сега цари хаос, но пък душата ми се подреди. Всичко уча наново, чрез неговите усещания и емоции. Щастието от падането на снежинки по лицето ми, радостта да нахраним гълъбите, усмивката на непозната жена, на която казва добър ден. Чакам с нетърпение смяната на сезоните и радостта от това как детето вижда всичко малко и се радва. Зимата на снега, пролетта да гони мравки, лятото щастието от забавата във водата и есента с падащите листа. И още хиляди дребни неща, на които в забързаното ежедневие не отдавах значение. Никога не съм вярвала, че ще плача от радост, че пие от чаша, че пишка в тоалетна, че се храни сам. А плача като малко дете. Никога не съм мислила, че ще седя на пейка до детето си и ще гледам камък, който прилича на сърце и ще висим там цял час, за да му се радваме и да го наблюдаваме. Децата ни учат как да живеем, не ние тях. 
За да не е съвсем лигав и сантиментален този текст, ще си призная, че най-много плаках не когато ми каза „мамо“, а когато си сам издуха носа. Просто ни е трябвало време.

Авторката пожела да остане анонимна. Историята й не е единствена и я споделям, защото знам, че много жени се чувстват по подобен начин и се нуждаят от малко повече време, за да се задейства майчинския им инстинкт и да се почувстват щастливи и удовлетворени. Според психолозите има много възможни причини за това, но ако изпитвате вина за чувствата си, или по-точно за липсата или "недостатъчността" им, рискувате да влезете в спиралата на следродилната депресия. Затова дайте си време и споделяйте как се чувствате с близките си, потърсете подкрепата и разбирането им. В повечето случаи всичко си идва на мястото след известно време, но ако смятате, че проблемът се задълбочава, потърсете и професионална помощ. Това също не е повод за вина или срам. И не е изключение.


Препоръчваме ви още:

Петте урока, които майчинството ми даде

Да поиграем на майки

Пътят към майчинството

Последно променена в Четвъртък, 31 Януари 2019 12:59
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам