Автор: Дарина Димитрова

„Хората, които често закъсняват, са по-креативни“, прочетох някъде из социалните мрежи наскоро. Днес имам важна среща и се налага да използвам градския транспорт. Вмъквам се в последния момент в полупразния автобус и се настанявам на първата седалка до вратата. До мен мястото вдясно е заето от млада дама. Приблизително на моята възраст, млада и чаровна, но с леко зачервени и подпухнали очи. Изражението ѝ излъчва разочарование и апатия. Погледът ѝ е празен. Или е имала тежка вечер, или гаджето я е зарязало. Изглежда сякаш животът й е свършил.

Спирам с размислите за дясностоящата и започвам да преглеждам информационния поток в интернет. Попадам на поредната лигня за Коледа и с досада изпухтявам, извъртайки очи. Точно сега в реално-виртуалния свят започва да настава суматоха и излишна помпозност, заради предстоящите светли празници. Защо са светли не знам, но пространството около нас е запълнено с привидно празнична украса, с фиктивни обвивки и усмивки, както и различни по сантименталност и баналност текстове, които се стремят да олицетворят човешката хармония, доброта, задружност, милосърдие и най-вече взаимозависимостта помежду ни. Шервам! Защото хората си падат по тези празнични, изпълващи душата с наслада, текстове. Момичето до мен ме поглежда пренебрежително и пита:

- Какво споделихте?

- Коледно настроение – казвам аз.

- Може ли да Ви помоля за нещо – пита тя.

- Да, разбира се.

- Може ли да споделя и аз нещо с Вас?

- Да, може.

- Имате ли нужда от малко депресия?

Поглеждам я, поглеждам вляво, пак я поглеждам и питам какво има предвид. Минаваме на ти.

- Ти имала ли си някога депресия – пита, гледайки ме с дълбоките си и изразителни очи.

- Да, да, мисля, че съм имала… имала съм най-вероятно… Защо?

- Каза ли на някого?

- Не, доколкото помня не съм. Защо?

- Защо не каза на никого, срам ли те беше? – след този въпрос втренчва поглед в мен, сякаш иска да ми се скара и извърта глава в знак на разочарование към прозореца.

Невярната болест

Докато скролваме измежду предложенията с разнообразни по досада патоси, неволно животът „препоръчва“ да си „инсталираме“… депресия, след което се изменя цялото съдържание на „душевния софтуер“. Депресията е опасна, ако след инсталирането ѝ не се обърнем към специалист, който да спре автоматичните актуализации навреме, а ако случайно пропуснем този ход, задължително трябва да бъде споделена чрез „социален бутон“. Споделяш и казваш: „Шервайте си депресия, докато е на мода, колкото повече споделяния получи, толкова повече хора ще достигне. И всички като прочетат думата „мода“ и шерват ли шерват, без дори да се зачетат в упътването и да се запознаят какво представлява депресията и какви сериозни последици би могла да има тя за тях.

Признавам, че познавам вече няколко души, които загубиха битката с депресията. Не обичам черните хроники и статистики, но за жалост те започват да заемат все по-голяма част от нашия живот, заради своята мащабност. Статистика на Евростат сочи, че годишно 3000 българи се опитват да сложат край на живота си, като съотношението на неуспешните спрямо успешните опити е 4:1. Според тези данни на ден се самоубиват по двама души. Първата посочена причина, поради която хората посягат на живота си, е проблеми в семейството, а втората – психически разстройства. Друг анализ пък, отново на Евростат показва, че около 1 милион българи страдат от различни симптоми на депресивни състояния и едва по-малко от 10% от тях са диагностицирани, но броят им не спира да расте. Обикновено по-често засегнати са жените.

За едни от най-честите симптоми на депресията, специалистите посочват потиснато настроение, липса на чувство за удовлетворение от постигнатите резултати, намалена енергия, разсеяност, нерешителност и безсъние. Ако не се вземат навременни мерки, депресията би могла да прерасне в по-сериозно психическо неразположение. Най-малкото, което може да стори, е да доведе със себе си и паник атаките.

Това са накратко симптомите, но за да се появят те, са нужни причини, които могат да бъдат най-разнообразни. Едни от най-честите са насилие, тормоз, разочарования, предателства, лъжи, провали или неудачи в семейството, загуба на близък човек, прекалена самокритичност, ниска самооценка, чувство за провал и пр.

Явно по някаква причина предразполагам момичето и започва да ми разказва:

- Депресията в зародиш изглеждаше безобидна. Появяваше се за кратко и бързо си отиваше. Но след време, като че ли се превърна в злонамерен софтуер в живота ми, който започна бавно да го разяжда. Постепенно превзе всяка част от ежедневието, съзнанието, мислите и действията ми. Започна бавно да разхвърля подредения ми живот и да влияе на социалните ми контакти.

В началото, когато човек попадне в такива емоционални „бъгове“, обикновено се опитва да сподели чрез „социалния бутон“ с близки и приятели. Това са хората, от които се очаква да подадат ръка в труден момент. Да дадат своята подкрепа и да проявят разбиране.

- Когато реших да споделя с няколко близки човека, продължава разказа си тя - чух реплики като: „О, колко неприятно, не знам как да ти помогна, но ако имаш нужда от нещо, не се притеснявай да ми звъниш по всяко време. Сега трябва да тръгвам, ще говорим друг път. Чао.“ – или - „Спокойно, ще ти мине“. Други пък казват: „Моля те, не ми говори такива неща, че ще ми развалиш настроението. Я по-добре разкажи някой виц да се посмеем“. Най-досадната реплика е: „Я се стегни!“, или пък: „Абе, какви са тия глупости, ти добре ли си?“.  Някои се зарадваха на моето нещастие и с облекчение казваха: „Аз нали ти казах!“, но най-често хората предпочитат да се правят, че не са чули и продължават да говорят за нещо важно за тях, или забавно и налудничаво, което ги кара да се чувстват добре. Коя съм аз, че ще развалям доброто им настроение със споделяне на някакви досадни и маловажни неща?

Когато шоколадът загорчи

- Искаш да кажеш, че близките ти са те отсвирили, когато си поискала да споделиш, така ли?

- Да, точно така, а най-лошото дойде, когато вече изгубих желание да споделям с други хора как се чувствам, защото преди това съм получила упрек, подигравка, съжаление, присмиване или ме заклеймяваха като тъпа или психично неуравновесен олигофрен, странна, глупава, вечно сърдита, неприятна, недостъпна, високомерна и всякакви такива „хубави“ квалификации, от които първо ми ставаше неприятно, после премина в безразлично и накрая започна дори да ми харесва да не ме харесват, и да не ми пука защо не ме харесват. Истината е, че на никого не му пука, а ако някой казва, че му пука, то той е преднамерен, лъже или вероятно ще извлече някакви дивиденти от мен и моето състояние. Ама хората си имат други грижи, никой не ми е длъжен да се занимава с мен и моят душевно разкъсан чувал…

Те очакват да ги забавлявам, да внасям ведрина в живота им, а не да им „рева“, защото точно в този момент, съм се почувствала безполезен боклук, и не зная какво да правя със себе си и живота си, и случайно съм пожелала да поговоря с някого или да поискам съвет, извън обичайните изключително важни разговори за купони, стари или настоящи любови, пари, силикон и клюки. Депресията е срамна. Душевната болка е срамна. Така в един момент, за да не ставам досадна, започнах да правя това, което всички очакват от мен, защото е най-лесно – разведрявах ги, но се затворих в своя свят и останах там сама. В началото не беше толкова трудно да се справя, но при всяка следваща актуализация, депресията започваше да заема все по-голямо място в моя живот. Мотото ми стана: „Мразя те, още преди да съм те срещнала.“

Хората минават покрай теб, за да си вземат нещо, което им е нужно. Кражбите на личността започват още от детството, бавно се отнема вярата, непринудеността, смеха, любовта, желанията, самочувствието, увереността, достойнството и чувството за идентичност. Всеки взема каквото и колкото може. Както казват: „Щом ти дават, вземай, сега ти се е паднало“. Човек става толкова обезличен, че решава сам да убие надеждата, която му е останала, защото сам войнът НЕ е войн.

Смъртта вече не предизвиква неистово усещане за страх. И животът се свежда до едно единствено желание – да чакаш страхът да се превърне в кураж.

- Звучи страшно…

- Страшно ти изглежда само на теб, защото нищо не разбираш… Настроенията преминават със скоростта на превключването на каналите по време на реклама. Дори и един поглед е в състояние да съсипе деня ми. Да ме накара да се почувствам най-голямото нищожество, да се прибера вкъщи и да не изляза с дни от стаята си. Дни, прекарани в ридания и самосъжаление. Филмите са тъпи и твърде нереалистични. Четенето е досада. Храната нито е нужна, нито пък вкусна. Гладът не съществува. Смехът е илюзия. Щастието е утопия. Хората са досадни и преднамерени, а разговорите с тях са безполезни. Комуникацията е разочарование. Огорчението спи в моето легло. Самотата дори не смее да влезе в стаята, защото самосъжалението, болката, гневът и желанието за отмъщение са заели цялото пространство, а аз пуша цигара след цигара и вече не броя чашите с алкохолни коктейли.

Сами пишем себе си

Последва кратка пауза и аз добавям:

- Като се замисля, си много права. Много хора подценяват душевните терзания и ги смятат за проява на слабост или лигавене, но всъщност това според мен е диагноза, с която се бориш всеки ден и изисква повече усилия от това да си напънеш мозъка, за да се сетиш за вица за съседа, който е изневерил на жена си със сестра ѝ или пък колко бири си изпил по време на мача за световното по футбол през 1994 г. Депресираният човек иска просто да заживее отново в хармония със себе си, защото някъде по пътя си се е обезличил и е изгубил себе си, нали така?

- Точно така е. Борбата с депресията е ежедневна и никога не се знае колко дълго ще продължи, дали някога ще приключи и какъв ще е краят ѝ. Всеки ден полагам усилия да стана от леглото, да изляза от вкъщи, да ида на работа или до магазина, да говоря с разни хора, да им се усмихна свенливо и да ги гледам в очите, докато ми споделят важните за тях неща. Вървя по улиците и чувството за безсилие и нищожност ме кара да искам да се сгромолясам насред хаоса в иначе подредения свят. Задавам си въпросите - коя съм, какво съм, къде съм и защо съм тук? А може би точно тази обстоятелственост ме е довела до това състояние.

Седя и гледам в една точка и мога да правя това с часове, дори с дни. Депресията бавно ме убива. Тя е също толкова страшна, колкото физическите травми и болежки. Погубва ме бавно и мъчително, извежда ме от строя за дълго, изяжда ме отвътре, оставя от мен единствено едно НИЩО. Точно така се чувствам. Аз съм нищо. Депресията ме кара да изпитвам отвращение, дори да бъда злонамерена. Чувства, които никога до този момент не са ми били познати. Но най-вече ме кара да мразя себе си. Най-лошото дойде, когато моят ум започна да става мой враг и да ме кара да искам да се самоунищожа. Омразата към себе си ме кара да чувствам, че вече не искам да живея, не искам да се развивам. Затваря ме в един омагьосан кръг и ме държи там изкъсо. Сякаш съм опитна мишка в свят за емоционално изпитание, наречено „Из страданията на един невеж“.

Паниката - връхлитащата (не)приятелка

Автобусът спря на последната спирка и трябва да слизаме. Оказва се, че с момичето сме в една посока и му предлагам да вървим заедно до там. Името ѝ е Елеонора. Разпитвам я с какво се занимава. Казва, че е актриса и днес е дошла за премиерата на спектакъла „Коледно чудо“. Кани ме и аз, разбира се, съм там, за да я гледам от първия ред. Това е най-впечатляващият и емоционален коледен спектакъл, на който съм била. Момичето, което седя вдясно до мен в автобуса, играе брилянтно своята вълшебна роля на сцената. И нищо не подсказва с какво се бори. Подпухналите ѝ и зачервени опи са замаскирани с грим и светлина от прожекторите. След края на спектакъла смъква лъчезарното си изражение и широката си усмивка, за да се превърне отново в онова момиче с празен поглед, което говори за смъртта с трепетно очакване…

Депресията не е за всеки, особено за тези със съвета „стегни се“, защото те няма да се справят с нея. Стягането не помага. Гълтането на въздух също. „Деинсталацията“ обикновено става много трудно.

Хората, които си имат депресия най-често прибягват до опиати, за да притъпят чувството за нищожност и безполезност. Някои се опитват да изгонят депресията с алкохол. Други с наркотици, антидепресанти, трети търсят спасение в екстремните преживявания, в безразборните връзки и секс. Или пък животът им се прехвърля във виртуалния свят.

Всеки търси своето спасение сам и трябва да намери своя начин да преодолее емоционалния срив, да запълни дупките и всичко това - отново сам. Бог не съществува. Съществуваш само ти, и ти си си сам Бог. Едно от най-важните неща за излизането от депресия са близките и тяхната подкрепа.

Хората с депресия са като всички останали, не можете да разпознаете, че страдат от това, освен, ако те не пожелаят да ви споделят. Или ще разберете, че нещо не им е било наред едва, когато им се случи нещо лошо, но тогава вече може да е късно да им помогнете.

И така, мили мои, борете се с депресията, а не с човека с депресия. Упреците са безпочвени, когато близък е попаднал в момент на слабост и безтегловност. Депресията е навсякъде около вас и ще ви издебне, когато сте най-уязвими и тогава няма да ви остане нищо друго, освен… бягството от реалността. И не се заблуждавайте, че сте застраховани, защото застраховката е само до „сблъсъка“ с депресията, след това застрахователите ви оставят да се спасявате сами.

Прочетохте ли

Обичай се, момиче