Автор: Ина Зарева

“Няма случайно приятелство!”

О. Хенри

Тя влезе с гръм и трясък в залата и я изпълни със себе си. Толкова много женственост, плам, чар и въодушевление накуп не бе възможно. Хората бързо забравиха за какво са дошли и магнитизирано се събраха около нея. Тръгна си със същия замах и остави облак от смях, възторг и някаква детинска дяволитост. Каква надувка! – се хванах да си казвам на ум. 15 години по-късно тя продължава да е все толкова богинеста, каквото и да прави, където и да се появи. Само дето аз не мога да изпия кафето си сутрин, без традиционния ни виц за деня. Не мога да бъда себе си без нейното отрезвяващо разтърсване. Не мога дори да мечтая дълго за нещо, защото тя вече го е разгадала и сбъднала. Тя е причината за най-смелите ми и смислени решения. За най-големите ми битки. За най-дългите ми часове смях. За най-смислените ми разговори.

Той беше 15-годишното копие на Брус Уилис, по когото всички си падаха. Разбира се, че го заобикалях от километри и не понасях прекалената му самоувереност. Гледах пренебрежително всичките му опити за оригиналност, макар и тайно да се заливах от смях. Година по-късно, той се оказа братът, когото никога не съм имала. Бяхме неразделни за огромна ревност и ужас на всичките ни гаджета. Не допускахме никой друг в трудните си моменти, споделяхме всичко - часове мои сълзи, негов смях и много цигарен дим. Един ден, след дъъълги километри драми ме попита простичко – „Какво искаш?“ - Аз казах – „Него!“ Той въздъхна щастлив, хвана ме за ръка и ме заведе при Него, където съм и до днес.

А той беше първо приятел. После любим. После пак приятел. Пак любим. И така докато не стана и двете заедно, защото не можех да съм само с едната му версия. Прекалено много губех от липсата на другата. Дори след толкова години той е човекът, който знае всичко за мен. Когото хващам някой път за ръка и му казвам: „Ела сега да ти се оплача от любимия ми, защото нямам по-добър приятел от теб.“ А той се залива от смях и обещава да се скара на себе си.

После срещнах момичето, което беше толкова сладко – изгубено в своята искрена невъзможност да избере между две гривни цял един ден. Гледах я как ги премята в ръцете си, как ги мери, оглежда, сравнява, оставя ги, отдръпва се. После изведнъж се втурва с почти решително изражение, но вместо да последва облекчена въздишка, всичко започва отначало. И така цял един ден. Как да не е привилегия такъв човек да ме избере не само за приятел, но и за част от семейството си?! И да направи за мен най-специалните неща, които някой изобщо е правил...

Извън времето

А тя беше толкова стриктна и изящно последователна, че дори шишът, на който ме въртя на интервюто за работа ми се стори като красиво бижу. Толкова педантично подреден и изпълнителен човек, който прелива от доброта под строгия си професионализъм и аз – творчески хаос и сълзи в очите за всяка човешка история. Да си представя приятелство, което да надскочи всякакви видове договори и офиси?! Абсурд!

Или девойката, която всяка нормална жена би намразила от пръв поглед? Толкова съвършена, че дори не го забелязва. За разлика от всички наоколо. Вместо високомерие и студенина обаче виждаш грижа и обич, каквито никога не си срещал. Приятелство, което става все по-силно и съвършено. Най-вече благодарение на нея.

Той винаги е бил лошото момче на класа. Спасявала си му кожата по математика и си писала извинителни бележки от името на майка му. Той те е водил по купони и те е връщал с козируване на баща ти, точен до секунда. Търпял е фалшивото ти пеене, големите драми, малките драми, огромните драми, всичките ти драми. Отвял е кофти гаджетата и те пазил за Него, също както и младият Брус Уилис. Днес, години по-късно, ще пропътува километри, само за да се убеди, че си добре или просто да споделите неволите около тийновете си вкъщи.

Тя е от онзи тип жени като водопади, за които никога един поглед, една дума и една снимка не са достатъчни. Тя разплаква и разсмива, предизвиква и успокоява, вълнува и смирява. При това го прави с такъв финес, че на никого не се натрапва, но и не остава незабелязана. Чарът ѝ те достига като пръски планинска вода, колкото и да си далече. Усмивката ѝ толкова заразителна, колкото и сълзите. Писането, говоренето и дишането ѝ са на една и съща честота – любов. А приятелството и доверието ѝ - дар, за който благодариш всеки ден.

Приятел в нужда

Приятелствата ми са пъстри и дълги, завързани като кълбета на стара плетачка. Нишките им са тези, които ме дърпат напред, държат ме на повърхността, топлят ме и правят и от най-сивото цветно.

Според Шекспир, приятелят е онзи човек, който знае всичко за теб и въпреки това те обича.

Когато ролята му на най-добър приятел съвпадне с ролята на любим, тогава си истински благословен. Спомняте ли си как многострадалният Кевин Клайн отиде с конкретна цел на партито на приятеля си в „Последният пенсионерски запой“ – а именно да се забавлява с младо момиче, вероятно за последно в живота си? И когато всичко изглеждаше почти сбъднато, той се отдръпна и каза простичко:

- Когато ми се случи нещо невероятно, имам нужда да го споделя с жена си. Ако след тези 40 години брак не мога да споделя с нея нещо толкова прекрасно, то някак спира да бъде прекрасно.

Дали дългите бракове са най-вече дълги приятелства? Дано разберем. Дотогава нека живеем така, че да можем да разкажем всичко на приятелите си. Да живеем така, сякаш приятелите ни са последните хора на земята. Така че да могат да нарекат и нас „приятел“!

Нищо друго не е по-вечно, по-силно и по-сигурно. Нищо друго не си струва усилията и жертвите. Нищо друго не се отблагодарява толкова прецизно във времето. Ако не е устояло през годините, значи не е било. Защото приятелството е рошаво, босоного и инатливо. То не се отказва лесно. Не се страхува, не се колебае и не гледа назад. То е точно там, където трябва. То ни прави такива, каквито сме. И не се нуждае от нищо сложно. Само от пет думи, които да чува понякога:

- Благодаря, че си до мен!

Препоръчваме ви още:

Четири типа приятели, от които всеки има нужда