Автор: Мария Пеева

Най-вероятно нямаше да напиша този текст, ако вчера една жена, която много харесвам и уважавам, не беше споделила болката си. Тя е майка на две прекрасни момичета, едното от които ще остане дете завинаги, защото така е решила съдбата. А тя е приела тази съдба и като всяка друга майка се радва на всеки миг, в който детето й е щастливо.

Миналата седмица се разходихме до морето. Разбира се, не ставаше още за къпане, освен за смелчаци, каквито не сме. Но момчетата поиграха на пясъка, а ние се порадвахме на слънцето. Почти нямаше хора освен една младежка компания, на които заехме топка за тенис. Малко по-късно се появи и  семейство с момиченце на възрастта на Алекс, първи клас. Алекс, разказвала съм ви много за него, е от децата, които са си самодостатъчни. Намира какво да прави и когато е сам, и доста добре се забавлява. Момиченцето обаче изглежда скучаеше и дойде да го покани да си играят. Беше бърбориво и малко нахално, сещате се, от този тип деца, които веднага започват да обясняват колко много играчки имат, какво работи татко им, как колелото им е по-хубаво и така нататък. При все това, може би поради липсата на друга компания Алекс я прие, вместо да я отреже с обичайното си пренебрежение към хора, които не играят футбол или майнкрафт. Двамата поиграха малко плажен тенис, след което дойдоха, седнаха край нас и се заровиха в пясъка.

Изведнъж момиченцето се  развълнува и подскочи. Беше забелязало нещо забавно в съседната компания.

- Вижте, вижте! - извика то и посочи с пръст - Този човек е счупен!

Един от младежите в гореспоменатата групичка беше с протеза. Знаете, че имаме протезен център, така че още с идването не само го бяхме забелязали, но и дискретно бяхме оценили майсторски изработената протеза. Надколянна, с електронни компоненти, от най-добрите, такава, с която може да се спортува, дори да се тича с ракета за тенис по пясъка. Момчето се справяше чудесно и изобщо не изглеждаше нещастно.

Алекс го погледна.

- Не е счупен. - каза той. - Това се нарича протеза.

Момиченцето продължи да вика, да се смее и да сочи. Майка му забеляза какво става, но не реагира. Ядосах се. Не на детето, макар че на 8 години може да не знае какво е протеза, но вече би трябвало да знае, че не е приемливо да се подиграва на хора. На майка му се ядосах, че не го е възпитала, не се намесва и приема случващото се за нормално. И му казах на това непознато дете, противно на всичките си принципи да не се бъркам в чуждо възпитание.

- Първо, не е възпитано да се сочи с пръст. Второ, няма счупени хора. Има хора, на които нещо се е случило и са се разболели или така са си родени и са по-различни. Това не ни дава право да им се подиграваме. И трето, на здрави и прави хора също се случват лоши неща. Представи си, ако ти беше на мястото му. Щеше ли да ти харесва някое дете да те сочи с пръст и да ти се смее?

Момиченцето млъкна, фръцна се и отиде при майка си. 

- Алекс, казах, извинявай, че без да искам, изгоних новата ти приятелка.

- Не ми е приятелка - каза той. - Мисля, че е тя е счупена. Някои хора са счупени отвътре и дори не го знаят

Тъжно ми стана. Не за младия човек с протезата, а за хлапето. Дайте да ги научим тези деца, докато е време, че единствено за душата протези няма. Всичко друго е поправимо.

Или може би първо себе си да научим.