Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Доброто куче Чара скоро ще навърши две годинки. Израснаха заедно с Алекс и са голяма любов. Началото беше трудно, но за всички, които се колебаят дали да си вземат куче, ще кажа…

НЕДЕЙТЕ! ЗА НИЩО НА СВЕТА!

Ще ви скъса всички любими рокли! Ще ви изяде чорапите! Ще ви надъвче мебелите! Ще ви мъкне на разходка в сняг и дъжд! Децата ще се грижат за него само първите два дни! Ще се бие с други кучета! Ще ви подхлъзва върху леда и ще ви влачи по няколко метра за радост на всички минувачи! Ще облизва непознати деца, които ще пищят ужасено! Ще се изпишка на тревичката пред детската градина пред очите на куп разярени майки и любопитни дечица. Ще подгони котката на любимите ви съседи. Ще избяга и ще подскача около вас като сърничка, докато вие й се молите отчаяно: „Чаре, ела тук! Хайде, Чаре, ще ти дам бисквитка!“ Ще издирите хотел, в който приемат гости с кучета, а тя ще се изака на рецепцията, а после ще изяде краката на леглото и тоалетката! Ще ви побърка!

 

Така, след като си излях душата, вече мога да си призная, че да споделим живота си с куче е второто най-прекрасно нещо, което може да ни се случи, след това да имаме дете. Хайде, нека е третото, ако сме попаднали на добър мъж.  И не си давам Чарето на никого, макар да е толкова проклета кучка. Ще пиша много за нея и тепърва. Със сигурност и ние не сме лесни стопани, в което ще се убедите, като видите какво търпи стоически.

И за да придобиете бегла представа за първите месеци от живота на кучето с вас ви представям:

КРАТЪК РЕЧНИК НА ДОБРОТО КУЧЕ ЧАРА

  • Чорап – любима кучешка играчка за еднократна употреба, особено подходящ за заравяне в градината.
  • Памперс (употребен) – втора любима кучешка играчка, с приятно ухание, лесно се разпердушинва и оставя следи по пода и стените.
  • Пералня – мястото, където човеците крият от мен чорапите, но аз отдавна съм го открила.
  • Бебешка играчка – трета по любимост кучешка играчка, понякога издава звуци, но това е съвсем за кратко, защото бързичко я „убивам“.
  • Алекс – малкото братче, което пуска храна от столчето, много приятно за близане, кикоти се, понякога леко досадно, защото ме бърка с конче и иска да ме яха, но бързо го вкарвам в пътя с леко ухапване, да се подхожда с внимание към него, че Голямата кучка много крещи и шамаросва, ако го разплача.
  • Коко – малко по-голямото братче, особено приятен за грубиянски игри, всичките му тениски съм ги маркирала със зъби; когато плаче, вия с пълно гърло и всички почват да се смеят.
  • Косьо – почти човек, не става за хапане, но ме води на разходка, налива ми вода в купичката, сутрин му скачам в леглото и му ближа ушите.
  • Теди и Яна – големи човеци, рядко се появяват, скачам по тях, играят с мен, дават лакомства.
  • Мамата или Голямата кучка – любима човечка, мирише на манджичка, дава храна, гушка много, гали по коремчето, спасява от Алекс, дава грозде и ябълка, пак гали по коремчето, обикаля из къщата с един парцал и ми маха маркировките, не знае ли, че аз мога да си направя нови; понякога крещи за чорапите, аз се крия под масата, тя не може да ме хване, обичам я.
  • Таткото или Алфата – господарят, води на разходка, храни ме, командва, дава лакомства, вързва ме да тегля количката на Алекс, слушам го.
  • Разходка – хубавото нещо, което се случва, след като успеят да ми сложат каишката, там играя с другите кучета и мириша всякакви забавни неща. После чакам да ме приберат, за да се изпишкам и изакам на спокойствие вкъщи.
  • ГОЛ ОХЛЮВ – прилича на храна, но не е вкусен. Аз го опитах и не ми хареса, Алекс го опита и на него не му хареса.
  • Умряла мишка – ЛАКОМСТВО! Намерих си го сама, Господарят крещя, бръкна ми в устата и ми го взе, каза ми глупава кучка. Ааааа, много моля, вярно, че съм кучка, ама не съм глупава! Перфорирах му палеца да знае, че на куче не се взима храната. Вкъщи Мамата също се ядоса, макар че нея не съм я „перфорирала“ и накрая – няма ябълка за доброто куче Чара. Качих се на дивана и се изпишках. Да си имаме уважението все пак!

– Иване, стори ми се, че пак виждам чорапи, хвърлени на пода.

Мерче, имаш дежаву.

И ме майтапи, на всичкото отгоре! Представям си цветно как е полегнал на дивана, загледан в мача и с единия крак лениво е изул другия, после е повторил процедурата и безгрижно е захвърлил чорапите (тъмносини и видимо носени) на бялото ми пухкаво холно килимче.

Нямам никакво обяснение как след двайсет и кусур години брак не се научи този човек, че мястото на мръсните чорапи е само едно – в пералнята. Не на пода, не под дивана, не дискретно подпъхнати зад кухненската врата,не вспалнята,на метър от възглавницата ми,нито вобувките. Представете си времето, което съм отделила да хвърлям неговите чорапи в пералнята. Да сложим по 30 секунди на ден,( и това без да броя миенето на ръце след контакта с тези бацилоносители), 365 дни в годината, 23 години. 251 850 секунди от живота ми! Това са цели 69 часа! 69 часа от живота ми, които не съм прекарала в четене на книга, гледане на филми, разходки, шопинг или приказки с приятелки на кафе и други работи! Този човек, този мой мъж и баща на децата ми, без никакви угризения е затрил цели 69 часа от моя живот!

И това не е всичко! Научи и момчетата да го правят! Питам се дали не им е казал някога, тайно от мен, в онези „мъжки“ разговори, до които майките нямат достъп:

Вижте сега, каквото и да ви казва майка ви, един истински мъж никога, НИКОГА не си хвърля чорапите в пералнята. Това е изконно женско задължение, също като свалянето на капака на тоалетната чиния. Ако поддадете веднъж, предавате целия мъжки род.

Не, не вярвам да им го е казал. (Макар че семенцето на съмнението е посято). Но личният пример къде е? Един баща трябва да дава личен пример във всичко! Какво ме ползва мен, че ги е научил да уважават жените,да са трудолюбиви, да отстояват себе си, да са мъжкари, какво? Щом едни чорапи не хвърлят където трябва! Започвам да си мисля, че това е психично заболяване,чорапофилия. Своеобразен фетишизъм. Нечисто влечение към мръсните чорапи с типичната им уютна миризма на свое. Вътрешна необходимост да усещаш присъствието им близо до себе си. Може би им вдъхва сигурност. Принадлежност. Чувство за превъзходство над нас, горките женици, обречени всеки ден да хващат гнусливо с два пръста свидетелството на мъжката наглост и да го носят сам-сами до пералнята! И не само е психично заболяване, ами на всичкото отгоре се предава и по наследство, само по мъжка линия! Слава Богу, ще кажат някои, но да питат мен!

Имам си обаче малка утеха в океана на моята горест. Чарето се появи вкъщи и без думи разбра на какво съм подложена от години. Може да е кучка, но разбира от женска солидарност. Незабавно и самоотвержено поведе битка с мръсните чорапи. Първо само ги късаше. Видя, че не помага и започна да ги заравя в градината. Те обаче се изхитриха и се научиха някак да се добират обратно до килима. Тя не се предаде и щом смени млечните зъби, започна да ги подлага на тотално унищожение. Тя ще ги научи мъжете вкъщи! Може да не стане бързо, но всяка велика кауза иска време.

А с котарака Фройд сме започнали битка на друг фронт. Неприбраните обувки в коридора. 

Седя си вчера кротко и превеждам интересен епизод на „Медиум“, хем кримка, хем психо, хем Патриша Аркет. Изведнъж чувам как от дневната се разнасят кански крясъци – момчетата пак се карат за нещо.
Крясъците не спират вече пет минути и решавам, че няма да мине без родителска намеса. Заварвам целият хол, разхвърлян с главата надолу половин час преди баща им да се прибере. Уж трябваше да учат, а по телевизора върви Дисни Чанъл надут на макс, навсякъде папки, учебници, тетрадки, химикали, албуми, стикери, обелки от стикери, обелки от бонбони (откъде се появиха тези бонбони, уж всички раздадохме на Хелоуин), и сред целия този хаос двамата се разправят за въпросните стикери с футболисти. Поемам си дълбоко дъх и кротко, но не и благо, разпореждам да почват да разчистват и да си дописват домашните, на което получавам омразния отговор: „След малко.“ Почвам аз да разчиствам, подавам на Коко една купчина папки да си ги прибере, той дори не протяга ръце към мен. Казвам: „Вземи ги и си ги занеси в стаята веднага“, той пак ме гледа в очите и ми обяснява как Косьо му взел някакъв стикер и не знам си кво си. „Ами, оправяйте се тогава“ заявявам и пускам папките на земята. Да се научат да си подреждат, щом много знаят. След петнайсет минути (едно кафе на верандата, две цигари, успокояване на нервите) холът разчистен почти без да се налагат довършителни работи, бунтовниците вече не се карат, пишат домашни. Решавам да не се оплаквам на баща им. Ето същата случка, разказана от момчетата на Иван: „Седим си ние и тихо си пишем домашните, а мама цял следобед работи. Изведнъж слиза долу, сигурно нещо се е ядосала от филма и като почна да ни гони из хола и да ни замеря с папки… Ама ти нищо не й казвай, ние се разбрахме и не й се сърдим.“

Коко отива на гости у приятелче от комплекса и аз търся нещо да пратя за почерпка на бандата хлапета. Приготвям връзка банани, но се сещам, че таткото е чернокож

(впрочем изключително чаровен и забавен мъж), а в един филм обидиха чернокож, като му пратиха банани и бързо сменям бананите с кутия ябълков сок. На вратата Коко ми казва: „Значи да кажа, че си щяла да пратиш банани, но те сигурно си имат много вкъщи и затова носим сок.“

В една група за читатели някой постнал онази мисъл на Кафка „Първият признак, че започваш да разбираш, е желанието да умреш.“ Кафка е изгубил три от сестрите си в концентрационни лагери и е починал от туберкулоза на 40 години. Преживял е времена, когато отчуждението, жестокостта и безчовечността са били норма. Някак е разбираемо отчаянието му.
Обаче отдолу под цитата на Кафка чета интересни коментари – как един се уморил от живота, друг от хората, трети от сивотата… Е, това екзистенциално пресищане вече ми идва малко в повече.
 
Сещам се за моята баба Миче (Мария, на нея съм кръстена). Тя е родила 4 деца, отгледала три, първородният починал на 6 годинки след тежко заболяване. Преживяла е глад, мизерия и две световни войни. Цял живот е работила, предимно като санитарка в психиатрия, защото нямаше образование. По гърба имаше прободни рани с нож от някакъв пациент, който я нападнал. И да, нямаше образование, но четеше Библията и я знаеше наизуст. Погреба дядо ми, след като години наред го гледа и се грижи за него, лежащо болен. Всеки ден месеше и печеше хляб, макар че беше градска жена. Точеше най-вкусните баници и готвеше вкусно и здравословно, със зехтин и вегетариански, по време, когато никой не се интересуваше от това. Говореше малко, но каквото каже, беше на място. Не оставаше без работа. Като приключи с домакинството, грабваше куките и плетеше. Майка ми все още пази някъде изкъщи нейните плетива - всеки бод си е на мястото. Ако нямаше внуче, за което да плете, гласеше елечета и за съседските деца. А аз я чаках да седне с куките в ръце и се настанявах до нея на старото диванче. Идваше моят час. Като някое досадно малко свределче започвах да я разпитвам за това и онова, докато не я разприказвам, та да ми разкаже някое семейна история. Или библейска. Други не знаеше, но тези й се удаваха. А на мен и досега малко ми се мешат в главата фамилните спомени с историите на Аврам и Сара, Самсон и Далила, Давид и Витсавее.
 
Отгледа пет внуци, сред които и мен, а после помагаше и за правнуците. Беше над осемдесетгодишна, когато веднъж Теди, моят първороден, вдигна 40 градуса и никакви лекарства не помагаха, а тя дойде и ме научи как се сваля температура с мокри чаршафи и оцет. До сетния си дъх не се спря. Когато я видях, за последен път малко преди да си отиде, ми каза: „Миме, уморих се вече, май ми е време“. Беше на 98 години, когато за първи път я чух да каже тази дума – уморих се! Какво право имаме да се уморяваме от живота, ние, млади, здрави и силни хора, на които всичко ни е по конец? Ето това би отвърнала баба Миче на Кафка. Така че, скъпи ми Кафка, и последователи, аз мисля да слушам баба Миче, а вие си се уморявайте преждевременно.
Разказването на приказки може да е опасно за здравето на мама!
Ето какво ми се случи в един отвратителен зимен ден.
Излизам да хвърля миризливия памперс в кофата, вратата се хлопва зад мен и се заключвам отвън в ужасния студ, без яке, без телефон, по чехлички. Тоя филм вече съм го играла преди време, като беше малък Алекс. Тогава още не можеше да ходи и тичах боса да прескачам през задния двор, където за късмет вратата беше отворена.
И повторението съм го играла, когато нямаше никой вкъщи и вече се канех да викам ключар, но Ванката се върна от работа, покатери се до втория етаж и влезе през отворения прозорец като един истински супермен.
Слава богу, сега Алекс е вкъщи, вече е голям и вече може да отваря вратата. Звъня на пожар. Чувам тропот на детски краченца по коридора.
– Кой зъни?
– Алекс, отвори, мама е.
Кратко мълчание и…
– Нееее, ти не си мама. Ти си Кучо Вучо!
След известно количество убеждения, обещания и заплахи ми отвори, обаче аз си имам вече обеца на ухото.
Повече никакви приказки за Седемте козленца преди лягане.
Имаме си нов член на семейството. Пухкав, бял, синеок персиец, подарен от скъпа приятелка, за да бъде обгрижван като малък принц. Пеев първо сумти и клати глава, след което му бива предложена снимка и студеното сърце се разтапя.
- И той прилича на теб, Меро. – ми заявява. – Мекичък, бял и синеок. Ще го вземем, но при  едно условие. Ще се казва Фройд, защото вкъщи определено ще имаме нужда от психиатър, ако вземем и коте.
И така, Фройд пристига, посрещнат с писъци, рев и цвилене от мама и момчетата, а от Чара с любопитство и за начало политика на „no contact“. Така ще е няколко дни. Остатъкът от деня преминава в спорове кой ще гали котето и кой ще му чисти акито. Познайте кой изтегли късата клечка? Естествено, че аз.
Първа нощ с Фройд. Момчетата се бият при кого да спи котката. Котката решава да спи под леглото. Дружно вдигане на легло с цел измъкване на котката. Котката благополучно спасена. Чара скимти пред вратата, Алекс реве за котето, момчетата пак се бият. Котето се уморява и заспива, момчетата се карат още малко и заспиват и те, всички в едната детска, за да са при котето. В три часа от детската над нас се чува трополене и непривична шумотевица. Скачаме ужасени и хукваме с Пеев нагоре. Котето събудило момчетата, всички играят на гоненица и се кикотят. С Пеев раздаваме бързо правосъдие и пак се опитваме да заспим. Чара бясна, че не е център на внимание скимти пред вратата. Алекс се събужда отново. Аз успокоявам Чара, Иван – Алекс. Отново се опитваме да заспим. Сутринта се успиваме и пропускаме разходката на Чара. Пеев сънено пие кафе и очевидно има нужда да бъде успокоен.
- Ванка, не се притеснявай, ще свикнем с котето и всичко ще се нареди. - казвам с най-благия си тон. А Пеев ме поглежда.
- Котето най-малко ми пречи. Опитвам се да свикна с децата.
Още за Фройд можете да видите тук.
На снимката - Фройд, вече осиновен от Чара, и обилно изкъпан, заспива гушнат в нея.
12670718 10208136277898431 3468294662916986802 n
Алекс и Фройд - двамата постоянно вършат пакости и всеки обвинява другия.
12936525 10208120884753612 655137436431422611 n
Двамата редовно се хранят от една купичка. Ако Фройд й се ядоса, пикае в паничката й за вода. Изобщо... не е лесен.
13394011 10208625302603743 5598769938166247667 n12932975 10208136166895656 8865137073495240588 n
14445935 10209521861937166 4185102039031014511 n15241354 10210022113803150 7237693350170774851 n13902761 10209040994195773 270228829954600238 n

Лени ни разказва за ученическите си години. Прочетете, за да знаете защо не беше добра идея да живееш с вдигната глава и да показваш много знания във соц. времената. Повечето от нас се приспособяваха към системата или се научаваха да бъдат себе си извън нея и някак се разминаваха без това да остави трайна следа в живота им. Но Лени все още носи раната си.

Благодаря й, че го сподели с нас. И дано наистина го прочетат не само родителите, но и много учители. Те са хората, от които до голяма степен зависи бъдещето на децата ни.

Провокирана от новото предизвикателство на Мама Нинджа реших да ви споделя един стар епизод от бурната ми младост, който за жалост си остава все така болезнен за мен поне.

Бях прилежна и много старателна ученичка … това до 5-6 клас пък особено.

Вървеше ми всичко и понякога малко не ми стигаше да съм напълно перфектна, но пък и никога не са ме натискали затова.

Имах и детство изпълнено с много игри, с много спорт и с много приятели, затова не съм страдала, че не съм пълна отличничка.

В 7 клас с изненада разбрах, че за да попаднеш в „елитна“ езикова гимназия обаче, не е достатъчна училищната перфектност и малко не ми стигна … стотни да бъдем по-точни, отделно едно време освен стотните решаващо значение имаха и връзките и партийното членство на родителите, пък аз нямах от никое.

Преживях го макар и не особено безболезнено.

Попаднах в един от най-добрите за времето си техникуми в столицата и то в 4-годишния му курс, подготвящ проектанти.

В интерес на истината някои неща ми харесаха, отделно получих определено екзотичната за една дама квалификация по стругарство, заваряване – не се смейте, даже и разряд имам … леярство, ковачество и тн.

Но, да учиш в подобно мъжко учебно заведение едно време си беше предизвикателство и освен безспорната полза да имаш 30 съученика /момчета и повечето от тях супер пичове/ си имаше и минуси, кои забавни кои не, за които искам да ви разкажа сега.

 

Момичетата от випуска, особено някои, дразнеха много част от другарките – тогава така се зовяха преподавателките.

Защо?! Идея си нямам, но да не ви държа в напрежение и да споделя част от случките, които за днешните младежи могат да се окажат забавни, но навремето си бяха инфарктни :

 

Случка първа или защо не е добре да знаеш повече руски от другарката по руски. Първата ни класна преподаваше по руски език и това поне за мен беше особено обнадеждаващо, защото идвах от начално руско училище и езика ми се беше „лепнал“ направо. Обичах този предмет, обичах да чета на руски, обичах руски филми, имах си другарчета, с които си пишехме и така нататък – всичките нормални соц. Забавления. На няколко пъти изпреварвах другарката с реплики и от време на време спорех с нея по повод падежи и окончания, като за неин ужас изнамирах пропуски и безмилостно отварях там учебника, за да се аргументирам…

При поредният ни такъв спор другарката не издържа на напрежението и запрати по мен една показалка, но все пак на тази възраст бях все още първо доста пъргава и второ съвсем дребна мишена, та не можа да ме улучи. Но за сметка на това аз успях J с кутията за моливи – дървена, скъп подарък от тати J

След случката баща ми беше привикан, за да му бъде обяснено, че ще съм с намалено поведение до края на годината и при повторно провинение ще бъда изключена.

Не бях го виждала толкова смълчан дотогава и дори се чудех дали няма да изкопча най-накрая първия пердах в живота си, но ми се размина след като обясних цялата случка.

 

Случка втора – кучета и котки може, а прасета – не … За мнозина от читателите, родени след 75 година на миналия век, сигурно ще бъде забавно, но за по-зрелите като мен си е потрисащ спомен – освен, че бяха забранени каквито и да е бижута на момичетата /след тези години никога не съм носила огромни обици на клипс, защото изобщо не ми допадаха, но не можех да понеса някой да ми казва какво да нося и какво не/, та не бяха разрешени също никакви гримове /което не пречеше да си носим червила и гримове и да се плескаме във всяко междучасие или поне някои от нас, тук признавам рядко участвах и то по-скоро от инат или за идеята, а не защото се харесвах така/ и най-вече униформата беше вездесъща – само престилки за момичетата, в много краен случай с клин или панталон отдолу зимата и само сини ученически палта, които бяха образователният еквивалент на войнишките въшкарници. Момичешките палта бяха едни безформени, ужасяващо гнусно сини дебели шинели, които целяха да прикрият и да заличат и най-малкия елемент на женска красота. Не че на този етап изобщо ми пукаше за въпросната красота, но пак сърце юнашко не траеше да ме наврат в такъв чувал.

Отидох и си купих с парите за палтото, което ми дадоха нашите, страхотно късичко червено палтенце от Колоните на „Валентината“ 

За да ме допуснат в училище, се събличах отвън пред вратата и обръщах палтото  наобратно, да се вижда само хастара. Е, един ден все пак ме хванаха и отново привикаха баща ми да му трият сол на главата и до ден днешен помня, как той за мое учудване излъга, за да ме покрие и обясни, че други палта с моя номер е нямало в нито един магазин и просто не е имал избор….

И до ден днешен си спомням гордо, как светех като крушка в трамвая на път за училище J

Случка трета – жена конструктор не става, жена инженер не става, жена шофьор не става …. И тн и тн. Сигурна съм, че мнозина сте го чували – една от случките, които нямаха хепи енд за мен и моите съученички беше именно под този надслов. Имахме си една уникална другарка по „метални елементи и конструкции“ със звучното име Пенка Кирилова, която естествено всички наричахме „Кака Пена“. Та кака Пена беше атрактивна, смятаща се за уникална хубавица, стара мома, която мразеше до смърт всичко, що не е с панталони…

И така на края на 3 курс всички момичета се оказаха с двойки и тройки по предмета й. Нищо че правехме проектите и на някои от момчетата и учехме като луди, не можахме да я убедим, че не е единствената жена, която разбира от този твърде интересен учебен предмет.

Дипломата ми за средно образование беше 5.88 благодарение на нея и на героинята от следващият ми разказ.

Случка последна и за жалост сложила наистина отпечатък върху живота ми такъв, какъвто беше в мечтите ми…

Имах уникална, ама наистина уникална учителка по биология в началното училище, ходех на кръжоци, поглъщах всичко по темата, майка ми работеше в БАН в института по Молекулярна биология.

Малко е да се каже, че биологията беше любимият ми предмет. Тя беше цел номер едно за мен, защото бях решила че професията, на която искам да се посветя е лекарската. Но докато тогавашната ми учителка по химия в техникума беше щастлива за моя бъдещ избор и непрекъснато ми даваше допълнителни материали на добра воля, то другарката по биология ми заяви още в началото на десети клас, че само си въобразявам, че знам материала, но няма да получа 6-ца.

Естествено, че не се впечатлих, естествено, че не се уплаших, защото наистина насън да ме бутне човек, знаех всичко от учебния материал и доста извън него от учебниците на майка ми. Твърдо бях решила, че това ще е моят път и нямаше сила, която да ме отклони от него – освен злобата, която на този етап от живота си понятно не познавах така добре.

В края на първия срок получих двойка за опит за подсказване и оценката ми за срока при три оценки на изпитване шест – изведнъж се оказа петица. Това само ме амбицира, но втория срок отново се намери някакъв повод, вече не помня точно какъв, и отново получих 5 за срока, което естествено доведе и 5 за годината и 5.50 в дипломата.

Наивно подадох молба да се явя на повишителен изпит след 10 клас, за комисия беше назначена същата преподавателка, която се дразнеше цяла година от това, че „много знам“ и класната – да, именно онази същата с моливите J

Е, днес това може би не би могло да попречи на някой устремил се към една така хуманна професия, но в годините на моята бурна младост и пълни шестици в дипломата и две шестици пак не гарантираха приема в заветния ВУЗ.

Така, не станах лекар… нещо, за което и до ден-днешен съжалявам, но и никога не наведох глава в този живот, не се унижавах и не се молех никому, просто защото знам, че е безсмислено!

Завърших не едно, ами две висши образования, това сигурно също си е вид избиване на комплекси. Бих казала, че животът беше щедър към мен по много начини, но… Винаги ще ми е мъчно за това, че нямах шанс за тази своя мечта…

Малко тъжно се получи, но пък от друга страна животът не винаги е цветя и рози, важното е борбата да не спира, а при мен наистина не спира и това ме кара да се чувствам жива!

Тази година синът ми завърши с успех над 5,90 математическата гимназия, една от двете различните от шест оценки в дипломата му беше… Биологията. Защото учителката му не успяла да го намери да го изпита. Тъжно… жалко… Явно все още живеем в отминалите времена и мачкаме младите, защото можем и докато можем.

Е, слава богу синът ми е избрал за себе си друго поприще и освен горчивия спомен няма да му останат нереализирани мечти, но се надявам сред читателите тук да има и учители и те да се замислят поне веднъж, решавайки чуждите съдби!

 

Лени, може да не си станала лекар, но имаш чудесна професия, страхотно голямо семейство, а освен това твориш най-прекрасните копринени шалове на света. Вярвам, че много читатели вече те познават и заради активната ти обществена позиция. Ако искате да прочетете повече за Лени, може да видите блога й. Снимката е от личния архив на Лени.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Губя го, мамо!

Губя го, мамо!

28 Юни, 2019 Хранене

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Смелостта да си нормална

Смелостта да си нормална

03 Юли, 2019 Добра форма

Децата с трудна съдба

Децата с трудна съдба

02 Юли, 2019 Истории

Мъж в магазин

Мъж в магазин

28 Юни, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам