Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Повечето лекари са големи чешити, с жестоко чувство за хумор, и това не е просто градска легенда. Може би е необходимо качество, за да избереш тази нелека професия, а може би се придобива впоследствие, един вид защитна реакция на психиката срещу ежедневния сблъсък с човешката болка и страдание. Независимо откъде се е пръкнал този лекарски хумор, представям ви най-забавните лекарски истории, споделени от приятели на стената ми. Някои са разказани от пациенти, други – от доктори, а трети са с червена точка и пристигнаха на лично съобщение, сами ще видите защо. Моля, ако сте под 18 години, да не четете нататък. Няма нищо твърде вулгарно, но… Може и да се постреснете малко.

Гинекологът, моят най-добър приятел

  • След секцио в интензивното вече втори ден съм свикнала на визитация да заемам широк разкрач. На поредната такава докторът влиза, аз вече съм отвита и разкрачена, а той ми казва: „Госпожо, завийте се, моля Ви, ще ви настинат прелестите, аз съм се нагледал на такива неща, не се впечатлявам“.
  • Преди години отидох притеснена на АГ в „Шейново“. Лекарят, чешит… Питам го: „Имам ли рак?“, а той: „Видя ли нещо, направо си за Централните.“ На което отговорих: „На Централните – ако имам парцел.“ Той не очакваше подобна „подлост“ от моя страна – да го затапя. Млъкна и ми запомни фамилията!
  • Докторът към съпруга ми, докато ме подготвя за нормално раждане:

– Изобщо да не се тревожите. Шием ги по мярка на съпруга.

  • Първескиня, отивам на ФМ, докторът не е от най-разговорливите, гледа, гледа, а аз стоя и си мисля как да наруша тишината. Изведнъж се изцепвам: „Колко тежи бебето?“, отговор: “ Е, кантар ли да мушна вътре?“ Шест години по-късно, отивам пак бременна с второ дете. Влизам в кабинета, той ме пита „Име?“, отговарям: „Петя“, „Фолк певица ли сте?“ Аз зяпнах, каква ти фолк певица, тоя човек откачи. „Нали фолк певиците са само с едно име.“
  • Докторът гледа за пола на бебето. „На момиче прилича“. Викам „Докторе, аз такова съм си поръчала, гледайте да няма грешка“. Той отговаря: „Какво толкова, ако съм сбъркал, нали помниш в родилната зала имаме специална ножица и изпълняваме желанията на пациентките?“
  • След куп перипетии и изследвания отивам притеснена при тогавашният ни гинеколог и с треперещо гласче питам „И сега, вече можем ли да мислим за бебе?“.

Той намества очилата, поглежда ме и отговаря „Точно с мислене не знам дали става, но може да опитате“

Няколко месеца по-късно, взирайки се в монитора на допотопните тогава видеозони, мърмори под нос: „Брех, от много мислене двойна работа ми докарахте.“ Близнаци…

  • Отивам на гинеколог да констатира бременност. Докторът ме поглежда и пита:

– Какво става?

– Ами, бременна съм, според теста.

– Хайде, събличай се от кръста надолу, само да сложа презерватива и те почвам.

След минутка се успокоих, че презервативът се слага на вагиналния ехограф…

  • По време на секциото: „Сега, като съм отворил корема, съм длъжен да огледам нещата. Виждам тук един прекрасен далак…“
  • Трето секцио. Младият симпатичен доктор се навежда над мен, както си лежа на операционната и замислено ми предлага: „Дали да не вземем направо да ви сложим един цип?“
  • След 10 часа в предродилна зала, вече ни мога да напъвам, нито искам, не чувам, не виждам, само си давам сметка, че акушерката скача върху мен като опитен кечист. Мъжът ми, който присъстваше на раждането, по едно време нададе победоносен вик: „Ето! Излизаааааа!“, след което млъкна рязко. Че излезе, излезе. Обаче чувам ошашавеният ми мъж леко истерично да пита: – Докторе, ама защо му е толкова голяма п*шката?!!!! Докторът: – Защото е момиче!

Щях да припадна от хилеж, ако имах сили, не само защото мъжът ми взе пъпната връв за пишленце, а и защото толкова исках момиченце, напук на всички „супер ясно показващи всичко“ видеозони и пълната увереност на доктора, че няма как да не е момче.

Акушерките разказват:

  • Влиза при мен пациентка, бременна:

– Добър ден. С контракции ли дойдохте?

– Ами, не. С автобуса.

  • На визитация сме при родилките. Решавам да ползвам новата терминология:

– Мили дами, време е да се вертикализирате. (С други думи да се изправите и раздвижите)

Какво намирам след 10 минути? Една от тях, родилка от предната вечер, се опитва да направи челна стойка в леглото… Оказа се инструкторка по йога.

Пациенти – хулигани

  • След няколкодневни „мъки“ /без никакви болки и контракции/ и неколкократно ходене до Шейново, откъдето ме връщаха, щото установяваха, че нямам болки и контракции – нещо, което и аз знаех отлично –  накрая се запънах в средата на двора с цигара в уста и казах, че вече е наложително да родя, щото са минали 10 дена от термина и не мога повече да търпя моя хубавец да излезе наяве. Исках да раждам нормално, а докторите искаха секцио. Аз не давах секцио, и исках нормално. И така, след три дни в опити на слагане на хапчета за предизвикване на контракции, разходки по двора, принудително пукване на водите и т.н. подробности ….. понеже нищо не се получаваше, се качих в операционната и седнах на масата. Дойде анестезиолог. Опита се да ми сложи епидурална упойка около 36 пъти. На 37-мия се обърнах, хванах го за гърлото, започнах да го душа и му казах, че ако на следващия път не уцели /имала съм била шипове/, ще бъде мъртъв, а аз дори и в затвора няма да ида. Тогава той се развика, че се отказва и да викат друг специалист. Тогава влезе Исус – моят спасител доктор. Жалко, че не му помня името. Сигурно така е трябвало. Помня обаче на шефката, на която съм й обещала един ден като имам време да я вкарам в затвора. Та влиза моя Исус, вижда ме като разярена тигрица как душа анестезиолога, грабва ми досието, чете и се разкрещява как колегите му са убийци и е трябвало още преди три дена да бъда оперирана по всички 10 точки …. некви си там техни неща. Слага си престилката и на бегом ме изстрелват на операционната маса. Вади ножа и таман да го забие в корема ми, се усеща, че не са ми сложили чаршаф и виждам всичко. Пипа ме по крака гузно и пита дали усещам нещо. Аз му отговарям, че си усещам всичко. Пак се разкрещява. Вдигат ме. Той ми бие някаква упойка. Слагат ме, връзват ме здраво, защото от многото упойки, започвам да подскачам на метър от масата, както съм си легнала … Пълно шоу. В следващия момент, докторът едва изчакал да ме хване малко упойката реже, вади детето, което аз виждам като негърче и започвам да се чудя кога аджеба съм била с чернокож. Преди да си тръгне докторът, моят Исус, от залата и да ме остави в ръцете на девойките да ме довършат, идва до мен и ми казва: Мойто момиче, това да ти е първото и последно раждане! – Защо бе докторе, питам аз! „Защото нямаше разкритие дори и сантиметър. Имаш толкова стегната мускулатура, че и посмъртно нямаше да се отвори. Друг път не си прави тези експерименти, чу ли? Ти си родена за друга работа, мойто момиче, а не да раждаш!“ (отсега предупреждавам мъжете читатели, че няма да издам коя е дамата)
  • Петгодишният ми син, успя да си счупи и двата крака в рамките на една година. При второто счупване, вече отработил процедурата в Пирогов, влиза смело в лекарския кабинет и казва на доктора: „Искам от синия гипс да ми сложите!“ А докторът му отговаря: „Че ти си цял рецидивист, щом и от гипс разбираш.“

Черен хумор:

  • На визитация сме, на 2 легло в 4-а стая лежи баба Дона, на около 86 години.

Докторът: – Бабо Доне, като идвах на работа днес се сетих за теб.

– А, как така бе, докторе?

– Чух, че бие камбаната.

Следваща стая:

– Как съм, докторе?

– Добре си, добре…. И носи много здраве на д-р Кузманов (който е починал).

  • Аз – студентка, в операционна сме. Вадят апендицит.

Още с апендицита в инструмента, лекарят се обръща до най-близката колежка с думите :

– Имаш ли котка, да ти го дам?

Тогава за сефте видях как някой припада като на анимационен филм :)))

  • Военен лекар след обстоен преглед: „Бъбреци е, но аз на тази лекция не съм бил.“ (това го мислех за виц, но дамата се кълне, че е истинска случка с неин приятел)
  • Периодично си втълпявам, че имам рак. Ама съм медицинска сестра и повечето лекари в болницата ме познават, та следя и да не ходя на преглед при един и същ, че ме майтапят после. След поредната мамография слизам в рентгена със снимките и там ги показвам на дежурния. Той ги гледа и казва: Не е добро качеството, ама вчера докараха нов мамограф, още е с найлоните ела да те видя на него. И аз, вече уверена, че той е видял нещо, ама мълчи, тръгвам като на заколение. И почвам да си разправям одисеята, при този ходих, вторият ме преглежда, третият ми прави скенер. И той ме преглежда и ми казва:

– Виж, ако искаш да си показваш циците, продължавай да обикаляш по прегледи. Но иначе да знаеш, че нищо ти няма.

  • Подготвят ме за операция на апандисит, правят ми кардиограма. Аз съм с мрачно настроение, а лекарите и сестрите, докато си вършат работата, разправят всякакви вицове и шеги. В един момент ми стана много смешно и се засмях и аз, а единият лекар с престорено сериозен тон ми казва: – Недей се смя сега, да не ти излезе после смешна кардиограма.
  • Действието се развива към 2001 година, ние завършваме училище, бал, кандидатстване за университет. Моя приятелка има безперспективна връзка и съмнения за бременност. Отива на гинеколог. Минава прегледа. „Бременна сте“, казва докторът. Тя изтръпва и главата й почват да бушуват възможни решения на ситуацията. След няколко мисли време, докторът: „Майтапя се! Виж как ти олекна и си щастлива сега“.
  • Годината е 1990, Шейново. Моята съквартирантка кара стаж за акушерка. Чула една женица онези градски легенди за промивки с топла вода и оцет след секс за предпазване от забременяване, ама вместо две лъжици оцет – разбрала две чаши оцет на литър вода …. Отива горката на преглед, едва си стои на краката и се примолва на акушерката да я вкара по-бързо! А докторът отваря вратата на кабинета и с цяло гърло, пред всички чакащи – “ Къде е оная с маринованата вагина?“
  • Отиваме, по соц-време с моята приятелка и колежка при ведомствената гинеколожка. Бяхме настинали, със съответното течение. След като прегледа и двете, лекарката възкликна: „Вие да не би да сте били при един и същи мъж?“
  • Моя приятелка и уважавана невроложка, изнася лекции, много е готина и си има приказка със студентите. Двама от нейните момци-студенти отиват на стадион Юнак през август и си купуват пълна екипировка за ски и ски – на супер разпродажба. Решават да си изненадат гаджетата (живеели заедно на квартира двете двойки) – на влизане във входа се обличат с новите придобивки, слагат и ски обувките, ските на рамо и гордо, гордо чаткат по стълбището към къщи. Показва се ЦРУ-то на блока – диво и заядливо бабЕ и започва да чучуниже: Ама какъв е тоя шум, това тропане?! Единият сладур се обръща и я перва със ските от рамото… Нелепо и за ужас на момчетата – бабата се плонжира и не помръдва …. Момчетата, ужасени от станалото побягнали, ама поне викнали Бърза Помощ! Три дни бабето го няма, те притеснени звънят на  докторката за помощ! Откриват бабенцето в Пирогов, на 10-тия етаж, в травматологията. Метат нашите хубавци белите престилки и бегом в Пирогов. Там обясняват, че са само втори курс, ама си мечтаели за ортопедия и травматология! Може ли да влязат и да разгледат  Старшата, млада и готина, веднага ги запознава със случаите … Стигат до стаята на клетото бабЕ и старшата казва – Ама тука сега не можем да влезем! При пациентката има психиатър! – Е как, защо, нали е травматология – какво й е? – Абе паднала е женицата във входа, пукната е само шийката на ставата. – А защо психиатър? – Е, как защо?! Бабата се кълне, че са я бутнали скиори? Вие да сте виждали скиори през август?
  • Моя колежка и добра приятелка е нощна смяна в частна клиника, където по правило пациентите са строго перспективни. Обаче нея вечер се случило едно 95-годишно бабенце оперирано. И тъй като е рискова пациентка, докторът казал: „Аз живея срещу болницата. Ако има нещо, звъниш и идвам веднага.“ И посред нощ мониторът пищи на асистолия…. демек на умряло. Хуква горката през глава, гледа права линия на монитора и бабата клепа отдолу. Нашата я хваща и я разтърсва: „Как си, бабенце? – Добре съм. – Абе, как ще си добре? Ти си умряла!“ И хуква веднага, набира доктора и му предава ситуацията буквално. А той: „Хайде сега, моето момиче, иди и намести електродите на пациентката.“ А тя ми вика: Значи, по-голям срам в живота си не съм преживявала.

Можете да споделите в коментарите и вашата забавна докторска случка  Със сигурност имате някоя такава в семейната история. Умишлено изтрих всички имена – и на лекарите, и на пациентите.

1 година, 4 месеца и 5 дни, откакто имам най-прекрасното момиченце  на света. Трябва да го заслужа. Трябва да го опазя. Трябва да съм най-добрата майка на света. Трябва да съм перфектна. Трябва да… Трябва… Трябва…

Чистя къщата със скоростта на механик от Формула 1, минавам пода отново и отново, вдигам паднали играчки, мия пода, вдигам паднали играчки, мия пода. Дъщеря ми хвърля всичко по мен от кошарката си и се залива от смях. Аз започвам да се дразня, скарвам се, излизам от стаята.

Съпругът ми се обажда. Ще излизаме сами. Само двамата. За първи път от 1 година, 4 месеца и 5 дни. Казва ми, че няма билети за театър. Трябвало по-рано.  Разбира се, че е трябвало по-рано. Хората разполагат със с-о-б-с-т-в-е-н-и-я си живот и го планират година напред. Сядам на пода, прегръщам парцала и избухвам в плач. Оплаквам себе си, съдбата си, съдбата на детето ми, съдбата на всички майки на света, които някога са имали личност, професия, приятели, хобита, интереси и свободата да разполагат с всички тях тогава, когато си поискат. А аз така ще си остана завинаги –  ще ми се губят все повече думи, ще усъвършенствам все повече чистенето на пода, докато бавно и сигурно забравя коя съм и откъде съм се взела.  Плача върху мокрия парцал и не знам как да погледна детето си в очите и да му кажа, че провалих всичко още преди то да е започнало. Перфектността, която трябваше да се настани изящно върху нашите отношения и живот изсумтя пренебрежително и хукна в галоп, спокойствието избяга с писъци, а хармонията се гърчи в истеричен смях.

Направих всичко, както трябва – планирах себе си, планирах баща, планирах бременност, планирах раждане, планирах безкрайно търпение, сили, радост и вдъхновение. Изгоних всички, които искаха да ми помагат в отглеждането, защото детето има нужда само от майка си и баща си и от никой друг. Дните и нощите се сляха. Всичко беше съобразено с графика на детето, с нуждите на детето, с детето и пак с детето. И ето ме след  1 година, 4 месеца и 5 дни, мокреща парцала с категоричността на сълзите си, че ще я карам така до смъртта си или както се оказва по-късно, докато не ми дойде акъла в главата, или още по – точно, докато прекрасното ми дете не порасне достатъчно, за да идва на театър с нас.

Защото аз, независимо от изводите и тъжният ми валс с парцала,  не се промених много и години по-късно. Оказа се, че отново съм планирала втората си бременност безобразно късно, поради страховете, че прекрасното ми първородно дете ще си съсипе приказното детство, душата и живота, за да ги дели с друго дете, да се съобразява с него и да страда по мен. Сега много  ме е срам и от двамата. Но поне вторият път танцувах повече с децата си, отколкото с парцала.

Знам, че съветите за лелеяната перфектност в бременността, майчинството и възпитанието на децата валят непрекъснато и отвсякъде и от приятен скреж са се превърнали в досаден пърхот. Знам, че когато ви се роди дете ви идва да направите клада от всички прочетени по темата книги и да започнете да пишете своя собствена. Знам, че все още не е открито нищо, което да компенсира съня и умората и това прави всичко останало празно и напълно ненужно.

Но вече знам, че:

  1. Вие не трябва да бъдете перфектни майки. Дори не трябва да сте добри през цялото време. Достатъчно е да бъдете нормални.
  2. Децата се раждат изключително интелигентни. Те няма да ви забравят, ако прекарат няколко часа седмично с други хора
  3. Отговорността е най-смазващото, задушаващо, обезкървяващо проявление на майчинството. И точно затова тя задължително трябва да бъде споделена, а не да бъде само ваша.
  4. Бащите са онези неврастенични същества, които играят на плейстейшън, докато така нареченото им дете си напъхва 17 части от лего в носа. Съпрузите ви обаче, ви обичат толкова много, че ако им покажете как, биха могли да сложат памперси, без да причинят луксация на бебето, да го нахранят, без да го задушат и да наврат легото в собствения си нос, за да съчувстват на болката от разранените ви зърна. Опитайте да ги научите как да бъдат бащи. Ще останете изумени от ентусиазма им.
  5. „Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът“. Родителите ви са прекрасни хора, дължите им всичко, обичате ги и ги почитате. Но те не са родители на детето ви. Нито членове на новото ви семейство. Вие сте!
  6. Никога повече няма да е същото. Не се заблуждавайте. Нито нощите, нито дните, нито почивките, нито работата. Нищо няма да е както преди. Колкото по-рано го приемете, толкова по-добре. Личността ви се е разширила, душата ви се е разширила, семейството ви се е разширило, мечтите ви са се разширили, целият свят се е разширил, за да направи място на вашето детенце, а вие се тръшкате, че имате една дупка повече на колана си.
  7. Храненето, хигиената, играчките, дрехите са изключително важни за здравето и развитието на вашето дете. Но най-важни сте вие. Не се забравяйте. Не се избутвайте с парцала в ъгъла, не се обезцветявайте, не пресъхвайте душата си и не набръчквайте сърцето си. Защото един ден няма да си простите.

Отключвам входната врата след дълъг, но удовлетворяващ работен ден. Дъщеря ми е изчистила и подредила навсякъде. Посреща ме с чаша ароматен чай и билети за театър. Момчетата се прибират и ни подаряват току-що набрани теменужки.

14 години, 6 месеца и 15 дни, откакто отново дойдох на себе си.

Тази прекрасна история ни разказа Ина, автор на още два чудесни текста за тийнейджърския гардероб и възпитанието, които може да прочетете тук и тук. А още по темата за идеалната майка и съществува ли такова животно от мама нинджа ще намерите в тази статия.

Как се прави литературен анализ на лирическо произведение – с примери за литературни тропи и отговор на въпроса „Какво е искал да каже авторът“

Из наръчника ни за родителите

Покрай истерията с подготовката за матурите, усетихме вълна от напрежение в родителите, които се затрудняват с елементите на литературния анализ. Затова решихме да направим своеобразно показно. Моля, бъдете снизходителни, това е материя, която не може да избяга от субективната преценка и някои от тълкуванията ни може да ви сторят спорни.

Избрахме „Кобилкина в Лондон!?“, което според нас е особено подходящо, тъй като изобилства от литературни тропи и похвати. С благородното съдействие на неговия автор – поетът Любен Дашев – талантлив лирик, циник и понякога епик – ще проследим фазите, през които минава лирическия говорител. Ето и самото произведение, с което вероятно не сте запознати, защото все още не се изучава в прогимназията:
КОБИЛКИНА В ЛОНДОН?!

Ти беше ни любовна билка,

възбуждаше и страст, и смях:

една разгонена кобилка,

свеж символ на самия грях.

Косата с огнената багра

и тези пъстрите очи,

ни действаха като виагра,

страхувах се, че ми личи…

Кому оставила нас, мила,

защо за Лондон отлетя –

ми те си имат там Камила,

макар че доста одъртя.

Реши внезапно и замина,

от Лъвов мост-Тауър бридж,

сега до някоя камина

играеш с някой лорд на бридж…

Навярно от това си горда-

намери примамлив обект,

но я сравни във секса лорда

със тъмен нашенски субект?!

Защо забърка тая каша-

стъжни интимния живот,

виж наша Маша, а, Наташа-

вернись опять, наооборот!

Кога отново ще те видим,

да чуем твоя меден глас-

от Малко Тырново до Видин

царува сексуален „пас“.
Стихотворението е вопъл на отчаян мъж, изправен пред ужаса от загубата на Кобилкина. Темата е изнесена и поставена още в заглавието. Лирическото произведение категорично може да бъде определено като елегияТова е лирически жанр, в основата на който стоят трагични преживявания; изразява дълбока скръб, печал, отчаяние, безнадеждност.
Условно можем да го разделим на три микротекста, които са своеобразно описание на състоянията, през които минава лирическият говорител, който в случая е и лирически герой.
В първата част той с носталгия си спомня за времената, когато известната сексоложка вършееше из нашите ширини:
„Ти беше ни любовна билка,

възбуждаше и страст, и смях:

една разгонена кобилка,

свеж символ на самия грях.

Косата с огнената багра

и тези пъстрите очи,

ни действаха като виагра,

страхувах се, че ми личи…“

Уникална находка са метафорите и сравненията, с които са изпъстрени тези първи стихове. Кобилкина е „любовна билка“, „разгонена кобилка“, „свеж символ на самия грях“. Да, тя е всичко това. Следват красноречиви епитети, които подсилват въздействието от портретната характеристика на героинята – „огнената“ багра в косите и „пъстрите“ очи, които мъжът не може да забрави. Което го предизвиква към признание:
„ми действаха като виагра,
страхувах се, че ми личи…“
Много находчиво тук авторът е прибягнал до апосиопезата („внезапно замлъкване“), подчертана с многоточие в края на стиха, което оставя на въображението ни картината как точно му личи. Тази незавършена синтактична цялост на изречението създава експресия, изважда на показ дълбочината на чувствата и ни подготвя за избухването във втория микротекст:

Кому оставила нас, мила,

защо за Лондон отлетя –

ми те си имат там Камила,

макар че доста одъртя.

Реши внезапно и замина,

от Лъвов мост-Тауър бридж,

сега до някоя камина

играеш с някой лорд на бридж…

Навярно от това си горда-

намери примамлив обект,

но я сравни във секса лорда

със тъмен нашенски субект?!

Лирическият герой пита обекта, причинил му душевни страдания: „Кому остави нас, мила“. От една страна, той все още изпитва топли чувства и това доказва обръщението „мила“, което създава усещането за съкровеност, от друга – въпросът „кому“ поставен в „дательный падеж“ придава стилистична украса на болезненото питане. Все пак известната сексоложка е от руски произход, факт, който не е за пренебрегване. В следващите няколко строфи сме свидетели как ескалират чувствата и се повишава глаголната температура на стиха: „реши“, „замина“, „играеш“, „намери“, „сравни“. Това струпване на глаголи не е случайно, то е израз на дълбокото огорчение на лирически герой/говорител от продажното поведение на неговия идол, за да завърши с откровеното недоумение:
„но я сравни във секса лорда
със тъмен нашенски субект“
Тази антитеза (противопоставяне) на импотентния лорд срещу загорелия балканец, доказва безсмислието в действията на героинята и явната й продажност.
Но всичко това ни подготвя за решаващата трета част (микро текст):
Защо забърка тая каша-

стъжни интимния живот,

виж наша Маша, а, Наташа-

вернись опять, наооборот!

Кога отново ще те видим,

да чуем твоя меден глас-

от Малко Тырново до Видин

царува сексуален „пас“.

Отново изобилие от въпроси, израз на отчаянието на лирическия герой/говорител. Той обвинява и едновременно моли. Обръща се към обекта на своята експресия на руски език, в стремежа си да се приближи до натюрела на героинята и да постигне по-високо ниво на убедителност: „вернись опять наоборот“. Тук вече сме свидетели на възходяща градация (климакс), която говори за ескалация на отчаянието и най-големия страх на мъжа – сексуалният „пас“. Да не говорим, че синекдохата  (заместването на наименованието на един предмет или явление с друго на основата на количествено отношение и връзка) „сексуален пас“ е търсеният въздействащ финал на елегията. В края на краищата става дума за рязко количествено намаляване на сексуалната активност „от Малко Тырново до Видин“ и това съвсем не е хипербола.
Ето защо героят отправя своя зов за завръщане!

Матури наближават, учители треперят, майки се вайкат, деца се чудят какво става… Ето какво ни разказва една майка, на която Ботев не прости.

„На прощаване”
литературните колизии на една майка
Ако ви дразнят колизиите в заглавието, то е защото не сте запознати с учебното съдържание по литература за седми клас. На мен ми се наложи, дъщеря ми е седмокласничка и над главите ни е надвиснал тъмният облак на матурите. Прибавяме към това обстоятелство и факта, че възрастта 13 години е рай за хормоните и предполагам ще ви стане ясно, защо толкова се вживявам в литературните анализи.
Предвид сложността на ситуацията, за която споменах в началото, реших че е назрял моментът да ударя едно рамо на детето. Мисля се за жена с умерена интелигентост. Навремето се справях добре с въпроса: „Какво е искал да каже авторът?”. Може би твърде далечните спомени ми вдъхнаха самоувереност, да си предложа услугите, и да нагазя в учебното съдържание.
Като първо впечатление установих, че нещата са се променили доста. Бих казала – очаквано, минали са десетилетия, вече сме друг век, друг строй… но със задълбочаването ми се избистри и извода, че съм безпомощна – с този учебник, и с тази програма.
Оказва се, че вече няма лирически герой, защото има лирически говорител. Освен това някогашните „части на произведението” сега са микротекстове, всеки от които има собствена подтеза към основната теза. Следите ли ми мисълта? Не мога да разбера някои актуализации по термините в литературния анализ.
Другата „приятна” изненада е изобилието от литературни тропи, които се предлагат на вниманието на пуберите. Няма да ви обяснявам какво значат (ще трябва да преписвам) – уверявам ви никога до момента тропите не са ви били необходими, няма да бъдат и на днешните седмокласници. Ако някой може да ми обясни защо трябва да се изучават в седми, и който и да е друг клас – литота, синекдоха, анафора, епифора, антономация и мейозис – ще замълча завинаги.
Имам обаче вече любими литературни фигури – климакс (възходяща градация) и антиклимакс (обратното). Обяснявам си това пристрастие с възрастта.
Сега разбирам колко бедни са ни били възможностите за анализиране навремето – тук там някоя метафора, епитет, сравнение, олицетворение, хипербола, евентуално – градация, за престиж.
Откровено недоумявам каква е необходимостта от тази тежка литературна артилерия във възраст, в която драмата на лирическия говорител категорично отстъпва пред борбата с акнето.
Да оставим сухия анализ, да се обърнем към чувствата на лирическия говорител (повтарям си го, за да свикна).
Аз харесвам стиховете на Ботев, знаех повечето от тях наизуст (така беше по програма, не че ми се е налагало да ги рецитирам в живота) и никога не ми е било трудно да обясня емоциите, които ми създават. Не е сложно да определиш какво изпитва човек, който е взел решението да се принесе в жертва на мечтата си за свобода. Оказва се, че днес Ботевите стихотворения трябва да бъдат разяснявани много дълбоко, за да бъдат разбрани. Гледам въпросите в учебника – защо е на прощаване; какво значи да се простиш с някого; защо лирическият говорител се обръща към майка си; защо иска майка му да предаде неговия завет (още една неразбираема за седмокласника дума) на братята му? Това са въпроси, на които мога да отговоря, дори без да се замисля и навремето беше така. Оказва се обаче, че младите българчета (простете ми обобщението) са слаби в патриотичната част. Извинете за въпроса, но вие вкъщи работите ли по патриотичното възпитание на децата си? Защото аз явно не работя. Архаични са й тия думички – родина, родолюбие, свобода. Разбира ги, но някак липсва възторгът.
Като казах архаични – трябваше да обяснявам какво е мегдан и какви са му функциите. Детето изпадаше периодично в недоумение пред поредната непозната дума и недоумяваше защо му се налага да учи това, след като не разбира половината текст. Мисля си, добре е, че разговорът ни е на четири очи. Ако ни чуят експертите от МОН, не само ще редуцират, ами директно ще ампутират Ботев от програмата. Е, не обясних какво е мегдан с разяснението, че това е някогашният фейсбук – струваше ми се скандално и обидно за Ботев, но сигурно дъщеря ми щеше да ме разбере по-добре. Не й се видя особено „идейно“ да се събират всички в центъра на селото, за да си обменят новини. Пак казвам – да ме прости Ботев.
Реших да се задълбоча в учебника, май за последен път, защото почнах да си мисля, че аз не го разбирам това произведение. Така попаднах на разяснението: „Основен герой е лирическият говорител. Той представя себе си като типичен, но същевременно и богато индивидуализиран бунтовник! ” … Тук вече вдигнах ръце.
Всъщност, за да не бъда черногледа, ще призная, че имаше и добри находки: „Представете си, че Христо Ботев и неговите четници не бяха слезли при Козлодуй, а бяха продължили до Австрия и Унгария и бяха станали градинари.” Как биха се развили нещата ги питат.
Отговорът, мисля, е по силите дори на четвъртокласник: „Щяха да работят по чуждите градини и да пращат пари на семействата си в България, за да преживяват.”
Това ми дава повод за край възторжено да възкликна: Ето защо Ботев е актуален и днес!

Автор: Янка Петкова

Не мога да не допълня и част от своя опит със съвременния литературен анализ. Все пак, филолог човек съм, макар с английска филология, навремето съм държала кандидатстудентски изпит и по българска литература, подготвих се при изключителната професор Клео Протохристова (то само името, като чуе човек, и му идва да се поклони, а тя действително е уникален преподавател), като на всичкото отгоре изкарах и една от най-високите оценки на изпита (за свое собствено учудване, че тогава много ме тресеше любовта и то не към литературата, а към един Иван, този същият де, но това е съвсем друг въпрос). Всъщност исках да кажа, че винаги съм била много добра по литература, затова можете да си представите върховното ми изумление, когато учителката на Теди ми написа четворка! Ами да, детето нещо се беше оплело като пате в кълчища в математиката и не успя да си напише домашното по български, девети клас беше, примоли ми се – Хайде, мамо, ти ги разбираш тези неща, и аз му спретнах един бърз анализ на литературно произведение по нашите си правила от миналия век. И на другия ден – щрак, четворка! Теди възмутен ми заяви: Мамо, излагаш се. Забрави повече да ти дам да ми пишеш домашните.

Попаднах на една статия точно преди коледните празници и си признавам откровено, че реших да я оставя настрани, докато не приключи сезона на баклавата, сармичките и капамата.

И ето сезонът отмина, и макар все още да не личи, идва пролет и скоро ще хвърлим дебелите, размъкнати пуловери и широките якета и истината ще блесне. Не знам как сте вие, но в края на всяка зима аз съм поне с два килограма нагоре. Не само заради заради тази прословута нужда на организма да се позапасим с мазнинки през студения сезон, с която се оправдаваме, но най-вече заради по-калоричното зимно меню и намаленото движение. Два килограма не са кой знае какво, си казвам. Може би. Но ако не ги смъкна напролет, а догодина натрупам още два? И така за 10 години – двайсет килограма? Май не е добра идея.

Ето и въпросната статия, която ме кара да се замисля, че трябва да променя или менюто, което у дома е точно традиционно като ястията на мама. Или да увелича движението. В близките месеци ще публикувам от време на време някоя диета или поне съвети за по-диетично хранене от специалисти, които ми се струват достатъчно лесни за прилагане и здравословни.  Ако не сте на тази вълна, можете просто да ги отминете. 

Изследване на London School of Economics показва, че глобализацията води до здравна катастрофа, създавайки поколение от хора, които изразходват твърде малко енергия. Младите се нуждаят от далеч по-малко калории спрямо родителите си.

Проучването на  данни събирани в продължение на 30 години, доказва, че проблемите със затлъстяването се дължат, до голяма степен, на модерния начин на живот. Новите технологии помагат на хората да комуникират, работят и да се социализират без да се налага дори да стават от дивана.

Това означава, че традиционните ястия, приготвяни от родителите ни, са твърде калорични за нашия начин на живот.

Конкуренцията и търговските облекчения водят и до сериозен спад в цените на храната. Повечето хора имат достъп до почти неограничено количество калории. От друга страна, традиционните хобита, свързани с движение, се заменят от виртуални такива.

Препоръчителният прием на калории дневно (2500 за мъж и 2000 за жена) е изчислен след Първата Световна Война. През онези времена, на хората им се е налагало да извършват много повече движения в ежедневието си. Според последните проучвания обаче, тези дози са твърде големи за нашето съвремие. Учените твърдят, че хората трябва да отвикнат да ядат колкото родителите им са ги учили.

Д-р Джон Коста-Фонт, един от авторите на изследването казва: „Животът през 21 век е работа на бюро и 3 до 4 хранения на ден. Това води до консумация на много повече калории, отколкото са ни нужни. Все още се храним както родителите ни са се хранили. Още по-лошото е, че се движим далеч по-малко от тях. Вече няма нужда от срещата лице в лице. Хората просто могат да използват Skype. Никой не ходи пеш – вместо това имаме коли, автобуси и метро. Забавянето на начина на живот, обаче, не е довело до промяна в хранителните режими. Храната, която приемаме, е твърде много спрямо енергията, от която се нуждаем. Ако хората бяха активни, колкото са били преди 30 години, дневният препоръчителен прием на калории би бил нормален. Много е трудно да променим хранителните си навици, но е наложително да започнем да ядем по-малко.“

Проучването търси връзката между глобализацията и затлъстяването, като измерва два основни страни – икономическата, която води до намаляването на цените на храните и социалната, която отговаря за намаляването на движението.

Затлъстяването се е увеличило тройно за последните 30 години. В световен мащаб над 6 милиарда евро са разходите свързани със затлъстяване и още 9 милиарда за диабет.

Авторите на проучването са открили силна зависимост между глобализацията и затлъстяването – 23.8% ръст в затлъстяването при само 4.3% повишен прием на калории.

По тази причина повсеместно се налагат допълнителни данъци на напитките със съдържание на захар над 5 гр. на 100 мл. Освен това все повече се набляга на спорта в училищата и създаването на хранителни и най-вече двигателни навици.

Заключението е, че борбата със затлъстяването зависи изцяло от хората. Всеки трябва да се научи да приема правилното количество калории, спрямо начина си на живот.

Оригиналната статия можете да прочетете ето тук.

Това беше от мен. Почвам с първата стъпка още днес и ви обещавам да я спазвам. Край със захарните изделия и шоколада. Децата ще си ядат десертите, защото те са постоянно в движение, но аз реално нямам нужда от кексчета, сладкиши, а даже и баклава. Поне до другата зима

От „Слонът, моят приятел“ насам българките си задават въпроса – как е възможно да се поддържа толкова дълга коса, при това гъста? Някои може би се питат и защо е необходимо да си го причиняват? Подобен въпрос може да зададе само човек, който не е запознат с разбиранията за женска хубост в онези ширини. Индийките показват косата си с гордост, тя е символ на женственост и възможно най-красноречивият им аксесоар. В Индия си имат и гурута по грижи за коса. Много популярна напоследък е Сушимита, влогър, с канал в youtube, където можете да видите и на живо нейните „проповеди“ за косата.
Ето няколко изпитани и лесни маски от колекцията на влогърката:

  1. Маска със сок от алое
    Запалените цветарки или любителки на био продуктите със сигурност отглеждат това растение в дома си, затова е непростимо да не използват ценните му качества. Сокът от алое стимулира растежа на косата и влияе благотворна на скалпа.
    Как се прави?
    Отрежете няколко листа. Разрежете ги наполовина, за да се отдели по-лесно сока. Вземете тампонче памук, потопете в сока и втрийте с масажни движения в корените на косата. Масажът подобрява кръвообращението и сокът по-добре се усвоява. Оставете маската да действа най-малко два часа. При желание можете и да преспите с нея.
  2. Маска с пантенол
    Д-пантенолът е синтетичен витамин В5, който при попадане в кожата се превръща в пантотенова киселина. Тя нормализира състоянието на епидермиса. Сред полезните свойства на пантенола са и възстановяването на космената луковица и лечението на косопада.
    Как се прави?
    Измийте косата. Нанесете пантенола (пяна или гел) върху чистата коса, като се съсредоточите върху корените. Можете да го нанесете и по дължината на косъма, ако искате косата да не се наелектризира. Не изплаквайте!
  3. Изплаквайте косата след миене с хладка вода.
    Добре би било това да ви стане навик. Хладката вода затваря порите, подобрява кръвообращението, което от своя страна стимулира растежа на косата. Бонус: косата ви ще стане забележимо блестяща.
  4. Изплаквайте косата с ябълков оцет
    Достатъчно е да го правите два пъти месечно. Оцетът провокира космените фоликули и спомага за сгъстяването на косата.
    Как се прави?
    Измийте косата. Използвайте ябълковия оцет вместо балсам. Не го отмивайте: ябълковият оцет, за разлика от виения, няма силен мирис.
  5. Маска с белтъци
    Тя е особено подходяща при недостиг на протеини.
    Как се прави?
    Вземете две яйца със стайна температура. Отделете белтъците, разбийте ги и ги нанесете в корените на косата. За допълнителен ефект можете да сложите найлонов плик върху косата и шапка.
  6. Маска с етерични масла
    Маслата от жожоба, лавандула, бадем и мащерка влияят благотворно на космената луковица, благодарение на огромното количество витамини и растителни компоненти.
    Как се прави?
    Смесете посочените масла. Нанесете сместа в корените и оставете да действа 2-3 часа. За да се отмие маската добре, насапунисайте косата два пъти или използвайте шампоан за дълбоко почистване.

Още съвети на гуру Сушимита можете да видите тук.

Като всички нормални хора се замислям понякога какъв е смисълът да сме тук. И най-вече какъв е смисълът да осъзнаваме, че сме тук. Няма как смисълът да е просто да се възпроизведем, или да преживеем една-две-три големи любови, или да оставим нещо добро след себе си, макар че всичко това ни вдъхновява и мотивира.

Все повече вярвам, че смисълът вероятно е да научим разни уроци. Някои ги учат бързо и лесно, за други се случва по-трудно, но това не ме учудва особено. В крайна сметка и в училище е така – едно хлапе ще се научи да чете за месец, а друго ще срича и във втори клас. Някои пък си идват научени и помагат на останалите, също като в живота.

От кои съм аз, в такъв случай? Вероятно от тези, които имат да учат много. Особено ако вземем предвид факта, че от децата си учим най-сериозните уроци. А с четири деца толкова различни по нрав и емоционалност всеки ден уча по нещо. В началото си мислех, че работата ми е аз да ги уча, но с времето осъзнах, че се случва точно обратното. И да ви кажа, олекна ми някак. На този свят винаги е по-лесно да се приемаш като ученик, отколкото учител. И грешките си прощаваш по-лесно, и към провалите си по-снизходителен. А когато си научиш урокът добре, може и да получиш шестица от съдбата.

Какво научих от децата си?

Научих се да не съм егоист. Отраснала съм като едно дете, дългоочаквано и желано, и в детството ми бях напълно убедена, че светът ми принадлежи. Не знам дали все още нямаше да живея с тази мисъл, ако момчетата не се бяха появили в живота ми един по един, за да ме научат, че дори самата аз не съм единствено своя. Трябваше ми доста време да се науча да споделям всичко – от шоколадовите бонбони до времето си. А още толкова ми трябваше да изпитам и радост от всичко това. Защото когато разделиш света си с някого, той не става по-малък за теб. Само по-пълен и цветен.

Научих се да съм смирена. Бях самовлюбена и самонадеяна в младостта си. Вярвах единствено в собствената си правота и задължително исках да взема връх в спора. Все трябваше да стане на моето. Но след като смениш определен брой памперси, няма начин да не изгубиш малко от гордостта си. Особено когато осъзнаеш, че най-ценните ти умения са да пускаш мляко и да пееш не съвсем фалшиво трийсет детски песнички. Да не говорим колко е трудно да се правиш на голямата работа със сополи и лекета от сок по роклята, трохи в скута и парченца плодове в косата. Но смирението има едно много по-дълбоко измерение от това. Децата ме научиха да обичам и ценя друг повече от себе си. Научиха ме не само да изслушвам, но и да се вслушвам. Научиха ме, че светът е един и същи, независимо дали го гледаш от високо, или отдолу-нагоре. Научиха ме още, че не е срамно да отстъпиш пред някой по-слаб от теб, дори пред някой зависим от теб. Но най-вече ме научиха, че в смирението има повече достойнство отколкото в гордостта.

Научих се да съм предпазлива. Преди да стана майка, имах чувството, че съм безсмъртна. Не се плашех от нищо и бях готова да опитам всичко, което ми вдига адреналина. Карах мотор без книжка, разхождах се по парапета на терасата, правех купища забавни и безсмислени глупости, поемах всякакви ненужни рискове. Не се чувствах отговорна за живота си и дори не го взимах на сериозно, просто му се радвах. Когато станах майка, осъзнах, че нося отговорност и за друг живот, който ще бъде свързан с моя още дълги години. Никога не ме е било страх от смъртта, винаги съм я приемала като тъмен коридор към нещо ново и непознато. Но ме е страх от празнотата, която ще остане след мен в живота на децата ми. Те ме научиха да ценя живота си не просто като дар свише, а като част от тяхната съдба и предпоставка за тяхното щастие.

Научих се и на много други неща, като например да оригвам бебе, да меря температура с опакото на дланта, да превързвам рани, да готвя едновременно на три котлона, да отстранявам петна и да правя мъфини с подръчни материали. Но най-важният от всичките ми уроци вероятно е, че се научих да съм щастлива. Щастието е едно твърде ефимерно понятие, което всички си представят различно, а някои са убедени, че е напълно недостижимо. Децата ме научиха, че не е нужно да го преследвам трескаво. Та то се случва постоянно и навсякъде около нас, а най-вече вътре в нас. То е в детската ръчичка, която приляга в моята длан толкова точно, че все едно е правена по калъп. В беглата усмивка на любимия човек, докато се навежда да погали леко запотената детска главица на възглавницата. В онова леко трепване на сърцето, когато порасналото ми момче закъснява  и вече почвам да се притеснявам, а в този миг то се появява на вратата с дежурния вик „Мамо, какво има за вечеря?“. Щастието е в смисъла, който придобиват и най-дребните ежедневни грижи, които полагам за семейството си, за да им доставя радост. Както и в малките бягства, които си осигурявам, за да си почина от тях.

Още много уроци научих и много ще уча тепърва. А моите малки мъдри учители се смеят, цупят, растат и беснеят, без ни най-малка представа, че и тяхното предстои. Някой ден и те ще учат своите уроци, а аз ще гледам отстрани и ще се подсмихвам.

Да сме живи и здрави.

Като бебе спя много и се смея много. Когато не спя, мама ми пее „Бийтълс“, защото не знае детски песнички. Не ходя на ясла, защото съм в офиса с нея, където всички дружно ме детегледат, а аз тичам из коридорите и ям кламери. Мама не се плаши, но пък си пази снимките за спомен.

На 12 се влюбвам във музиката. Мама ходи с мен на концерти, на някои групи даже по два пъти. Лежим на тревата в Каварна и пием бира, а аз й казвам, че никога не съм била толкова щастлива. И никога няма да бъда по-щастлива. Тя ми се смее и си играе с косата ми.

На 16 блъскам врати и мълча. Мразя всичко и всички, и искам земята да се отговори и да ме погълне и да ме няма вече. Мама не се сърди. Търпелива е и чака. И чака. И ми дава повече, отколкото трябва да ми дава. Приятелите ми я обожават, а аз все не разбирам защо. Ходим по клубове, и пием бира, и слушаме музика, и се прибирам миришеща на цигари, а тя стиска зъби, но се оправя. И аз се оправям.

На 18 срещам любовта на живота си. На мама й е тъжно, когато нейното „вкъщи“, вече не е и моето „вкъщи“. Вече сме най-добри приятелки. Или винаги сме били, но аз чак сега го разбирам. Пием кафе и се кикотим на безумията на живота. Обикаляме калдаръмените улички на Париж и пием вино в малки бистра, планирайки следващото си приключение.

На 21 казвам, че ще се женя. Мама плаче. От щастие. После дълго се виждаме само във болницата, и аз за първи път в живота си й помагам, повече отколкото тя на мен. Няма я, когато си обличам роклята за първи път, но не пропуска нито един след това. Държи ми ръката, когато се ядосвам и ме разубеждава, когато искам просто да отидем и да се венчаем. Купува ми 180 бурканчета за сладко от диви ягоди и ме праща с баща ми да ги търся тези прословути ягоди. Танцува до последно, въпреки че я боли кракът, с всичките ми приятели, а на сутринта закусва с нас и повтаря каква късметлийка е, че детето й има такива прекрасни хора около себе си.

С мама сме късметлийки, че се имаме. И на 10, и на 22, и на 50 пак тя ще е човекът, за когото се сещам, когато ми се случва най-прекрасното или най-ужасното нещо на света. От нея знам как да правя сармички, как да си плащам сметките и как да обичам с цялото си сърце – от тук до луната и обратно, на двоен зиг-заг.

Яна Пеева

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам