Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

С топлия сезон идват и игрите на открито. Забавленията на съвременните деца са се променили в сравнение с нашите. Едно време ние играехме на ластик, ръбче, стражари и апаши, индианци и каубои. Сега игрите са малко по-различни, но децата са си същите – чистосърдечни, палави, кипящи от енергия, любознателни.

Ще ви разкажа за една игра, която децата в нашия квартал, начело с моя Косьо, измислиха преди две години и оттогава е актуална от ранна пролет до есента. През по-хладните дни я играят с пушките и пистолетите на НЪРФ, които вече са много разпространени и почти всяко детенце ги има, а през горещите летни дни – и с водни оръжия.

Играта е вдъхновена от едноименната трилогия – повечето хлапета са гледали филма, някои са чели и книгите. Но дори да не са, правилата са съвсем прости и лесно приложими.

Играта е подходяща е за деца, които могат да играят сами навън, включват се и момичета, и момчета. Много добра идея е за рожден ден или детско парти на открито. Няма нужда от постоянен родителски контрол или аниматори. При нас най-малките участници са 7-годишни, но с удоволствие се включват дори и осмокласници. Правилата написваме предварително и ги разпечатваме, за да ги има всеки участник и да няма сърдити. Ето ги и тях:

  1. Определяне на територия, която не бива да се напуска. Много е важно да се определи от самото начало. Освен това участниците нямат право да се крият по домовете си.
  2. Оръжия. Те са всевъзможни – от Майнкрафт мечове, до пушки и автомати Нърф. Всички носят кой колкото има оръжия (някои деца носят по две-три пушки, защото други деца пък нямат), стрелички за оръжията, раници, шишета с вода и шапки. Косьо носи лепливи етикетчета и всичко се надписва, за да не се обърка и изгуби. Досега не сме имали такива произшествия, а понякога се събират по 30 деца! Единственото, което се губи, са стреличките, но после децата минават и си ги събират. Задължително условие за оръжията е да са предназначени за детски игри и безопасни.
  3. Начало на играта – всички оръжия, муниции, шапки се разпределят по раниците, (като не е задължително във всяка да има от всичко, общо-взето идеята е да играеш с каквото ти се падне), и се струпват на голяма купчина, тъй наречения Рог на изобилието, по средата на поляна, площадка, изобщо терена, който са си определили. После участниците застават на равно разстояние от Рога и по даден сигнал всеки се втурва да грабне кой каквото успее. Не търсиш собственото си оръжие и раница, а това, което успееш да докопаш за една минута.
  4. През първата минута от играта никой няма право да „убива“ другия. Оттам нататък всеки хуква в различна посока с раницата, която е успял да вземе и се крие, а същевременно се опитва и да „убие“ някой противник, ако му попадне на мушка.
  5. Целта на играта е да „убиеш“ колкото може повече противници, докато накрая остане само един, той е победителят.
  6. Можеш да се съюзяваш с когото поискаш, но във всеки един момент съюзникът ти може да се обърне към теб и да те „застреля“, както и ти него. Обикновено през цялото време на играта се създават и разпадат съюзи.
  7. „Убитите“ не излизат от играта, а остават като съдии, за да наблюдават и да отсъждат при спорни ситуации. (Примерно някой твърди, че е улучил друг, а той отрича). Така не им доскучава до края и не са обидени, че са елиминирани на по-ранен етап.
  8. За „убит“ се смята играч, който е улучен или „промушен“ два пъти.
  9. Ако си успял да грабнеш шапка от Рога на изобилието, тя се счита за „броня“ и ти дава право на един живот – тоест, ако имаш шапка, трябва да те улучат четири пъти за да си „убит“.
  10. В определен час – два часа след началото на играта, всички „оцелели“ се събират край Рога на изобилието за „финална битка“. Който не се яви, се счита за елиминиран. Обикновено са останали поне половината и настава едно голямо стреляне, викане и гонене. Съдиите взимат дейно участие и решават кой кого е успял да убие.

Децата се забавляват щуро и интересното е, че колкото и да си крещят по време на играта, накрая рядко имa сърдити. След края на играта всички оръжия, раници и шапки се връщат на собствениците им. Стреличките се събират и се разпределят. Обикновено има и малка почерпка – някоя мама или баба приготвя лакомства, купуваме сокчета или сладолед, и всички са доволни.

Играта възпитава на социални умения, оценка на ситуацията, учи децата на партньорство, но и как да се проявят индивидуално. И най-вече е страшно забавна. Непременно я препоръчайте на хлапенцата си. Честно казано, като ги гледам, ми се иска и аз да се включа като една истинска Катнис. Но единственото, което ми е позволено е, да пека мъфини за всички участници и да въздишам тайничко за отдавна отминалото ми детство.

Кога ли ще взема да организирам едни Игри на глада само за мами и татковци?

Когато бях младо момиче (не че сега съм старо), имах страхотни идеи за възпитанието на децата. Знаех много добре какво НИКОГА няма да правя и ужасно се възмущавах, когато видех на улицата някоя майка да се кара шумно на детето си, да пуши, да пие бира и да се ангажира с други такива немайчински занимания. Също толкова се възмущавах и когато видех някое дете да отговаря на майка си, да хвърля пясък по братчето си, да си обръща чинията на пода, да пищи истерично и да пишка в близката градинка. Представях си майчинството като прекрасен романтичен филм, в който аз съм винаги сияйно усмихната, с изряден външен вид, мила и откликваща, всеотдайна и нежна. А детето си представях като едно същинско ангелче, чистичко, весело, с розови бузки и сресани косички, издокарано в костюмче и благовъзпитано като малък лорд.

Филмът го гледах за първи път през 1994 г., но се оказа екшън-драма-трагикомедия с елементи на хорър. После гледах и три продължения през 2003, 2007 и 2013 г. В същия жанр. Още в началото на първа част осъзнах, че идеите ми не работят точно както ми се иска и в никой случай не следват моя сценарий. Преживях кратък период на депресия, докато приема, че няма да бъда идеална майка и няма да имам идеално дете. Но мина още известно време, детето порасна и слава богу, аз също взех, че пораснах с него. Осъзнах, че не искам да бъда идеална майка и не искам да имам идеални деца. Защото щастливите деца не са идеални. Те са палави, крещящи, рошави, често сополиви, повръщат върху новото ви бяло яке, обичат шоколад, мразят броколи и спанак, и само чакат да им облечеш най-красивата ризка на света, за да й лепнат петно от сладолед.

Освен това те ще ви нарекат „оша мама“ в един момент, а след малко ще ви гушнат и ще ви кажат „Бичам те, мамо, ти си най-добичка„. Ще ви се разсърдят, защото ги пращате на детския лагер, на който сами са настоявали да отидат. А вие ще ревете горко, след като ги изпратите до автобуса и им връчите пликчето със сандвичи, вода, сокче, ябълка и найлонче за повръщане за из път. После няма да ви вдигат телефона, защото се забавляват прекалено много и напълно са забравили за вас. При което вие няма да спите цяла нощ и накрая в четири часа ще се престрашите да се обадите на учителката, която ще ви нахока възможно най-учтиво. Щастливите деца ще откажат да си изядат супата на вечеря и ще трябва да им мажете филия, за да не си легнат гладни, а на другия ден ще разкажат на съседката, че тяхната майка готви най-вкусно на света и непременно трябва да се яви в „Мастър Шеф“.

Или ще ви надникнат през рамото, докато пишете тези думи, и ще подхвърлят ей така, между другото:

„Ти си НДМ.“ И ще пояснят: „Значи най-добрата майка, ако се чудиш какво е. Вие от миналия век не ги знаете тези неща.“

Щастливите деца ще се притесняват, че някой ден ще почнете да губите спомените си като баба и дядо, а после ще помислят и ще ви кажат съвсем сериозно:

„Няма проблем и да ме забравиш, мамо. Важното е, че аз ще те помня.“

Щастливите деца, вече две глави над вас, ще ви прегърнат на абитуриентския си бал и ще се наведат да ви прошепнат в ухото:

„Много те обичам, мамо, и всичко на теб дължа.“

И после всички ще ви гледат и ще се чудят за какво са тези сълзи.

Изобщо щастливите деца ще творят едни ей такива размазващи, „мамо-разплакващи“ неща всеки божи ден. Неща, които идеалните деца просто не правят, защото те са винаги идиотски усмихнати, кротки, възпитани и… неистински.

Ей по тази причина и аз не искам да съм идеална майка. Искам да съм нормална майка на нормални деца, понякога добра, понякога непоносима, също като тях. Защото знам, че всички майки сме… майки, ни повече, ни по-малко. Няма никакво значение дали сме „либерални“ или „контролиращи“, „обсебващи“ или „неглижиращи“, „орлици“ или „квачки“. Всяка от нас прави най-доброто за детето си. Както тя го разбира. И го прави с цялото си сърце и душа. А дори да е сгрешила някъде, то ще й прости. Защото мама е само една и го обича от земята до небето.

И обратно“, би допълнил моят Коко. „Така казвате вие, от миналия век, мамо.“

 

Прочетете още:

30 признака, че имате "мамешки мозък"

Защо е уморена мама 

5 идеи за работещи мами

Имали ли сте някога усещането, че живеете в зона на военни действия? Добре дошли в клуба на мъжките майки. Добри са ми момчетата, не мога да се оплача, обаче има дни, в които сякаш се събуждат с взаимна нетърпимост и става страшно. И схватките не винаги се ограничават само до Косьо и Коко, които са близки по възраст. Когато батко Теди и бебе Алекс се включат с пълна мощ, наистина ми идва да си плюя на петите и да емигрирам някъде.

 

Най-любимите им спорове са на екзистенциални теми. Кого повече обича Чара? Чие коте е Фройд? Кой е получил по-голям подарък за рождения ден? Кой има повече топчета в супата? И всякакви тем подобни философски въпроси.

 

Обикновено спорът протича по следния начин:

– Коко, бях си оставил един шоколадов бонбон в кутията? Ти ли го изяде?

– Не, Косьо, изобщо не знаех, че са останали бонбони от снощи!

– Лъжеш, ти си го изял, лакомия такава!

 

Няма да стане с политика на ненамеса, затова се обаждам от кухнята с примирителен тон:

– Момчета, не се карайте! Аз го изядох!

– Не е вярно, мамо! Ако ти го беше изяла, щеше да хвърлиш кутията! Не го прикривай твоя любимец, Коко е бил!

 

Коко извива пронизително гласец, при което Чара също започва да вие. (Хъскитата имат този отвратителен навик, щом някой повиши тон, започват да вият едновременно с него. КОШМАРНО Е!)

 

– Косьо, не лъжи, не съм ти докосвал бонбона! Сигурно е бил Алекс!

– Нищо подобно, не го обвинявай! Алекс не може да стигне сам до шкафа с бонбоните!

 

Тук и Алекс решава да се включи.

– Икам бобон! Къде са бобоните? Кой аде бобоните МИИИИИ!

 

Алекс реве, Чара вие, Коко стиска юмруци, Косьо с ръце на кръста се надвесил над него. Втурвам се в хола като опитен миротворец:

– Момчета, престанете! Млъквай, Чара, само ти си ми пискюлът! Може ли за един бонбон да се вдига толкова шум! Утре ще купя бонбони.

– Не, мамо, вие не сте го научили това дете, че не може човек да си остави един бонбон и някой да му го изяде! Дано те хване алергия от шоколад, Калояне! Тогава ще видиш ти!

– Косьо, престани! Не съм аз! Сигурно Теди го е изял.

 

Алекс, чул-недочул, писва още по-силно:

–  Теди аде бобона! Моя бобон! Тъп Теди! 

 

Теодор се чуди откъде му е дошло, но не си оставя коня в ряката:

– Абе, вие луди ли сте? Аз дори не живея тук! Даже не съм ги опитал бонбоните! Откъде-накъде ще ме обижда това вчерашно лайненце?

 

Алекс побеснява. Крещи, та чак пяна му излиза на устата:

– Не съм „ако“! Ти си бебе! Тъпо бебе! Теди – гупак!

– Я да млъкваш, паразитче такова! Мамо, това дете не може да е от нашето семейство. Сигурна ли си, че не са ти го разменили в болницата?

 

Коко намира удобен момент да се включи:

– Не Алекс, а Косьо е разменен! Само той е с кафяви очи! Затова ме тормози, защото не ми е никакъв брат! Сега едно добро дете някъде по света НЕ обвинява брат си за тъпия шоколадов бонбон! Поне да беше от хубавите, а не с гаден плодов пълнеж!

 

ОПААА!

 

Кавгата се развихря с пълна сила. Налага се да взема спешни мерки. Давам на заден и се изнасям към коридора. Каква нинджа съм, ако не мога да ставам невидима?

Ще отскоча до магазина за бонбони.

Пък може и да си ги изям сама на връщане.

Автор: Мария Пеева

Преди много години, още с първото ни дете Ванката ми разви една теория, в която дълго време вярвах. Уж някъде чел колко полезно било за детето майка му да го приспива. Така се закрепвала силната връзка между майката и детето. Освен това адски несправедливо било един мъж цял ден да е на работа, а вечерта да се прибере, да се навечеря и вместо да си почива, да си гледа телевизия или да си чете, той да приспива дете. Затова по-добре аз да го приспя, а после да седнем двамата на спокойствие най-после и да се видим.

Всичко това нямаше да е сериозен проблем, ако децата ни бяха от лесно заспиващите. Забележете, че не говоря за бебета, а за деца на възраст над две-три годинки. Вече твърде големи да ги приспиш като бебенце, и твърде малки да си легнат уморени от училище и да захъркат за три секунди. Как протича обикновено приспиването на тригодишния Алекс? Ами, то си е цял свещен ритуал, в който той е жрецът, а аз – жертвата. Първо се къпем, тоест аз къпя него, той къпе мен, както съм с дрехите, мие банята и обилно полива котето и кучето, ако имат нещастието да влязат. Следва кратък спор за пижамата. Обикновено се търси тази, която точно в момента е за пране. После мием зъбите, което нерядко води до смяна на пижамата и нов кратък спор, който винаги губя и не знам защо изобщо си правя труда. После четем или разказваме приказка. После още веднъж я преговаряме. В добрите вечери приключваме до три пъти. В тежките се стига и до пет. Последните прочити ги попретупвам и прескачам страници или незначителни сюжетни обрати. Номер, който минава до към четиригодишна възраст. После лампата се загася, но краят е още далеч. Алекс се присеща, че е жаден. Пием водичка. Ако не одобрим чашата, търсим такава, която харесваме. Поне веднъж седмично разливаме чашата и се налага да сменяме чаршафи. После коментираме още малко приказката. После Алекс иска да пишка отново. После пак пие водичка. Има периоди, в които пеем. Веднъж бях преброила, че знам трийсет отделни детски песнички. От всички по един куплет, който повтарям до безкрай по желание на клиента. По някое време от толкова приказки и пеене, вече се унасям. Той ми скача на главата, аз се събуждам и му се скарвам. Най-накрая Алекс заспива, а аз в зависимост от степента на изнервяне, или съм гузна, че съм му се скарала, или се проклинам, че не съм го направила по-рано, за да си спестя всичките усилия. След което заспивам и аз, или чета книга, или отивам да си прибирам Пеев, който също вече е заспал, уморен да ме чака.

Истината е, че вечерите на родителите на малки деца не са най-забавното нещо на света. Тъй като ни се намират и батковци, периодично пробваме някой от тях да го приспива. Обикновено ни струва скъпо. Последният пазарлък, който водихме с Косьо беше следният:

– Косьо, защо не пробваш да приспиш Алекс тази вечер, за да гледаме едно филмче с мама?

– Ох… И аз какво ще получа?

– Пет лева добре ли ти звучат?

– Абе, татко, на толкова отчаян ли ти приличам?

Съвсем сериозно сме обсъждали с Пеев дали да не потърсим бавачка, която да няма никакви други ангажименти освен да дойде вечерта и да приспи Алекс. Представям си как би изглеждала подобна обява:

Търся дама за успокояване и приспиване на енергичен младеж. Ангажиментът е само вечерен.

Дори да се намери някоя кандидатка, не съм сигурна, че бих я одобрила.

Тази вечер тъй като имам цял куп нови книги, които не успявам да отворя, помолих Пеев по изключение да приспи Алекс. Той оказа твърд отпор и пак ми обясни как в интернет чел наскоро за ползата от майчината ласка преди лягане.

А щом го пише в интернет, е истина, нали?

Добре, Пеевче, този път сам влезе в капана. Ето какво пише вече в интернет, черно на бяло (нищо, че е в блога на собствената ти съпруга, все пак е интернет, нали?)

Скъпи татковци, за вас е изключително полезно да си приспивате децата. Така връзката между вас укрепва и се затвърждава. Освен това успявате да се наспите добре, за да можете да работите пълноценно на следващия ден. А мама се забавлява и си почива истински. И току-виж после не я боли глава. :)

Лека нощ!

 

Може би ще ви харесат още:

9 мита за съня на бебето 

Светът на бащите 

Помощ! Детето не спи!

 

Яна, приятелката на Теди ме подпитва за раждането. Младо момиче, любопитно й е. И аз едно време си умирах да разпитвам. Чували ли сте как момчетата от моето поколение говорят за казармата? Със смесени чувства на гордост и облекчение. Гордост, че са оцелели и облекчение, че е приключило веднъж завинаги. Точно по същия начин ние жените разказваме за раждането. Е, точно си отварям устата и ми хрумва, че може да я изплаша. Преглъщам и лаконично приключвам темата с едно изречение:

– Не е толкова страшно, колкото изглежда.

Теодор се обажда:

– Да бе, да, не е страшно. Като не е страшно, защо всеки път оставяш прощални писма?

Яна ме гледа въпросително.

Вярно е, мило момиче. Преди всяко раждане пиша по едно малко писъмце на Ванката и момчетата, на всекиго отделно. Ей така, за всеки случай. Да си имат последна дума от мен, ако нещо се случи. Неслучайно казват старите жени, че родилката е с единия крак в гроба. Не ни е дадено да си раждаме лесно децата. Да, естествено е, природно е, всички го правят. Но да умреш също е естествено и природно. И също всички го правят. Колкото и да е естествено, това не го прави по-леко. Нито по-безопасно. А как боли, господи, как боли… Като раждах Теди, помня четири часа болки, болки. Не си го представяй като по филмите. Да си легнеш в белите чаршафи и около теб се суетят акушерки, лекари, мъжът ти те снима с камерата и диша дълбоко с теб. Не е така. Кърваво е, унизително е. Може да повърнеш от напъни. Може и да се напишкаш или друго. Страшно е. Място не можеш да си намериш от болки и ставаш, обикаляш из залата. Ако някой ти даде добър съвет, слушаш и опитваш, дано свърши по-бързо. На мен ми казаха да клякам при всяка контракция, за да се получи бързо разкритие. И аз кляках. С 90-те си килограма и огромния корем, с раздърпаната нощница, която ми дадоха от болницата, хващах се за рамката на леглото и кляках. Сигурно хиляди клека съм направила. Вдигаш нощницата до кръста да не я намокриш още повече и клякаш. Исках да пищя, но не смеех. Стискам зъби, гърлото ми се стегнало, от унижение, от болка, от страх. По едно време вече в повече ми дойде и питам акушерката: (учтива, аз винаги съм учтива)

– Извинявайте, но моля ви се да ми кажете още много ли остава?

А жената се нагледала на такива като мен и ми се смее насреща:

– Ти сама ще разбереш колко. Когато толкова те заболи, че вече мислиш, че умираш… значи малко остава.

Права беше. А знаеш ли какво ми каза на другия ден? Че било леко раждане.

Яна е пребледняла.

– И ти как се нави после още три пъти?

Този въпрос вече е лесен. Какво да й кажа освен истината?

От любов, момиче, от любов. Писах си прощалните писма и отивах като осъдена в болницата. И си поплаквах в стаята преди всяко раждане. Тайничко, да не ми се смеят сестрите, че нали уж съм опитна родилка. Плача и се моля всичко да е наред. Най-напред с бебето, че докато не го видиш, сърцето ти е свито на топка. И ако може, и аз да съм жива и здрава, за да си го отгледам, и него, и другите.

Всичко е от любов, момиче. От любов сме съгласни да се подуем, да се обезобразим, да се разкъсаме, да ни нарежат и закърпят. Ако се наложи и да умрем. От любов жените са готови на всичко. И ако не могат да родят, земята ще изровят, но ще си имат свое детенце и ще си го отгледат. Само от любов. Защото любовта е по-силна от инстинкта ни да оцелеем. Да, страшно е раждането, и грозно, и опасно. И също така е естествено и красиво, и велико. По-силно е от живота. По-силно е и от смъртта. А после лошото го забравяш. Само любовта остава.

Яна ме гледа онемяла, а очите й са пълни със сълзи като моите. Разбрала ме е.

Тежка възраст е пубертетът, спор няма. Като сравнявам обаче преживяното през моя пубертет и преживяното през пубертета на големия ми син, бих казала, че тази възраст е далеч по-тежка за родителя, отколкото за детето. Не знам грехове ли изкупваме, уроци ли учим, но да си майка на тийнейджър е много по-трудно отколкото да си тийнейджър.

Ясно ми е, деца, че хормоните ви бушуват, че не се харесвате, не сте сигурни дали другите ви харесват и не знаете на кой свят сте. Сякаш се мятате в копринената примка на детството като какавида, която се опитва да изскочи от пашкула. И дори не сте сигурни дали от вас ще излезе пеперуда или ще си останете грозен червей. Но трябва да знаете, че не сте сами в терзанията си. Родителите ви ги преживяват с вас и израстват с вас. Пубертетът е почти като раждането. Детето се бори да излезе на бял свят и да си поеме дъх. Майката се разкъсва, за да му помогне. И също като неопитна родилка понякога повече пречи, отколкото помага.

Като майка на пубер имам два случая, когато грозно излъгах сина си. И двата пъти си мислех, че е за добро, но и за двата сега си спомням с неудобство. Ако се върна назад, няма да прибегна до лъжа повторно, ще потърся друго решение. Но тогава ми се стори единствен вариант. Човек се учи постоянно, най-вече от опита си. Ще споделя моите грешки, пък вие по-добре не ги повтаряйте.

Първият случай, когато излъгахме Теди, беше в пети клас, съвсем в началото на пубертета. Тогава той изведнъж реши, че не иска да ходи на училище. И до днес не знам каква беше причината, детето винаги изтъкваше различна. В началото казваше, че не иска да ходи, защото имат нова класна. После го болеше корем. Направихме всякакви изследвания, оказа се напълно здрав. Водехме го до училище, той оставаше час-два и просто се прибираше вкъщи. Малко преди това се роди братчето му и предполагам, че е преживял период на вътрешна съпротива срещу новия член на семейството. Но не потърсихме психолог, изобщо не ни хрумна. По онова време в България не беше толкова честа практика. Стигнахме дотам да повикам дядо му от Пловдив да виси по цял ден пред училището и да убеждава Теди да си изкара до края часовете. Тогава осъзнах, че проблемът е ужасно сериозен. Семейният съвет измисли „решение“ – да го заплашим с ТВУ. За по-младите обяснявам – ТВУ е трудово-възпитателно училище. Нещо като затвор за малолетни, в който едно време пращаха деца с тежки криминални прояви, извършили кражби, побои, убийства, изнасилвания. Такава институция вече не съществуваше по времето на Теди, но ние цветно му обяснихме какво представлява. И не само че го заплашихме горкото ми момче, ами разиграхме и сложна схема – включихме класната, защото решихме, че на нас няма да се върже. Та жената го извика на сериозен разговор и му обясни, че ако не прекрати бягствата, ще бъде изпратен в ТВУ и дори мама и татко не могат да го спасят. Естествено, схемата подейства безотказно. Чак след години си дадох сметка, че той е преживявал тежка емоционална криза, а ние вместо да му помогнем да я преодолее, един вид просто сме му ударили шамар зад врата и сме го вкарали в пътя. Може би щяхме да имаме много по-малко драми впоследствие, ако още в онзи момент бяхме потърсили адекватна помощ и смислено решение.

Вторият случай, слава богу, е малко по-забавен. Теди на 16 години, отказва да отиде с нас на тридневна почивка. Оставяме го вкъщи с твърдата уговорка, че няма да прави купони. Детето дава мъжка дума и ние спокойни заминаваме с двамата му по-малки братя.

Прибираме се след три дни и още от вратата забелязвам, че нещо не е наред. Първо, миризмата е някак чужда и странна. Къщата уж подредена, но не съвсем както съм я оставила. В шкафа и хладилника няма нищо, ама нищичко, дори пакет с брашно, захар, боб, нито едно яйце. Чак пък толкова да си е готвил? Почнах да прибирам багажа, и с ужас открих в гардероба смачкани банани между дрехите. Извикахме го Теодор на разпит, брей, нищо не признава, мълчи. Не знам откъде му хрумна на Иван идеята да му каже съвсем сериозно:

– Виж какво, Теди, досега не сме ти споменавали, но в цялата къща има скрити камери, отдавна сме ги монтирали за крадци. Така че най-добре си признай какво е ставало тук, да не преглеждам записите.

Ей, това дете взе, че се върза и подскочи като ужилен:

– Татко, моля те, всичко ще ти кажа, само не ги гледай! Обещай ми, татко!

Моли се, чак със сълзи на очите. И е имало защо. Като сме заминали, Теди споменал на един приятел, че е сам вкъщи, да дойде да гледат някой филм. Приятелят му казал на двама, те казали на още двама и се събрали вкъщи една банда от двайсетина хлапета. Изпили всичкия наличен алкохол и допълнили бутилките с вода. Изяли каквото има в хладилника и шкафовете, а с останалото замервали случайни минувачи по улицата. Вдигали адска врява, чак съседите повикали полиция в малките часове. Повръщали из цялата къща. Намазали с паста всички детски играчки, мерили ми сутиените (ей затова побеснях, казвам ви), намушкали банани из гардеробите. Не смея да мисля какви други щуротии са вършили, щом Теди не искаше да гледаме записите от несъществуващите камери. Но подобни купони винаги излизат от контрол. Така че или слагайте камери наистина, или не оставяйте детето само вкъщи. Или го възпитайте да е разумно и отговорно от ранна възраст, както се опитвам сега да направя с по-малките му братя.

Да, децата лъжат много в пубертета. Но ето че и родителите лъжат. И после си дават сметка, че не са били прави.

Лъжата не решава проблемите, независимо дали я изговарят децата, или родителите. Не мога да върна времето назад, но поне съм си направила изводите и няма да повтарям стари грешки. А децата ни ще пораснат и ще се измъкнат от пашкула като прекрасни пеперуди. Дано замахът на крилете им да промени света.

Всички сме ходили на детски рождени дни. Но били ли сте на кучешки?
Място на провеждане – кварталния кучкарник
Торта – кучешка – по специална рецепта с пача (има я по-долу)
Гости – роднините на Чара от фамилиите с гръмки имена Golden Nicol, Wolf Charm и Sindarin, както и няколко кандидати за лапата й с принадлежащите им стопани.
Аниматори – всички присъстващи
Озвучаване – вой, скимтене, писъци, смях и рев, както и музика и пукане на балони от детския рожден ден, който се провеждаше наблизо

Доброто куче Чара и красивата й сестра Алекса навършиха две години тази седмица. Тъй като и двете навлизат в дебютантска възраст, им спретнахме един грандиозен кучешки рожден ден. Редно си е – да ги представим в обществото на хъскитата и да се съберем с родата.
Главен организатор на събитието беше Евгени, собственик на тяхната баба Лара, великолепна 8-годишна кучица, която си тежи на мястото, но изпитва неистов ужас от балони и гръмотевици. Евгени, Ванката и Теди оглеждаха строго ергените и следяха зорко Чарето и Лекси да се държат благоприлично. Може да са кучици, ама няма да са кучки.
Тортата на Чара и Алекса приготви Вера, съпруга на Евгени, майка на четири деца също като Мама Нинджа и кучкарка от над двайсетина години. Предоставям ви рецептата с нейно позволение, за да зарадвате и вашите домашни любимци.
Кучешка торта
Продукти:
3 свински крачета и 2 уши
1 ч.ч. ориз
Малко грах и моркови
Свинските крака и уши се сваряват добре в тенджера с вода (най-бързо става в тенджера под налягане). Краката се обезкостяват, всичко се нарязва на ситно и се връща в бульона. Изчаква се да заври отново и се прибавя оризът и цветните зеленчуци. Когато оризът е сварен, се отцежда излишната вода и готовата смес се излива във форма за торта или тавичка. След като изстине, се слага в хладилника, за да се желира. Добре е да се приготви на деня преди празника
Имахме си и още една много специална торта във формата на кучешка муцунка. Подарък от развъдник Голдън Никол, откъдето са бабата на Чара и Алекса – великолепната Лара, дядо Джак и татко Били. Чара и Алекса получиха още куп подаръци – кокали и кучешки бисквитки. А нашата приятелка Гери съжали, че не е донесла и някой чорап за Чарето. Щеше да му се зарадва. Хъскитата са особена порода. Повече са вълци отколкото кучета. Ако питате обаче моя Алекс, той ще ви каже, че Чарето е неговото конче. Дава му да я яха, тегли му количките и пасе трева – как да не е конче? Но колкото е дружелюбна и обичлива с децата, толкова е нетърпима към кучета. Май единствените, с които се разбира добре, са другите хъскита. Алекса общува по-добре от нея с различни породи, но и тя предпочита компанията на хъскита. И макар че на рождения ден бяха все хъскита, и предимно роднини, все пак имаше произшествия. Няма начин, кучетата задължително трябва да установят превъзходство и строга йерархия в глутницата. След няколко кратки, но ожесточени схватки, финиширахме само с четири ухапани кучета и трима ухапани стопани. Но никой на никого не се разсърди, нито четирикраките, нито двуногите. Това кучкарите сме хубави хора, да знаете. ? След рождения ден Теди и Яна си отведоха Алекса у дома, а Чарето се прибра вкъщи, тегли един език на Фройд, който имаше ужасно обиден вид, че не са го поканили на рождения ден (от него щеше да стане чудесно предястие за скъпите й роднини). А после си легна, навири краката и заспа. Не е лесно да си дебютантка. Сигурно ще си помислите: На тези хора малко ли са им децата, че и на кучетата си правят рождените дни? Ами, какво да ви кажа… Колкото повече, толкова повече. Нека да е весело.

Тантрум

Май 29, 2020

Не знам дали тази дума е влязла в българския речник официално, но ще я срещнете във всички статии за бебешкия пубертет. Тантрум е онова кошмарно състояние, когато детето крещи, реве, пищи, размахва юмруци, а някои особено проклети индивиди лягат на земята и се тръшкат. Или както батко му казва: „Когато Алекс влезе в режим „Сатана“.

Как се справяме с тантрумите? Има една вълшебна дума, при която детето веднага млъква, кротва се, тантрумът преминава за миг като лятна гръмотевична буря. Ако я знаете, ми я кажете, аз още не съм я отгатнала. Затова прибягвам до по-сложни методи.

Най-бързият начин да успокоите детето, е да му дадете това, което иска. Обикновено причината да избухне е, че иска нещо ВЕДНАГА! Децата нямат усещане за време. Колкото и да му обяснявате, че ще стане след малко или утре, то разбира само, че не е СЕГА. Затова ако е нещо, което можете да му дадете веднага, няма смисъл да се опитвате да го възпитавате на търпение. Ще трябва да почакате да порасне за тази цел. Сега единственият, който се възпитава на търпение е… мама.

Затова ако е нещо елементарно – вода, играчка, мляко, сок, любимата тениска (тази сутрин Алекс изригна заради нея), просто му го дайте и проблемът се приключва. Спомням си, като бях младо мамче, веднъж Теди ми направи тантрум за едно шоколадово яйце в магазина. Аз му го купих, за да не реве, след което „възпитателно“ го изхвърлих в кофата отвън. Груба грешка! Не правете това у дома! Ако детето иска нещо, което можете да му дадете, дайте му го. Това не означава, че вие сте слабохарактерна или детето ви е „надвило“, така че не го мислете много.

Има случаи обаче, когато няма как да му дадете това, което иска. Какво правим тогава? Ето няколко метода, които прилагам при нас. Ако ги използвате често, се „изтъркват“ и вече не работят. Така че редувайте, пробвайте и други варианти, импровизирайте и не забравяйте да споделите и с мен! Ето как процедирам аз:

  • Отклоняване на вниманието. Това се прави и при възпитанието на кучета. (Не знам за маймуните, но понякога ми се струва, че има голяма вероятност да сме произлезли от кучетата). Пример – Алекс реве за чужда играчка на площадката. Отклонявам му вниманието с нещо по-интересно. Тук обаче слагам една скоба – ако се опитате да го привлечете с негова собствена играчка, която му е омръзнала, няма да се получи. Най-добре работи, ако му посочите нещо интересно, което сте намерили в храстчето (само внимавайте какво намирате, че някои находки в храстите не са много приятни), пъстра буболечка, самолет в небето, играчка на друго детенце, красиво камъче. Хващате го за ръчичка и казвате със спокоен, заинтригуван тон: „Алекс/Коко/Тони, само ела да видиш какво интересно нещо някой е скрил зад пейката/дървото/пързалката.“ Винаги започвайте с името му, то приковава вниманието и за миг го разсейва от истерията.
  • Сделка. Предлагате на детето нещо, което много обича, но рядко му позволявате. Пример, чакате пред лекарски кабинет, детето почва да нервничи. Всеки миг ще направи сцена. Ако нямате под ръка някакви интересни книжки, лист и моливи и тн, дайте му нещо, което рядко получава – аз давам на Алекс телефона ми. Това ще го успокои и ще му отвлече вниманието за известно време. Или пък в магазина крещи, докато пазарувате, тръшка се за нещо забранено, хвърля продукти по земята. Предложете му друго, което обича. Важно за сделката обаче е, че размяната трябва да стане веднага. Както вече казахме, при малките деца обещанията не работят.
  • Избор. Това е последната мода при нас и работи много добре. Алекс вечер отказва да влезе в банята да го изкъпя и ако се опитам да го вкарам насила, почва да крещи, да размахва ръце и крака във всички посоки, просто кошмар. Но напоследък процедирам така. Вместо да му кажа: „Алекс, хайде да се къпем“, питам: „Кой иска да се къпе?“ И той скача веднага: „Аз!“ Не знам докога ще работи, но в момента ме спасява.
  • Подражание. Алекс реве и ми крещи насреща. Опитвам се да го успокоя, да му обясня, да го убедя. Не става. Изведнъж заемам неговата поза и крещя и рева и аз срещу него. Повтарям същите думи. Детето трябва много ясно да види, че го имитирам. Ще видите как от изумление веднага се успокоява и ви зяпва. Може да изкрещи още веднъж или два пъти, само за да види дали наистина го имитирате. Повторете. Обикновено се разсмива. После вече може да се говори по-спокойно с него и да се измисли как да се реши проблема, предизвикал кризата.

И два метода, които не работят:

  • Прегръдка. При моите деца не действа. Когато са в това състояние и се опитам да ги гушна, най-много да получа някой шамар. Действа единствено в комбинация с отклоняването на внимание. Примерно Алекс реве за играчка на батковците, която не му дават, казвам: „Ела сега да видим какво интересно нещо има в шкафа“ и тогава вече мога да го гушна, без да мята ръце и крака и да ме блъска.
  • Плесница. Обикновено влошава положението. Случвало се е да ги плясна, но не виждам да има ефект. Правя го по-скоро, защото аз съм си изпуснала нервите. И после ми е гузно и се чувствам зле. Детето не се успокоява, а плесницата няма да успокои и вашите нерви. Избягвайте този метод. Когато големите ми момчета се подгонят и видя, че нещата тръгват на зле, понякога ги замерям с чехли, но това е друга работа. Обикновено се разсмиват и кавгата се обръща на шега.

Много е лесно да се каже и не е толкова лесно да се приложи, но най-важното е да запазим спокойствие. Детето се гневи, защото наистина желае нещо, а отказът ви го наранява и обижда. На вас може да ви изглежда каприз, но за него е едва ли не въпрос на живот и смърт. То не разбира вашите мотиви и е твърде малко да му ги обясните. С времето ще почне да се вслушва, когато му говорите, и само след няколко години тези изблици ще престанат. Преодолейте сцената, прегърнете го и му се усмихнете. Макар и през зъби. Все пак след режим „Сатана“ винаги идва режим „Ангелче“.

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Панелна рапсодия

Панелна рапсодия

09 Май, 2020 Истории

Как работим у дома

Как работим у дома

30 Апр, 2020 Кариера

Осъдени

Осъдени

30 Апр, 2020 Истории

Моята желязна лейди

Моята желязна лейди

10 Май, 2020 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам