Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Едно момиче сподели в Будоара своите колебания. Разказва ни за двамата мъже в живота си, които слага на везните на любовта. Мило непознато момиче, колкото и жени да попиташ, всяка ще ти отговори различно Единствено сърцето може да ти посочи правилния отговор. Но първо трябва да му зададеш правилния въпрос. Благодарим ти за прекрасната история.

Аз съм мъничко човече. На 29. Вярвам в доброто, че трябва да се усмихваме заради себе си и че трябва да бъдем собственият си най-голям приоритет. Вярвам, че някои хора никога не се променят, но пък други го правят. Заради себе си. Колкото и да е късно. И колкото и да е трудно.

 Не знам колко е типична тази история. Защото хората минават през това поне веднъж в живота си в различни етапи. Уж поне така ми казват напоследък. Е, при мен се случи, докато деветгодишната ми връзка с моя годеник не взе да пропада вдън земята. Проблемите ни идваха оттам, че скъпото ми момче можеше без една чашка, но с една не минаваше номера. И бяхме различни, много различни, но обичащи се безумно. Та след дългогодишни битки, обещания, клетви, спирания и започвания, любовта стана една сива, а аз вдигнах ръце. Престанах да търся и искам промяна. То обикновено така става. В тези моменти когато се отказваме, това от което имаме нужда ни намира само.

 

Та и мен така промяната – намери си ме. На служебно работно събитие в полите на Витоша. В стая обляна от светлина. Сякаш всичката тази светлина се събираше в русата му коса и зелени очи. Свенлив, със закачливия си поглед под онези секси очила… и толкова. Свърши събитието, наработихме се и всеки по пътя си. Прибирам се аз, а моето момче ме пита – „Как прекара?“ Отговорих му шеговито – „Влюбих се от пръв поглед…“ На другия ден се събуждам сутринта и образа на русльото още ме гложди, но отивам на работа, захващам си задачите и забравям. Поддържам служебна фейсбук страница освен всичко останало и следобед става време да „отворя“ социалната мрежа. Тъй като в профила ми не могат да ми предлагат приятелства, а само аз да искам такива, отразявам някакъв message request! „Привет колежке :)“ Изсипва се върху мен една гореща ли, студена ли вълна не помня. Същия рус и зеленоок, здрав младеж. Пишем си около месец. Всеки ден още в 8 сутринта получавам съобщения. След още някоя седмица ме пита, ще му стана ли приятелка в мрежата? После дали съм обвързана? Отговарям положително. После той има кратка връзка. Вече се виждаме. Безобидно. На по бира, кафе, коктейл. Но знаем накъде сме тръгнали. Аз знам какво искам и знам, че не трябва. Обаче се прибира подпийналото ми момче и аз бягам при русльото. И вече съм вътре с двата крака. Влюбена или загубена, си мисля и се питам?! Винаги съм била пряма и честна, но сега ми се налагаше все по-често да лъжа, че излизам ту тук, ту там. А русльото ме пренасяше в друг свят. Въпреки че първия път беше толкова притеснен, че нищо не се получи. И после още няколко пъти не се получи. До момента в който се отпусна и взехме че полетяхме заедно. Аз искаща го още повече, той предпазлив… Пазещ се от моята обвързаност и искащ ме вече само за себе си. До деня, в който чашата преля и вече десет годишната ми връзка приключи. Разплакана и отчаяна му звъня, той ме вика при себе си веднага. Прегръща ме, правим много секс /както обикновено/. Aма такъв безсрамен и дълъг. По няколко пъти – като тийнейджъри, открили го за първи път. И винаги можещи още. Такава химия. Никога. С никого. Толкова силна, че лежейки изтощени си говорим как няма да го правим поне няколко дни, а след половин час, литър вода и малко плодове започваме отначало. Минават малко месеци. Той ме моли да заживея с него. Така ме прегръща…, но все нещо липсва. Вече не прави секс, прави любов. Личи му. И ми казва, че вече е така. Аз настанена при приятелка, а той близо до работата ми. Тъкмо се навивам на тази крачка. След едноседмична отпуска се връщам в столицата и право при него. Голяма радост, безумно щастие! Прегръщаме се, пием вино; вечеряме, пием вино; прегръщаме се, правим секс, пием вино; прегръщаме се. Говорим си за миналото си. Питам го ще ме направи ли щастлива, защото в този момент преливам от чувства и щастие /страх ме е да му кажа, че го обичам, а той се страхува да ми каже същото- нали се сещате как си го казвате с някого с очи, недомлъвки и докосвания, но не и на глас/. И той ми отговаря някак ледено „Не знам.“ И онази промяна, която в началото аз бях спряла да търся, пак ме намира сама. Ледено ми става в гърдите. Ледено студено. Потискам си сълзите, прегръщам го и заспиваме. На другия ден той е на работа, оставя ме за първи път от месеци насам в домa му да се наспя сутринта и да не ставам с него. Будя се от целувката му, преди да тръгне, но не отварям очи. Ставам след като излиза, обличам се, събирам си малкото неща и запалвам колата си с мръсна газ. Прибирам се в жилището ни с моя вече бивш годеник, където имам още много багаж. Русльото звъни. Не вдигам. Пише – не отговарям. Ледено ми е. Безкрайно. Няма го вкъщи моето момче. Знам че е сменил работата си. Звъня му, казва ми адреса и отивам. Отдалеч го виждам, седнал на една работна среща. Не съм го виждала отдавна. И лицето ми грейва. И устните ми се отварят в неочаквана усмивка. Спирам в далечината и го гледам. Чакам да приключи. Вижда ме. Става. Усмихва се. Отваря широко ръце и ми казва „Тук съм миличка!“. Потъвам в ръцете му. Сълзите ми вече текат неудържимо, а аз си мисля за вечерния въздух. Онзи на силния му опияняващ парфюм във въздуха. Който оставаше поне час в коридора, след като бе излязъл. Онзи въздух, когато се приготвяхме за излизане. Когато си слагах най-леката и ефирна рокля. Заради него. Защото винаги казваше, че съм неговото бижу. И аз се чувствах точно като такова. Като най-ценното му съкровище. Онзи въздух, когато се гримирах и се поклащах леко на любимата си песен. Когато той бе леко раздразнен, че я слушам за пореден път. Но въпреки това заставаше зад мен, обгръщаше ме с ръцете си и ми повтаряше колко съм красива. И как въздуха в столицата ще е различен тази нощ, защото аз ще се разхождам по тротоарите. Онзи въздух, когато си е сложил любимата риза, в която изглежда толкова непринудено секси. Но все пак ме пита – „Нея ли да сложа или някоя друга..?“ Вечерния въздух, когато сме тръгнали към скъп ресторант, но аз решавам че ми се разхожда и ми се яде бургер. И той се смее… Виж как сме облечени… бургер, звучи добре! И ходим из центъра. За ръце. Ядем бургери в най-елегантните си дрехи. Смеем се, обсъждаме нещо, някого. Онзи вечерен въздух, когато се разминаваме с мъже, които се заглеждат в мен дори когато съм с него. Флиртуват с очи. И той се обръща след тях. Поглежда ме и се усмихва доволен. Хваща и целува ръката ми. „Съкровището си е мое!“, казва доволно и щастливо. Оглежда ме отгоре до долу, пак се усмихва и поклаща самодоволно глава. Когато виждам красива жена и му я показвам, той ми отвръща, че няма по-красива от мен. Защото само истинският мъж го прави така. Когато влизаме в бара, той ми поръчва мартини без да ме пита какво искам. Защото знае, че обичам. И въздуха мирише на любов от това мартини. Защото знае асоциацията. Онзи въздух, който само истинският мъж може да създаде около една жена… С думи, с жестове, с очи, с докосване… Безценен, несравним. Този въздух не се забравя. И не се подценява… Поне не за дълго. Защото да те карат да се чувстваш истинска, специална, незаменима, се случва един път в живота. Всичко друго е фалш и игра на любов. В началото се чувствах мръсна, предателка, инфантилна, несериозна, незряла, слаба. После объркана и наранена. Накрая разбрах. Бях загубила щастието си! А то беше всичко, от което се нуждаех.

  И сега не знам кое е по-ценно. Русият зеленоок младеж, който уж ме искаше само за себе си, но когато ме има само за себе си, не разкрива чувствата си. С когото спортуваме, пазаруваме, готвим, чистим, четем, играем и куп неща… С когото се чувствам щастлива, защото имаме толкова много общи интереси, особено любовта към спорта /нещо, което иначе с другия човек нямах дори в един аспект/. Но с когото се чувствам и несигурна. Когато му казах, че с ялата му потайност и прикритост имам чувството, че няма да ни се получи, той просто ми отвърна, че тогава няма смисъл да се мъчим.  Ей така, веднага готов да се откаже. „Да приключим, преди да сме започнали и докато правим само секс“, а на другия ден ми обяснява, че „От няколко месеца правим любов“. Обърква ме. Плаши ме. Особено когато ми заяви, че няма нищо сигурно, и че никой не може да ми даде или предложи СИГУРНОСТ. Или моето старо изпитано момче, което въпреки проклетия алкохол от време на време /понякога по на често, накрая доста често/ ми подаряваше цветя почти всяка седмица, казваше ми, че ме обича десетки пъти всеки ден, грижеше се за мен във всеки смисъл, гледаше първо моите интереси и слагаше после неговите /нещо което никога не съм одобрявала, но все пак ценях/, този, който ми даваше и ми взимаше сякаш всичко наведнъж. Днес се виждаме по необходимост с него и той ми казва – „Наживей се! Счупи си главата, ако трябва с някого, прави секс, имай връзка, каквото пожелаеш. Бъди щастлива! Потърси го това щастие другаде. Аз съм тук. И те чакам. Тук съм и винаги ще бъда за теб. И това е най-СИГУРНОТО нещо на този свят! Просто не забравяй, че аз съм тук и те чакам. Колкото трябва ще чакам, защото съм грешен и ти си тръгна заради мен, алкохола и лъжите ми. Защото разбирам чак сега и осъзнавам колко съм те наранявал. Защото ти си целият ми живот, целият ми свят! И без теб нищо няма смисъл!“

   И сега слагам на везните несигурността и сигурността. Та… по-повод това, че няма нищо сигурно в тоя живот… Понякога промяната идва по неведоми пътища. Променя вас, човека до вас, този, когото вече го няма. Промяната понякога се нуждае от трети човек, за да се случи. За да отрезви и вас и човека, с когото сте градили и рушили нещо дълги години заедно. За да започнем да оценяваме истинските си приоритети и потребности. Просто за да разберем кое наистина ни прави щастливи! Тази сутрин за първи път не се чувствам виновна, че избрах да спра да се боря с този алкохолен проблем и да избягам, а се почувствах благодарна… И въпреки, че още се лутам и не знам какво да правя… Дали щастието е русо със зелени очи, или прошарено с пъстри очи… Все още не знам кой път да избера и пак се чувствам раздвоена…. Накрая щастието и сигурността се оказаха от двете страни на везната. Благодарна съм! За урока. За изпитанието. И ще почакам… Докато разбера колко точно тежи щастието…

Ей, колко обичам историите, които ми разказвате в Будоара. Благодаря ви, момичета, за споделеното. Представям ви Вяра и нейния разказ за ината, любовта и житейския опит, който понякога ни струва твърде скъпо.

Вяра, благодаря ти! И за интересната история, и за това, че ме накара да се замисля. А описанията ти на любовта са толкова истински, че имах чувството, че съм в тялото ти.

На мен ми е трудно да разказвам истории, в които не излизам добър герой, но ще се опитам в името на откровеността да споделя една, в която инатът ту побеждава, ту бива победен, та дано има малко смисъл от това да съм правила грешки.

Започвам с това, че в училище бях от непокорните, чаровни деца, на които все им се разминава, дори когато са идиоти. Не се самолаская, но бих го нарекла „харизма“, оная харизма дето е нож с две остриета, привлича повече хора, отколкото човек може да поеме и отключва капризното и непоследователно поведение, което в последствие да отсее и отдалечи част от твърде многото „приятели“.

Добре, ама научиш ли се на лошо, трудно променяш модела и тая своенравност започна да пресява и мъжете в живота ми. В студентските години е лесно, никой не бърза да се жени и да ражда, но когато срещнеш любовта на живота си най-тъпото нещо, което можеш да направиш е да се фръцнеш и да го оставиш насред улицата, с печалните му книги за географски открития и самоубили се немски писатели, и да смяташ че както винаги, нещата ще се оправят сами. За бога, кой има време да поправя счупени отношения, когато има още много риба в морето и славни лета за живеене! Към днешна дата обаче, спокойно мога да нарека точно това свое действие тъпо, защото истинската любов и семейство е като да сърбаш домашния борш от виенския сервиз на баба ти, па макар и с пукнатини и белези, а не да си спестяваш труд и миене с еднократни чинии от Джъмбо.

Оставих го аз там, на улицата, моята голяма любов, защото ме ядоса, че не знае накъде отиваме, ще продължим ли заедно, ще можем ли да обитаваме един апартамент и да си напаснем навиците, аз – спортуваща любителка на природата и добрите хотели, вечерите навън, пътуванията и най-вече – непредсказуемото „утре“ и той – домошар, който се бръсне педантично всяка сутрин, мирише на сапун, мери и сравнява по три дни гайки и бормашини и обича вечер да гледа телевизия, след вечеря, на дивана. И така както го оставих този моят топъл домошар, намерила го една държавна служителка от морско градче и кротко си го прибрала. Казал и той, че първо – не иска деца и второ – излиза от „тежка връзка“ (гледай го какъв е измекяр. Но такъв си го обичам) и не иска сериозна нова. Минали й покрай ушите тези предупреждения.

И така, в мълчание и инат мина време, една година и нещо и един ден инатите ни се пречупиха, сдобрихме се, но държавната служителка бе забременяла, второ дете от втори мъж, това беше нейния начин да си намира мъж, не случайно уточнявам че е чиновничка, защото то си е държавна политика това, не всеки в частния сектор го може: първо забременяваш и после изискваш документ за брак – това си е висш държавен пилотаж за узаконяване на средства, които ти се полагат просто и единствено защото си си подала задника и си го стиснала когато трябва. Но да не я съдя, утре може на приятелка да се случи и тогава ще се наложи да проявявам разбиране. Така все пак моят мъж се ожени, когато тя бе в седмия месец. И такъв си го обичах.

Всеки бърз план за усвояване на мъж обаче си има цена и докато чиновничката пишеше в бг-мама къде има пащърнак, ние с него излизахме всеки от своя свят, за да крадем следобеди и нощи заедно, като да не си мислите, че да правим любов бе гвоздеят на програмата? Нищо подобно, най-приятни бяха обедите, в които той ме скастряше, че се накапвам със супата и бършеше потопените ми в яхнията ръкави със салфетка. Аз се веех из столичния град и всяка сряда на обяд му разказвах несвързани истории, а той сумтеше и омаловажаваше всеки мъж, за който се пробвах да му разкажа – тоя сигурно с кредити си купил тая кола, оня бил лилипут, трети имал „изнервящо име“. Да не се повтарям, но какво ли не чу тоя човек и пак си ме обичаше.

Лош човек ли бях, защото се срещах с бивш, вече нечий съпруг и баща? Не, жънех последиците на своя инат. Бях глупачка, която не знае кога трябва да замълчи и да си седне на задника, вместо всеки път да тръшва вратата. За втори път казвам „задник“ в тоя разказ, дано не се наложи и трети, че ще ми излезе име на вулгарна.

Мина време, успокоиха се нещата и за нас двамата, казахме край на любовната връзка, но останахме добри приятели. Аз, понеже природата ни трудно се променя, останах своенравна, все така ми беше трудно да харесам някой, да излезем, а да стигнем до секс още по-. И един ден и аз си намерих майстора.

Той беше невротик. Капризен син на известни родители. Красив. С тяло без недостатък. С живот без недостатък. Отгледан като писано Фаберже яйце в известен британски колеж след швейцарско училище. Такива обичат да ги унижават, разбирате ли. Не в оня 50 нюанса сиво смисъл, не. Просто ако не ги поставиш на място, започват да се налагат, докато те подлудят. Добре дошъл в това, което мога най-добре. Тук мога да кажа „ние единствени на Балканите правехме любов толкова добре“, като няма нужда да го питате така ли беше, в нашата връзка аз бях величеството, което да говори за себе си в трето лице, множествено число. Седмицата, преди да правим любов за първи път, прекарах всички дни без сън и без храна, в изнурително чакане да се прибере от Лозана. Да уточня, че в живота си нямам сутрин без закуска. Когато за първи път отидох в тях, седнахме край масата в кухнята и си мълчахме около десет минути. Когато и двамата са в огън, нищо не помага. Първия път, когато прокара ръка по гърба ми, тялото ми се скова и загубих съзнание. Не го обсъждахме. Понякога, след като правехме любов докато мракът в стаята изсветлееше, той лягаше в скута ми като за молитва и това съвършено тяло с уморена коса и притворени огромни очи, заровено в моите женски форми никога няма да забравя. Такива спомени пази неговото легло. И баня, и кухня, и балкон, и кола и паркинг. Обожавах тялото му, обожавах невротизма му. Той – точно същите две неща в мен.

И както се досещате, един ден млъкнахме и двамата. Не се разбрахме за нещо незначително, но го оставих той да протегне първи ръка. Той направи същото. Не си говорим и до днес. И тогава се обадих на старата уютна, винаги насреща, домашно топла и предсказуема любов.

„Направихме ли грешка като се сдобрихме с теб? Дали нямаше да е по-добре да останем в конфликт, докато света посивее и умре и никога повече не се срещнем?“ – попитах в тоя поетичен формат, но той и такава ме разбира. Разбирате ли, жена му тук би казала: „Махай се ма, защо не си отиде по пътя, ми се сдобряваш!“. Но той отвърна: „За нищо не съжалявам. Радвам се че се сдобрихме.“

И тогава му разказах цялата история с моето Фаберже и го попитах: „Има ли смисъл да се сдобрявам с него?“

„Не“ – каза той. – „Но не защото ревнувам или не искам да си щастлива. А защото и двамата сте болни“.

Болни. Не специални. Болни.

Да, и хиляди животи да имахме, с моето красиво момче пак щяхме да се разделим. Защото и двамата сме болни. Ние сме тревожни, инати, своенравни красавци, застаряващи самотници, неудачници в топлия свят на семейната обич. Нищо добро не излиза от двама закоравяли невротици.

И така, аз си тръгнах и след два месеца срещнах настоящия си съпруг. Животът е устроен така – поне един от нас да е спокоен и да държи юздите, когато светът на другия се разпада. Никога повече не проговорих на страстния си двойник, на моята душа-близнак.

Това исках да ви разкажа и дано съм ви била полезна, ако днес случайно сте се заинатили на някого за нещо без причина. Не бъдете задници с всеки. Само с когото трябва.

 

(Упс, съжалявам! Не съм вулгарна.)

Историята на Лена може и мъничко да ви шокира. За съжаление такива неща се случват… и оставят у човек особен горчив вкус в устата.

Не съм особено по писането, нямам дар слово, но статията „За хората, които се счупват и другите, които го допускаме“ наистина ме разтърси. Обаче изведнъж в ума ми изплува една друга история – на пръв поглед подобна на тази, но с много различен финал. Не бях ходила на сбирка на класа от петгодишнината. По ред причини.

Като всяка достойна принцеса и аз завъдих два принца.
Два броя за героя.
Двойка кебапчета с гарнитура,
Защото две е повече от едно…


Защото, когато човек види, че нещо е сполучливо е длъжен поне веднъж да го повтори!
И като една достойна кукундрела, естествено е принцовете да са едни чудесни кукундрелчета. Достойни синове на майка си по царственост и кукундрелставане.
Естествено, не пропускам всяка предоставена ми възможност, да демонстрирам на целия свят прекрасността на моите наследници, та и днешния слънчев пролетен ден, беше оползотворен в красенето на белия свят.
Още щом показаха нослета навън, две мухи моментално се сблъскаха до оградата, заслепени от лунички, огнени очички, навирени нослета и звънливи гласчета. Така и така, двете мухи оплетоха крака, криле и хоботи, решиха да се чифтосат до едно листо и да се правят, че уж нарочно за това бяха тръгнали. Нооооо, всички знаем, кой е виновникът за сблъсъка!
Натоварени в семейното возило, тръгнахме да търсим място без бетон и смог, за да газят царствените ни копитца из дивната природа на Майката Земя. Направихме пълен списък с предположения къде ще ходим:
– Ама на планина ли, мамо? Ама да е най-високата. Може ли да не е толкова висока, защото веднъж бяхме на най-високата и помня, че бях с ботуши, Мамо, къде са ми ботушите? Защо не ми взе ботушите? Предлагам по-ниска планина. Някоя, от която ще можем да видим Айфеловата кула. Айфеловата кула в Китай ли е? Китай нали е по далеч от планината? Ама северния полюс е по-далеч от Китай. Ама на южния е по-студено. Пишка ми се. Носим ли вода?
Стигнахме.
Не сме в Китай и за съжаление не се вижда Айфеловата кула, но слава богу, няма нужда и от ботуши. Нямам подходяща тениска за ботуши да му се не знае. Несериозна работа.
Поне е зелено, и слънчево, и тихо и красиво… Чувам мушички, птички, пчелички и:
– Мамо, ще ти задам гатанка: малко, червено, няма точки, не е калинка и не се яде?!
– Не се сещам, помогни ми.
– И аз не знам, ама го видях преди малко! Даже го настъпах и то умря.
– !?!
Газихме в трева, пихме вода, видяхме змия, и добре, че сме шумно и страховито стадо кукундрели за една беззащитна змия, тя побърза да се скрие от нас преди да сме сварили да се разпищим. Някои да се разпищим…
– Защо змията избяга? Ще се върне ли? Тя ще ни изяде ли? Добре, че си намерих пръчка. Ще я ударя по главата. Мамо, змията може ли да ми вземе пръчката? А ако тя ме удари по главата? Сега сезонът на змиите ли е? Сега трепери някъде от страх, нали? Змиите треперят ли? И като нямат пазва, къде плюят, като се стреснат?…Пишка ми се. Водата в колата ли остана?
Изведнъж се оказахме на хълм. Ми то бива прелест, красота… Не, не се вижда Айфеловата кула! Но и красота и прелест се носят на талази. Небето нашарено с разнообразни облачета, слънцето се провира през пролуки и огрява живописното пъстроцветно поле. Душата пее, очите греят, сърце трепти…
– Мамо, пълно е с красиви камъчета. Събирам си ги в шепичка, да си ги нося у дома. Ще ти подаря най-красивите. Те са вълшебни и необикновени. Ако всичките много ги харесаш, ще ти подаря всички. Никога не си виждала такива. Даже са малко меки…
– !!!?
– Мамо, мирише ми на лошо.
– !!!
– Мамо, камъчетата не ти ли приличат малко на ако?
….
Другата неделя ще повторим. Ще внимаваме да не забравим водата в колата, ще си носим мокри кърпички. Мястото обещава да е пълно с мащерка и лайка. Принцесите обичат чай от мащерка и лайка. Нима сте виждали принцеса, която да не пие чай от мащерка и лайка? Кукундрелчетата ще берат билки и ще внимават много с необичайните и вълшебни камъчета!

Оказва се, че дори Ева Стоева е била лошо момиче и за малко да й намалят поведението Ей, ама как треперехме едно време от това „намалено поведение“. Ева, благодаря ти за страхотната история.

Най-„парещият спомен“ от учението ми е, когато щяха да ме изключат от Музикалното училище в 9-ти клас.

Този разказ дойде в будоара преди известно време. „Искам да пишете за щастието.“ се обръща към мен авторката, която условно ще нарека Кристина. Признавам си, имах известни колебания дали да публикувам тази история. И не заради друго, а защото знаете, че съм отчаян защитник на семейството, радетел на брачния живот, твърдо убедена, че човек може да е истински щастлив, единствено ако има с кого да сподели дома си и да отгледа децата си. Но когато чета подобни текстове, абсолютно искрени и автентични, когато разговарям с приятелки, които са обърнали гръб на едно прекрасно семейство, защото не се чувстват добре… Мисля си, че може би щастието има много лица. И няма нужда да вкарваме хората около себе си в собствения си шаблон и да ги мерим по своите стандарти. Благодаря ти, непознато момиче, че сподели историята си с нас. И че ме накара да погледна живота от твоята гледна точка.

Семейна двойка се разхожда с двете си деца. Двойката е хармонична дори в наднорменото си тегло. Общественото жури ги оглежда и констатира: „Колко се е запуснала, откакто е омъжена! А той изглежда добре гледан мъж!“
Жената се е „запуснала“, а мъжът е просто „добре гледан“. Подобни коментари, нас жените, винаги ни изстрелват в поредица от диетични експерименти. Но не така стоят нещата с „добре гледаната“ половинка, която смята диетите за безсмислени упражнения по глад. Все пак каузата не е загубена, имате полезни ходове особено ако сте обсебена от идеята за перфектна форма, макар съпругът ви да няма подобни „дистреси“.

Той не променя хранителните си навици от съпричастност дори в периодите на 30-дневната, 50-дневната или 90-дневната ви диета. Да не говорим за Лунната. Това поведение трябва да бъде коригирано!

Поставете го на диета незабелязано.

А може и забелязано, но ако действате подмолно, съпротивата ще закъснее. Така ще имате достатъчно време да наберете преднина. Не изпитвайте угризения! Така правят умните и просветени жени като Амал Клуни. Въпреки, че неутрализира един от най-желаните от десетилетия мъже, не се поколеба да го постави на диета – принуди го да се откаже от алкохола, мазното месо, млечните продукти и любимата му мексиканска храна. Говорим за Клуни все пак, вашият случай не е такъв!

Все още се колебаете? Ето ви още няколко аргумента:

За времето на съвместното ви съществуване неговото тегло непрекъснато се увеличава.

Прави ви впечатление, че гардеробът му се обновява по-често от вашия.

Успоредно с тези проблеми, започва да се оплаква от високо кръвно, задъхва се, докато изкачи стълбите на първия етаж и се изморява твърде бързо… по време на секс.
Могъщото му хъркане е причина за хроничното ви безсъние.

Коремът му е толкова голям, че напоследък си връщате данък „бременна“, помагайки му да се обуе.

Ако поне една от причините е актуална за вас, можете да подготвите на партньора си голям подарък, за който той първоначално дори няма да подозира. Какво е необходимо?

Предпазливост
Тя никога не е излишна, особено ако половинката ви е поддръжник на теорията, че пълният мъж е добре гледан мъж. За правилна стратегия ще ви е от полза да установите от какво всъщност напълнява съпругът ви – наследственост, стрес, страст към сладкото, чести закуски между основното хранене. Наивно е направо да предложите на човека да мине на диета. Мъжете понасят диетите изключително трудно. Ако не искате да претърпите фиаско, не заставяйте мъжа да гладува. И мълчете! Мълчете! Думите „диета“ и „отслабване“ са табу. Преди всичко никак не е задължително да го посвещавате в тънкостите на приготвянето на обяда или вечерята. Забелязал е, че в салатата например сте сложили зехтин вместо традиционното олио – решили сте да експериментирате. Мърмори, че картофите не са в предпочитания от него вариант – пържени във фритюрника, а задушени на фурна – свършила ви е мазнината.

Разумни ограничения
Да, възможно е с времето да възприеме принципите на здравословно хранене и да предпочете сокът от целина (предвид легендата за увеличаването на мъжката потентност), вместо пържените картофи (макар че е малко вероятно). Но ако внезапно през нощта в неделя срещу понеделник направите основно почистване на хладилника, заменяйки обичайните продукти със „здравословни и полезни“, едва ли ще остане незабелязано. Това е ултиматум и не са изключени ответни действия. Може да премине на готова храна от хипермаркета, може тайно да компенсира калории в колата или в заведение за бързо хранене. В никакъв случай не изключвайте рязко от менюто продукти, които преди са били ежедневие. Мъжът ви веднага ще почувства, че се случва нещо нередно. Бъдете изобретателни – едно оправдание „забравих да купя“ няма да събуди особени подозрения, но само на първо време. За по-нататък ще трябва да сте готови с убедителни аргументи. Поровете в интернет, открийте интересни рецепти с продукти, които отдавна не сте ползвали, със сигурност ще попаднете на добри идеи, а новите вкусове ще предизвикат ентусиазъм за консумация.

Достъпни методи за снижаване на калоричността на „мъжката порция“:

Купувайте „постни“ продукти (вместо пилешки бутчета, нека са пилешки гърди). А ако все още не сте готови на такива „резки промени“ (или не сте сигурни, че няма да остане незабелязано) просто преминете на продукти с нисък гликемичен индекс и заменете простите въглехидрати със сложни. Разбрахме се, нали? Съчетавайте месото (телешко, пуешко, пилешко) със задушени зеленчуци (или с киноа, нахут, лимец и всякакви други модни култури), а не с картофи. Ако правите паста – нека е с морски дарове. Вместо захар в десерта – сложете мед.
Изрязвайте мазнината по месото, още докато го разфасовате или гответе в „собствен сос“, без добавена мазнина.

Постепенно намалявайте количеството сол в яденето (обратно пропорционално на схемата с арсеника, която се препоръчва при други случаи). Излишъкът на сол вреди на всичко, това го знаете, и възпрепятства извеждането на течностите от организма.

Не прекалявайте с подправките и снижете пикантността: лютите и пикантни храни събуждат не само желанието, но и апетита – друга е вашата цел.

Усвоявайте алтернативни начини на готвене. Подарил ви е мултикукър за рождения ден – не бързайте с речта против прагматичните подаръци. Мислете в перспектива. В такива уреди може да се готви без мазнина, избягва се вредното пържене. Варенето на пара, запичането и задушаването са не само диетични, но и здравословни кулинарни методи.

Плодовете и зеленчуците са задължителни. Купете голяма прозрачна купа, напълнете я с портокали, ябълки, грейпфрут, разхвърлете артистично фурми и сушени плодове отгоре. Не можеш да насилваш мъжа да опитва „храна за птички“, но тя трябва да присъства на масата и да се вижда, окото огладнява бързо.

Разчистете скривалищата с десерти… дори и вашето. Заменете млечния и бял шоколад с черен. Има добри варианти в секциите за диабетици в магазините, някои дори стават за консумация.

Заменете кока колата и „плодовите“ сокове с домашни производни – един пасиран компот например е много по-вкусен от дрогираните с консерванти „нектари“.

Най-трудната част – шкафчето му с алкохола. Той е много калоричен, освен това с него се яде повече. Предполага се, че съпротивата ще е жестока, затова предлагаме мек компромисен гурме вариант – чаша сухо вино и плато сирена, вместо бира и чипс.

Извадете малките чинии. Но не го правете изведнъж, плавно скъсявайте диаметъра, до този, който ви устройва. Ако вашите геометрични усилия бъдат забелязани, винаги можете да скочите с контрааргумент за размера. Все пак и той настоява за някакви 18-20 см, но гастроентеролозите свидетелстват, че в общия случай става дума за 13-15.
Търпение
Ще ви е нужно в големи количества. Затова, ако сте холеричка, най-добре се откажете, не е работа за вас. Но ако сте хладнокръвна, педантична натура бъдете винаги нащрек и контролирайте, контролирайте, контролирайте – това поне го можете. Тъжните истории за мъже, които са удвоили теглото си, защото жените им са намалили своята бдителност, не са празни приказки. Успокоявайте се с мисълта, че ангелското ви търпение ще бъде възнаградено.
Физическа активност

Променяйте плавно не само хранителните навици, но и начина на живот. Открийте способи да увеличите физическата му активност. Няма се предвид да го оставите без въздух от обиколки в мола или да го влачите по тъмно до близкия стадион.
Ще ви лесно, ако партньорът ви по принцип е спортна натура. Но вашият случай не е такъв? Тогава могат да ви помогнат следните стъпки:
стабилизирайте дневни режим. Това се отнася както за работните, така и за почивните дни. Не лягайте след полунощ и ставайте не по-късно от 7,30 сутрин. Като се има предвид стандартното работно време, това не би трябвало да е проблем.
Според диетолозите такъв режим активизира обменните процеси в организма и подпомага отслабването.
спортувайте заедно – фитнес, секс, домакинска физическа дейност, секс, съвместни разходки в парка, секс. Мотивирайте го, в крайна сметка добрата физическа форма е залог за здраве, повишен имунитет, борба със стреса. И да не пропускаме – секс.
ходете пеша, дори ако и двамата обичате да шофирате. Още по-добре е да се снабдите с велосипеди, ей къде е лятото.

Психологически аспект
Дипломатичността е жизнено необходима за отслабването на мъжа ви. Забелязвате, че с усилия коленичи да си обуе обувките – не правете хапливи забележки. Поднасяйте внимателно опасенията си не за външния вид на мъжа (не си го и помисляйте!), а загрижеността за здравето му. Кажете му например, че бродейки в интернет сте попаднали на статия, според която мъжете с наднормено тегло умират по-рано от слабите си събратя, дори ако не са имали сърдечни оплаквания. Всъщност това е истина. Шведски учени са я доказали още преди години. Не искате да говорите по такива тъжни теми? Ами не говорете,  оставете лаптопа си включен точно на шокиращата статия за повишената смъртност при мъжете с наднормено тегло. Нека знае, че не мрънкате по традиция, а сериозно се притеснявате за него. Всъщност вие наистина се притеснявате.
Вегана Здравкова – нутриционист, холицист, ексхибиционист

Автор: Станил Йотов

Сега да ви разкажа за една от най-яките сватби, които съм гледал. Значи ще е било някъде в началото на 80-те години, а едно от най-красивите момичета в Казанлък беше Анито. Живееше точно срещу нас на първия етаж в кооперацията ни. Знаете, в Казанлък като се каже красива жена и летвата отива много високо. А Анито си беше голяма хубавица.

Ще да е била на 20-21 години, мома за женене. Отива за нещо си в София, един я вика в едно фотоателие, и вика: „Изумително красива сте, може ли да ви снимаме за реклама на ателието…” Аман-заман, залюбили се, и айде – сватба. Насрочиха я за една събота преди обяд. На всичкото отгоре женихът уж в София работел, ама всъщност се оказа от Ботевград.
На Анито баща й беше чичо Митя. Руснак, пийваше доволно. Беше лятно, топло време. Още в сряда в двора на кооперацията опънаха масите, събра се махалата и почна едно юнашко пиене, не ви е работа. Изтърколи се четвъртъка, дойде петък, отвън се пие и се пее.
Та в петък вечер чичо Митя удари по масата и каза, че не е навит да си дава щерката на някакви пришълци от Ботевград. Беше само по един бял потник, зачервен целия. И гледаше лошо… А иначе смелчага, имаше нас сто скока с парашут. Опасен човек, ей!
Тъъъй… В събота около 9 сабахлем пристигна противниковата рода. Дойдоха страшни като английските запалянковци от „Милуол”, с два рейса „Чавдар”. Смятайте, от Ботевград до Казанлък са над 200 километра, бяха пили през цялото време. Мъжете си бяха хвърлили саката, останали бяха само по белите ризи, с навити ръкави. Ясно беше, че ще става търкал в операцията по крадене на булката, няма начин… Жените от врага бяха се барнали с едни летни роклички, абе хващаха окото.
Ама и ние не спим! Митята беше събрал в двора на кооперацията цяла сюрия роднини, дето пък щяха да бранят булката от онея. Както споменах по-горе, и те бяха пили цяла нощ. Заеха позиция на кръгова отбрана на входа.
Онея се групираха в градинката между блоковете, отпред се появи трио музиканти с кларинет, акордеон и тъпан. Засвириха някакъв марш на печенегите и тръгнаха към блока ни. Каквото имаше да става, щеше да става…
На нашата позиция най-отпред беше Митята, с кръвясал поглед. Онея се спряха пред него. Излязоха младоженецът и кумът. На въпроса чий го крепят тук отговориха, че са дошли за булката. Първо да ви видим колко ще си платите, че ми е единствена щерка, отсече Митята.
Кумът си бръкна в джоба, извади шепа стотинки и взе да ги брои нещо. В този момент някой от противника изрева „Нападай!” и онея натиснаха да превземат входа и да гепят Анито…
Уж сичко беше на майтап, нали такава е традицията, обаче някой от нашите цапардоса в муцуната един от техните. Оня отвърна, и стана някакво яко сбиване. Обаче онея излязоха по-окомуш, натиснаха като стадо глигани и разбиха вратата на входа. Обаче тя пък с едни стъкла, като се начупиха, като се разхвърчаха… На един парче стъкло му поряза кръста, на друг ръката, трети се оказа с разрязан панталон и рана в крака. Кръв се проля, но за наш срам ботевградчаните нахлуха в апартамента и плениха Анито…
В тва време отвън неколцина още си скачаха на бой, ама дядо ми Петър като домоуправител си влезе във функциите и ги укроти. Междувременно отнякъде довтаса милиция, ама ги убедиха да си ходят, сватбарска работа, нали знаете как е.
Възникна обаче въпросът за ранените от стъклата кво да ги правят. На никого не му се ходеше по болници, а и беше време за гражданското. Тъй като живеехме в отсрещния апартамент, баба ми Веска опъна дивана, постла един чаршаф и жертвите лягаха върху него. Нямаше начин да ги промият с йод или реванол, тъй като сичките бяха с бели ризи и щяха съвсем да се омацат. Затова в работа влезе един тампон памук, натопен в ракия. Баба ми и леля Ленче, майката на Анито, им промиха раните с гроздовата, бинтоваха ги, туриха им по една лепенка и те така. На оня със срязания панталон дядката му услужи с един негов, за късмет му стана и така.
После на сватбата в ресторант „Мазалат” имаше едно 200 души барем, да не казвам голяма дума, ако не и повече. Станаха две-три локални сбивания между масите, щото някои от нашите решиха да си разчистват сметките с онея от Ботевград, ама като цяло сичко мина горе-долу културно. Та така за Анито и нейната сватба.

Снимката е от филма „Черна котка, бял котарак“, има си хас да е от друг, нали?

Станиле, благодаря ти за историята! Цвиля от смях!

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Женската интуиция

Женската интуиция

25 Сеп, 2019 Забавно

Първият принцип на кавалерството

Първият принцип на кавалерството

24 Сеп, 2019 Татко Калоян

Измама за милиони?

Измама за милиони?

25 Сеп, 2019 Истории

Калояне, как можа, бе?

Калояне, как можа, бе?

07 Окт, 2019 Татко Калоян

Аз и Мара

Аз и Мара

22 Сеп, 2019 Забавно

За кожата на една готвачка

За кожата на една готвачка

03 Окт, 2019 Забавно

Най-прекрасният град

Най-прекрасният град

21 Сеп, 2019 Развлечения

Кучешки истории

Кучешки истории

05 Окт, 2019 Любимци

Жена и багаж

Жена и багаж

19 Окт, 2019 Забавно

Прав ли съм? Прав съм!

Прав ли съм? Прав съм!

14 Окт, 2019 Истории

Отвори, неверна жено!

Отвори, неверна жено!

13 Окт, 2019 Забавно

Ужасна майка

Ужасна майка

12 Окт, 2019 Блог

Гласувайте за Надя

Гласувайте за Надя

07 Окт, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам