Автор: Мария Пеева

Случвало ли ви се е понякога да се почувствате ужасни майки? Искам да ви се оплача от себе си.

За новата учебна година се подготвих както подобава. Накупих всичко, ама всичко. Тетрадки, подвързии, сборници и книги, моливи, химикали, флумастери и острилки, линии и транспортири. Напазарувахме и дрехите, и обувките. И здравните карти не забравих за разлика от предишни години, а на всичкото отгоре навреме отидохме при доктора да ги попълни. Изрядна работа, казвам ви. За капак на всичко дори и органайзер получи Коко, да не си забравя домашните.

Обаче в едно отношение се изложих - забравих да купя личната ученическа карта. При нас вече няма бележници и някак покрай бележника изпуснах и този съществен документ.

А моето мило и добро момченце Коко, разбира се, държи да притежава истинска ученическа карта като всеки ученик. От училището му също държат на това. Както Коко ми каза дълбокомислено:

"Мамо, това е единственият документ, който удостоверява самоличността ми. Не ме превръщай в нарушител на закона."

Какво мога да отговоря на това?

Проблемът е, че след като забравих картата при голямото ученическо пазаруване (вече няма да го наричам шопинг, а инвестиция в българската икономика, така звучи много по-благородно), когато детето ми напомни за нея, се оказа, че вече никъде няма карти. Обикалях книжарниците отново и отново и навсякъде получавах укоризнен поглед (мамче, чак сега ли се сети) и поклащане на глава. “Оооо, картите отдавна свършиха.”

Накрая вече се канех да търся по интернет, когато се сетих за една малка книжарничка, където намерих две останали бройки.

Ура! Купих и двете.

Ако някой ме пита защо са ми две, ще си призная, макар че това съвсем ще ви убеди във факта, че съм ужасна майка. Миналата година имахме ученическа карта навреме, но в лудницата обърках датата на раждане на Коко и написах годината на Алекс. После се наложи да задраскваме и поправяме и детето цяла година беше със задраскана лична карта. Затова тази година се презастраховах.
Вечерта му връчих доволно личните карти. Оказа се, обаче, че нямаме снимка. Миналогодишните бяха безследно изчезнали. Нищо чудно и кучетата да са ги изяли, те обичат да експериментират с храната.

Но този проблем имаше лесно решение, поне на пръв поглед.
Снимах Коко на стената. Вярно, че приличаше малко на затворник, но както беше казал един ливански мислител - “Всички ние сме затворници, само че някои килии имат прозорци”. Намерих прозорче и в моята килия - свалих програма, която прави паспортни снимки. Казах си, ще принтна снимките у дома и готово.

Ала защо трябва нещата да се случват лесно, когато могат да се случват интересно?

Оказа се, че бебе Борис е убил принтера. Нахранил го е щедро и обилно с моливи и лего. Почистих принтера и го включих, а той замига укоризнено като коледна лампичка, закрещя за помощ, и категорично отказа да отпечата снимките. Коко ме погледна разочаровано, поклати глава и си легна тъжен.

А ние с баща му се спогледахме, осени ни блестяща идея и се втурнахме към мазето. Оттам извадихме около сто кутии със стари снимки и…

Воала! Измислихме го. На картата си за шести клас Коко е със снимка на шестгодишен. Пак има някаква далечна връзка.

Което не ме прави по-малко ужасна майка, но със сигурност ме прави майка, която не се предава лесно.

А Коко все пак ще има карта. :)

Още две любими истории с Коко: 

Лайфхакер

Утрешен