Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Не знам дали е правилно или грешно децата да участват в разговорите на големите, но моите винаги се включват. Ето някои забавни коментари на момчетата за изборите и политиката:


– Какво е демокрация и какво е диктатура?

Обяснявам с няколко думи, че демокрация е равни права и задължения на всички и върховенство на закона, а диктатура е, когато един човек взима всички решения за останалите.

– Ясно. Значи в нашето семейство сме демокрация, когато слушаме, а диктатура, когато не слушаме.


– Американците сигурно избраха Тръмп, защото се притесняват, че Хилари ще направи Америка хилава.


– Мамо, защо всичките ни кандидат-президенти са с име и фамилия, които започват с една буква? Сигурно ги избират по това, та хората да ги запомнят по-лесно.


– Наистина ли в цялата страна няма по-добри хора, които да изберем за президент?


– Сега трябва ли всички да ставаме войници, щом президентът ни е генерал?


– Тръмп май е много лош към жените. Какво ще им забрани сега? Дали ще им забрани да правят секс? – пита 9-годишният и се кикоти, все едно знае за какво говори.

– Не, Коко, така като го гледам, по-скоро ще им забрани да отказват. – отговоря 13-годишният.


– Какво ще правим сега, ако не приемат бюджета? Ще емигрираме ли?

– Не, разбира се. А теб защо те притеснява това?

– Защото ти казваш, че няма бюджет, когато не искаш да ни купиш нещо. А какво ще правят сега всички хора, като държавата няма бюджет?


– Защо тази жена му подари ябълка? Сигурно е много огладнял след изборите.


– Какво означава плосък данък? – пита 13-годишният. Обяснявам с примерни цифри. Той смята, смята наум и прави заключение.

– Май е по-изгодно човек да не работи много.


– Защо всички във фейсбук говорят толкова много срещу ЦЦ и РР, а накрая само те останаха на изборите? Явно хората, които гласуват, нямат фейсбук.


И накрая нещо, които искам да приемете не съвсем на шега.

 

– Мамо, защо тези хора се обиждат и карат като хулигани? Те нямат ли деца? Не знаят ли, че ние всичко виждаме и разбираме?

Преди време превеждах една изключителна поредица на Би Би Си за Българската национална телевизия.

Споделям историята на Мария Монтесори, както е разказана във филма.

 

Мария Монтесори е жената, която направи революция в детското образование. Тя преобрази класните стаи по света и стана един от най-известните педагози в историята. Малцина знаят, че освен пионер в образованието, тя е една от първите жени-лекари в Европа, университетски професор и водещ защитник на правата на жените.

 

Жената, която променя образованието на милиони, е родена в Анкона, Италия, през 1870 г. Майка й Ренилде е интелигентна либералка от академично семейство. Тя възпитава дъщеря си да вярва, че жената сама избира своя път. Бащата на Мария, Алесандро, е с по-консервативни разбирания. Бил се е за независимостта на Италия и е министър в правителството на новосъздадената нация. През 1875 г. Алесандро мести семейството в столицата, където Мария започва училище. По онова време училищата в Рим са мръсни, а учебните методи са студени и скучни. Учителите застават пред класа и изнасят урока на децата (както и досега се практикува в много български училища). Италианските момичета изучават предимно домакински умения, за да станат добри съпруги и майки. Но Мария е упорита и самоуверена, обича математиката и науките. Тя си представя бъдещето различно. Близките й казват, че е преждевременно развита. Откровена и самоуверена, тя настоява да учи в техникум, където се изучават науки и е запазена територия за момчетата. На този етап нейната цел е да учи различни неща и да стане не учител, а инженер. В училището е имало само две момичета. Явно в нея е горял необикновен дух. Баща й възразява да изучава науки. Предпочита тя да стане учителка. Но жената, която един ден ще направи образователна революция, отказва категорично.

Всичко друго, но не и учителка.

Това е първият от многото сблъсъци на Алесандро с дъщеря му. С отличния си успех 20-годишната Мария е приета да учи медицина – забележително постижение за една италианка в онези времена.

 

По онова време жените в Европа не учат в университет. А малцината, които все пак учат, избират хуманитарни науки, с намерението да станат учителки. С избора на медицина Мария става част от много малка група. През г. само 132 жени в Италия учат висше образование. Университетът е мъжка територия, а особено медицината. Да стане лекар за жената не е просто недостойно, а почти извратено. Мария открива, че е попаднала във враждебна обстановка.

 

Каролина Монтесори, нейната праправнучка казва: Професорите по онова време смятат, че мозъкът на жената е по-малък и затова не бива да учат, а трябва да си стоят у дома.

 

Тя прави всичко възможно, за да им докаже, че грешат. Мария трябвало да бъде ескортирана от баща си на лекциите, и той я придружавал, защото за жена не било редно да върви сама. Не я пускали в залата, докато всички студенти не заемели местата си, а те открито проявявали презрението си към упоритата жена. Отказвали да разговарят с нея, защото смятали, че излага медицинската професия. Сядали зад нея в залата и подритвали нейния стол, за да губи равновесие и й пречели да вижда. Студентите отказвали да я допуснат на дисекциите, където били изложени голи тела. Не било прилично жена да го прави в мъжко присъствие. Налагало се да се упражнява сама след техните занимания в моргата. В писмата си тя споделя, че в онзи период е била на път да се откаже. „Бремето ми беше голямо. Скелетът, черепите, органите… Всичко, което обичах, беше извън онази зала.“

 

На път за дома Мария обмисля да се откаже от медицината. Но подминавайки безпризорните просяци, преживява просветление. Вижда дете, което си играе с къс червена хартия. Детето е босо и опърпано, но хартията поглъща вниманието му. Нещо в играта му докосва сърцето на Мария. Дали е способността на детето да се концентрира въпреки мизерията или е видяла в детето потенциала за развитие? Самата Мария не знае какво я е вдъхновило в тази сцена. Но чувства, че…

Всички ние имаме мисия, за която дори не подозираме.

 

Мария продължава ученето с ентусиазъм. Подигравките на колегите й само я нахъсват. Тя пише в дневника си:

Хабете си дъха, приятели. Колкото повече духате, по-високо се издигам.

 

През 1896 г. Мария завършва медицина в университета, и става първата жена лекар в Италия. Страстта към учението на Мария се насочва към работата й. Скоро започва да публикува медицински статии,практикува и асистира в болница „Сан Джовани“. Но ентусиазмът й се насочва и към нови интереси – женските права. В цяла Европа жените нямат право да гласуват,да бъдат избирани и да притежават собственост. Но да са втора класа граждани вече им идва в повече.Полукомични, полугероични, суфражетките искат право на глас. Мъжете се питат какво следва. Може би скоро и ще пропушат!

 

В Италия, какво и навсякъде, започва движение срещу мъжката власт. В Англия Милисънт Фосет става председател на суфражетките. Това движение вдъхновява и Емилин Панкхърст. Жените изискват гласът им да бъде чут. В столиците се провеждат конгреси, където се изказват смели дами, сред които е и 26-годишната Мария Монтесори. Разбира се, че е феминистка, иначе нямаше да стигне доникъде. Тя се бори, за да се издигне, още от училищните си дни. И когато открива, че има влияние, се бори и за правата на другите.Мария става лектор в Римския университет. Лекциите й за женското сексуално здраве предизвикват скандали. Става и вице-секретар на движението на суфражетките. Канят я да се изкаже на конгреса в Берлин. Речта й подкрепя каузата на работещите жени.

 

Ще се боря с всички сили за равно заплащане на труда. Така че надниците на мъжете и жените да бъдат изравнени.

 

Мария Монтесори е известна с умението си да се изказва отлично, и то без записки, с много страст. Освен това държи на външния си вид. Вместо да прикрива женствеността си, тя я изтъква, и винаги изглежда много стилна, много елегантно облечена. Журналист пише за нея, че притежава деликатност на жена, но сила на мъж. Но Мария смята подобни коментари за фриволни и пише на баща си:

 

Чета какво пишат за мен, но не обръщам внимание. Повече няма да видиш моя снимка в пресата и никой няма да поетизира чара ми. Искам да работя сериозно.

 

Завръщайки се в Рим, тя открива къде е нужна сериозна работа. Мария започва работа в психиатричната клиника. Част от работата й е да посещава лудници. В тях попада на деца със затруднения в обучението, които тогава са наричани „идиоти“. Трудно ни е да си представим колко тежки са били условията там. Това са били домове за възрастни, където децата не са получавали специално внимание, нито стимулация. Спомнете си ужасяващите кадри от румънските приюти през 1980-те. Също като сирачетата от държавата на Чаушеску, децата в римските лудници били обречени на мизерия. Мария е ужасена от условията им и решава да ги промени. За тези нещастни създание е важно да влязат в човешкото общество, да заемат мястото си в цивилизацията, да получат независимост и човешко достойнство. Мария вярва, че те притежават потенциал, който може да се разкрие. Тя приема поста на директор на ново училище, създадено специално за образованието на изоставащите. Другият директор е младият доктор Джузепе Монтизано. Заедно те търсят начин да променят живота на децата на приютите. Тя чете огромен обем литература за децата със специални нужди, за образованието им, за последните идеи как да им се помогне. От сутрин до вечер Мария и Монтезано са сред децата, наблюдават ги, общуват с тях, предлагат им материали за игра. Тя отива при дърводелци, за да й приготвят предмети, с които да обостри сетивата на тези деца, така че сред сензитивен подход да промени мисленето им и да им помогне да функционират по-рационално. Новият подход дава драматични резултати. Тя забелязва, че не всички деца остават на началното си ниво. Някои напредват с огромна скорост. Тя дори ги записва на държавните изпити в Италия, без да посочи, че са от лудницата. Напук на всички очаквания, някои от децата й взимат изпита, с по-висок успех от средния. Италианското общество обсипва с похвали д-р Монтезано и Монтесори, които са успели да образоват децата, дотогава считани за негодни. Но Мария, която си остава учен, не е доволна от резултата си. Тя е шокирана от резултатите на децата без специални нужди. Монтесори е ужасена да си помисли, че децата, с които тя работи, и които определено са изоставащи, са се справили на нивото на деца с нормални умствени способности.

Ако деца, които не притежават пълни способности, го постигат, то какво става с образованието на децата, които притежават нормални умствени заложби?

 

През 1901 г. на 30 години, Мария взима съдбовното решение да напусне училището и да се посвети на образованието на всички италиански деца. Но в личния й живот също се случва драматичен обрат. В тайна дори от най-близките й приятели, Джузепе Монтезано и Мария са станали любовници. Връзката им е твърде модерна за времето си. За да продължат кариерата си и научния си труд, което е особено важно за Мария, те решават да поддържат връзка, но да не се венчаят. Ако се омъжи, д-р Монтесори ще стане сеньора Монтезано, а в Италия по онова време сеньорите не ходят на работа. Омъжените жени не работят, а се грижат за децата си.

 

През 1897 г. на 26 години Мария забременява. А неомъжената майка в Италия е обществен скандал. Но Мария рискува обществото да я отхвърли и отказва да се омъжи. Когато Марио се ражда, Мария взима болезненото решение да не го задържи. Пращат го в провинцията, в селско семейство, което го отглежда. Тя няма избор да го задържи. По онова време е невъзможно. По ирония на съдбата, жената, която обича и уважава децата, е принудена да е далечен образ в живота на собствения си син. Тя го посещава, докато израства, но не му разкрива, че е майка му.

 

Монтезано и Мария се уговарят, че ако не се оженят един за друг, никога няма да се оженят. Но през 1901 г. Монтезано се жени за друга. Мария е толкова наранена, че напуска училището и започва да учи отново. Тя се отдава на работата си с яростна енергия. През тридесетте години на миналия век тя продължава да работи като лекар и води лекции в университета, но освен това записва да учи антропология и психология. Само след 3 години става професор по антропология. Освен това продължава да изучава детското развитие, решена да освободи децата от социалната несправедливост чрез радикално различен образователен метод.

 

През 1906 г. Мария Монтесори получава възможност да пробва теориите си на практика. В римското гето „Сан Лоренцо“, започва социален проект за жилища на бедните. Децата, които са твърде малки за училище, съсипват подновените фасади. Мария започва проект за грижа за децата, който назовава „Каза деи бамбини“ – Детската къща. Тук тя прилага теориите, които започва от детския приют и развива през годините.

 

До това време хората приемат децата като празни съдове, които се наливат със знания, докато те стоят мирно и слушат. Мария Монтесори наблюдава, че децата учат по различен начин, че спонтанно усвояват знания, че изследват и творят. Тази спонтанност се вижда и в най-малките деца. А образованието по онова време дори пречи на детското развитие. Тя вярва, че ако имат възможност, децата предпочитат да работят, а не да лентяйстват. Преди много години Монтесори е разкрила онова, което съвременните изследвания потвърдиха днес. Децата се учат най-добре от собствения си опит. Най-много научават, когато активно изследват света.

 

И тя намира начин да го приложи на практика, като прави научен експеримент. Наблюденията й в „Сан Лоренцо“ стават основа на метода Монтесори. Тя създава нова обстановка, напълно различна от стандарното училище. Прави това, което днес приемаме за нормално. Децата седят на столчета в подходящ размер и маси за тях. Разбира се, че могат да се движат. Да сядат на пода и да си играят. Но всички тези нововъведения не са случайни. Монтесори ги наблюдава в практиката си и после ги прилага. Докато наблюдава как се занимават с новите материали, й прави впечатление, че уж палавите деца, са всеотдайни в учението. Те работят заради самата работа и се концентрират напълно. Едно дете на 4 години толкова се вглъбило в работата си, че дори когато другите деца танцували около нея и вдигали шум, момиченцето не отклонило поглед от задачата си. Мария дори я повдигнала от стола, но детето продължило да работи.

 

Мария открила също, че децата имат вродена любов към реда. Родителите често казват, че децата не обичат да подреждат, но всъщност е точно обратното, те обожават да върнат реда, така че някой друг да използва играчките им. В края на деня децата с удоволствие подреждат къщата си, връщат всичко по местата и това им дава усещането, че полагат грижи за обществото. Тя ги учи на чистота, как да си духат нослетата. Дотогава никой не им е показвал това.

 

Монтесори осъзнава, че децата имат лично достойнство, което възрастните често не разбират. Те нямат нужда от награди и наказания. Достатъчно им е, че взимат участие в игрите. Но най-забележително и изненадващо откритие за нея е, когато децата, без нейна помощ, се научават сами да четат. Тя им е показала някои букви на дървени плочи. Децата ги проследяват с пръсти, за да усетят формата и да чуят звука на буквата. Тя не им дава други насоки. Децата внезапно започват да свързват звуците на думички. Измислят си някоя дума и посочват звуците или измислят звук и от него правят дума. Случва се една спонтанна експлозия на писане и четене.

„Каза деи бамбини“ жъне огромен успех. Законодатели, учители, родители и лекари идват, за да видят чудото със свои очи.

 

През 1909 г. Мария публикува книгата си „Методът Монтесори“. Тя отваря център за обучение на учители. Академичният свят отново заговаря за нея. Започва революция в образованието. Но тогава Мария понася загуба, която променя живота й драстично. Почива майка й Ренилде. Мария не проронва нито сълза, но не хапва нищо три дни и облича траурни одежди, които не сваля над 20 години. Скоро след това, когато посещава сина си Марио, детето открито казва, че знае, че тя му е майка и я моли да го отведе с нея. С тази молба годините на раздяла приключват. След това майка и син се разделят само за кратки периоди. Мария става странна птица в италианското общество – неомъжена майка. Разбира се, много е трудно изведнъж да признаеш, че имаш син. Близките й приятели са знаели, но тя решава да улесни появата му и го представя за племенник, или за свой осиновен син. Мисля, че всички са знаели кой е той всъщност, само че от уважение към нея не задават неудобни въпроси.

 

На 42 години, придружена от юношата Марио, Мария се посвещава на каузата да разпространи метода Монтесори. През 1912 г. „Методът Монтесори“ е преведена на английски и новините за успеха на Мария предизвиква интерес към идеите й по цял свят. Тя е изключително популярна, става световно явление. По цял свят се говори за нея и образователната й система. Каузата на Монтесори достигат дори Индия и Япония. Мария обикаля Европа, изнася лекции и разпространява идеите си. В Америка популярността на движението й е феноменално. До 1913 г. в САЩ има над 100 училища Монтесори, включително и в сутерена на Белия дом, където учи дъщерята на президента Удроу Уилсън. Но през 1914 г. в Европа избухва война. Дори хаосът на войната не спира движението на Монтесори. За Мария ужасяващите разрушения доказват, че между образованието и пацифизмът има връзка:

 

Сега, скъпи колеги, идва време да работим усилено. Работим за мир и хуманност сред най-нечовешката война. Очите ни са обърнати към детето, защото надеждата за света е само в бъдещето.

 

Мъже и жени по целия континент отговарят на призива й. Във Франция и Белгия са отворени училища за сираците от войната. Въпреки войната Мария не спира да пътува, посещава Холандия, Испания и дори Америка. Тя получава поздравления от мъже като Томас Едисън, Бъртранд Ръсел и Зигмунд Фройд, който й пише през 1917 г.:

 

Като човек, който изучава психиката на детето, дълбоко симпатизирам на труда ви, който разкрива обич и разбиране на човешката природа.

 

След войната Мария се завръща в Италия, но се изпречва на пътя на един от най-амбициозните мъже в Европа. Мусолини започва като прост политически агитатор, но се възползва от популистките страсти и бързо се издига. Бенито Мусолини, лидер на италианските фашисти, е амбициозен популистки политик. До 1922 г. само 4 г. след войната, вече е премиер на Италия. Мусолини иска информация за училищата Монтесори из Европа. Вижда чудото на малките деца, които са се научили да четат и е впечатлен от дисциплината на учениците. Той вижда големи възможности за новата нация, която иска да създаде. Отпуска бюджет за финансиране на училищата, обучение на преподавателите и фабрика с материали за учениците. С помощта на Мусолини в Италия, движението Монтесори процъфтява. Някой описва това явление като брак по сметка. Мария иска да основе център за подготвяне на преподаватели, а Мусолини я използва за целите си, така че ползата е взаимна, но никой от тях не е особено доволен. Проблемът е, че Монтесори вярва, че децата учат най-добре, ако се възпитават като независими и свободомислещи. А за Дучето свободната мисъл не представлява интерес. Целта на Мусолини е да създаде нация от дисциплинирани фашисти. Това не е идеята на Монтесори, която учи децата да бъдат свободомислещи личности. Нейните цели са научни, а не политически. Както казва:

„Не ме интересува политиката, а децата.“

Но целта на Мусолини е да се промият мозъците от детството до войнишкия гроб. Фашизмът тъпче в младите умове величието на Италия и войната. През 1931 г. Мусолини принуждава всички учители да приемат фашизма. Той иска децата да носят фашистки униформи. Мария отказва незабавно. Ако учителите са фашисти, това ще повлияе на децата. В този момент вече й е дошло до гуша. Те са под постоянно наблюдение, оказват им натиск. Затова Мария набързо напуска страната. През 1931 г. тя напуска родината си и никога повече не се връща. След няколко месеца Мусолини затваря всички училища Монтесори.

 

След ужаса на Мусолини, тя търси покровител, който разбира идеите й. Намира го на най-невероятно място. През 1931 г. на посещение в Лондон, в Бъкингамския дворец, Мария открива, че Махатма Ганди, лидерът на независима Индия, също се намира във Великобритания. Двамата визионери се срещат и Ганди я поздравява с думите:

Ние сме от едно семейство.

 

А Мария му отговаря:

Поздравявам ви от името на децата.

 

Те веднага си допадат. Ганди е запознат с философските аспекти на трудовете на Монтесори. С аспекта за общността, с валидността за всички деца и култури. Ганди вижда в метода Монтесори начин да се образоват милионите бедни индийски деца. Той изнася реч в училище „Монтесори“ в Лондон и казва:

 

Най-великите уроци в живота ще научим, ако се смирим, но не от учените възрастни, а от уж невежите дечица.

 

Мария е вдъхновена от Ганди. В онзи период тя живее в Амстердам, но наблизо се появява нов лидер, който далеч не е толкова просветен. Хитлер идва на власт през 1933 г. в съседна Германия и се оказва по-нетолерантен към свободната мисъл от Мусолини. Всички училища „Монтесори“ в Германия са затворени, а книгите й са изгорени на кладата. Там е изгорен дори образът на 62-годишната педагожка. Това е само предвкусване на последвалия кошмар. През септември 1939 г. Хитлер нахлува в Полша и Европа пламва във война. Фашисткият режим отново протяга пипалата си към Мария. Месец по-късно, придружена от сина си, тя отлита за Индия.

 

Индия все още е перлата в короната на Британската империя. Но през 1939 г. движението за независимост набира сила, а Ганди е моралният му лидер. Ако движението успее, ще наследят страна с население 400 млн души. По-голямата част от тях живеят в нищета, а 90% са неграмотни. Ще им трябва нова система за образование. Като последовател на индийската философия „Наи Талим“, Ганди вярва, че работата и учението са неделими. Методът Монтесори има много сходства с философията му. По покана на индийското теософско общество, Мария основава учебен център в Мадрас. Тъй като няма достатъчно голяма сграда, построяват колиби, в които 300 студенти посещават курса, а Марио е до нея и й превежда. Мария захвърля траурните дрехи и приема индийската култура. Но 10 месеца след пристигането им, събитията в Европа отново преобръщат живота им.

 

През 1940 г. Италия влиза във войната на страната на Германия. Като италиански граждани на британска територия, Мария и Марио са обявени за врагове. Мария е под домашен арест, а Марио е пратен в концлагер. Това е най-дългата им раздяла от детството на Марио и Мария е изключително разстроена. В следващите й 7 години в Индия, тя не остава без работа. Британската власт й позволява да пътува и тя използва времето, за да установи методите си. Лично обучава над 1000 учители по метода Монтесори. През 1940 Мария отпразнува 70-ия си рожден ден. Британското правителство й дава най-ценния подарък. Телеграма от вицекраля на Индия, която гласи:

Дълго мислихме какво да Ви подарим за годишнината. Решихме, че най-големият подарък е да Ви върнем Вашия син.

Войната свършва и завръщането в Амстердам става реалност, но скитницата Мария се колебае. Тя пише на приятелка:

„Здрава съм, но енергията и вярата ми отслабват. Може би защото всичко е наред и нямам тревоги. Липсва ми стимул за борба.“

 

През 1946 г. Мария и Марио се завръщат в Европа, опустошена от войната. Тя е убедена повече отвсякога, че бъдещият мир на света зависи от образованието на децата.

 

Прекарах живота в търсене на истината. Изучавайки децата, наблюдавах човешката природа на изток и запад, и макар да работя по това 40 години, детството все още ми вдъхва неизтощима надежда. Децата ме научиха, че човечеството е едно цяло.

 

Но в нейно отсъствие много от труда й е забравен. На 75 години тя се отдава на каузата да възстанови училищата в Европа. Отново обикаля континента и изнася лекции, а училищата „Монтесори“ отново процъфтяват. Днес има над 8000 официални училища „Монтесори“ и 14 000 училища на 6 континента, които практикуват методите й. Безброй учители, обучени по метода й, работят в училища и градини. Мария Монтесори вдъхнови революция, която промени обучението на децата, дори преди да се подготвят учители по метода Монтесори. Мнозина нямат представа, че във всяко начално училище виждаме теориите на Монтесори на практика. Нейният метод фокусира върху детето като активен изследовател. Някои от най-успелите творци на света са учили по нейния метод. От създателя на „Уикипедия“ Джими Уелс до Джордж Клуни, от Джеф Безос, основател на „Амазон дот ком“ до писателя Габриел Гарсия Маркес. Не е изненадващо, че толкова творци са обучавани по метода Монтесори, защото всъщност това е идеята му. Лари Пейдж и Серджи Бин, основателите на „Гугъл“ също са учили по Монтесори и тяхното мото е, в духа на Мария Монтесори:

 

Работата е предизвикателство, а предизвикателството – забава.

 

В последните години на живота й домът на Мария в Амстердам става център на движението за образование по Монтесори. Постиженията й са признати по цял свят. Много световни лидери я виждат като интелектуален великан, който тепърва ще бъде оценен. Мария получава ордена на Почетния Легион във Франция, орден „Орански-Насау“ в Холандия, три пъти е номинирана за Нобелова награда за мир. Тя продължава кампанията си за световен мир и през 1949 г. се обръща към представителите на ООН с думите:

 

Когато децата свикнат от ранно детство да приемат околните като помощ за изследването на света, те няма да се изкушат да проявят враждебност или агресия към хора с различна религия или раса.

 

Мария Монтесори издъхва на 81 г. през 1952 г. в Холандия, където е погребана. Името Монтесори и до днес е известно по цял свят, но тази слава би означавала малко за нея. Важното за Мария е нейната работа. Или както казва тя самата:

Не гледайте мен. Гледайте пътя, който ви соча.

Страхът е мощен двигател. Инстинктът за самосъхранение е дълбоко вкоренен у всеки от нас и принципно е полезен инструмент, който ни предпазва и съхранява. Но тук не става дума за здравословния, нормален страх от смъртта, който ни спира да шофираме с 200 км в час, да пием ракия менте, да ядем развалени яйца или да скочим от шестия етаж. Не, говоря за постоянното състояние на страхова невроза, в което съществуваме и което е станало част от ежедневието до такава степен, че вече сме свикнали с него. Страхуваме се от катастрофи, глобално затопляне, тероризъм, ебола, бежанци, финансова криза, ваксини, рак, излизането на

Великобритания от ЕС, летни вируси, педофили, масови убийци, здравна система, безработица, конспирации, ГМО храни и алцхаймер. В някои по-крайни случаи се страхуваме от извънземни, следи от самолети, призраци, рептили, хипноза и магии. Страхуваме се, че светът върви на зле, Европа се разпада, а България потъва. Страхуваме се, че има Бог или се страхуваме, че няма Бог. Във всеки един момент има от какво да се страхуваме, а ако успеем за малко да успокоим постоянната тревожност, която ни изяжда отвътре, медиите имат грижата да ни напомнят, че светът е едно много опасно място. Ето няколко заглавия от новините днес:

Цяла Европа ще плаща грешката на Камерън
Британските компании изгубиха 61 млрд долара от брекзит
Хулиган нападна момиче пред дома му
Бежанци дупчат границата с резачки
САЩ одобриха генетични експерименти с хора
Момиче скочи от 14-е етаж на блок, почина на място

Ясно е, че няма как да променим новините. Но можем да избягваме информационните агенции, които започват всяка новина с „Шок!!!“ „Ужас!!!“, „Драма!!!“. Факт е, че на едно дълбоко подсъзнателно ниво хората обичат да бъдат шокирани. Само си спомнете страшните приказки, които с такова удоволствие си разказвахме в детството. Но тук не става дума и за този страх, който ни вдига адреналина.

Става дума за страха, с който ни манипулират. Него трябва да се научим да разпознаваме и преодоляваме. Вижте този цитат:

„Хората не искат война… За лидерите, които определят политиката, винаги е лесно да ги тласнат натам… всичко, което е нужно, е да им кажат, че са нападнати и да обвинят миролюбците в липса на патриотизъм и излагане на страната на опасност. Това работи във всяка държава.“

Гьоринг го е казал, но се сещам поне за двама-трима съвременни български политици, които действат на същия принцип. Умишлено провокираният страх води към омраза и гняв и ни превръща в сляпа тълпа, която лесно може да бъде тласната в желаната посока. Много ни е лесно да коментираме отстрани брекзит, сякаш ние бихме постъпили много по-мъдро и далновидно. Според „Телеграф“ гласувалите за излизане от ЕС са предимно възрастни хора, от селски региони и без образование. Уплашени за бъдещето на държавата, „окупирана от имигранти и източвана от Европейския съюз“. Един приятел изкоментира остро под поста ми за Брекзит във фейсбук:

„Истината е, че масата хора във всяка една държава са тъпи и не трябва да им се позволява да взимат важни решения.“

Сигурно има право, но демокрацията не работи така. А аз вярвам в демокрацията. Не мога да променя медиите, но мога да науча децата си да не се поддават на манипулации, а да разсъждават. Не мога да променя политиците, но мога да науча децата си да се страхуват най-вече от омразата, гнева и невежеството. Не мога да променя масата хора, но мога да науча децата си да не се водят от тълпата и да не разпространяват клевети, непроверени слухове и изпълнени с ненавист послания. Приемам това като свой дълг и мисия, не по-маловажна от това да им осигуря прехраната и да се грижа за здравето и образованието им. Защото не мога да контролирам събитията по света, но мога да контролирам отношението си към тях. А моето отношение ще възпита децата ми да взимат правилните решения, които някой ден може би ще променят света.

И всъщност, не мисля, че светът категорично върви на зле. Светът сега е много по-добър отколкото е бил преди 2000 години, когато човешкият живот е струвал колкото едно магаре. По-добър е отколкото преди 200 години, когато епидемия от холера е убила над 40 млн души. И със сигурност е по-добър отколкото преди 100 години, когато човечеството е агонизирало в кошмара на Първата световна. След още сто светът може да бъде по-лош или по-добър. Но едно е сигурно, той ще бъде такъв, какъвто ние го посеем сега.

Искам да напиша за Бъки.
Смея да го направя, защото той няма как да го прочете и да ми отмъсти като ми накъса цигарите и ги напъха отново в кутията, или като ми залепи бележка на гърба „Циците ми са отпред”.


Бъки си отиде. Затова съм смела.
Наистина не знам от къде да я захвана. Не ми харесва глаголите да са в минало време.
Ще карам на зиг-заг – така е добре, така му отива.
Видях го за последен път преди около шест години. А преди това не бяхме се виждали от 1995 –та, май месец, когато ме изключиха от „Старопрестолната гимназия” във Велико Търново.
Бях в трети курс, с отличен успех и с „поведение, уронващо авторитета на учебното заведение”
Тръгнах си, изпратена от целия ми курс и няколко по-смели учители. Само Бъки не дойде.
Седеше си на чина, чорлав и риж. Видях го през прозореца.

Минаха около петнайсет години, без да знам нищо за него, но след това се открихме по интернет. Знаех, че живее в Италия, че работи здраво … и толкоз.  Когато ми се обади да се видим бях в осмия месец от бременността си.  Имахме среща във кафенето на „ Славянска беседа”.  Докато го чаках, репетирах на ум как да го поздравя. „Здравей, Бояне! Радвам се да те видя, приятелю!” или „ Ей, ти ли си моят любим съученик, а?” Трябваше да е сдържано, да има стил.
Пет минути след това пищях колкото ми глас държи „ Бъкииии !” и се носех в тръс към него, с корем до зъби и пред облещените клиенти на кафенето.

Бъки, не знам как, успя да се задържи на краката си когато увиснах на него с цялата си тежест, и тогава чух онова гъргорене, което той нарича смях.
Освен смеха, Бъки има още един отличителен белег – косата. Представете си една огромна, ама наистина огромна червена топка от косми, нафитилчени и стърчащи на всички посоки, след това сложете един огромен нос, квадратна челюст и криви зъби. Цялата тая прелест я прикрепете върху чифт остри рамене, леко отпуснати напред и ще получите Бъката.

Когато аз го видях за първи път имаше и пъпки. Те се простираха върху цялото му лице, гърба и гърдите. Бях на петнайсет, беше първият ми учебен ден в Старопрестолната гимназия и това , което заварих в класната стая леко ме остави без дъх. Идвах от селско училище и не бях подготвена за модната феерия около мен. Съученичките ми изглеждаха с по десет години по-големи и всичките бяха с червило. Имаха и дънки. Аз бях с черен панталон и бяла риза, а мокасините си бях намазала с краве масло, за да им придам блясък.
Забелязах една рижа глава на последния чин и се запътих натам. Попитах собственика на главата дали мога да седна до него, но в отговор последва изръмжаване. Попитах го втори път, този път рижата глава се обърна към мен и ме изръмжа отново. С нос.
Реших, че това е моят човек и се настаних на стола до него. Така се запознах с Бъки.

Той ме ръмжа цял месец, но седяхме на един чин три години.
Бях си съдрала задника от четене за да вляза в това училище. А Бъки просто бе спечелил Националната Олимпиада по математика. Докато учехме заедно, спечели още една. И една по биология, ако не се лъжа.


След като мина периода на ръмженето, с Бъки станахме като скачени съдове. Той стърчеше две глави над мен, и аз до ден днешен се обвинявам за прегърбената му стойка – смятам, че я получи, докато навеждаше главата си към мен, за да ме чуе какво говоря.


Странен и тих, Бъки беше най-чувствителното момче, което съм срещала. Чувствителността си прикриваше зад тъпа пубертетска враждебност.
Бъки не допусна никого до себе си през трите години, докато учехме заедно. Аз бях единственото момиче, което е влизало в стаята му и което е виждало проекта на неговия „механичен ковчег”.

Беше блестящ математик, казвал ми е, че просто обича числата. Но бъкел не разбираше от литература. Той не се научи да различава Елин Пелин от Йовков и ме гледаше като изкопаемо, когато му обяснявах „ какво е искал да каже поетът”. Не разбираше метафората. „Антигона” беше лигла, а Онегин го вадеше от равновесие. Съмняваше се в слепотата на Омир. Харесваше Диоген не заради мъдростта му, а заради това, че отишъл да живее в каца.

За кратко време, Бъки се превърна в моя жив дневник. Имаше уникална памет – в края на трети курс помнеше какво съм му казала в час по биология, втория срок на първата година.
Говорехме си за всичко, нямахме тема-табу.
Спомням си, когато един ден Бъки констатира:
– Криеш си циците.
Пламнах от срам. Да. Аз – пламтях.

До осми клас бях плоска като дъска, но в девети, гърдите ми започнаха да растат и сякаш нямаха намерение да спират. Срамувах се. Намерих в къщи един ластичен колан на майка ми, с който е прикривала бременността си от баба /друга история/, заших му на ръка две презрамки и с това чудо сплесквах растящите си гърди. От горе върху ластичния колан слагах широка риза, уж за ексцентричност и така изкарах почти половин година.
Бъки ме беше разкрил.
Продължи да говори за моя срам, докато не го замъкнах на спортното игрище и зад съблекалните му показах как съм се накиприла под ризата.

Бъки побесня. Дръпна ми една лекция по биология за структурата и механизма на развиващите се вторични полови белези и не спря да ме плаши докато не се разревах.
След училище ме завлече у тях и отново ме помоли да покажа „корсета си” на майка му. Чувствах се като музеен експонат.
На другия ден, с майката на Бъки отидохме до магазина и тогава за първи път си купих сутиен.

Тук ще ви кажа, че Бъки имаше странно семейство.
Баща му беше някакво военно величие в местната школа, а майка му беше със сто образования, и с нито един ден работа извън апартамента.
В Търново живеех на „Гурко”, това е същата онази живописна уличка, която виждате по картичките, с къщите една върху друга. Но тези къщички , така красиви от далеч, всъщност са инкубатор на болести – от една страна заради старостта и влагата в самите тях, а от друга от Янтра, която тече под тях.
В една такава къщичка, моя милост се събуди една сутрин с температура, а до вечерта развих едностранна пневмония. Бъки дойде след училище да ме види, и пет минути след това звънеше от стаята на хазяйката ми на баща си, който дойде, и ме заведе до болницата.
Трябваше да лежа на топло десет дни. Останах у Бъки, и така се запознах със семейството му.
Баща му беше военен с душа на поет. Това за душата той сам си го казваше. Свиреше на туба и играеше комар. Когато се хранеше не проронваше дума. Умееше да гали с очи.
Майка му, леля Лидка, говореше френски език като роден и работеше от вкъщи, правеше преводи на художествена литература.
Преводите ги правеше когато беше трезва.

Десетте дни, които бях там, леля Лидка ме глезеше като принцеса. Готвеше ми неописуеми блюда, и всеки ден отваряше гардероба си, за да ми подари по нещо … льо птит пур моа.
Между отделните подаръци ме подпитваше за какво си говорим с Боянчо, има ли той други приятели, пуши ли Боянчо цигари, бяга ли Боянчо от час.
Нищо не успя да изкопчи.
Бъки се прибираше след училище и сядахме да учим заедно. Бяхме си изградили едно негласно споразумение – той пишеше и моите домашни по математика, а аз безропотно развивах темите му по литература.
Така изкарахме три години.
През тях Бъки не успя да ме научи на тайните на математиката, но успя да ми внуши уважение към безкрайността на тази наука. Научи ме да не бързам да търся решението, а да се наслаждавам на пътя към него. От него научих и някои биологични подробности за сутрешната ерекция при мъжете.
Аз научих Бъки да не пише слято.

В края на трети курс ме изключиха. Не успяха да помогнат нито молбите на класната ми, нито отличния ми успех. Издъних се.
Прибрах се и завърших образованието си в друга гимназия.
С Бъки се чухме няколко пъти по телефона, после той влезе в казармата и аз изгубих следите му.
До онзи ден, преди шест години, когато го видях в кафенето на „ Славянска”.
Не помня какво точно си говорихме тогава, дежурните реплики кой как е, деца, семейства. Бъки беше все така космат и рижав и аз специално го накарах да ме изръмжи.
Обещахме си да не чакаме да минат пак двайсет години, за да се видим отново.

 

… Бъки е починал миналата седмица. Хероин.

Не съм забелязала. Вторачена в собствената си бременна важност, тогава, когато се видяхме, не съм забелязала симптомите на пристрастеност. А е вземал и тогава.
Обучавана съм да разпознавам белезите на зависимостта, изчела съм тонове книги за тях – и ето, не съм видяла.
И сега ви написах за Бъки, не заради това, че съм проявила невежество към приятел и да ми речете, де бре Ренка, не си виновна ти, то той си го е избрал.
Не съм виновна аз, и вие не сте. Не съм сигурна и че Бъки го е избрал.

Мисля си, че по-скоро Хероинът е избрал Бъки.
Написах ви за Бъки, не заради това, да ми олекне и да се наспя – няма да ми се случи, поне не и тази вечер.
Написах ви за него, защото искам да знаете, че Бъки, преди да стане номер 125465465 от списъка с жертвите на хероиновата зависимост е спечелил една републиканска и една международна олимпиада по математика. И една по биология, ако не се лъжа. Той беше най-чувствителното момче, което съм срещала, и не разбираше какво е метафора. Бъки харесваше точните неща и искаше да изобрети механичен ковчег.

Написах за Бъки, за да ви кажа, че понякога, и най-силните хора се счупват, не могат да направят избор, не го виждат, нямат сили да го направят. И правят най-лесното - бягат. Бягат в това, което се оказва най- близко. Понякога това е хероинът. И след няколко месеца, тези хора вече се наричат наркомани. С етикет. Понякога и с номер в списъка.
Случило им се е да се счупят, били са сами, не са видели избор.
И са избягали.
Но, мамка му, все някой ги е пуснал да го сторят!
Някой е пропуснал счупването.

Автор: Рени Маринова

Автор: Янка Петкова

С майката на Ния някога играехме на „майки“ с куклите си. Родителските ни грижи по онова време се въртяха около тревогите – къде да намерим голяма кутия от обувки за къща на „детето“ и кои нови чорапи да срежем, за да му направим дрешки. Нищо в онова безгрижно време не подсказваше, че една от нас ще стане много специална майка, защото ще роди Ния – дете, изпратено на този свят, за да изпита границите й.

Ния„прекрасницата на мама“

За първи път я видях в една софийска поликлиника. Чаках за контролен преглед с четиригодишната си дъщеря, а пред съседния кабинет, другата „майка“ от детските ми игри – Живка - беше изпратена за консултация на своето бебе, с диагноза хидроцефалия. Предстояла операция, но лекарите се съмнявали за вирусна инфекция. Нямахме време за повече разговори, не попитах как е възможно в болница, в която се правят животоспасяващи операции на бебета, да се случи нещо подобно. Както разбрах впоследствие, това съвсем не е най-шокиращото от всичко преживяно от Живка и детето й досега. За Ния разбрах повече преди година, когато се намерихме с майка й в социалната мрежа. Всеки ден виждах снимките на момиченцето и публикациите в една група на родители, чиито деца са „различни“. Наричат ги помежду си специални, но като опознаеш хората, и четеш споделеното от тях, разбираш, че специални са и родителите. Това са приятелите на някогашната ми съседка и нейната история е само страница от многото подобни в групата. Помолих да ми я разкаже и тя го направи без уговорки, отдели ми няколко часа точно преди Нова година. Докато говорехме, Ния, която трябваше да спи обедния си сън, се събуди, майка й й даде от любимия салам, после получи десерт в специалната си чинийка, след това отвори гардероба, извади куклата, която много обича да съблича и разглобява. Живка говореше с двете ни едновременно, сервираше, успокояваше, монтираше краката и ръцете на играчката отново и хвалеше момиченцето, което беше подредило възглавниците на леглото си безупречно. Аз я слушах, понякога си забравях въпросите, явно съм въздишала тежко, защото накрая не се сдържа и ми каза: „Абе, стига си въздишала, я се усмихни!“ Споменах ви, че е специална.

Историята

Живка е на 39, когато забременява с второто си дете. Бременността й е спокойна, нищо не предвещава преждевременно раждане. Само че, три месеца преди термина, околоплодните й води изтичат. Приемат я спешно в болницата и я поставят на древния монитор в отделението, за да чуят тоновете на бебето. Не успяват да разберат кой знае какво за състоянието му, но й казват, че човечето „мърда“ и ще изчакат. Тя опитва да обясни, че не се чувства добре, но я смъмрят да не се глези. Часове по-късно вече става ясно, че жената не капризничи, а наистина е зле. Поставят я на новия монитор – явно предназначен за специални случаи, колкото да разберат, че е крайно време да извадят бебето. Операцията преминава тежко, упойката не може да „хване“, но въпреки всички усложнения се ражда Ния – малък живот с тегло 1 килограм и 30 грама. Майка й чува, че проплаква, но не успява да я гушне, защото детето трябва спешно да бъде подготвено за пътуване до Варна. Там се намира единствената по онова време педиатрична болница в Североизточна България, в която могат да осигурят адекватни грижи за бебето. Ния пропътува разстоянието до Варна в ръцете на педиатър, тъй като болницата не разполага с кувьоз за транспортиране. Такъв кувьоз няма и сега. Живка не успява да види дъщеря си още няколко седмици. Бързо се съвзема след тежката операция и девет дена кърми едно изоставено ромче, хем да не гладува детето, хем да има кърма за дъщеричката й после. И днес тя може да ви каже съвсем точно, в кой ден от седмицата, и в кой час, родителите на деца от интензивното неонатологично отделение можели да видят бебетата си – четвъртък, от 12 до 13 часа. Успява да се възползва от тази възможност едва на 20-ия ден. За първи път й дават да накърми бебето си след два месеца и 15 дни – малък подвиг – защото дотогава стриктно изцежда кърма на всеки три часа, за да е готова за петте минути, в които ще може да захрани Ния. Времето на родителите минава в очакване – между деня, в който могат да звъннат, за да получат информация по телефона и пътуванията за петминутните свиждания. Как наддава Ния, какви са резултатите от кръвните й изследвания и всякаква друга информация, Живка научава единствено по телефона. Пак по телефона й съобщават лошата новина – че имат съмнение за хидроцефалия и че трябва да се направи консултация с невролог. Майката записва диагнозата на едно листче и започва да събира информация за ужасяващите последствия от това увреждане. На 45-ия ден съмненията са потвърдени. Преместват Ния в друга варненска болница. И пак започва чакането. Живка се свързва с познати лекари, които я съветват да направи консултация със специалисти в София. От болницата отказват да я пуснат с детето, което вече е заразено с вътреболнична инфекция. За майката престоят там е непоносим, защото пред очите й умират бебета. Един ден грабва дъщеря си и се връща у дома. Прави дарение на тамошната болница, осигуряват й линейка и пристига в София, за да бъде поставена животоспасяващата клапа в главата на детето. Казват й, че докато инфекцията не се излекува, операцията не може да се състои. Двайсет дни престоява с бебето си в болницата, докато разбере на кого трябва да зададе въпроса: „Колко?“. Защо не го прави по-рано? Все си мисля, че е имала по-сериозни грижи. Човешко е, когато си поставен в екстремна ситуация с болното си дете, да ти бъдат спестени бизнес уговорките и подаването на оферти. Не е моментът да бъдем делови, това е шансът ни да бъдем състрадателни, а понеже става дума за хуманни лекари – да бъдем хора. Въпреки обстоятелствата майката и таткото се мобилизират, те всъщност не са се и отпускали. Отказват да купят клапа от фирмата, към която ги насочват в болницата, и намират „американска“, за която нашите лекари се оказват малко неподготвени. Клапата струва 2,500 лева, а парите за лекаря, извършил „безплатната“ операция са 1,500. Всъщност взаимоотношенията им с този специалист еволюират с годините – в началото е много неприветлив, консултациите са истинска мъка, после сменя болницата и става друг човек. И до днес той наблюдава Ния, но както казва майка й, сега е много отзивчив и внимателен. Какво довежда до коренната промяна у този човек тя не знае, макар да е много вероятно в новата болница просто да оценяват адекватно способностите му.

След първата си операция Ния претъпява още три. Налагат се и две коремни. Майка й вече познава симптомите – когато започне да повръща и е трайно неспокойна, значи налягането в главата се увеличава и това е тревожният признак, че нещо с клапата не е съвсем наред. След време се отключва епилепсията, детето е и с церебрална парализа. До третата операция се развива сравнително добре – прохожда на година и половина, проговаря, майка й казва, че била жилаво бебе, въпреки всички манипулации, които трябвало да понесе. След четвъртата операция загубва говора си, вероятно защото клапата се поставя много близо до центъра на говора и го засяга.

Сега Ния е на десет години и половина. Казва „ма“, „баба“, „дай“. Разпознава 5 цвята, изпълнява прости команди – „донеси“, „вземи“, „ела тук“…прецизно оправя леглото си, дразнят я гънките по възглавниците. Все още е с памперс, въпреки опитите на майка й да го свалят. Обича да играе със строителя си, има една гумена играчка, която почти непрекъснато е в ръцете й, обича народната музика, дори танцува, както си знае. Всяко малко нейно постижение е резултат от продължителна работа по рехабилитацията й. Майка й казва, че не я гледа като болно дете, но създаването и на най-елементарния навик коства нечовешки усилия, които една нова криза може да унищожи за секунди и да се наложи всичко да започне отначало.

„Такъв ми бил късметът!“ – така Живка обяснява житейските обстоятелства по раждането на Ния. Когато ги съветват да оставят детето в специализирано заведение, таткото казва: „Аз дете за държавата нямам!“ Мобилизират се, подкрепят се – един от редките случаи, в които бащата не бяга подплашен от трудностите, зарязвайки семейството си.

Живка е от онези, които си „търсят правата“. Сигурно за някои чиновници е сериозен дразнител. Тя ходи от институция на институция и настоява – да има психолог и рехабилитатор за детето й; да не се глобява личната лекарка на Ния, защото е дала неправомерно направление; да се смени ресурсният учител, защото след заниманията с него по ръцете на детето се появяват подозрителни синини; да поговори с учителката й от трети клас в нормалната паралелка, в която Ния е записана да учи; да се опита да разсее притесненията и страха на педагозите, че детето й не е опасно за околните. Знае, че и това не е достатъчно. Ния не общува с връстници, „скрива се“ в ресурсния център и няма контакт с други деца. Ходенето за нея е проблем и макар центърът да е близо, се уморява и става раздразнителна. Има нужда от работа със специалист вкъщи, но е трудно да му се осигури заплащане – преди години едно посещение струвало 25 лева на час. Живка не знае какви са цените сега, възползва се само от безплатната рехабилитация в ресурсния център. Но пък самата тя е много квалифицирана. Когато за пръв път влиза в програма за лични асистенти, я обучават как да гледа детето си. Ходи на курс с бебето, защото няма на кого да го остави. После се оказва, че за да взема „колосалната“ сума от 180 лева, трябва да е асистент на две „лица с увреждания“, за по 4 часа. Толкова време е сметнала институцията, че трябва да се отделя на ден за подобни грижи. Става асистент на майка си и дъщеря си едновременно. Бяга от едната къща в другата, защото социалните обичат да правят проверки. И това не е най-абсурдното. Налага се да си „извади“ свидетелство за съдимост и медицинско, че е в морална и физическа възможност да се грижи за детето си. Дали ако не беше здрава нямаше да се грижи? Какво декларира свидетелството за съдимост – че не си прегрешил? Че кой престъпник ще тръгне да става асистент за 180 лева?

За времето от 2010 година, когато Живка влиза за първи път в програми досега, най-високото възнаграждение, което успява да достигне е 450 лева. Толкова е унизително, че дори няма нужда от коментар. Затова не се включва в последната програма, казва че дори това не е гаранция, че ще получиш парите си, защото понякога ги бавят с месеци – общината е бенефициент, превежданите суми по програмите запълват други дупки и плаща, когато има пари. Когато може, Живка ходи по протести. Тя е от „кухите лейки“, както се беше изразил един много нещастен бивш служител от социалното министерство. Участва в два протеста с пари, събрани от приятели и други родители на специални деца, които не могат да си позволят да пътуват. На миналогодишния 1 юни успяват да затворят една от улиците в града с детски играчки. Събитието е запомнено само с наглия шофьор, който едва не премазва протестиращите. Все пак от 1 януари има увеличение на месечната помощ за отглеждане на дете с трайни увреждания. Нийка ще получава максималната предвидена сума от 930 лева. Е, спират интеграционните добавки, едни 40 лева, за да не им станат много парите. Живка признава, че промените са причина за конфликти между родителите. Разказва за майка, която отглежда 32-годишния си напълно безпомощен син, с месечната му инвалидна пенсия – малко над 100 лева. Изобщо деленето по възраст според нея не е справедливо, защото децата с трайни увреждания не порастват – дори навършили 18 години. Те са безпомощни завинаги. Най-големият й страх е да не й се случи нещо, защото тогава няма да има кой да се грижи за детето й. Разказва, че в редките случаи, когато излиза от вкъщи (по-далеч от кварталния магазин) и срещне познати, я питат да не би да е емигрирала, защото не са я виждали отдавна. Не, не е емигрирала, просто има дете с увреждане. Когато трябва да преживее ново изпитание си повтаря – „и това ще мине, и това ще мине“. Това е мантрата й в последните години. Казва, че вече е в мир със себе си. Споделих ви тази история, защото е едно от малкото истински позитивни неща, които съм чувала напоследък. Вероятно животът трябва да се живее така, както го прави Живка – непримиримо. А Ния е по своему щастливо дете, защото познава думата „обичам те“. Може да не е в състояние да я произнесе, но я разбира. Майка й често й я казва.

Чета в кучешкия ми форум, че в парка „Заимов“ пак някой е хвърлил отрова. Браво на тези смелчаци! Герои!

Спасители на човечеството!

Отровете бездомните кучета! И домашните отровете! И като сте почнали, отровете и децата, бездруго само вдигат шум. Дайте и пенсионерите да отровим, те са напълно ненужни на обществото, само ги хрантути държавата. Да вземем да отровим и циганите, и бежанците, и политиците! Изобщо всеки, който ни пречи или ни дразни, хайде да го отровим! Както Козата Ани каза веднъж: За всеки проблем се намира решение, стига да имаш достатъчно голям чувал.

Знаете ли, скъпи отровители, че смъртта от отрова е бавна и мъчителна, може да продължи часове, дори дни наред? Знаете ли, че човек обиква домашното си животинче като член от семейството? Знаете ли, че малките деца взимат всякакви боклуци от земята и ги пъхат в устата си, преди някой да успее да ги спре? Аз съм вадила охлюви, фасове, хартийки и треви от устата на моите неведнъж! Слава богу, не съм вадила отрова! Добре че не сте ми съседи!

Знаете ли също така, че изобщо не решавате проблема? Избивате двайсет кучета и освобождавате територия, на която ще се заселят и размножат трийсет нови? Единственият начин да се намали популацията от бездомни кучета е да се кастрират и върнат на мястото, откъдето са взети. Кастрираните кучета първо не са агресивни, второ, пазят територията от нови заселници. А тъй като не се размножават, след десетина години измират от естествена смърт и проблемът е решен!

Да ги отровите не само е тъпо решение! То ИЗОБЩО не е решение. Да ви кажа ли какво е? Престъпление!


Чл. 325б. (1) Който противозаконно умишлено умъртви

животно, се наказва с лишаване от свобода до една година и с

глоба от хиляда до три хиляди лева.

 

Ако сте свидетели или потърпевши, можете да подадете следния сигнал до прокуратурата:

 

ДО:
Районна прокуратура
Гр. …………………………

КОПИЯ ДО:
Началника на … РПУ
Гр. …………………………

ЖАЛБА

От ……………………………………………………………………………………, ЕГН: ……………………………….
/трите имена на лицето/

Постоянен адрес: гр./с ………………………….., обл. …………………………, община……………………………….
жк/ул.No …………………………………………, бл. ….., вх. ….., ет. …., ап. ….
тел. ………………………………, GSM: ……………………….., e-mail: ……………………………

Уважаеми г-н/г-жо Прокурор, г-н/г-жо Началник

На ……………….., 201… г., в ……. ч., в гр./с. ………………………, жк/ул. No …………………………..
се случи следното:

………………………………………………………………………………………………………………………………………………..
/изложение на фактическата част/
Осъществяване на престъпление по следните текстове от действащия Наказателен кодекс на Република България:

/маркирайте съгласно Приложение No 1, т. 3 и Приложение No 3/

□ Чл. 325б, ал. …, т. …
□ Чл. 144, ал. 1

На основание чл. 145, ал. 1, т. 3 от Закона за съдебната власт и чл. 58 от Закона за МВР във връзка с чл. 6, т. 2 от същия закон, настоявам да разпоредите извършването на проверка по случая.

Очаквам отговор в законоустановения срок.

Прилагам:

1. Копие от ветеринарномедицинска епикриза
2. Снимков/видео материал
3. Други: ……………………………………….

Всички разбрахте за Рокси, застреляна от неизвестен извършител (бях написала „изрод“, но квалификациите не помагат в подобни случаи). Колко е грозна, престъпна и възмутителна подобна постъпка няма да коментирам, това вече е обсъдена тема. Самоедите са изключително красива северна порода, „братовчеди“ на нашите хъскита, и много ги харесваме. Чара и Алекса имат един приятел самоед, осиновен от приют и обожават да си играят с него. Но и за това не става дума. Провокирана съм най-вече от коментарите, които изчетох по повод убийството на Рокси.
Коментари от този род (копирани директно, без корекция на правописните грешки):

„А какво е правило кучето на плажа? На вас приятно ли ви е да лежите в пясък , в който куче е пикало и срало. Ами приятно ли ви е вашите деца да си играят с този пясък? Докато кучетата са на почит пред децата така ще става- жалко за кучето то не е виновно. Пострадалия трябваше да е стопанина му, че не го е вързал, че не е било с наморник. Кучкари дръжте си помиярите вързани – така ще намалите подобни инциденти и няма да занимавате обществото с подобни простотии!!!!“

„Честно казано вашите деца са 3 пъти по- мръсни и дразнещи от кучетата. Аз досега не съм видяла куче да си изхвърли опаковката от сладолед където му падне и да се тръшка 3 часа защото не са му купили нещо си. Но то е разбираемо с такива нарцистични и самовглъбени родители. Мислите само за собствените си права, чувства и нужди, и всички сме длъжни да се съобразяваме с вас иначе агресирате за секунди, като обзи дето май е собственик на магистралата.
За неразбралите, плажа не е ваш а на всички. Както аз търпя сополанковците ви и разправиите ви така и вие ще търпите кучетата на хората. А това че не осъзнавате защо случката е опасна и дълбоко осъдителна само показва емоционално нестабилни и неспособни хора има тук.
Кучетата ми са винаги на повод, без намордник (защото при техните размери не е необходим) и винаги се разхождаме далече от хора в странни часове. И всичкото това е за да защитя животните си от такива малки душици като вас и отрочетата ви.“

И тъй като имам и деца, и кучета, по много, ми се иска да напомня на всички крайни коментатори от двата лагера, изпълнени с толкова омраза и неприязън, че децата и кучетата всъщност изобщо не са врагове. Напротив, ако позволите на децата си, те ще обичат и кучетата, и котките, и гълъбите, и всички животни наоколо и няма да се страхуват от тях. Ще обичат и хората, пак ако им позволите. А ако се грижете добре за кучетата си, ако ги обучите правилно, ако не ги изхвърлите на улицата без дом и храна, те няма да се озлобят срещу хората и съответно да хапят децата им. Ако събирате изпражненията и отпадъците им (независимо дали става дума за деца или кучета), ще живеете в много по-приятна среда. И ако се опитате да сте малко по-учтиви с тези, които мислят различно от вас, ще откриете, че светът е много по-поносим, да не кажа хубав.

И накрая все пак да напомня. В случая с Рокси няма никакво значение дали кучето е акало на плажа или се е разхождало с господарката си. Става дума за стрелба с огнестрелно оръжие на обществено място по живо същество. Някои стрелят по кучета, защото ги дразнят. Други – по деца. Убиецът на Рокси е извършител на престъпление и много се надявам да бъде намерен, осъден и наказан. Защото законите важат в еднаква сила за всички – и за любителите на кучета, и за любителите на деца, и дори за тези, които никого не обичат.

Повече за случая можете да прочетете тук

Хъскитата избягаха. И двете. Малкият ми син им отвори вратата „да се поразходят“ и те духнаха. Подскочиха три-четири пъти из незаградения, заснежен двор и поеха нагоре по реката, като само веднъж мернахме белите им опашки да подскачат наперено в далечината между дърветата. И това беше. Ни се чуха повече, ни се видяха.

Може би трябва да почна малко по-отдалече. Семейството в разширен състав, който включва сватове и три приятелски фамилии, с прилежащите баби и дядо, се изнесе на тридневна коледна почивка на Априлци. Априлци е чудно местенце, ако не сте ходили все още, непременно да го посетите. Къщичката е в самия край на селото, така че да е винаги удобно за разходка в гората или по черния път, който се вие успоредно на рекичката. Напролет е пищно зелено, лятото е прохладно, а зимата е мека, снежна и обикновено безветрена дори и в най-студените дни. Вълшебно кътче. А близката кръчма е… Единственото място на света, където си разпускам все едно съм у дома, само че не готвя и не сервирам аз. Не е малко.

За тези от вас, които не са имали близък контакт с хъски, се налага да поясня, че то не е куче като другите кучета – покорно и изпълнително. Един стар хъскар ми беше казал, че генетично 95 процента е вълк. Било най-близо до вълка от всички кучешки породи. И дивото наистина го зове. Колкото и да те обича, колкото и да е свикнало с теб, замирише ли му на свобода, дим да го няма. А мястото му е чуждо и ново, не е сигурно, че ще намери обратния път в мрака и снега. Може да е северна порода, но куче, което зимува на парно и ражда с доктор… Изнежена работа. Да не говорим, че в онзи край има чакали, мечки и див живот колкото искаш.

Въпреки това в началото не се притеснихме чак толкова. Мъжът ми, снахата и най-големият син излязоха да пообиколят с няколко кучешки бисквитки, след като се накараха на Алекс, че е пуснал гадинките. Той ревна. Това бяха първите от многото сълзи, който се изплакаха онази нощ.

– Ще се върнат, няма къде да отидат. Нали малкият Цезар е с нея, няма да го отведе надалеч. – успокоих го аз и си налях малко домашно вино за успокоение.

Междувременно се стъмни. Тримата спасители се върнаха мрачни и измръзнали. Обикаляли с бисквитките и каишките в радиус от три километра и нито следа от кучетата. Атмосферата леко се напрегна. Набързо сформирахме втори отряд за „лов на хъскита“, който включи всички мъже и големи момчета от компанията, заедно с мен и снахичката Яна. На останалите поверихме малките деца и отново хванахме гората.

Аз съм градско момиче. Нямам никакъв опит в планини и горски преходи, освен това съм зиморничава. Но сърце не ми даде да остана на топло. Цезар, кутрето на Чара, е най-привързан към мен. Когато седна на компютъра, ето, дори в този миг, докато пиша, поляга до мен, дебеличък, пухкав и мекичък, и полага муцунка в скута ми, гледайки замислено екрана, все едно всеки миг ще зачете на глас. Много ми е мил на душата. И Чарето си обичам, но за нея толкова не се притесних. Тя е силна, здрава кучка, командорка и побойница. Бас ловя, че дори чакалите в гората ще разхвърля, без окото да й мигне. Виж за палето Цезар, който още няма четири месеца, тромавичък, палав и неразумен, за него ми се сви сърцето. Представих си разни апокалиптични картини, в които е пропаднал в заледената река, скимти и драска в безуспешни опити да се изкачи, а майка му вие безутешно на брега и подскача безпомощно. После се присетих, че Чара е разгонена и картинката се смени. Сега вече бяха заобиколени от глутница мърляви чакали, който обсаждат Чара и се бият за благоволението й, тя им ръмжи и все пак върти опашка закачливо, а после хваща горите с някой проскубан мъжкар, а останалите озлобено се нахвърлят и впиват криви зъби в пухкавото, чистичко, по бебешки дундесто телце на изумения Цезар, който пищи отчаяно и в последния си миг милостиво губи съзнание от болка и ужас, за да издъхне със спомена как галя гладката кадифена козинка на сребристото му челце, докато присвие очи от удоволствие и се обърне на земята по гръб, размахал четири къси крачета с несъразмерно големи лапички и навирил пълно бяло коремче. Ей това си представих и набързо нахлузих огромната дебела шуба, шала, плетените ръкавици и шапка и потеглих заедно с „ловната“ дружина.

Хора, казвам ви, зиме по тъмно в гората… Ами то направо си е страшно. Първо тръгнахме пеш, но видяхме, че далеч няма да стигнем и се върнахме за джиповете. С тях дръпнахме бързо по черните пътища, като на всеки няколкостотин метра спирахме, слизахме, обикаляхме и викахме.

– Чараааааа! Цезаааар! Чараааааа! Цезаааар!

Сигурна съм, че де що мечка имаше, събудихме я. Викахме до прегракване. Обикаляхме, докато пръстите на ръцете и краката ни измръзнаха. Спомних си за онзи планинар, който наскоро се беше изгубил. Не мога да си представя какво е преживял този човек, сам, на студа, дни наред. Само за двата часа, през които от време на време влизахме в колите да се постоплим, ние измръзнахме, останахме без глас, вледениха ни се крайниците и физиономиите. А от Чара и Цезар – никаква следа. За сметка на това открихме всякакви следи от други животни. Което добави не малко съспенс. Да не пропусна факта, че чувахме как в гората пукат съчки и виждахме как проблясват очички, също като във филмите за оцеляване сред природата. Някъде към 10 вечерта се отказахме и се върнахме. Тогава вече децата му удариха големия рев. Иван и мъжете от тайфата се постоплиха и направиха още една, последна обиколка, отново без никакъв успех. Настроението на компанията вече беше доста под нулата, в унисон с температурата навън.

Децата заспаха най-после разплакани, а ние двамата седнахме мълчаливо пред камината и се оклюмахме.

– Нали знаеш, че няма да се върнат? – по едно време се обади Иван.

– Ще се върнат.

– Най-много тя да се върне без него. Кучка с кучка. Той никога нямаше да се отдалечи толкова без нея.

– Ще се върнат, ще видиш.

Заспахме и двамата на дивана, с дрехите, до вратата към дворчето, от което избягаха проклетите гадинки. Иван прочете в някакъв сайт, че когато кучето ти избяга на чуждо и непознато място, е добре да оставиш своя дреха навън, за да се ориентира къде да се върне по миризмата и си метна пуловера на дървената веранда.

По едно време към пет през нощта и двамата подскочихме. Може би сме доловили скимтене или някакъв приглушен звук навън. Погледнахме през прозореца… Чара беше отпред, до пуловера.

– Ето я! – извика Иван, скочихме и двамата да отворим вратата. Тя се шмугна навътре с бясна скорост, тегли ни по един език и направо отиде на купичката с вода. Сърцето ми се сви. Сама е. Излязох навън и се развиках в мрака.

– Цезар! Цезар! – усетих как ми трепери гласът и гърлото ми се стяга.

– Цезарееее! ЦЕЗАР!

И тогава го видях, сиво петно върху белия сняг, се носи към мен с тромави подскоци и леко накуцване, скача върху ми, почти ме събаря на земята от радост, мокра космата топка любов, моето паленце, живо и здраво, само с набити и измръзнали лапички.

Иван събуди момчетата и настана голяма среднощна веселба. Намачкахме ги, поревахме си този път от радост и накрая всички заспахме на купчина върху дивана. Сутринта кучетата бяха толкова изтощени, че даже не поискаха да излязат на разходка.

А мама си е мама, ако ще и да е кучка. Прибра си малкото живо и здраво. Не знам какво са преживели в гората, но сигурно е било голямо приключение. За нас беше със сигурност. И го поляхме с обилно количество младо червено вино, както подобава.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Бели малини

Бели малини

10 Авг, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам