Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Благодарение на инициативата „Розова Коледа“ шанс да се прегледат ще получат 33 дами. Кампанията има за цел да насърчи ранната профилактика срещу болестта при жените на възраст между 25 и 40 години. Благотворителната акция стартира на 1 декември миналата година, когато в централното фоайе на „Надежда“ бе украсена елха с розови панделки, в знак на съпричастие с жените борещи се с коварната болест. До елхата бяха поставени две урни, в които всеки желаещ можеше да подкрепи каузата с дарение. До 1 февруари тази година, в резултат на кампанията, бяха събрани 1615 лева, с които 33 жени, от подалите онлайн заявка, ще могат да бъдат прегледани. Избраните ще бъдат уведомени и поканени за преглед в болница „Надежда“.
„Розовата Коледа“ е напомняне, че в 97% от случаите навреме откритият рак на гърдата е лечим.
 

То когато целият ти живот е шантав, нормално е празниците да са още по.

Добре е да уточня още в самото начало за тези, които не ме познават, че съм много далеч от романтиката. Обичам си мъжа, децата, приятелите, роднините, животинките, изобщо много народ обичам, но не съм от онзи сладък тип нежни души, които очакват романтични жестове и въздишат по любовни романи. Така че, Ванка, ако случайно четеш този текст, моля те, моля те, моля те, не ме води на Малдивите, ами дай да си направим ремонт вкъщи, че кучетата всичко изядоха. Но това между другото. Исках да кажа само, че не държа чак толкова на Свети Валентин да бъда заведена в ресторант с нова червена рокля, ами общо-взето гледам да го отбелязваме вкъщи, на спокойствие, и доколкото е възможно – с празнична атмосфера, хубаво вино и вкусна храна. Обикновено така и правим, понякога минава и някое приятелско семейство и добре си изкарваме.

Миналия Свети Валентин обаче се оказа по-особен. На предишния ден взех родителите ми в София, за да ги водя на невролог. Имахме съмнения, че нещо не е наред, след като се оказа, че забравят повече от нормалното и все по-трудно се справят сами. Всеки, който е преживял нещо подобно, ще ме разбере, а за останалите – дано не им се случва. Много, много е тежко да осъзнаеш, че родителите ти вече не са тези личности, които познаваш. Хората, които обичаш, които са те отгледали… Малко по малко се губят, разпадат се като стари пожълтели снимки. Може да стоят срещу теб, живи и здрави, но ти знаеш, че ги няма. Процесът е бавен. Месеци наред не приемаш, че е възможно, не ти се вярва. Казваш си, че недочуват и затова изпускат нишката на разговора. Че недовиждат и затова се губят на улицата или ги лъжат с парите. Осъзнаването идва като гръм от ясно небе и боли още повече, защото едно гласче в теб ти е подсказвало, че нещо не е наред, но ти си го изтласквал назад и заглушавал. Докато ти закрещи и вече не можеш да се скриеш.

Помня онзи февруарски ден някак на фрагменти, сюрреалистично. Приготвям вечеря, овчарски пай, защото Теди и Яна предупредиха, че ще минат. Отделно приготвям и постни сармички за майка ми и баща ми - вегетарианците. Поръчвам торта във формата на сърце. Подреждам масата и докато чакам народа да се прибере, с майка ми и баща ми излизаме да поразходим Чара и да глътнем малко въздух.

- Много е хубаво. – ми казва мама. Мама е хубава възрастна дама, винаги добре облечена, с червило, с колие, с прическа и маникюр. Сама се гласи и на стари години пак хваща окото. Баща ми все още я обожава. И той е бил хубавец, на младини страшно приличаше на Микеле Плачидо и Стефан Данаилов. Сега определено изглежда по-добре от тях, поне в моите очи. Чудесна възрастна двойка са двамата. Обичам да се разхождам с тях.

- Да, маме, чудесно е. Ако ви харесва, можете да останете.

- Е, много е хубаво, но ще стоим, само докато и вие сте тук.

Поглеждам я косо, нещо ме стяга в гърлото.

- Ами, ние тук живеем, мамо.

- Така ли? Не знаех. – ми отговаря майка ми, която е идвала в София стотици пъти за последните двайсет години. – Много се радвам за вас, добре сте се устроили. Ще поостанем още малко тогава, но после ще се прибираме в Пловдив. Децата ще се притесняват за нас.

„Кои деца, мамо? Аз съм ви единствената дъщеря, други деца нямате!“ ми идва да изкрещя, но гласът ми го няма никакъв. Прибираме се мълчаливо, правя им чай, храня кучето.

После сядам на верандата с една бира, запалвам цигара и плача дълго сама, в тишината и студа.

Докато идват Теди и Яна и съвсем неочаквано ми съобщават, че са се сгодили и ще има сватба. Още е тайна, защото не са казали на майката на Яна и да не взема да го изпляскам във фейсбук. Плача отново, този път от радост. После Ванката се връща с огромен букет рози, а аз вече съм се наплакала и нарадвала, и дори не ги отразявам, нямам сили за повече вълнения. Но той ме обича достатъчно, за да ме разбере.

След няколко дни вече имаме диагноза и лечение. Обяснявам на момчетата надълго и широко от какво са болни баба и дядо. Косьо е притеснен, че и аз ще се разболея от същото някой ден. Чете в интернет и ме разпитва. Виждам, че мисълта го измъчва, но не мога да му помогна особено, просто трябва да я приеме, а за това се иска време. Самата аз все още се боря.

Един ден той ми казва.

- Знаеш ли, аз го измислих. Дори да станеш като баба някой ден и да ме забравиш, не е толкова страшно, мамо… Важното е, че аз ще те помня.

Отново плача, този път повече и от предишните. Косьо се чуди с какво ме е обидил, а аз рева и го гушкам, и го притискам с всичката си сила.

Иначе не съм романтична, но да плачеш от обич не е романтика, то си е част от живота. Толкова от мен. Честит ви празник и да се обичате.

 

Мария Пеева

 

Всяко поколение си има филмова любовна двойка. В далечните времена на миналия век 12-годишните пионерки (тогава нямаше тийнейджърки) бяхме обсебени от „Всичко е любов“.
Покъртителна история с нещастен край, задължителен за всеки сериозен български филм по онова време, а и сега.


Гледахме и мечтаехме да срещнем поне един Радослав, избягал от ТВУ (трудово-възпитателно училище). Представяхме си как този крайно опасен за обществото тип приближава и казва нахакано: „Слушай ма, рожбо…“. Малко грубо, но все пак той е хулиган отраснал в поправителни училища. Даже бяхме готови с ответната реплика: „Аз съм дете инатче и се водя само с добро!“, също като героинята на Янина Кашева.
Бяхме „винаги готови“ за…Иван Иванов. Невъзможно беше да не се влюбиш в него – във високите скули, в сините очи и в устата за целуване. Гласът му - една друга история… и „чао“ да ти каже, не ти остава сухо място.
Никой не обръщаше внимание на „противообществената“ биография на героя му. Въпреки че ТВУ-тата си бяха страшно място; въпреки че в ония години наистина беше скандално да избягаш от училище; въпреки че момче като неговия герой и тогава не носеше особена радост на родителите на добрите момичета.


Скачахме по дискотеките и си представяхме как съответния Радо ни доближава изотзад и прокарва пръст по гърба ни. А ние се обръщаме и го целуваме, но го държим за ушите, за да не ни избяга. Точно като в знаменитата сцена от филма. Изрязвахме снимката на любимия актьор (от вестник „Народна младеж“) и си я носехме в бележника, за да е винаги с нас. Ходехме на кино до посиняване, а когато прожекциите приключиха, заживяхме с очакването след година-две да го излъчат по телевизията. Това ни крепеше. И, разбира се, следяхме жадно какво се случва със синеокия актьор, не пропускахме филм с участието му.


Междувременно се озъртахме за някое лошо момче избягало от ТВУ-то, което ние с голямата си любов да превърнем в порядъчен човек. Е, не стигнахме до там да дебнем пред Детската педагогическа стая, но не бяхме и много далеч от подобна идея. Лошите момчета винаги са били магнит.


Напоследък наблюдавам отблизо една тийнейджърка, която сигурно ще сметне „Всичко е любов“ за безнадеждна боза. Представям си недоумението й, ако й кажа, че това е любовният филм на моя пубертет. Не съм рискувала да й го пусна досега, за да не ми развали детския спомен.


Горе-долу на същата възраст тя се загледа в „Здрач“. Сюжетът от векове е един и същ. Пак невъзможна любов и пак лошо момче. Само че сега то е студенокръвно и има силно изразени кучешки зъби. Но е красиво по един особено мъртъв начин и притежава притегателна сила, от която момичето не може да се отскубне, а и не иска. Гледах как тийнейджърката събира списания „Браво“ със снимките на любимите герои. Напомни ми на едно друго момиче. Ядосвах се, че часове наред не отмества поглед от монитора, напълно безразлична към случващото се наоколо. Същата безпаметна фенка като майка си. Накрая се присъединих към безкрайните „прожекции“. Когато става дума за любовни илюзии момичетата не порастват. Гледахме двете, една бивша и една настояща тийнейджърка, през какви изпитания преминават Бела и Едуард. Много напрегнат сюжет. Вампири, върколаци и хора пречат на любовта им, но все пак тя побеждава. В един момент те се оженват, после Бела забременява, даже умира, но Едуард я ухапва неколкократно и тя оживява по-мъртва и красива от всякога. Вдъхновяваща любовна история! Да се влюбиш във вампир е почти толкова възможно, колкото и да се влюбиш в избягал от ТВУ навремето. Но как ненаситно се хранят с романтиката женските ни сърца!


А иначе реалните ни любови са обикновени момчета. Нищо особено. Нито са избягали затворници, нито хапят смъртоносно.
Но за разлика от филмовите ни любимци са истински и обичат нас.

 

Автор Янка Петкова

 

Петя е на 12. Не е много висока, не е много красива, не е много „феймъс“, не е много от нищо. Момичетата от класа й се разделят на отделни групи. Тя не е приета в нито една от тях. Подиграват се за дрехите, за косата, за отличните оценки. Подиграват се, че няма фейсбук, скайп и вайбър, че телефонът й е модел от преди две години. Подиграват й се, че съществува. Колкото повече мълчи Петя, толкова повече се сипят подигравките.

Все така тихо Петя си прави профил в социална мрежа. Качва снимки, избира любимите си филми и певци. Открива приятели от училище, от квартала, дори от детската градина. Става й все по-забавно и уютно. Чувства се защитена и предпазена от екрана срещу себе си. До деня, в който най-отявлените й хейтърки не откриват профила й. Пишат на стената й обиди и ругатни. Коментират злобно снимките й. Най-добрата й доскоро приятелка е написала: „Ще се радвам да умреш!“. Майката на въпросното момиче е прочела това, но не е реагирала. Нито родителите на останалите. Никой. Тишина. Петя крещи в тази тишина, но никой не я чува. Или не иска да чуе. Собствените й родители разбират последни, едва когато една сутрин Петя категорично отказва да отиде на училище. Момичето е в нервен и емоционален срив.

Всяко трето българско дете е било жертва на онлайн тормоз, според данни от изследване на Националния център за безопасен интернет, цитирани от „Монитор“. Изследователите категорично са установили пряка връзка между онлайн тормоза и агресията в училище. 7279 са случаите на агресия в училище, свързани с физическо посегателство и психически тормоз през миналата учебна година. Близо 1500 от тях са случаите на тормоз и кибертормоз.

По света ситуацията е още по-жестока: десетки са самоубийствата на тийнейджъри след кибер тормоз. Само за две години BuzzFeed докладва за девет случая, в които деца между 12 и 17 години се самоубиват, след като са получили обиди в платформата Ask.fm.

Психологът Иван Игов коментира шокиращите данни:

„Аз искам да цитирам едно друго проучване от миналата година, според което само 15% от случаите на агресия в училище стават публично достояние. Така че представете си за какво говорим. Между 25%-27% от децата са подложени на тормоз. Много е важно да отбележим и че този тормоз не е просто еднократен акт, а означава, че поне два пъти в седмицата конкретното дете е обект на някаква форма на насилие. Не става дума само за физическо насилие, може да е и социална изолация. Тогава детето няма приятели и остава само. Като включим към това и онлайн тормоза, статистиката е страшна. В практиката си всъщност почти не съм срещал дете, което да не сподели, че е било обект на подигравки, обиди, заплахи. В същото време не повече от 20% от родителите и около 15% от учителите знаят какво се случва с децата. Най-страшен за децата е тормозът. Едно дете може да промени живота си, без да може да го сподели с някого. Само ¼ от децата споделят с родителите си, че ги тормозят в училище.

Родителите не са научени на родителство. Те си мислят, че ако детето им е в къщи и не излиза навън, всичко е наред. Само че като е пред таблета и компютъра, могат да му се случат толкова страшни неща, колкото и по улиците. Предупреждаваме ги навън да не говорят с непознати, но не и за опасностите, които крие интернет. Повечето родители нямат никаква представа какво се случва с децата им.“ (цялото интервю може да се прочете тук.)

Говорете повече с децата си, а не на тях! Слушайте ги, чувайте онова, което не ви казват, питайте, споделяйте деня си, за да ви отвърнат със същото. Те нямат нашата граница за реално и виртуално, защото се родиха с и в Интернет. Не са в състояние да разберат, че е точно толкова опасно да общуваш с непознат в мрежата, колкото да го поканиш вкъщи. По-лошото е, че дори някои родители не го осъзнават. Още по-лошото е, че детето ви може да е и жертва, и насилник. Не оставяйте децата си без надзор във виртуалния свят, така както не ги оставяте и в реалния.

Филми, които може да изгледате заедно, преди детето ви да си създаде профил в интернет: Trust, Cyberbully

Какви форми има кибертормозът може да прочетете отново заедно тук:

http://cyberbullying.safenet.bg

С “Българската линия за онлайн безопасност” може да се свържете на телефон: 124 123 или

След случилото се, родителите на Петя инициират среща в училището със съучениците й, родители им, класния ръководител, училищния психолог. Предприемат се редица бързи и адекватни действия и тормозът – реален и виртуален е прекратен.

Две години по-късно няма и помен от „сдуханата“ Петя. Тя вече е „феймъс“ в друга платформа – ask.fm. Там си в пълна анонимност; можеш да пишеш каквото и до когото решиш; да имаш каквато искаш самоличност; да „роулплейваш“ с непознати, което преведено на родителски език е чист виртуален секс.

Профилът на Петя във Фейсбук също вече е много атрактивен. Тя поства предизвикателни снимки и статуси. Лайковете са стотици, приятелите й – също. Родителите й попреглеждат стената й, доколкото фейсбук познанията им позволяват, и се радват, че детето им вече не е в социална изолация. Докато един ден не откриват папка с актови снимки на дъщеря си, които тя изпраща в скайп до непознати мъже.

Автор: Ина Зарева

 

Още за рисковете на интернет можете да прочетете в "Двойната Дарина и бардаците"

Животът има скоростна, нормална и бавна лента. Преди бях в скоростната – всичко се случваше толкова бързо, че дори не осъзнавах кое, кога и защо се е случило, и как се е превърнало в спомен. Радостите идваха и си отиваха бързо и аз лекомислено ги оставях на собствения им ритъм. Болките връхлитаха и пробождаха дълбоко, но от бързане нямах време да осъзная, че съм ранена – и то лошо. После внезапно, без предупреждение, вихърът ме захвърли в бавната лента. Промяната ми беше непонятна. Отне ми време, докато осъзная, че там нямам шанс да се затичам. Краката ми тежаха, едва повдигах клепачи и звуците ми изглеждаха деформирани. Мислех си, че съм попаднала в гъсто и отровно блато. Старите рани се отвориха и започнаха да болят - бавно и безкрайно – и аз успявах само да плача безмълвно. Сега знам, че съм можела да се излекувам, подчинявайки се на ритъма. Но аз само се опитвах да ритам – до пълно изтощение. Докато потънах. За дълго.

Вероятно точно това е трябвало да се случи.   Много дни по-късно (не знам колко) се пробудих и почувствах, че вече не ме боли толкова и не ми е така трудно да се движа. Можех спокойно да отворя очи. Дори се опитах да се усмихна и устните ми помръднаха. Много леко започнах да опознавам новите си възможности и истински им се радвах. Вече бях в нормалната лента и това ми хареса. Можех да разглеждам спомените си, да ги съживявам и да ги преживявам. А когато не се занимавах с това, просто живеех.

Днес усещам, че скоро пак ще бъда върната в скоростната лента.

Преди бих се зарадвала и бих потропвала нетърпеливо, но сега не искам.

Научих си уроците и нямам нужда от стария вихър.

Но разбрах, че от мен не зависи.

Затова се приготвих и чакам.  А докато чакам, просто живея.

 

 

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

 

В навечерието на Свети Валентин и в месеца на любовта /незнайно как Свети Валентин ни превзе, та чак стана и цял месец празник на любовта?!/, бях поканена от едни прекрасни дами, членове и основатели на Зонта клуб “Света София”, за да си говорим за Любовта. По точно за Любовта и Свободата. Първо искам да кажа, че това са едни невероятни жени, които работят върху различни каузи, една от които е “Елиминиране на всички форми на насилие над жени и момичета по света”, а тази, в която участвах, е под наслов “Академия за живота Света София”. Целта й е да се разискват и разглеждат различни теми, които вълнуват и са актуални за младите момичета.

 

Темата за Любовта винаги е имала централно място в живота. Със сигурност не съм единствената която се е питала – какво е любовта? Какво е мястото й в живота ми, как се проявява? Каква съм когато обичам? А каква съм когато ми липсва любовта? Къде да я търся и тя не е ли всъщност част от самото ми съществуване, от самата мен?

Ще е жалко обаче ако темата ни е актуална само на 14ти февруари или само през този месец. Защото въпроса “Какво е Любовта” присъства ежедневно. Дали се замисляме над него или не, дали оставяме пространство в себе си, за да я видим в ежедневието си, дали оставаме за миг в тишина за да чуем отговорът му, това лична отговорност. Но Любовта е винаги около нас и в нас. Тя има хиляди измерения – любов към партньора, любов към децата, любов към родителите, към семейството, към учителите, към приятелите, любовта към прородата, към животните, любовта към света, към приключенията, изкуството, любовта към живота и още хиляди, хиляди други любови, които ще ми бъде трудно да изброя.

Но от всички тях, има една любов, която е изключително важна и за мен тя е основополагаща – това е Любовта към нас самите. Защото ако не обичаме себе си, не се грижим за себе си, не се отнасяме с разбиране и толерантност към всичко, което сме, то тогава ние ще бъдем като съд, в който наливаме вода от вън, но чието дъно е пропукано и той никога няма да успее да се напълни. Тогава когато обичаме себе си, ние няма да търсим нещо външно, с което да запълним тази празнина. Няма да прехвърляме отговорността на някой друг да ни направи щастливи. Няма отчаяно да търсим другия, само и само, за да не сме сами. Тогава може да си бъдем достатъчни, дотогава докато намерим нашият човек, този който ни разбира, който ни кара да се смеем, който ни приема. Няма да ни бъде страх от тишината, от моментите, в които оставаме сами със себе си. Ще бъдем щастливи, ще бъдем даващи, ще бъдем в хармония със себе си. Тогава ще привличаме и такива хора към нас самите. Хора, с които ще вървим в една посока. Ще можем да бъдем във връзка без да се изгубим в другия, ще бъдем едновременно индивидуални същества, но и част от цяло, ще творим заедно връзки изпълнени с хармония, радост, смях, понякога и малко сълзи, страх. Защото любовта е жовота, тя не е само розова, тя е пъстра, шарена черга, тъкана взаимно.

Когато имаме Любов към нас, когато сме я дали първо на себе си, тогава можем истински да я споделяме, да я даваме на другите и да не очакваме нищо в замяна. Защото любовта не е разменна монета – аз ще ти подаря рози за Свети Валентин, а ти ще дойдеш с мен на вечеря или ще ми изгладиш ризата. Не, любовта е в това да останем на дивана по пижами, да пием заедно кафе в тишина на терасата, да гледаме залеза, да споделим последното парче торта, да си разстрием взаимно натежалите след работен ден стъпала или просто да се сгушим в любимия човек. Любовта е в онези малките неща, които правят деня неповторим, които оплитат нишките на дните и сътворяват живота ни. Защото както тялото ни има нужда да диша, за да живее, така душата ни има нужда от Любов, за да съществува.

В изминалата съботна утрин, обградени от аромат на кафе и прясно изпечени сладкиши, в навечерието на празника на Любовта, събрахме следните отговори на въпроса – “Какво за мен е Любовта?”:

  • Любовта е чувството, което дава криле;

  • Любовта е всичко, което ни заобикаля;

  • Любовта ни дава възможност да бъдем пълноценни;

  • Любовта е в основата на живота;

  • Любовта е смисъла;

  • Любовта е хармония;

  • Любовта е нещо, което научаваме, чрез обичта към себе си;

  • Любовта е двигателна сила;

  • Любовта е началото;

  • Любовта е това, което ни кара да съществуваме;

  • Любовта ни прави по-добри;

  • Любовта прави живота интересен;

  • Любовта е най-силно движещата енергия;

  • Не знам точно какво е любовта, но е прекрасно да бъде изпитана.

 

А вие какво мислите. Какво за вас е Любовта?

 

 Автор: Цветелина Чобанова

Психотерапевт

 

 

Центърът „Безброй чудеса“ заработи на 13 февруари – Международния ден на хората с епилепсия. Той е резултат от 19-годишните усилия на Асоциацията на родители на деца с епилепсия и нейния председател Веска Събева.
В центъра ще се полагат грижи за близо 40 деца и лица с тежка форма на епилепсия. Това е възможност те да се социализират и да развиват своите таланти, а родителите им да работят и да водят нормален начин на живот.
Базата е предоставена от Софийска община. От Фонд „Социална закрила“ са отпуснати 22 хиляди лева за ремонтни дейности. Благоустрояването на средата, в която се полагат грижи за децата, е резултат от дарения на фирми, организации и граждани.
Тотю Младенов, в чийто мандат като социален министър е стартиран проектът, пожела на организаторите той да стане делегирана от държавата дейност, за да бъде устойчив във времето.
Председателят на Асоциацията на родители на деца с увреждания Веска Събева сподели, че този център е върнал надеждата, че в България живеят прекрасни хора, които са отзивчиви към проблемите на другите и са готови да помогнат. Откриването на „Безброй чудеса“ завърши с химна на Асоциацията, чийто текст е написан от едно от порасналите й деца - Пейо Пеев.

 

 

 

Най-добре е да започна отзад напред. Сигурно сте гледали „Мулен Руж“ на Баз Лурман. В този музикален филм всичко е пищно, мащабно, крещящо и всички пеят както може. Ако ще гледате „Любов и омраза в Мулен Руж“ в Музикалния театър, припомнете си го. В краен случай – вижте филма след като го гледате мюзикъла. Нужно ви е, за да харесате това, което сте видели.Така ще разберете, че в на пръв поглед странната компилация от песни има някаква психеделична логика, ще проумеете защо така всеотдайно крещи Арман (Дарин Ангелов) и защо в някакъв кулминационен момент съдържателят на кабарето Зидлер (Георги Низамов) екзалтирано пее The Show Must Go On почти като Фреди Меркюри по време на будапещенския концерт на Куин. Ако не помните или не си припомните филмовата версия, нашата ще ви се стори странна, на моменти нескопосана. Но всъщност режисьорът Бойко Илиев е верен повече на Лурман, отколкото на Александър Дюма-син, чийто роман „Дамата с камелиите“ е послужил за либрето.

 

Каква е историята? Възвишен млад човек се влюбва в куртизанка, която пък е купена от един херцог и това става причина за поредица от случки коя от коя по-напрегнати. Младият поет Арман (Дарин Ангелов) попада в кабарето Мулен Руж точно преди от покрива му да се спусне с въжена люлка най-великата сред куртизанките по онова време – Марго (Антоанета Добрева – Нети). Непорочният младеж, достоверно изигран от Дарин Ангелов, който иначе е пич и хъш, се влюбва в професионалистката също като предшественика си Юън Макгрегър във филма. Той създава пиеса за Марго и пее със същия аматьорска ентусиазъм като шотландския си колега. Естествено ненадейно се намесва богат херцог, който в желанието си да притежава Марго е на път да извърши класическата мъжка глупост – да плати повече отколкото трябва – иначе казано да поеме разходите за истински спектакъл в кабарето и да стане негов меценат – за едната Марго. Когато богаташът разбира, че зад гърба му разцъфва истинска любовна история решава да направи всичко възможно куртизанката да остане негова еднолична собственост. Накрая все пак истината излиза наяве, но куртизанката не издържа на напрежението и издъхва на сцената, точно след като с Арман са изпели лебедовата си любовна песен.

 

Но да караме поред. Младежът, Дарин Ангелов пораства в това кабаре. Преживява първото си истинско влюбване, гризе го първото чувство на ревност, обхваща го отчаянието, когато научава, че уж е предаден, изобщо минава от едно в друго емоционално състояние с наивитета на младостта и липсата на опит. Друго нещо е Марго. Нети се състезава в тази роля с порцелановата Никол Кидман. Който твърди, че блондинките са студенокръвни кучки – да има да взема. Кидман е най-горещото нещо в мюзикъла на сънародника си Бурман. Нашата „версия“ Нети не пада по-долу по дължина на крака, гъвкавост и музикалност. На нея обаче живото пеене и гласа й погоди номер, защото във втората част Марго видимо беше уморена не само от туберкулозата, която я разяжда отвътре но и от интензивното пеене на живо, което придаваше твърде самобитно звучене на дуетите с Арман. Да оставим пеенето на тези двамата и да се съсредоточим върху играта – все пак и по либрето те не са велики професионалисти. При Юън Макгрегър и Никол Кидман тази история беше достоверна. Е, там има операторско майсторство, има монтаж и други кино еквилибристики. Нашата Марго видимо си имаше всичко необходимо, за да предизвика възхищение у всеки жив мъж в залата, имаше я и зрелостта на опитната в любовните игри жена, но някак връзката остана недоказана, недоизиграна – физика имаше колкото искаш и у двамата, но с химията нещата някак не се получиха. Затова и Херцога (Марчо Апостолов) лесно се вклини между двамата. Не можахме да го намразим като в киноверсията, защото другите двама не се заобичаха убедително.

 

Но всичко останало си беше каквото трябва да бъде в едно кабаре – и музикантите, и хора, и балета. Специално си струва да отидете , за да чуете как Карлос (Румен Григоров) изпява тангото Роксан. Имаш чувството, че всеки момент ще скъса аорта и ще залее с кръв сцената. Дива ревност, безсилна ярост от мъж, който знае, че жената, която обича, е продажна, но не може да накара нещастното си сърце да спре да обича. Имах и някои недуомения – не можах да разбера, например защо Арман беше облечен като асистент от български ВУЗ, напълно в разрез с епохата, към която костюмите на другите се придържаха. Защо не бяха използвани възможностите и на двамата актьори, финалисти в "Денсинг старс" в хореографията? Шпагатът на Нети си струва да бъде видян, а и Дарин е много гъвкав, помним как изигра един джитърбъг суинг. Но това са само въпроси, които си задава един лаик.

 

Гледайте „Любов и смърт в Мулен Руж“, но за всеки случай първо си припомнете филмовата версия. Иначе ще трябва да я пускате след спектакъла, ако нещо сте озадачени.

 

Янка Петкова

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Добри хора

Добри хора

18 Ян, 2020 Истории

Тя, моята дружинка...

Тя, моята дружинка...

15 Ян, 2020 Истории

Хората "втора категория"

Хората "втора категория"

14 Ян, 2020 Отношения

Всеки ден ме правиш по-добра

Всеки ден ме правиш по-добра

11 Ян, 2020 Отношения

Лутър, нашето второ дете

Лутър, нашето второ дете

10 Ян, 2020 Любимци

Дете на душата ми

Дете на душата ми

09 Ян, 2020 Блог

Рошави еклери

Рошави еклери

07 Ян, 2020 Кулинарно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам