Автор: Богомил Димитров

По-долу ще разкажа как жена ми се държи пред, в или зад кола. Сигурен съм, че има и други потърпевши мъже. 

Слизайки сутрин пред блока ни, тя си харесва една кола със същия цвят, винаги-по-чиста и зачаква до нея. Подсвирвам й да дойде до нашата. Застава от страната на шофьора. Казвам й  да мине от другата страна. Сядам бързо на седалката си, накланям се крайно в дясно, за да вдигна палчето за отключване на вратата й отвътре. Обикновено ме е изпреварила и вече дърпа дръжката. Вратата не се отваря–дърпането я блокира. Следя движенията й.  Когато отпусне ръката си, опитвам, но отново ме е изпреварила. Правя с ръка жестове в смисъл: –„Не, не!“, които тя разбира като – „Дръпни по-силно!“ 

Излизам и обяснявам да дръпне ча-а-а-а-к когато й дам знак. Шмугвам се вътре и успявам да вдигна палчето. Давам знак с ръце – “Влизай“!  Но тя вече се е отказала и гледа напред. Почуквам на стъклото й. Няколко пъти. Влиза и коментира:

- Преди не трябваше да дърпам, а сега – обратното!

Вариант 1 – карам я сутрин до службата й: 

Подхваща любимата си тема какво безумно движение е в София. При това Метро защо хората ползват колите си? Много държи да съм толерантен на пешеходни пътеки. Намалявам отдалеч и пълзя, изчаквайки дори хората, пътуващи все още в  асансьорите в близките блокове.

Спирам пред работата й с аварийни светлини. Не бърза да излезе. Тъкмо е на средата на темата за човешкото нахалство. Отзад започват да бибиткат в унисон. Възмутена, тя слиза, без  да е затворила вратата си. Пресягам се полулегнал, затварям вратата й и потеглям. Карам бавно цели 300 метра. Имам си съображения. 

В един момент тя се появява в огледалото ми за обратно виждане. Маха, тичайки–да спра. Изпълнила е небето с огромни знаци. Излишно. Аз и без това гледам главно назад. Нова вълна клаксони зад мен. Дотичва до колата, сетила се е нещо важно. Казва ми, например, като се прибера, да сложа супата от балкона в хладилника. Или обратно. Обещавам. Клаксоните отзад вече са като за абитуриентска вечер. Потеглям с такава газ, че зад мен остава километър чист път. Вече карам като бял мъж - е, малко потен. 

Вариант 2 – взимам я с колата след работа: 

Качва се, но не затваря вратата, първоначално, за да каже „чао“ на колежката, после, за да поздрави минаваща клиентка. След това нагласява огледалото пред себе си. Диктувам: Врата, колан, ще потегляме! Чуди ми се защо й говоря като на малко дете. Прибираме се. Заставаме пред вратата на асансьора. Ръцете ми са заети с разни торби – мои и нейни. Няма как да натисна бутона. Тя чака, сякаш е тук от пубертета си насам. Натискам бутона с лакът. В асансьора не мога да направя  същото – бутонът е високо. 

- Осми етаж – казвам й и посочвам с поглед осмия бутон.

Прави го, но погледът й изразява безмълвен въпрос все тя ли трябва да натиска разни неща, като че ли е женена за сакат мъж.

Излезли вече пред нашата врата, тя пак чака. 

- Извади ключа си! – нареждам. 

Започва да го търси в чантата си. Там е бермудски триъгълник за разни практични неща–ключове, телефон, очила, цигари, гримове, тефтерчета, бележчици разни. Те  сменят произволно местата си всеки божи ден. Никога не гледа в чантата си когато слага или вади нещо. Може би не иска да губи визуалния контакт със събеседника. На връзката й ключове, този от апартамента ни е заедно с онзи за фризьорския салон, в  който работи. Може би именно това я сепва: – Дали е заключила там? Намира телефона си чрез напипване. Започва да звъни на някоя от колежките си. Следва умствена справка – монолог за пред мен, нервничещия: 

- Излязох последна от салона. Отдолу мина онази дърта нахалница от блока, на  партера на който сме ние. Дето все се оплаква, че пред нас има фасове. Спомням си много ясно, че я поканих да се качи на площадката и да види, че не е така. Тя ми каза, че ...., на което й отговорих.... Не, о , да, да - сигурна съм, че бях пъхнала ключа в ключалката! Бях решила да й кажа на онази този път вече...

Поуспокоена на тема заключване, жена ми спира да звъни на колежката си още преди онази да й е вдигнала. Подсещам я, че чакам отключване, с торби в ръце. В този момент й звънва колежката да я пита за какво я е търсила. Жена ми изпуска чантата си насред най-усилното ровене за ключа. От там падат две фибички и червило. Споделя с колежката радостта си от намереното най-сетне любимо червилце. А струвало само 3 лева. Разговорът им залита нанякъде, аз й правя жест да потърси ключовете. Тя ми дава знак да не я притеснявам точно сега. Оставям торбите и изваждам своя ключ. Отключвам и я поканвам вътре насред новопоявилата се тема на разговора й относно третата колежка. По-скоро леко я побутвам от прага навътре.

Жена ми пред врата губи връзката с  това какво следва. Това нейно заболяване съм нарекъл "вратит". Както ще се убедите по-долу, и поради думата врат. Разсъждавам си колко напрегнат живот живее тя. Нещо й го няма, а друго не е сигурна къде й е. Глупавите битовизми напрягат поетичната й душа. Всъщност, животът я дарява и с неочаквани приятни изненади – ето, днес намери онова червилце. Вчера намери в чантата си 50-те лева, които й бяха май изчезнали. Радваше им се само за малко. Но започна да се тревожи дали не са били 100.

Защо жените са по-добри от мъжете?

Вариант 3 – заминаваме с децата за някъде:

Темата как тя е успяла най-после да приготви багажа съм засегнал в друг свой разказ. Прескачам я и се връщаме на това как аха-аха да поемем с колата нанякъде. 

В колата тя нагласява огледалото пред себе си. Докато се гледа в него с присвити на фунийка устни, не бива да потеглям. След минута ме пита какво чакам. Карам я да си сложи колана. Издърпва го, но не поставя накрайника където и както трябва. Запалвам двигателя. Пищялката за незакопчан колан за-почва да  пищи. Гледа ме – „Сега какво?“ – „Ами не си го закопчала добре!“ – „Не виждаш ли как съм се стегнала? Сплескала съм си гърдите и едва дишам!  Ела ти от моята страна и виж!“ 

До този момент сме имали пет коли. Общото между тях е, че коланите от нейната страна са винаги душещи. Излиза, че гърдите й са като на порно-звезда. Три-четири минути след потегляне карам бавно, оглеждайки се къде ще е удобно да направя обратен завой. Тя ще се сети, че е забравила нещо. По вре-ме на първия километър от дома ни, всички възможни обратни завои са ми много лесно упражнение. Направо им се кефя. Дори децата знаеха, че чак след като отминем спирка „Момина чешма“, аз давам газ и спирам „да пълзя“. Случва се рядко. 

Обикновено жена ми се сеща: „ Дали изключих ютията?“ 

Тя глади веднъж на шест месеца. Но точно днес искала да си „тръкне“ нещо.  Започва да рови в безбройните чекмеджета на спомените си. Не, не е гладила. Сигурна е. Май. А и вече не й се гладело, понеже дъската за гладене се клатела, а аз все не съм я поправил. Спирам и чакам команда. Потеглям пак. Обаче котлона? А очилата? А цветята? 

Връщаме се. Опитвам се да паркирам.  Съобщавам, че ще паркирам назад. Потеглям плавно. Тя ме гледа с очи като от заредена двуцевка–не виждам ли, че е отворила вратата си и кракът й е навън? Паркирам, следейки по-вече движенията й. Развил съм изключително периферно зрение. Тя тръгва да слиза. Естествено, не си е свалила колана. Поради рязкото й ставане, той заяжда както всеки десен колан в моя кола. Освобождавам я.   

Никога не я оставям да се качи горе за забравеното сама. Тя е съвестен човек и бърза. Не обича да дразни по какъвто и да е начин „хората“ и те да я чакат. При влизането във входа на блока ни винаги проверява с пръст в дупката на пощенската ни кутия дали има писма, тичайки. Пръстът й се заклещва в дупката на кутията. Това ми е друго лесно упражнение. Досега не съм допуснал нито веднъж да отпраши с набодената от показалеца й кутия нагоре по стълбището. Все пак съм домоуправител.  В апартамента поемам нещата в свои ръце  и й диктувам: 

Котлон–Изключен, Ютия–също. Парно–на „Снежинка“. Пране–събрано. Цветя–поляти! Очила–ето ти ги! Заключвам лично вратата на апартамента и съобщавам това с глас на логопед, въпреки че това я дразни. 

Връщаме се в колата. Отминаваме „Момина чешма“. Напрежението се оттича от моето и от лицата на децата. При всяка смяна на скорости внимавам това да става плавно. Жена ми обаче се накланя драстично напред–назад, сякаш съм набил спирачки или съм потеглил с „мръсна газ“. Според нея съм лош шофьор. Не казвам какво е според мен–краката й не са опряни в пода, опънала е колана си с ръце. Клатушка се като плюшена играчка, каквито бяха модерни да си слагаш в колата преди 30 години–кимащо при движение тигърче или коте. Нейният, иначе солиден врат, в кола се оказва също окачен на кукичка, както при онези играчки. 

Оглежда се и прави серия от забележки към чистотата в колата. След което слага телефона си на наклоненото табло. Той пада долу. Тя опитва въпреки колана да се наведе достатъчно, гледайки ме. Ще ми се да можех да добавя–мълчаливо. Винаги изисква от нейната страна да има бутилка прясна студена вода. Взима я и я поставя върху скоростния лост. Тя пада някъде под краката й и се лашка. 

Ако малките ни деца отзад бяха утихнали, я питах: 

- Заспали ли са вече? 

- Ами откъде да знам? – отговаряше, без да се обърне.

Изглежда, вратът й не може да прави завой повече от 90 градуса, особено при закопчан, душещ колан. Ако децата отзад се караха, тя им заповядваше да прекратят. Опитваше се с мъдри мисли – когато била малка колко е била добра - да ги засрами. И продължаваше да си гледа напред.

Виждайки табелата „Край на София“, тя поставя коляното на левия си крак още напред, че да отпусне проклетия колан. Превключването на скоростите трябва да става все-по плавно. Ако маршрутът ни бе към Троян, по някое време я молех да види в картата къде трябва да се отбием от Варненската магистрала. Картата е „жабката“ на колата–й казвам.

- На хората жабките се отварят и затварят лесно.

Когато нейно изречение започне с „Хората...“ или „Човек...“, си мълча.

Малко преди главно кръстовище, вътрешният й глас я подсеща да ми зададе важен въпрос. Например – според мен дали вчера Катето е била права, като й казала, че...

Изисква честен отговор и да я гледам в очите. Старая се да съм достатъчно кривоглед. След отговора ми „Право куме в очи“, понякога обърквах пътя. 

Подсещам я да отговори на отколешното ми питане: „Ние сме на магистралата София–Варна, отминали сме Ябланица. Виж след колко километра да очаквам отклонение „Плевен–Троян“.

Тя най-сетне отваря картата:

- Я, Благоевград бил по-близо до София, отколкото си мислех!

Картата ни беше на страници. В момента тя гледаше някъде около Петрич. 

Следват разсъждения за мащаба на картите. Тя не е повърхностен човек и разглежда всяка страница обстойно. Няма моят подъл маниер–когато гледам нещо, да си мълча. Споменаваните от нея населени места са далеч от темата. Би следвало някои страници да прелиства по-бързо. Подхвърлям типично по женски:

- Намери ли страницата, на която е съответната част от България? 

Това я сепва и започва да търси ускорено. Нещо, което не й бе  свойствено. Винаги ми бе обяснявала как бързането я изтощавало. Естествено, тези, които са правили картата, са пропуснали именно тази страница. По някое време тя се отказва: 

- То пък бива-бива, но чак толкова–не! – отсича и вдига възмутена краката си върху таблото, да починат. В колите отсреща си мислят, че карам родилка. Спирам, вече е време за отбивката. Разглеждам картата. Всичко е ясно. Показвам й. Тя се кълне, че тази страница сега съм си я измислил. 

Доспива й се. Не познавам друг човек, който толкова искрено да се прозява. Отзад се чува същото. Сваля дългите си крака от таблото. Преди да заспи, се позавива. 

Не знам как е в колите „на хората“, но в моя кола на нея винаги й духа отнякъде. На кръста, на врата, на колената, под полата, на гърба й. Дори на Евстахиевата й тръба. На този урок по анатомия е получила 6 в седми клас. Докато спи, тя не се клати. Явно се справям по-добре с превключването на скоростите. В колата става 33 градуса. Тайно пускам климатика. На най-най-най-слабото. Тя нещо помръдва в съня си. Изключвам климатика. След малко го пускам. Усещам,  че скоро ще се събуди. Изключвам климатика тотално. 

Вече наблюдава пейзажа. Засега–безмълвно. И децата са се събудили. 

От задната седалка едно от тях ми прави забележка, че съм минал много бързо върху „Лежащия полицай“. Жена ми се обръща внезапно на цели 180 градуса!? Заклеймява детето, казало такава глупост. А то, вместо да се засрами, повтаря същото. Тя издивява. Не е видяла никакъв полицай, камо ли-лежащ отстрани или върху пътя. И защо би лежал там? Вратът й се върти вече и на 270 градуса, за да обхване и мен.  Другото, още по-нахално дете, потвърждава. Не взимам отношение. Те й  обясняват, смеейки се, какво значи този нов за нея термин. Не й спестяват иронични подмятания. Майчушковци. 

Когато наближаваме целта, тя започва темата за пътната настилка, каналите, обществените поръчки, корупцията. И всичко това ставало на фона на такава природна красота. Държи да гледам в съответната посока. Пак ставам разноок. Следващото е да започне да крои бизнес-планове. Оглежда се-в ляво-гора. Следва бизнес–план за гора. В дясно – нива, нов план. Общото в нейните бизнес–планове е: „Плащаш на хората добре и те работят както трябва“. 

На няколко пъти ме кара да спра. Видяла е кестени или й се пишка. Спирам  само когато е възможно, което я дразни. При пишкане винаги отваря двете десни врати и кляка между тях. Шуртейки, коментира колко просташки си изхвърляме ние, българите, боклуците край пътя. При такъв народ как и тя да не си изхвърли там парченцето тоалетна хартия, която й давам преди да клекне? Все пак не прави това. Пъха го в някой джоб. Насред подобни хартийки, шишарка, няколко листчета със записани телефони, листа от дъб, кестен, китка увяхнал здравец, няколко шипки. Според О-Шу, У-шо или който и да е, това са духовни неща. Връзка с космоса и енергията. Имам предвид – без хартийките и листчетата.    

Спирайки по нейно настояване на някаква забележителност, тя слиза и отпрашва. Зад нея се чува цъкането й. Ако то не се отнася за мен, означава възхита.  Не изчаква никого. Ние с децата не се и опитваме да я догоним. Като нормални плебеи изпадаме в простотии. Например–на мен ми се пуши. На ня- кое от тях му се ака. Ако случайно ме няма, а тя трябва да ги изака, ще обикалят и до днес, докато намерят чиста тоалетна с вода, сапун и тоалетна хартия. С мен те са  спокойни и не се стискат. Намирам бързо подходящо място-храсталак със слаба видимост отстрани. Пуша с лявата ръка, а с  дясната бърша дупета. Винаги си нося почти цяло топче тоалетна хартия в джоба.  /“Защо винаги си тъпчеш джобовете като някой клошар?“/ Когато излезем от храстите, се оглеждаме тревожно. Не толкова дали някой дърт гражданин ни е видял, колкото дали тя няма да се появи отнякъде и да погледне акото им като гастроентеролог. След това ще ни души ръцете ни дали са измити със сапун до кости. Откъде бихме го взели, си е наш проблем.                                                                                                                                                                                                                                                               Ако сме пристигнали на вилата ни в Казанлъшко, тя започва с оглед на двора. Бързам да отключа вилата, да пусна водата и тока. Влиза в стаите. Вътре според нея са върлували мишки, плъхове, пеперуди, молци, дървояди, прилепи, паяци, мухи, скорпиони. Всички те са срали, та срали. 

- Хората си купуват препарати, а ние – не. 

Връщам се да паркирам в тесния гараж. Потя се-напред-назад. Идва пред мен „да ми помогне“. Би ми била полезна, ако ми казваше-малко назад с ляв волан, след това-напред с десен. Тя обаче вече говори по телефона с приятелка. Обяснява й какво кошмарно пътуване сме имали. Е, някакси сме пристигнали. Дворът приличал на джунгла. Затваря телефона, влиза отново в къщата. Занасям там багажа от колата в къщата. Всяка от стаите вече се е изчервила от срам поради мръсотията си. Децата стоят навън, скучаейки.

Слънцето започва да се скрива. Това време е „най-вкусно“ на село. Пчелите и мухите се успокояват. Щурците започват да настройват инструментите си. Кокошките си лягат. Нощните пеперуди обикалят лампите, чакайки да ги запаля. Мазня се на жена ми да отидем в ресторанта. Тя обещава, че ще отидем, но чак след като отстрани най-въпиющите мръсотии вътре. По моя експертна оценка, това ще отнеме поне два часа. Насъсквам децата, че са гладни. А и в ресторанта има Wi-Fi ! Милите дечица успяват да я склонят. 

Отиваме там пеша. В ограденото от стар български дувар място се намира възрожденска къща, която е ресторант и хотел. В двора има малко басейн-че с рибки. Едната къща е етнографски музей. Музиката е тиха, без чалга. Децата щракат мълчаливо на смарт-фоните си. Кухнята се оказва идеална. Изкуственото водопадче си ромоли, а чешмата с двата си големи чучура клокочи. Жена ми се усмихва.

Боже, колко хубавини има на този свят!

Ако тази история ви е харесала, ви препоръчваме Един мъж, една жена.