Автор: Бени Хюбнер, откъс от книгата "Преобразяване", вторият роман на Бени след "Игра на маски".

Лейн и приятелите й научават, че съученичката им Женевиев е изчезнала безследно на Колоомауне -малък и красив хавайски остров, несъществуващ на туристическата карта. Решението да участват в издирването й им се струва едновременно екзотично и авантюристично, но то ще се окаже много повече от това. Мистика, приключения, любов и надникване отвъд видимото ще са част от преживяванията, с които ще се сблъскат там, а легендите на Колоомауне ще оживеят, превръщайки обикновеното в необикновено.
Островът ще накара момичетата и момчетата от големия град да се изправят пред страховете си и да преборят не само демоните на острова, но и своите собствени.

Думите са рана и оръжие

Не помнеше кога са ѝ сменили дрехата. Сега бе облечена в дълга роба от прозирна фина мате­рия, изтъкана сякаш от златни нишки и обсипана с дребни разноцветни камъни, образуващи различни по големина цветя. През кръста минаваше сърмен ширит, изработен в сложна плетка и обсипан с блестящи точици, толкова ситни, като че ли някой го бе поръсил с фин прашец. Беше виждала подобни дрехи единствено на рисунки на феи. Тя не беше фея. И не бе обличала това блестящо нещо, което, вместо да я очарова, я ужаси. След като не помнеше смяната на роклята, следователно не помнеше и други неща. Жен настръхна при мисълта какво може би ѝ се бе случило и кой би могъл да се възползва от безпомощността ѝ.

– Къде съм?

За пръв път задаваше този въпрос. Изрече го ясно и отчетливо и момичето, което, обърнато с гръб към нея, подреждаше малки шишенца върху стъклена масичка в ъгъла на стаята, почти подскочи.

– О, ти си тук…

Хана се усмихна и приближи към нея с плавна стъпка.

– Защо? Къде бях? – Жен искаше да се разкрещи, да бутне шишенцата и да избяга, но нещо я накара да не прави всичко това. Не можеше да определи точно какво я спира, но интуицията ѝ подсказваше, че трябва да спечели пазачката си на своя страна. И то по възможно най-внимателния начин. Вероятно през повечето време я държаха упоена, но в момента съзнанието ѝ бе съвсем ясно. Не знаеше каква е причината, нито защо е тук, единственото съществено беше, че може да мисли.

А мисълта ѝ диктуваше да бъде внимателна и затова с притеснена усмивка поясни: – Искам да кажа, не помня нищо, абсолютно нищичко. Удари ме гръм и… дали не съм сънувала, или сега сънувам? Дори не си спомням как се казвам.

Видя как гърдите на момичето се повдигнаха, сякаш освобождават огромно напрежение и макар да потисна въздишката на облекчение, Жен можеше да се закълне, че я чува.

– Ти си Лея.

– Лея… Имам хубаво име… Лея.

– Да, имаш прекрасно име, ти цялата си прекрасна.

– О, ласкаеш ме. – Жен сведе очи, имитирайки сра­межливост, като в действителност се стараеше да при­ крие стрелите, които мята погледа ѝ. – Но наистина роклята ми е много красива. Не помня да съм имала някога толкова красива рокля. Твоя ли е?

– О, не… твоя е, аз нямам право да нося такава дре­ха.

Изричайки тези думи, момичето притеснено пре­хапа устни, но Жен се направи, че не чува казаното и дори да го чува, не разбира смисъла му. Мисълта ѝ обаче веднага сигнализира – тя няма право, значи, се подчинява на някого, на някой, който ме иска красива. Значи, има някой, който стои зад всичко това, и този някой не е момичето, но е достатъчно властен, за да я кара да се страхува.

– И косата ми… – Женвиев посегна към спускащия се по раменете ѝ цветен водопад. – Имам нещо в коса­та…

– Внимавай! Цялата ти коса е вплетена с цветя – внимавай да не ги развалиш. Отне ми много време да ги направя.

– О, извинявай…

Жен дръпна ръката си, а момичето се усмихна извинително.

– Не, няма нищо. Просто си много красива така, не искам той да те види развалена.

„Той“, „развалена“… Спомни си дочутия разговор, в който момичето и още един мъж наричаха някого „гос­подарю“. Спомни си и за историите, разказващи как в източна Европа и в бедните азиатски страни отвличат девойки, за да ги направят нежни робини. Първия път, когато бе чула този израз, не го разбра. По-късно си помисли колко е жестоко да те накарат да продаваш тялото си против собствената си воля и да наричат това „нежност“. Живееха в двайсет и първи век, не трябваше да има робини, никакви, дори и нежни. Дали не беше отвлечена?! Погледна към пръстите на краката си и видя, че ходилата ѝ са изрисувани. Ако бе отвле­чена, може би се канеха да я продадат на някой шейх. Напрегна мислите си, за да върне лентата, колкото се може повече назад. От усилието усети как слепоочията ѝ   започват да пулсират. Хана – добре помнеше името на красивото момиче, както и своето – направи крачка към нея и внимателно постави ръка, чиято китка бе ук­расена с няколко реда наниз от разноцветни мъниста, на рамото ѝ. Жестът трябваше да бъде успокоителен.

– Не се тревожи! Той ще те хареса. Нали ти си Из­браната. Съвършена си.

Думите ѝ бяха прекъснати от хълцукане, излязло от гърлото на Женвиев.

– Тревожа се, защото знам къде съм и коя съм! – Тя закри очите си с длани. – Ето, ти сега непрекъснато говориш за „той“ сякаш аз съм наясно кой е, а аз не знам и се чувствам като изгубена, и ме е страх, ужасно много ме е страх.

Страхът пропълзя като ледени змийчета по кожата на Хана. Уханне ще даде на онзи, който се освободи от страха, и ще заклейми онзи, който остане в негово владение, защото страхът е за низшите.

Бени Хюбнер е от нашите редовни автори. Може да прочетете нейни разкази тук:

Ако парите са проблемът...

Съседката