Автор: Станислава Славова-Петкова

Когато си дете доброто и злото са така лесно различими. Особено в анимационните филмчета. Добрият герой винаги е с нежен глас, в бонбонен цвят, весел. А лошият – пълна противоположност, придружена с противен кикот. Всичко е ясно. Симпатиите ти са мигновено прикачени към розовия слон и с цялото си сърце искаш да накажеш страшния тигър с огромните зъби. С порастването почваш да виждаш по-широката картина – тигърът всъщност е тигрица, има малки, те ще умрат, ако не им занесе месо. А освен розовото слонче, наоколо няма друг източник на протеини. Харесваш малките. Разбираш, че това е кръговратът на живота. Че отговорът на уж лесните житейски въпроси, в дългосрочен план не е „добро“ или „лошо“. Най-често е „зависи“. 

Маргарита мечтаеше да стане учителка още от дете. В представите ѝ за бъдещето, тя приличаше на любимата си преподавателка по математика – г-жа Бурова. Винаги с прическа, лек грим и официално облечена, на нисък ток, с премерена доза бижута. Когато г-жа Бурова почина от рак, Маргарита вече беше студентка, само 2 години я деляха от мечтаната професия и тя не се замисли над факторите, които бяха довели до разболяването на любимата ѝ учителка. Младата жена чертаеше бляскави планове за вдъхновяващи часове с надарени с необикновени математически способности ученици. Разбира се, бързо си намери работа – учители се търсеха непрекъснато и навсякъде. Факт, който също убягна от аналитичния ѝ ум. Докато 8 години по-късно не срещна прословутия 11 г клас . И тогава всичко ѝ се изясни.

Маргарита обичаше мъжа си Иван. Запознаха се като студенти, в общежитието. Той учеше за инженер и си помагаха взаимно за някои от изпитите. Заедно бяха като добре изиграна партия белот. Или като струни на цигулка – с правилната настройка отношенията между тях бяха като прекрасна мелодия. След като завършиха, Иван също си намери работа по специалността, взеха си квартира под наем и заживяха заедно. Бракът и децата дойдоха толкова естествено, колкото и жилищният кредит за апартамент в столицата, който семейният бюджет трудно понасяше, въпреки върволицата от щайги и колети, изпращани всяка седмица от родителите и на двамата от провинцията. Иван беше добър в работата си, но недостатъчно тактичен при изказване на мнение и гъвкав при вземане на решения. Така една вечер той съобщи на Маргарита, че излиза на свободна практика и вече ще работи сам, без да позволява някой друг да го командва. Ако беше в началото на връзката им, докато още бяха студенти и родителите им ги издържаха напълно, Маргарита щеше да му се възхити, да го желае още повече за независимия му дух, толкова приличащ на любимия ѝ Винету. Но съобщението му вечерта, почти десетилетие след първата нощ заедно, я хвърли в такъв ужас, че тя усети как кръвта се изтегля от крайните фаланги на пръстите на ръцете ѝ, и те се схващат. Наложи си да сложи вечерята, да изкъпе децата, движеше се като робот, с предварително зададен алгоритъм, който няма да спре да го следва от някакво незначително външно влияние, като спирането на тока, защото има вътрешен генератор, разбира се. Вътрешния UPS на Маргарита ѝ даде абсолютно практичния съвет, че кредитът, сметките и другите разходи няма да могат да се платят с учителската ѝ заплата и малкото частни уроци, които даваше. Затова Маргарита си намери втора работа, пак като учител, но в различна смяна на първата.

Няколко нощи централният процесор задаваше различни въпроси на Маргарита. Например защо мъжът ѝ е напуснал работа, без предварително да го обсъди с нея, или защо не си е намерил втора, преди да напусне първата. Или пък как точно мъжът ѝ разбира свободната практика за инженери. Не трябваше ли да се преместят в друг, по-евтин град, например при нейните или неговите родители, в провинцията. Постепенно обаче, UPS-ът заяви на централния процесор, че не може да отделя от енергията си, за да обслужва работата му, защото тази енергия му трябва да задвижва основния алгоритъм – работа, готвене, къпане, приспиване. Централният процесор се съгласи и изключи.

Маргарита имаше късмета да започне първата си работа в едно от добрите столични училища. Децата бяха подбирани с конкурс, с високи дипломи, високи изисквания от страна на директорите и на родителите. Въобще всичко там беше на висота. С прическа, тоалет и токчета, тя се въплати в ролята на любимата си учителка от детството г-жа Бурова и с размах и желание подготвяше учениците си за състезания, олимпиади, конкурси – в страната и международни.

Второто училище обаче не беше точно така. Да кажем, че е била пълна противоположнаст, ще е лъжа. Там също имаше умни и спокойни деца, добри и отдадени на работата си учители. След първата седмица там обаче, Маргарита усети, че подредената ѝ външност не е приета добре, нито от ученици, нито от колегите. Започна да се преоблича с дънки, тениски и жилетки, за да се впише в средата. 11г обаче принудиха UPS-ът ѝ да започне да примигва с червена светлина. По някаква програма, одобрена от министерството, в училището беше създадена паралелка само от спортисти, в случая – футболисти. На хартия, в докладите, екселските таблички, всичко изглеждаше добре, защото паралелка от 20 човека носеше необходимия норматив за поне 5-6 учителя и така чаканите пари на училището за ремонт на покрива. В действителност 11г бяха неуправляеми. От 20-те момчета, само двама показваха данни за истинския футбол, но единият нямаше амбицията. Останалите от време на време присъстваха в часовете, отчасти защото в училище беше топло през зимата, лавката им продаваше по-евтино закуски, които се доплащаха от клуба, можеха да рекетират и тормозят всички останали. Единственият им страх беше от собственика на клуба, който можеше да ги прати обратно по селата, от къдета ги беше събрал и където щяха да доят крави и орат с трактор, докато им се напукат и петите.

Маргарита им падна на бутонките. Беше идеалната жертва. Млада и наивна, часовете минаваха в препирни и изяснявания кой какво си носи за работа в час, за какво им е да учат математика, като ще стават футболисти, да не ядат закуските си по чиновете (тук единият демонстративно си напъха в джоба на анцуга хамбургера с три вида салати, пържени картофки и шунка), да не драскат с черен маркер където им падне. UPS-ът на Маргарита мигаше отдавна в червено, после взе да подава и звуков сигнал, но така и не подаде ток на централния процесор, нещо, което щеше да спаси живота на поне един човек.

Училището беше разработило схема за опазване на материалната база в класните стаи. След приключване на часа, всеки кабинет се заключваше, така че учениците бяха в коридорите през междучасията и само в присъствието на учител в стаята.

Последният изтощителен и напълно лишен от смисъл час с 11г беше приключил. Маргарита изчака всички ученици да излязат и по навик хвърли поглед на стаята, да почисти с мокри кърпички някоя нецензурирана глупост с черен маркер. Освен грешно изписана ругатня на английски и изрисуван мъжки полов орган на два от чиновете, другите бяха чисти. Зад стола на последния обаче, откри торбичка с хапчета. Бяха почти две шепи. Розови. С щамповани върху тях слончета. О, да, добрите герои от анимационните филмчета бяха тук.

Беше пушила веднъж трева на един купон като студентка. Всъщност бяха я пушили заедно с Иван. И после правиха невероятен секс. Под невероятен се има предвид – със заря, Куин, Депеш мод в ушите и всичко останало. Когато „изтрезняха“, се оказа, че в главата на Иван са били Металика. Но какво от това. Двете струни на цигулката някак бяха свирили на една и съща тактова честота.

Маргарита държеше пакетчето с розовите слончета и споменът за онази нощ я връхлетя за части от секундата. „Вземи ги и върви кам следващия час“ – каза UPS-ът. Централният процесор не каза нищо. Беше както винаги изключен.

Тя знаеше, че това е наркотик. Наясно беше какво се случва със зависимите. Не беше пробвали нищо по-силно от тревата на онзи купон. Реши, че ще опита само едно, да разпусне, като се прибере в къщи. Ако ѝ стане зле, ще каже на Иван и той ще я заведе в болница.

Не ѝ стана зле. И не каза на Иван за розовите слончета. Когато той се прибра с децата, които беше взел от училище и от детската градина, го чакаше сервирана вечеря с четиристепенно меню, купчинки изпрани и сгънати дрехи, почистена и подредена къща. И страхотен секс. Все едно пак бяха студенти с отсъстващи съквартиранти. Всичко беше прекрасно. Бонбонено. Розово. В главата на Маргарита бяха Продиджи.

На сутринта леко ѝ се гадеше и се чувстваше по-изморена от обикновено. Реши, че със слончетата трябва да се внимава, бяха твърде тежки. Но два пъти седмично можеше да ги понесе. Например в дните, в които имаше часове с 11г. В едно от междучасията отиде в учителската тоалетна и преброи хапчетата. Щяха да ѝ стигнат до края на учебната година. Помисли си, че ако на входа на училището имаше обучено куче или трябваше да дават проби за наркотици, щяха да я уволнят. Загубеняци. Беше открила пробив в сигурността. Опа! Не бяха само Продиджи. Вече си имаше собствен филм и беше главна героиня в него. Супер-майка, супер-математик. О, да, всичко щеше да е супер-супер,суперско! Изкиска се, после закри уста с ръка. Време беше да излиза от тоалетната, трябваше да влиза в час.

************

Драго откри липсата на пакета с облака вечерта, след училище. Трябваше да се среща с клиенти, но преди това да разпредели дозите в отделни пакетчета. Прерови всичко – раницата, якето, дънките, спортния екип. Нямаше го. Зави му се свят и седна на леглото да помисли. Стана му студено, после го заболя и стомаха. Нямаше какво да проверява – сигурен баше, че хладилникът е празен и предполагаше, че баща му пак е забравил да плати тока. От време на време самият Драго го плащаше, когато имаше достатъчно печалба от облака. Отдавна беше изгубил илюзията за основната градивна единица на обществото, наречена „семейство“. Майка му имаше ново такова, а баща му потопи мъката си в алкохол. Драго наблюдаваше отстрани последиците от разрушителната сила на алкохола и в себе си се закле да не опитва нищо, към което може да се пристрасти. Също обаче забеляза, как хората дават всичко, правят всичко, за да се доберат до така желаната бутилка или доза. Както и че има други хора, които печелят невероятни пари от първите. И реши да се включи в играта на страната на вторите.

Сега лежеше на леглото и обмисляше какво да прави. Няма как някой да е откраднал от него, всички се страхуваха. Веднъж един не му плати навреме и повече не повтори. Друг се беше опитал да го снесе на куките, но някак си промени показанията си в последствие. Значи ги беше изгубил сам. Паднали са някъде. Претършува паметта си за действия, места, хора. Не е бягал, да са паднали. Реши на следващия ден да мине по същите места. Щеше да пусне и слух из училището. Който ги намери и върне – две дози гратис. Ако не се върнат... Стисна юмруци. Набавяше си нужния адреналин не само от спорта. И побоят вършеше работа.

************

Маргарита се чувстваше все по-изморена. Добрата новина беше, че Коледната ваканция наближава и тя беше решила да не вземе нито едно слонче за тези две седмици. Също така искаше да помоли за втория срок двата часа по математика с 11г. да са в един ден. Въобще не си даваше сметка колко подозрително и абсурдно изглежда желанието ѝ отстрани. Но така щеше да пие само едно хапче през седмицата. И едно в събота – за да приключи с домакинската работа и заради секса, разбира се. Заради невероятния секс с Иван, който я правеше неизказано щастлива, експлоадираща, фанфари и Адел, плюс Тина Търнър.

Часовете в 11г. минаваха по-леко, пускаше шеги, на ръба на просташкия хумор, тънки, за да не я докладват на директора. Момчетата се смееха, логаритмите и тригонометрията почнаха да вървят. Петима дойдоха дори с домашна работа веднъж. Повечето имаха тетрадки и вече рисуваха в тях, а не по чиновете. Следяха мисълта ѝ, чакаха да каже поредния виц, защото тя беше много добра, мисълта и устата ѝ работеха по-бързо от техните, взети заедно. Затапваше ги.

Докато един ден съученикът на Драго, който стоеше до него не каза:

- Бе тая не ти ли се струва надрусана?

************

Никой от съседите не е почистил междублоковото пространство от снега, никой не е съобщил в общината за повредена улична лампа, никой нищо не е видял в зимната вечер.

В идеалния свят без розови слончета жената и момчето могат да са щастливи майка и син. Тя – обичаща и грижовна, решена на всичко, за да запази семейството си. Той – готов да помага, да поема отговорности, устремен към успеха. 

В реалния свят с розови слончета момчето вади нож и казва „Върни ги“. А жената отговаря „Не“.

Знаете ли, че жълтият сняг не бива да се яде?

Червеният също.

Още разкази от Станислава:

Тиквеник

Казанът