Автор: Станислава Славова-Петкова

Тимпаните, които обикновено удряха в ритъм, когато се готвеше да изнесе презентация, сега не бяха в унисон. Звукът им в главата му пораждаше опасно кръвно налягане, знаеше го. Сутрешното черно кафе беше придобило отвратителен горчив вкус в устата му. Беше средата на деня, средата на седмицата и ако се вярваше на времевата диаграма на стената – две седмици в закъснение, спрямо срока за изпълнение на проекта. Как се беше стигнало дотук? Ризата по гърба му започваше да лепне, когато осъзна, че някак си именно той беше пропуснал нещо, не беше успял да организира, натисне хората си. Как щяха да наваксат сега? Шефовете от централата в Германия постоянно измисляха нови и нови икономии, все по-къси крайни срокове, съкращения, товареха ги с все повече проекти, нали българите правеха всичко – с високо качество, на добра цена. Колко пъти се беше питал дали някой от колегите му в германския офис щеше да си вземе работата в къщи, безплатно разбира се, само и само да стигне крайния срок. Да, бе. Пет часа за тях означаваше пет часа. Уикендът беше време за семейството.

Седна на компютъра и пусна мейл до групата по проекта, за оперативка след 10 минути. Хвърли машинално поглед през стъклените стени на офиса си към залата, в която работеха подчинените му, за да види каква ще е реакцията им. Подразни се, че стъклата не бяха добре почистени. Както и очакваше, реакцията на колегите му не беше като да е купил за всички билети за концерт на Стинг.

Оперативката мина без капка ентусиазъм. Успя да се навика хубаво на двама от колегите, защото задачите, които по план трябваше да приключат преди 3 седмици, не бяха изпълнени. Изненадата дойде от това, че вместо да му отговорят с шега, в типичния им полухлапашки стил, и двамата в един глас му се дръпнаха, че колежката, която отговаря за предишния етап от проекта, не им е изпратила финалната си версия. Той се огледа, само за да установи, че нея я няма на оперативката. С края на окото си видя един от подчинените му на прибежки, надявайки се да не бъде забелязан зад компютърните бюра, току-що да идва на работа. На въпроса къде е колежката, двамата отговориха, че е бременна в последен месец и този факт обуславяше стоенето ѝ вкъщи, за да се подготви за идването на бебето. Бременна? Бременността не траеше ли 9 месеца? Той защо нищо не беше забелязал? Позвъни на вътрешния телефон, за да извика закъснелия колега на оперативката. Беше точният човек, който щеше да свърши работата на колежката и следващите двама да продължат. Когато той влезе в залата, шефът прекъсна предстоящите му обяснения само с поглед, накратко синтезира информацията, до която беше стигнал до момента, и нареди задачата да бъде приключена до края на седмицата. На въпроса дали за този допълнителен труд, колегата ще получи бонус, отговори, че по-скоро ще получи уволнение, ако не се справи в искания срок. Тишината, която настана в малката заседателна зала, само увеличи звука на тимпаните в главата му. Защо щорите бяха вдигнати, слънцето ужасно печеше в очите му и отблясваше от схемата с проекта на стената, така че нищо не се виждаше от него.

Никога никой програмист в тази фирма не беше уволняван. Обучени високотехнологични специалисти се намираха трудно, проектите изискваха работа в екип. Отсъствието на човек от офиса спъваше другите, но чак пък уволнение? Закъснелият колега, подобно на останалите, в началото все едно беше в шок. Постепенно, осъзнал значението на явната заплаха, примигна няколко пъти. Бавно се изправи, изпънал рамене и със съвсем ясен глас заяви, че от известно време е започнал да разглежда обяви за работа в други фирми и предложението на едната се е оказало изключително привлекателно, предвид прекрасното интервю, което са провели с в известен столичен ресторант, и цифрата, която е видял написана на салфетката, побутната към него. Без да изчака ефекта от думите си, той излезе през стъклената врата съвсем спокойно, отиде до бюрото, взе чашата си за кафе и се отправи към асансьора.

Хищник в офиса

Шефът извика началник личен състав и освободи останалите от оперативката.

Началникът на личен състав се казваше Жанет и беше нахакана млада дама на около 30 години. Предимството пред възрастта ѝ беше, че успяваше да докаже всяка своя теза, преди още събеседникът ѝ да си е отворил устата. Беше начетена и със самочувствие, завършила два родни университета и няколко международни квалификации. Облечена винаги безупречно в бизнес стил и на високи токове, тя представляваше самото съвършенство. Гордееше се много с умението си да привлича във фирмата най-добрите специалисти. Непрекъснато следеше обявите за работа, ходеше на дипломирането на най-престижните университети, ловеше програмисти като месоядно растение горски дребен бозайник. Въпреки или именно заради перфекционизма ѝ, колегите ѝ малко се страхуваха от нея. След нуеместна забележка със силно изразен сексуален елемент по неин адрес, един от тях беше излязъл в болничен и когато се върна вече я избягваше. Наложи се да бъде в нейно присъствие на годишното отчитане на представянето си и беше излязъл от залата зачервен, дори един твърдеше, че го е чул да повръща в тоалетната.

Тъкмо заради нейната твърдост, здрав разум и решителност я извика шефът. За да поведе в битка армията си, му трябваше добър генерал.

Жанет се реши на смел и неочакван ход – извика целия екип от програмисти да садят дръвчета през уикенда. Един от заместник-кметовете по райони беше неин колега от университета и тя не срещна особени трудности да вземе разрешение за засаждането им. Предложи идеята на шефа, като я представи под формата на тиймбилдинг. Да се платят 10 дръвчета и три лопати не беше кой знае какъв разход за фирмата. Въпреки това тиймбилдингът се оказа пълно фиаско.

Жанет усети леко раздразнение, защото никой не беше дошъл сутринта в уречения час в парка. Първите, които пристигнаха, попитаха дали има кафе и когато разбраха, че няма да получат и сандвичи, уморени и сънени се излегнаха на близките пейки. Втората вълна дойдоха час по-късно. Жанет вече беше бясна, но това можеше да се разбере само от човек, който много добре знае какво стои зад неподвижната ѝ усмивка – силно стиснати зъби. Въпросът на новопристигналите не се отнасяше до това дали има кафе, а се прехвърляше на следващага напитка за деня – бирата. Дали има бира, дали наблизо продават бира, някой носи ли БИРА? Тук вече Жанет извиси глас с призив всички да се съберат около нея, за да им даде инструкции как и къде да засядят дръвчетата.

Въпреки че всички наблюдаваха внимателно невероятния технологичен процес по засажденето на дърво, само един опита да изкопае реална дупка, и то само защото като дете беше прекарвал летата си на село, място свързано предимно с ръчен труд. На третата дупка обаче той се измори. Няколко от останалите колеги несръчно му помогнаха да зарине поставената в средата на дупката фиданка, но беше очевидно, че останалите 7 дръвчета нямаше да имат това щастие.

Жанет беше принудена отново да се обади на познатия си заместник-кмет, докато наблюдаваше как двама от колегите ѝ все пак бяха намерили заведенийце с кебапчета и БИРА недалеч. Трабваше да се признае за победена. Нещо по-надълбоко не беше наред.

В понеделник тя внимателно започна да привиква един по един колегите в кабинета си и да се опитва да разговаря откровено с тях (доколкото това беше възможно). Те обаче повече мълчаха или сумтяха и просто чакаха да ги освободи. Беше около три часа следобед, когато от стаята, която се ползваше за почивка и хранене, се чу страшна врява. Двама от колегите сипеха страшни обиди и клетви един срещу друг. Както се разбра по-късно - по повод последното останало парче тиквеник в хладилника. Жанет авторитетно отсече, че тиквеникът е на този, който си го е донесъл или поне той трябва да го разпредели на останалите. Оказа се, че тиквеникът е общ, той просто си е стоял в хладилника, докато регресивно не е намалял до едно-единствено парче.

Авантюрист, който живее на десертчета,
любител на домашната храна или изявен кулинар?

Жанет нямаше време да разследва откъде се е появил въпросният тиквеник, защото шефът я повика, за да я уведоми, че напуска още един от програмистите и без много церемонии я запита докъде е стигнало разследването ѝ. Погледнато отстрани, началник човешки ресурси не беше постигнала успех нито при тиймбилдинга, нито от разговорите си с колегите, отделно дори не ѝ се мислеше да споменава тъкмо започналото разследване на появилия се от нищото и след това бързо изчезнал тиквеник. Докладва сбито само, че разследването ѝ все още тече. Шефът ѝ промърмори нещо от рода на „Тече то, ма и текучеството също тече“ и я прати да си гледа работата.

Следващата седмица на публиката в офиса беше предложен невероятен спектакъл – двама от програмистите се сбиха. Самата идея за излишни движения, силен звук и болка беше противна на повечето, включително и на участниците в конфликта, но явно сетивните им прагове бяха паднали. Темата на спора беше досто мъглява, но от коментарите наоколо беше загатнато за недоядено шоколадче и неуместна забележка по адрес на програмен код отправена от единия към другия програмист.

В петък една от колежките, която преди беше със страхотно тяло, изваяно в резултат на продължителни тренировки, започна да изглежда по-закръглена и шефът, пропуснал бременността на предишната колежка, реши да навакса с любезност с тази, като я поздрави. Три минути по-късно тя изхвърча от кабинета му разплакана, защото не беше бременна, а просто започнала да пълнее, заради спирането на тренировките.

Проектът, който трябваше да е венецът на усилията, най-красивото творение на целия екип, беше пълен с грешки, не вървеше и беше абсолютно непригоден за презентация пред клиентите следващия месец. Дори да успееха да напишат и поправят всичко, нямаха достатъчно дълъг тестов период.

Всички бяха нервни и непрекъснато гладни, въпреки че вендинг машината биваше зареждана всеки ден – обслужващите я не можеха да се нарадват на късмета си с тия побъркани програмистчета.

Всички мислеха, че вече са видели всичко, свързано с драми в офис, докато една от колежките, която беше скъсала с приятеля си и почти непрекъснато плачеше, не започна до пищи истерично. В офиса се беше появила мишка. Привлечена най-вероятно от остатъците храна по бюрата, мишката се беше настанила на топло в един от принтерите и стартирането на работата му я извади от скривалището ѝ.

Шефът беше бесен, Жанет – безсилна. Само честолюбието ѝ да не падне победена и да реши загадката на блокирания офис, я спираше да не напусне. Разсеяно хвърли опаковката на второто за деня си кафе в коша за боклук и мимоходом отбеляза, че той не е изхвърлян от известно време. Трябваше да говори с чистачката, поне боклукът трябваше да бъде изхвърлян навреме. Не можеха да тънат, освен в проблеми, и в мръсотия.

Изведнъж нещо ѝ проблесна. Трескаво постла един вестник на пода и изсипа съдържанието на коша върху него. Започна да брои празните чашки от кафе. Ако обикновено пиеше по две на ден, значи кошът и не беше изхвърлян от... четири седмици. Обади се на счетоводството и поиска справка откога зареждането на вендинг машината се беше завишило до ежедневна практика. Едва получила отговора им, се отправи към заседателната зала, за да проследи времевата графика на закъсняващия проект. Четири седмици назад, потвърдени от боклука в коша, сметките в счетоводството и времевата диаграма, нещо се беше случило и беше нарушило целия ритъм на работа в офиса.

Дишането ѝ се учести и Жанет си наложи да се върне в офиса си и да помисли на спокойствие какво се беше случило преди четири седмици – посещение на инвеститори, застрахователи, конкуренти, черна магия... Жанет, стегни се, това да не ти е някой болен от Средновековието, каква черна магия? Глупости на търкалета, както казваше баба ѝ. Да, баба ѝ... Отвори бележника си с разписани срещи и ангажименти месец назад. Точно преди четири седмици, в петък, беше уволнила чистачката Цветелина Тотева, поради съкращения в бюджета.

6 типа "токсични" колеги

Само за да потвърди подозренията си, извика в кабинета първия ѝ попаднал колега. Съвсем случайно той беше един от „побойниците“, иначе кротък двуметров русоляв великан с флегматични движения.

- Леля Цецка? Разбира се, че ми липсва, ти ли я уволни? И защо? Много ли спестихме сега? Такава хубава мусака правеше… – и съвсем неочаквано той се разплака. Жанет беше шокирана. Първо, от плачещия пред нея мъж (какво да го прави, дори и седнал е по-висок от нея? Никак не върви да го успокоява, камо ли прегръща, та тя е началник, не им е майка-леля-сестра) и после от фамилиарното обръщение към чистачката.

Почна да привиква един по един служителите и да ги разпитва за леля Цецка. Неусетно и тя започна да я нарича така, колегите сами ѝ разказваха различни случки, ястия, съвети, които им беше давала чистачката.

След десетия програмист, Жанет придоби една доста ясна картинка какво тихичко се беше случвало в офиса, благодарение на въпросната леля Цецка. Първо, навсякъде блестеше от чистота. Санитарните помещения, стаята за почивка с кухненския бокс, офисът – никъде нямаше и една троха, по прозорците и вратите на кабинетите – дори и пръстов отпечатък. Леля Цецка беше носила и дори готвила в офиса любимите ястия на всички (с изключение явно на Жанет, която се хранеше обикновено навън) – нещо, което само едно дете, работещо в столицата, далеч от родителите си в провинцията, би оценило. Освен това леля Цецка беше изслушвала и окуражавала, подкрепяла и мъмрила, вкарвала в правия път и потушавала още в зародиш различни конфликти. От всички разкази, Жанет беше най-изумена, когато празбра, че леля Цецка е давала съвети по програмиране. Намери досието ѝ в архива и се зачете. После стана. После седна пак. Да, определено уволняването на тази жена беше грешка.

Шефът седеше в кабинета си, вгледан в компютърния екран пред себе си, но Жанет не остана с впечатлението, че той вижда нещо. Затова започна атаката си фронтално:

- Тиквеник.

- Какво? – шефът ѝ я изгледа вече фокусиран смаяно. – Какво каза?

- Тиквеник е това, което Ви липсва. Направен от лела Цецка. Правила го е специално заради Вас. Знаела е, че имате проблеми със стомаха и това ще помогне работата на храносмилателната Ви система...

- Жанет, предлагам да спреш дотук или ...

- На Ванчето, колежката, която роди, ѝ е готвела спанак, заради ниския и хемоглобин, и е препоръчала да пие фолиева киселина, още преди гинеколажката да ѝ го каже. Проверих, това е лекарствен продукт, необходим за образуването на плацентата и за изграждането на костния мозък на ембриона. Предпазва от спина бифида на плода.

- Жанет, предлагам да седнеш и да се успокоиш ...

- А Валентин, високият колега, сещате се, нали, дето ни сменя месеците по календарите на стената, та той има брат близнак, който живее в чужбина. Знаете ли какво означава близнаци да са разделени – голяма драма е. Другият си е намерил приятелка, но нашият тук наскоро се е разделил с едно момиче и се чувства изоставен повече, отколкото е нормално за човек на неговата възраст... и пол. Или трябва да се сдобри с това момиче, или да си намери ново, защото иначе го виждам и той да напусне скоро.

- Жанет, как ги разбра тия неща чак сега? Това не е ли била работата ти и преди, нали си началник човешки ресурси?

- Да, но явно леля Цецка я е вършила по-добре от мен, освен това аз не умея да готвя, пък и го нямаше в трудовата ми характеристика, като ме взимахте на работа...

- Да, но ако знаехме за храната, поне там щяхме да организираме кетъринг нещо, не само машината за закуски.

- Относно машината за закуски – леля Цецка е била забранила яденето на „боклуци“. Първо – не са полезни и ако на някой му се прияде нещо, да ѝ кажел на нея. И второ – не обичала да намира опаковки и трохи по бюрата. Който ще яде вафли... – Жанет не довърши заплахата, но беше ясно, че вафлояденето влечеше след себе си немусакоядене като наказание. – Радвала се и е обичала служителите като собствени деца – продължи тя по-тихо. - Всяка сутрин им е носела домашно приготвени закуски – бухти, палачинки, кекс. Били са мотивирани да идват навреме на работа. Който закъснее, остава без храна. Била е изключително жизнен човек и е давала личен пример за непрекъснато самоусъвършенстване и липса на всякаква форма на мързел – нещо, което щеше да е много полезно при саденето на дръвчетата...

- Добре де, щом вече знаем какъв е проблемът, значи можем и да го решим – шефът плуваше вече в свои води. – Дефиниран проблем - решение беше неговото житейско призвание.

- Ти ще си общуваш повече с колегите, нали вече и без това са почнали да ти споделят, и ще поръчваме храна от някоя фирма. И готово.

- Не е точно така. – въздъхна Жанет. – Цветана Тотева е била учител по информатика, един от учебниците по програмиране, по който най-вероятно са учили повечето колеги тук, е неин, без те дори да знаят. В почивките те са споделяли с нея проблеми по кода и тя ги е насочвала за възможното решение. Реално, освен всичко друго, е работила при нас и като нещатен консултант, безплатно.

Шефът се изправи и се загледа в булеварда, който се откриваше през прозореца му.

- И ти си се подготвила. Добро проучване си направила, благодаря ти. Щом досега не си се съгласила да не я връщаме на работа, значи друга ти е идеята...

- Да, боя се, че ще трябва да напусна, а вие да върнете леля Цецка на работа. Формулирайте длъжността ѝ както ще е най-удобно за пред собствениците в Германия, за да не е застрашена позицията ѝ по никакъв начин в бъдеще. Според мен ще трябва да отидете лично при нея, да се извините и да ѝ предложите адекватно възнаграждение и плаващо работно време, за да се върне тук. Живее наблизо, 15 минути пеша, проверих адреса. За себе си вече проведох няколко интервюта и има една привлекателна оферта, която мисля да приема. Предупредила съм, че ще стартирам след една година.

- И какво ще правиш цяла година?

- Ще се науча да готвя.

Книгата на Станислава може да поръчате от Разказвачката на истории.

Прочетохте ли Казанът?