Автор: Бойка Темелкова - учителка във Второ ОУ " Гоце Делчев"

Човек получава много малко шансове, в които може да се върне назад във времето и да разбере смисъла на всичките направени малки стъпки, които заедно образуват пъзела на неговия живот. Когато преди 20 години сестра ми ми се обади с предложение да се запиша на курс по гръцки език, че да се сформира група, си казах… Това ще е приключение… Защо не?

Тогава все още ходенето в съседна Гърция беше свързано с чакане на опашки за визи, близкият пункт Илинден-Ексохи беше само мечта и на море в Гърция ходеха все още малцина българи. 

Нямах никаква идея защо ми е този език, дали изобщо ще го използвам, но тук се намеси онзи вътрешен глас, който леко ни побутва в една неизвестна посока, карайки ни да поемаме рискове, за които изобщо не сме и мечтали. В крайна сметка нямаше какво да губя, пък и както е казал Гьоте - “Да знаеш още един език е да живееш още един живот.” 

През годините благодарение на езика създадох много контакти - работни, приятелски. Започнах да опознавам гърците по-отблизо, да виждам повече от усмихнатото любезно лице, което вижда всеки турист. Започнах да разбирам малко по-добре тяхната народопсихология, култура, история, тяхното национално самочувствие. Започнах да виждам нещата, които ни различават като народи, но и нещата, които ни сближават. 

Когато ми се обади приятелка с предложение да поема филиала на Българското неделно училище „Свети Иван Рилски“ в гр. Драма, отново си казах … Това ще е приключение. Защо не?

Да, аз имам професионалния опит и умения на учител, но да бъдеш учител в българско училище е едно, а да бъдеш учител в българско училище в чужбина, нещо съвсем, съвсем различно. Наясно бях с предизвикателствата, с които ще се сблъскам, поемайки по пътя на това ново приключение, но отново моят вътрешен глас не ми остави време да размисля. 

Първата трудност, с която се сблъсках е, че в повечето случаи децата идват от смесени българо-гръцки бракове. В един клас може да има деца на една възраст, чиито знания да варират между - не разбира български; разбира, но не говори; говори, но не може да пише буквите и да чете, та чак до – знаещи добре да четат и пишат на български. В този случай е трудно да работиш по стандартен учебник, а подходът трябва да бъде изключително индивидуален. Но това в моите очи е по-скоро възможност, както за мен, така и за децата. Възможност е, защото изисква адаптивност и въображение, което да приложа към учебния процес, но в същото време е и награда, тъй като виждам реалния прогрес и желание в децата.

Истински трудното предизвикателство е, че трябва да си много деликатен, когато преподаваш родолюбие. Съществува една граница, която не трябва да бъде прекрачвана, а именно да се опитваш да налагаш българската история и традиции на всяка цена. Тези деца са родени и отраснали в Гърция,  посещават гръцко училище, там учат история, а както знаем, историята се преподава в различните страни с различни нюанси. И идва момент, в който в тези детски главички възниква въпросът “Не губим ли гръцкото в нас като посещаваме българско училище и какви сме ние всъщност - гърци или българи?”. Но, както казва една приятелка, те са българи по кръв, но над самосъзнанието ще работим майките и аз.

Аз твърдо вярвам, че за да преподаваш на деца, независимо от възрастта, трябва да говориш на техния език – и в буквален, и в преносен смисъл. Трябва да можеш да грабнеш детското внимание с нещата, които ги интересуват, да ги накараш да ти повярват, да те чуят. Останалото е лесно. Именно затова, по повод Деня на народните будители, имахме различни занимания с двата класа в училището. 

Първи бяха големите (на възраст между 9-12годишни). Тяхната домашна беше да проучат сами в интернет информация за Васил Левски, Христо Ботев, Раковски, Паисий Хилендарски, Кирил и Методий. Децата се бяха постарали, но все пак информацията за тях беше суха материя, липсваше емоцията. Моята роля бе да им разкажа допълнителната информация, тази която ги приближава до нас, която ни кара да ги разбираме малко по-добре. 

Разказах им за това каква луда глава е бил Ботев, какъв плам е горял в него, как неговите стихове и до днес стоят изписани в Сорбоната. Разказах им също защо е велико делото на Васил Левски, как Раковски е подготвял своята Легия в Румъния, където е подготвено и гръцкото национално-освобождение. Как Любен Каравелов е говорил и пишел перфектно на гръцки, как Паисий Хилендарски е живял в Атон и проучвал византийски автори, за да напише История Славянобългарска, понеже повечето писмени източници по това време са били на гръцки. Как Кирил и Методий са гърци, но се предполага, че имат и български произход, защото само човек, на когото българският е майчин, може да усети нуждата от самостоятелни букви ж, ч, ш, щ. Как княз Борис решава да приеме християнството от византийския император Михаил и по този начин да се сроди с него (защото гръцкия „нонос“ – кръстник е много важен човек в живота на едно дете), и така нататък, и така нататък. 

Естествено, нямаше как да не „поговоря“ и на езика на тинейджърите. Подготвих им QR код с линк към един жив лист на тема Народни будители, с което се надявам, че мъъъничко съм им се издигнала в очите и ще ми вярват повече, защото аз говоря на техния език. 

Децата слушаха и аз виждах в очите им, че притесненията да не би да загубят гръцкото, ако учат българска история и език, отпадат. Защото фактите са такива – на каквито и изпитания да ни е поставяла съдбата, каквито и различни исторически избори да сме правили, нашите народи винаги са били свързани.

Още по темата: Българчетата, които не говорят български