Или защо искам детето ми да ходи на българско училище – родителски терзания от Англия

Автор: СОФИЯ ТЕРЗИЙСКА

- Мама, ама защо трябва да ходя на българско училище? Аз не искаааам!.

Така започна моята събота сутрин преди две седмици в дома ни в Кент, Великобритания, часове преди да заведа 6-годишния ми син за първи път в близкото българско училище.

На този въпрос вече бях отговаряла многократно в последния месец и нещо и си имах готов репертоар:

“За да можеш да си упражняваш българския език, да говориш и пишеш по-добре”.

“За да можеш да четеш български книжки”.

“За да общуваш свободно с роднините в България”.

“За да се запознаеш с нови приятели с български корени.”

“За да развиваш мозъка си като усъвършенстваш два езика” ...

"Но аз мога да говоря български” и "Не може ли сами да се упражняваме да пишем и четем вкъщи както досега?", започна отново да дава контрааргументи бъдещият първокласник.

"Защо трябва да ходя"?, продължи да пита.

"Ти НЕ ТРЯБВА да ходиш на българско училище. АЗ ИСКАМ да ходиш!", чух се да казвам.

Честно казано, изненадах дори себе си. И веднага избързах да повторя пак обичайните мотиви. Само че този път в обяснение защо аз искам той да ходи!? Хм.

Чувството за вина веднага ме връхлетя. Повечето майки ще ме разберат - все ще намерим да се обвиняваме за нещо. Но този път си дойде точно на място. Дали се троснах така от безсилие? Какво се криеще зад думите ми - неизказана тревога, страх, сурова нездрава амбиция? Един въпрос веднага се появи в съзнанието ми и ме зачовърка.

Добър или лош родител съм, щом толкова искам детето ми да посещава българско училище през почивните дни. След дълга седмица на английско училище.

Дали го искам, за да се чувствам АЗ като добра майка, с добро и умно дете, което учи, знае и може? И ако е така, дали това всъщност не ме прави лоша майка за него, ако потребностите му са различни?

Или настоявам изцяло само в името на НЕГОВОТО развитие и за негово добро? И в този случай значи ли автоматично, че съм добра майка, която инвестира в бъдещето на детето си?

Има ли въобще категоричен и еднозначен отговор? И защо (не)съзнателно започнах да си давам определения добра-лоша? Но нищо не е простичко, когато е свързано с родителските въпроси и решения, нали?

Поговорих с други родители на деца, които ходят в същото съботно българско училище. Оказа се, че това е голяма тема и в техните семейства.

"Повечето деца се притесняват, когато за първи път започват", разсея тревогите ми майка на второкласничка вече, която има поглед и като помощник-учител в класовете. Някои малчовци дори плачели и месец-два след началото. Въпросите и терзанията на сина ми били нещо нормално и често срещано.

Причините - почти идентични при всички - най-вече страх от неизвестното, нова среда и хора. Тези първолачета (или в предучилищна група) обикновено не познават други деца в класа; не знаят какво да очакват от българското училище, може да не са достатъчно уверени в знанията си по български език, страхуват се дали ще се справят със задачите, домашните. "Но свикват - някои по-бързо, други по-бавно. Учителите са наясно с трудностите в този период, проявяват търпение и дават нужната подкрепа", успокои ме майката.

"Децата свикват, но ако ги питаш и зависи от тях, няма да идват на българско училище в събота, а ще си играят или ще правят нещо друго по-приятно", открехна завесата друга майка на четвъртокласничка. Големият обем домашни, които трябва да подготвят, също не се харесвал на всички деца. За разлика от много английски училища, в които домашни няма.

Децата, които тръгват на ясла, детска градина или училище, преминават през същия период на адаптация, нали, продължавам да си мисля аз. Независимо в коя държава са.

А ние като възрастни нима не се притесняваме от новото и неизвестното преди да започнем нова работа? И често не ни е комфортно да учим нови неща, да се срещаме с непознати допреди това предизвикателства.

Затова все по-често си мисля – въпросът не дали детето ми иска или не иска да ходи на българско училище (и също дали само аз искам, пък той не иска). По-скоро е приемането, че детето ми има нужда от време да се адаптира към новите условия. И те са да ходи на съботно българско училище, вместо да играе тенис или футбол, да се събира с приятели и да си общуват на по-лесния за тях език - английския.

Рано или късно вероятно ще спре да ме пита защо трябва да ходи. А дали някога ще ходи с удоволствие - не знам.

Само знам, че обича английското училище. И му е интересно. Учи с лекота. Обожава да чете, да смята, да научава нови неща. Знам също, че научи българската азбука за нула време, ей така между другото. Започна да чете сам, без да го карам насила. Говори чудесно с роднините и обяснява подробно игрите на по-малките си братовчеди. У дома прави упражнения като за първи клас с желание. Пее от малък с цяло гърло "Черно море, много е добре", а от това лято - "Бягам" на Дара.

Аз като родител ежедневно му предавам моята любов към България, към езика, писането, четенето и съм му дала основата. Но той има нужда от повече, нещо което всяко училище дава на всяко дете, във всяка държава.

Вярвам, че страстта и любопитството на моя син ще се появят и в българското училище, след „страшничкия“ период на адаптация. И тогава, ще се радвам, че съм му дала възможност да опита и съм го насърчила да продължи, когато най-лесно е било да се откаже(м).

И най-вече – важно е да има избор като възрастен. Да е толкова уверен с българския, колкото с английския. Да чете безбройните стойностни български автори на родния им език. Да продължи образованието си в българска гимазия или университет, ако пожелае. Да може да има и българска среда, да общува с роднините и приятелите си свободно. Да работи с български партньори, ако се наложи. Да заобича българската литература, култура, театър...

Сертификатът, който ще получава в края на всяка година е най-малкото, заради което си струва да инвестира мъничко от времето си през почивните дни.

"Децата все пак виждат някои предимства в ходенето на българско училище", казаха майки в нашето. Кефят се, че могат да носят каквито си искат дрехи (за разлика от английското училище, където са с униформи). Могат да имат свои собствени моливи и пособия (пак за разлика от английските училища), и българското училище е само час и половина-два, а не почти цял ден.

И така, втората събота моят първокласник подреди раницата на любимия си футболен отбор „Арсенал“, сложив нея подвързаните учебници. Наостри моливите от новия несесер с любимите герои от Супер Марио, избра какво ще облече. Не спря да пита защо трябва да ходи на българско училище докато пътувахме натам. Влезе плахо, но продължи напред.

Час и половина по-късно излезе с усмивка, едно голямо "Браво" в учебната тетрадка след краткия входящ тест, а на въпроса как се чувства, как беше в клас - отговори категорично - "Добре!", макар и с мекото "английско" Р.