Автор: Янка Петкова
Разказвачите на приказки не остаряват. Помислих си го, когато се срещнах с писателя Панчо Панчев. Оказва се обаче, че и редакторките не остаряват, защото след здрависването, бързо си споделихме възрастовите впечатления и си свалихме по едно 20 години взаимно. Установихме и че сме от една зодия. Поговорихме за самоиронията на скорпионите, а в хода на разговора се убедих, че г-н Панчев е един от най-ярките собственици на това завидно качество.

„Питай ме повече!“ – казва още в началото на срещата ни, аз започвам и след малко чувам: „Засипа ме с въпроси.“ Разговорът често прекъсва, когато покрай нас мине дете: „Виж го това малкото!“ - но вероятно е нормално, ако си седнал на пейка с човек, който пише приказки, пиеси, гатанки и стихотворения за малчугани.

А всъщност Панчо Панчев е завършил „Театрознание“ и първите му пиеси са за възрастни. „Всичко, което съм написал, е играно. Каквото съм написал, е играно.“ – повтаря, и аз разбирам, че това е специален повод за гордост.

- Откога сте Дядо Пънч?
- Един мой приятел, Владко Башев, много добър поет…той почина отдавна…той ми викаше Пънч. Като станах дядо, станах Дядо Пънч.

- Как се пише за деца? - питам в пристъп на "оригиналност".
- Аз си пиша, както съм си писал. Приказката трябва да завършва щастливо и всички да са весели и доволни. Не мисля, че има голяма промяна в децата днес. Винаги съм бил заобиколен от деца. Много внуци имам. Това ме кара да мисля, че по-лесно пиша за деца. В последните неща, които пиша или поправям, вмъквам по нещо съвременно.

Вярно е, Кукла Букла например, от последната му книга, праща имейли на приятелите си Чайката, Симо и Димо, за да ги покани на премиера. Тази кукла е една интересна героиня, за която ще стане дума малко по-нататък.

Интересно ми е какво мисли за мненията напоследък, че някои класически приказки съдържат елементи на жестокост, които плашат и потискат децата. Вълкът например изяжда бабата на Червената шапчица…: „Че нали я изваждат“ - контрира събеседникът ми. "Ами Малечко Палечко, той пък изоставен от родителите си в гората?", продължавам да излагам „аргументи“. Сега вече ми отговаря драматургът: „Не е нормално наистина, но за да стане приказката, трябва да го изоставят. Така тръгва историята.“ Да, завръзка трябва да има, дори да не е приемлива за повечето родители.

- Разказвате ли приказки на внуците си?
- Те малко са били при мене. Но съм им разказвал да, и свои приказки също.

Научавам, че внуците му са в чужбина и постигаме съгласие, че една следваща книга би могла да се нарича „Приказки по скайп“. Разговорът поема към „кухнята“ на творческия процес. Интересувам се как протича при него и се сещам за едно много сочно соц клише за мъките пред „белия лист“.

- О, това клише не е соц, то е отпреди соца! - възкликва писателят.

- Как става тогава, едно време четях по интервюта, че творецът сяда сутрин пред пишещата машина, пие кафе, потъва във вдъхновение и започва да твори.

- Лъжат! – отсича усмихнато Дядо Пънч – Аз кафе не пия, сядам и пиша. Понякога ми хрумва нещо на улицата и бързам да се прибера, за да го запиша.

Посоката на разговора ме подтиква да попитам дали се е променило отношението към творците в днешно време. Реакцията е мигновена:
- Променено е, разбира се! Едно време бяхме нависоко! Срещите с публиката бяха добра практика, участвал съм в такива мероприятия („каква хубава дума“ иронично констатира). Правех и рецитали, посещавах училища. Отивам някъде, където мисля, че изобщо не ме познават и се оказва, че те вадят мои книжки и рецитират. Много ми е било приятно. Много общувах с деца. Общуването е проверка на това, което си написал.

- Усещате ли, като напишете нещо, че станало много хубаво?
- А, много хубаво никога не съм си мислил, че е станало, по-скоро че е станало добре.
- Кой пръв чете нещата, които пишете?
- Аз си ги чета, поправям нещо, но аз пиша хубаво. Знам български добре. Та нямам да поправям много.“ – отговаря скорпиона.

Питам за Кукла Букла – героиня от новата му книга. Казва ми, че приказката е писана отдавна, но никога не е била издавана. Първо е била пиеса. Това дори се усещало, защото диалогът е повече от прозата. „Всички герои са добрички, само Малка Лалка е по-опърничава, но иначе няма да има драматизъм.“

В тази приказка всъщност има реплики, които не отстъпват на невръстните сентенции в „Малкия принц“. Мечтата на Кукла Букла е да бъде жива, дори упорито настоява да бъде ухапана, защото, ако усети болка, значи е човек:

Да виждам небето със живи очи.

Да дишам омайния мирис на здравец.

Да вкусвам кое ми сладни и горчи…

И всичко човешко човешки да правя.

Разлистваме книгата, оценявам оригиналния подпис на твореца.
- Питай ме още нещо!
- Тъжни приказки пишете ли? – кой знае защо питам аз и си дърпам мислено ухото, защото това няма да е добър край за разговора ни. Обаче Дядо Пънч ми спасява финала:

- И да е тъжно, трябва да има нещо весело в нея. Да има хубав край. А, ти защо плачеш?“ – пита писателят детето, което минава с тротинетката си покрай нас. Изпраща го с поглед и констатира:

- Много ме радват децата напоследък. Много ме радват.

На раздяла, го моля да се подпише в книжки, които ще бъдат подарък за малките му читатели. Без много да му мисли написва:

На непознатото дете – което и да е. Дядо Пънч.

„Приказки на Дядо Пънч“  ни пренася през разстоянията и времето, за да ни срещне с чудати герои, вълшебни предмети и реални ценности. В книгата са събрани 27 от най-обичаните приказки на усмихнатия разказвач. В „Приказки на Дядо Пънч“ нов живот заживява „Кукла Букла“ – многократно играна постановка, която се превръща в забавна приказка с важно послание за силата на мечтите, добрината и обичта.
Книгата е част от поредицата „Приказна съкровищница“ на издателство СофтПрес.