Автор: Мария Пеева

Първата ми приятелка се казваше Раличка. Била съм някъде на 4-5 години, не ходех на детска градина, баба се грижеше за мен. Раличка беше единственото друго дете в квартала, което не ходеше на градина. За нея се грижеше майка й - най-красивата жена, която съм виждала. Приличаше на актриса с бялото си лице, тъмни къдрави коси и огромни тъжни очи. Раличка беше досущ като нея - бяла, тъмнокоса и със същия дълбок поглед зад огромните очила, закрепени с ластик на къдравата й главица. Беше малко по-голяма от мен, но дребничка, не можеше да говори и движенията й бяха някак хаотични и некоординирани. Сега си давам сметка, че вероятно е имала детска церебрална парализа. Тогава не разбирах, че е болна, знаех само, че не може да отговаря с думи на детското ми бърборене и никога не може да ме хване на гоненица. Но за сметка на това никой никога не ме е обичал толкова и не ми се е радвал толкова, колкото Раличка, когато баба ме пуснеше у тях през дългите скучни утрини, когато всички други хлапета бяха на градина. Аз бях единственото дете, което гостуваше в малката им къщичка. И двете с майка й ме чакаха с нетърпение. Не си спомням много на какво си играехме, след като единодушно решихме, че гоненица и криеницата не са ни любими, но лицето й светеше от щастие, че сме заедно и това никога няма да го забравя.

Няма да забравя и една ужасна случка, която ме кара да се червя от срам и до ден-днешен. Лятна привечер, ние сме на поляната до нас, няколко хлапета, клечим на тревата и си играем. Ралица и майка й минават покрай нас, аз ги виждам отдалеч, махам й с ръка, викам я. Раличкааааа! Тя ме забелязва и посяга към мен, дърпа майка си, иска да дойде при децата. Майка й се усмихва малко неуверено, но тръгват двете - изящната красива майка и дребничкото, слабичко момиченце, преплитащо крачета, което бърза, бърза да дойде при мен, при нас. И изведнъж всички хлапета скачат, разпищяват се и побягват. А аз, глупачката, не разбирам от какво са се стреснали, не ми хрумва, че ги е страх от милата, кротка и слънчева Раличка. Помислям си, че става нещо ужасно… и хуквам и аз с тях. След няколко крачки се обръщам и поглеждам назад, и тази картина просто се е запечатала в главата ми - как Раличка е протегнала ръце към мен и отчаяно вие с нечовешки глас, а майка й я грабва и прегръща, и стиска с всички сили, и заплаква с истински сълзи - както плачат малките деца, както никога не съм виждала майка, голяма жена да плаче.

Какво стана после? Иска ми се да можех да ви разкажа, че мигом се върнах назад, разкаяна, и прегърнах Раличка. Но не беше така. Хукнах и се скрих у дома в пълен потрес и дори не посмях да разкажа тази случка на баба. Жалко, защото тя щеше да ми каже какво да правя. Щеше да ме посъветва да се извиня. Щеше да ме успокои, че децата не са виновни, че са побегнали, защото се плашат от различното и не го разбират. Щеше да ми каже, че и аз не съм виновна, че съм ги последвала, защото това е първичен инстинкт на човека - да следва стадото.

Премълчах, преглътнах, но не забравих.

В онези далечни времена Раличките бяха табу за обществото. Затворени в домовете си, скрити от нас, сякаш не съществуват. За тях нямаше място в идеалната картина на живота ни. Не знам дали впоследствие моята Раличка изобщо е ходила на училище, дали е имала приятелчета, дали някога е успяла да поиграе на поляната с другите деца. А тя не искаше нищо повече от това - да е с децата. И никого нямаше да нарани или обиди, така както нараняват и обиждат много деца, съзнателно или не. Раличка просто искаше да е сред нас. Затова се разплака майка й - не защото детето й е болно, не защото не може да говори или да тича, да пее и да скача. Тя много добре знаеше всичко това и беше приела, че Раличка не е като другите. Но също така знаеше, че детето й не умее много "нормални" неща, но умее да обича и да се радва също като всички останали. Може би и повече.

Разказвам ви за Раличка заради една дискусия в учителски форум по повод мой пост, който някой е споделил там. Ето и самия пост, публикувах го на осми март:

Мили майки, получих молба да споделя с вас този призив от група майки. Ето какво ми пишат:
Преди няколко дни една майка сподели, че е била помолена нейното дете да не ходи на тържеството за 8 март днес, не знаело стихчета/песнички, не говорело. Днес още две мами също са били помолени от градината да си вземат децата по-рано, преди тържеството за 8 март, защото не говорят. Не искам да си представя дори как се чувстват тези майки и деца! И се питам за кого са тези осмомартенски тържества, ако има дори една майка, която плаче, защото от детската градина не искат тя и детето й да е част от тях? 
Бих искала да ви помоля да споделите във вашия блог и да призовете всички майки днес, които могат, да отидат на тържествата в яслите, градините и училищата в България. Днес е ден, който е празник, но и всъщност ден на борба за равнопоставеност. Празненствата в градините са за всички деца, независимо дали могат да говорят, пеят, танцуват или само ще седят и гледат. Важното е да са заедно с другите, важното е всички педагози да осъзнаят, че тържествата са, за да научим децата да бъдат заедно, а не просто да се представят перфектно научени стихчета.
Никога преди не съм писала с такава молба, но се чувствам ужасно безсилна, а бих искала да помогна на тези майки, които плачат днес.

За свое учудване прочетох мнението на г-жа Елена Петкова, която ме тагна в отговора си:

Колеги, пишем под пост на някаква екзотична мама, харесан само от двама. Идеята на статуса, ПОД КОЙТО ПИШЕМ е, че образователната институция трябваЛО в един слънчев ден - 8 март :) да утешавала всички мами. Всяко дете нещо да казвало, правело, ровело, мяукало, правело ...само и само да бъдело като другите! и пр. Ако не е като другите и му дадем само мяукане, Anna Assenova питала ли е Мама Нинджа колко ще е доволна?

В коментарите отдолу обясних на г-жа Петкова, че идеята на образователната система не е да утешава мами. Но идеята на образователната система е да образова ВСИЧКИ ДЕЦА.

На което г-жа Елена Петкова ми отговори, че не всички деца стават за образоване.

Е, може би трябва да спра дотук. Но не мога да не допълня, че в диалога стана ясно, че г-жа Петкова не е само учител, уви не. Тя е доцент, преподавател, който обучава учители. Десетки, стотици млади хора ще завършат педагогика с идеята, че, цитирам: “всъщност образователната институция е за децата, които стават за образоване.”

Излиза, че съм живяла в голяма заблуда досега. Винаги съм мислела, че образователната институция е за всички деца. Че целта на образованието изобщо е да развие децата, всеки според възможностите му. И най-вече да направи тези деца фунциониращи членове на обществото. Хора, за които има място на сцената на живота, а не някъде отзад, в сенките, зад кулисите, където няма да загрозят общата картина.

Може би доцент Петкова и други хора живеят с мисълта, че са привилегировани, защото са интелектуално и физически съвършени. Но нека не забравяме, че животът обича да ни изненадва. Никой, нито вие, нито аз, не е сигурен дали утре няма да е в инвалидна количка. Дали детето или внучето му няма да е сред тези, различните, които е толкова удобно да не забелязваме. Съветвам ви, доцент Петкова, следващия път, когато отречете на едно дете правото “да мяука” на сцената (отново ви цитирам), да си представите само за един кратък момент, че това е вашето дете. Сигурно имате много достойнства като човек и преподавател, най-вероятно и вас някога така погрешно са ви учили, че децата, които не влизат в нормата, трябва да се изолират, за да не “пречат”. Но знаете ли, това не ви оправдава, защото сега вие обучавате други хора, млади хора. Сега носите отговорност и за тях. Опитайте се да отворите очи и ще видите, че светът е голям и пълен с различни хора, всъщност ние всички сме различни. Но в едно сме напълно еднакви, доцент Петкова. В нуждата да ни приемат и да бъдем част от това общество.

Искам да благодаря и на всички учители, за моя голяма радост - МНОЗИНСТВО, които споделиха в коментарите си, че никога не биха изолирали дете от празника, независимо с какво състояние или заболяване е, независимо дали говори или не.

Накрая, не знам къде е Раличка днес и дали майка й все още е жива да се грижи за нея и да я обича. Ако по някаква огромна случайност тази история стигне до нея, бих искала да й кажа колко дълбоко съжалявам, че постъпих така в онзи ден преди 40 години. И днес, когато имам толкова много приятелки, знам, че никоя от тях не би могла да ме обича толкова безкористно, дълбоко и искрено като вашата Раличка. Простете ми!

П.С На снимката горе виждате моя баща, който някога беше най-интелигентният човек, а сега е с тежка деменция и със способностите на малко дете. Обичах го преди, обичам го не по-малко и сега. Освен това виждате и един от четиримата ми сина, който проговори много късно, никога не се научи да рецитира наизуст, не може и да пее, и така и не успя да блесне на градинските и училищните тържества, но за сметка на това е блестящ математик със златни медали. Щях да го обичам, дори и да не беше такъв. Той мен също.

Още по темата вижте:

Моля ви, тръгнете си

Учителка с решение срещу агресията

Системата я правим ние