Автор: Мария Пеева 

Ден първи

Моите хора изчезнаха. Вече трета нощ ги няма. Идва една добра женица, която ми оставя храна и почиства старателно, въпреки че упорито отказвам да й позволя да докосне височайшата ми особа. Но истинските ми хора се изгубиха. Взеха и кучетата ми. Тъжно ми е за тях най-вече, то няма кой да те ядоса в тая огромна, празна къща.

Скучая.

Излизам в градината и наглеждам съседите, но не е същото.

Дали да не отида да ги потърся? Даже бебето ми го няма, надали са отишли много далеч с него, то не може да ходи, само пълзи напред-назад. Това е, защото иска да ходи като мен. И с право, на два крака е толкова по-трудно. Но хората винаги са били доста глуповати същества, добре че сме ние, котките, да се грижим за тях.

Нощта на ден първи

Край, настъпи най-хубавият час на деня, а аз няма дори кого да събудя.

Излизам на разходка.

Виж ти, колко е интересно нощем на улицата. Появиха се и други котки. Никоя не е красива, силна и умна колкото мен, разбира се. Сега ще се поразходя при тях, за да установя превъзходство.

Колко съм голям, когато козината ми настръхне.

Възхищавам се от себе си.

Чакай малко, какво е това? Ограда? Дали ще мога да я прескоча?

Просто не мога да повярвам колко е голям светът извън нашата градина. Има огромен паркинг и някакви високи сгради.

Нещо затрещя.

Олеле, бягам!

Ден втори

Случи се нещо ужасно снощи и дори не разбрах какво.

Някой се опита да ме убие. Някой от небето започна да ме замерва със светлини и после се опита да ме удави.

Изплаших се и хукнах.

Проблемът е, че къщата ми се изгуби. Аз знам къде точно съм, защото съм тук, на скрито в един огромен гараж. Но не чувам познати гласове и не знам къде изчезна моята градина и моята къща.

Ще се наспя и все някой ще дойде да ме потърси и да доведе къщата ми при мен.

Имаме си коте

Ден трети

Снощи ядох от кофата.

Какво унижение за един джентълмен от благородно потекло.

Но беше вкусно.

Може би не е лоша идея да се пробва по-екзотична кухня от време на време.

Къщата ми все още е изгубена, както и хората ми.

Ще се наспя и тръгвам да ги търся.

Нощ четвърта

Светът се оказа още по-голям. Някъде там е моята изгубена къща с моите изгубени (дали да не кажа "загубени") хора и кучета. Ще трябва да преодолея неприязънта си към открити пространства и да я потърся. Не че не мога да се справя и тук, но сигурно и тя е тръгнала да търси хората ми. Къщата върви с хората, а аз вървя с къщата. Ще трябва да възстановя реда във вселената, кой, ако не аз, Фройд Великолепни.

Първа задача - да пресека огромното пространство, по което фучат коли. Спрете, коли, не искам да изскоча пред някоя от вас и да ви подплаша.

Нощ пета

Ще трябва да си призная, че май не мога да намеря тази къща. Намирам всякакви други - непознати, но точно моята къща с моите хора, я няма, а аз, колкото и да съм горд, изглежда малко съм се привързал към тях. Обичам да ме гушкат, обичам да ги наказвам, когато не слушат, обичам да играя с кучетата, тези глуповати, огромни същества. 

Може би ще трябва да си намеря нов приятел куче.

Съветите на Фройд за щастлив живот

Нощ шеста

Лежа и ближа рани. Слава богу само психически. Снощи се опитах да се сприятеля с един уличен симпатяга, който малко приличаше на моя Цезар, а той грубо поруга добрите ми намерения и се опита да отнеме опашката ми. Защитих се достойно, като избягах в трънака.

Сега някакви малки същества са ме налазили и нарушават правата ми над собственото ми тяло. Не е лесно да си котка на този свят.

О, боже, те ме хапят!

Ще ме изядат жив! Ясно ми е колко съм сладък, но това не значи, че може да ме схрускате! Бягам от това място!

Нощ седма

Вчера се запознах с едно малко същество, което приличаше на един от по-малките ми домашни човеци - Алекс. Той първо ми даде кренвирш (боже, какво унижение, но вкусът не беше лош, събуди родовата ми памет и ми лъхна на мишка). После джуджето ме погали и реших, че заслужава внимание. Върза ми връвчица на врата. Сигурно иска да съм още по-красив, ако изобщо е възможно. Появиха се и други малки човеци, започнаха да се смеят и да ме дърпат.

Заболя ме и изсъсках, а те продължиха да ме дърпат.

Довтаса една жена и им се скара, изсъсках и на нея и избягах.

Все пак котката си има достойнство.

Няма да общувам повече с непознати.

Утре ще се наспя и издирването продължава.

Нощ осма

Дори котките не могат вечно да се крият от истината.

Моите хора ужасно ми липсват, старият ми и доста скучен живот ми липсва.

Искам си купичката с гранули.

Искам си чистата водичка.

Искам си кучетата.

И хората си искам, особено тази, която всички наричат “мамооооооо”, единствената женска, която ми обръща внимание.

Искам вкъщи.

Къде сте, хора?

Ами… ако не са се изгубили те? Ако всъщност аз съм се изгубил?

Ден девети

Повече не издържам. Крачето ме боли от прескачане на огради, целият съм нахапан и съм мръсен по непривичен за мен начин. Козинката ми е непоправимо сплъстена. Изпитвам известни опасения, че не ми личи, че съм толкова красив, колкото съм.

От мен виси връвта, с която децата ме бяха вързали и се заплита постоянно в разни странни места.

Ха, една жена се появи да храни уличните котки, които, впрочем, изобщо не зачитат превъзходството ми и ме игнорират напълно. (Снощи не поискаха дори да разделят мишката си с мен. Егоисти!)

Ще се появя пред тази жена, може пък да заслужава вниманието ми.

Тази човешка особа се оказа добро попадение. Има всички качества на жена, която един котарак с положение би харесал. Мирише хубаво, разполага с храна и гали приятно.

Нахрани ме и ме прибра, но сега съм затворен. Какво ще стане с мен?

Олеле, чувам познат глас.

Появи се моят човек! Този, дето много не ми обръща внимание, но се грижи за кучетата ми добре. Как му се радвам, макар че съм му и малко сърдит. Къде беше досега, човеко?

Боже мили, този глупав човек ме заведе при ужасните ветеринари. Страданията ми нямат край! Искам просто да се наям и наспя ВКЪЩИ, досадни хора!

Подстригаха ме. Унижението ми е пълно. Мразя ги.

Нощ девета

Най-после у дома, най-после. Ужасно съм им сърдит на всички - кучета, хора, къща. Да избягат така от мен. Повече няма да ги погледна.

Ох, колко е вкусна тази храна…

Галят ме, говорят ми нещо, реват.

Откачиха ли тези хора?

Не знам защо мъркам.

По-силно е от мен.

Ден десети

Тази сутрин стигнах до едно прозрение.

Да не дава Господ да живееш в интересни времена.

Мда, неслучайно се казвам Фройд.

Никакво излизане повече, никакво издирване на изгубени хора и къщи. Да се спасяват.

Всеки уважаващ себе си котарак трябва да се грижи преди всичко за себе си. Така е, откакто свят светува и моя милост няма никакво намерение да променя вселенския ред.

Уморих се от толкова приказки.

Време е да се пооближа и да се отдам на сутрешна дрямка на моето любимо място под слънцето - дивана.

Един диван и малко обич, какво повече му трябва на котарака, за да е щастлив? Ако някой ви каже друго, не му вярвайте.

Фройд знае най-добре.

За вас преведе от персийски Мария Пеева.

Благодаря на всички, които помогнаха за издирването на този хаймана! Да сте живи и здрави, мили хора, които видяхте обявата и ми писахте!
На жената, която го намери и писа в групата, ще съм завинаги задължена!

Препоръчваме ви още:

Историята на Рижко, който ми даряваше обич и мишки

Житейските уроци на вашата котка

Мерки при нашествие от бълхи