Автор: Мария Пеева

Когато се подготвях за панаира на детската книга в Болоня, ситуацията в света беше съвсем различна, на ковид му се виждаше краят, пролетта наближаваше и един такъв приятен ентусиазъм и енергия ме беше обхванал, че буквално нямах търпение да дойде по-бързо датата на панаира на детската книга.

После така се случи с проклетата война, че мислите и чувствата ми изцяло изместиха фокуса си. Трудно е да си изпълнен с ентусиазъм за детски книги, докато в същото време хиляди деца са на прага на родината ти и търсят подслон и помощ, а ти се чувстваш толкова безсилен да им помогнеш истински, защото децата имат нужда от дом, семейство, сигурност на първо място. А сега те са им отнети.

Не е необходимо да си детски автор, за да страдаш в такава обстановка. Не е необходимо даже да си майка. Всеки човек, способен на състрадание, изпитва подобни емоции. Та с такива настроения и мисли заминах – объркана, безсилна, уплашена за бъдещето.

Мисля, че всички, които бяхме там, всички посетители и изложители, имаха подобни чувства. Щандът на Украйна беше празен, хората се спираха пред него да прочетат посланието, а после си тръгваха мълчаливо, някои и със сълзи в очите.

„Това е украинският щанд.

Този щанд в момента е празен.

Празен е, защото украинците сега са на фронтовата линия.“

На една голяма бяла стена всеки, който иска, можеше да остави послание за войната. Към края на панаира стената беше запълнена. Там написах и аз една малка дума, която е всичко, което искам в момента. На следващия ден някой непознат илюстратор красиво я беше вплел в маслинова клонка за мир. Можете ли да я откриете?

Иска ми се да напиша „като изключим всичко това, панаирът беше много полезно и вдъхновяващо преживяне“, обаче ще ви излъжа. Защото наистина беше полезно и вдъхновяващо, но аз просто не мога да изключа „всичко това“.

При все това има няколко важни неща, които научих на този панаир и ще ви ги споделя.

Първото е, че не само хората сме уж различни, а всъщност толкова еднакви навсякъде по света. И за книгите се отнася същото, особено за детските - уж са различни, но всъщност толкова са еднакви. И децата навсякъде се вълнуват и радват на едни и същи неща, а детските автори пишат за тях по различен начин, но темите се повтарят отново и отново. (Впрочем тук имам и малка смешка - когато открих, че истории за изгубени котараци има на всеки втори щанд, изпаднах в лек шок, че не съм единствена с моите Фройд и Фреди. Обадих се на мъжа ми и с пълно отчаяние му казах - Иване, край! Историите с изгубени котараци са ужасно банални. Видях поне пет такива книжки! СВЪРШЕНО Е С МОЯТА МЕЖДУНАРОДНА АВТОРСКА КАРИЕРА! Той много се смя и накрая каза: Спокойно! Твоята история така или иначе е най-хубава! И ако щете, вярвайте, успокоих се. Извод: Всяка жена трябва да има един Иван под ръка.) Но да си дойда на темата. Когато изучаваме чуждата култура, ние намираме в нея успокояващо потвърждение, че обичта, състраданието, грижата са еднакво важни, където и да растат децата ни. Когато споделяме нашата култура, ние показваме на света, че сме част от него, която заслужава признание. И всяка разлика в културите може само да ни обогати, не и да ни раздели.

Второто, което научих е, че държавите, чиито език и писменост не са толкова популярни, влагат много, за да достигнат авторите им до света. Това им е държавна политика. На щанда на Унгария, Турция, Грузия и на още много държави, имаше подробна информация за издателства от други страни как може да се кандидатства за финансиране за превод и публикация на детски книги. Хората искат да си популяризират авторите и са готови да съдействат за това – по всякакви начини, включително и финансово. България имаше малък щанд с пет издателства, който не е официален щанд, под егидата на Министерство на културата, нищо подобно. Кандидатствали са за проект пет издателства в Агенцията за подпомагане на малкия и среден бизнес, след което са се комбинирали да вземат общ щанд, за да са по-видими. Участието на такива панаири е скъпо, но е важно и трябва да има цялата възможна подкрепа на държавата. Защото, повярвайте, разгледах десетки щандове, прелистих стотици книги, и с ръка на сърцето мога да кажа, че нашите автори и илюстратори са на световно ниво. А ние нямаме дори един литературен агент, който да ни представя, да не говорим за държавно субсидиране на превода от български на други езици. Храня надежда, че това може да се промени.

Ето малкото късче България, което открих на панаира. Обадих се на колегите, които много ми се зарадваха. 

Третото, което научих е, че днес книгите са също толкова важни, както са били и преди светът да стане толкова технологичен. Нуждата от хубава детска книга остава, а технологиите не я изместват. Напротив, когато се изполват правилно, могат да допринесат много книгите и посланията им да достигнат до повече деца. Засега няма да задълбавам в тази тема, но само помислете, щяхте ли примерно да прочетете "Дневник на котарака беглец", ако не беше интернет, чрез който достигнах до вас? А представете си сега, ако имаше филмче или игра с Фройд и Фреди? Нямаше ли детето да се заинтригува още повече и да поиска да прочете и книгата с тези герои? В крайна сметка се оказва, че съдържанието винаги ще остане най-важното, то е кралят на добрата детска книга. И тя никога няма да стане излишна, колкото и да се дигитализираме.

От Болоня разгледах малко. Вечер бях толкова изморена, че едва си стоях на краката. Градът е прекрасен и някой ден ще си направим семейна екскурзия, в която ще го включим непременно. Показвам ви някои приятни спомени от красива Болоня.

А догодина, живот и здраве, на панаира ще има още един изложител – макар и от малка страна и още по-малко издателство, но пък с послание и качество, достойни и за най-големите.

И от цялото си сърце се моля светът да е по-добър тогава, и когато се усмихвам, да не ми е свита душата. Наречете ме наивен оптимист, но аз продължавам да вярвам, че всяка книга, която докосва детското сърце, е стъпка в правилната посока.