Автор: Елица Жекова, Mamma-made

Спомените от двете ми баби са детски – фрагменти от слънчеви сутрини със закуска от мекици, филийки със сирене, печени на печка с дърва, домашно сладко; игри с юрдечета, пиленца, зайчета; игри в хладни стаи с прашни ракли, пълни със съкровища; ядене на слънчеви домати, домашно кисело мляко и сирене; чекмеджета, пълни с кълбета прежда, куки, платове и парцалки.

Двете ми баби бяха различни една от друга, дори така ги и наричахме – „градската“ и „селската“. В същото време – всяка една е вплела толкова черти от характера си в мен, че понякога се чудя кое от коя съм взела.

Селската ми баба е майката на баща ми – баба Е. Аз съм кръстена на нея, и според много хора, приличам на нея по всичко.

С дядо ми живееха на село и ранните си детски години, докъм десетата, аз прекарвах предимно там. Ах, колко интересна беше тази къща и колко интересна беше баба ми! Къщата – строена на части по различно време – оформяше буквата Г и имаше салон с голяма библиотека, от която съм прочела всяка книга, (включително „Робинзон Крузо“ и „Андерсенови приказки“ със стария правопис и „Ръководство на пчеларя“), стая за прабаба ми (на 98 години), дневна, кухничка с баня и, разбира се, новата стая – за нас. Входът към двора беше през един закрит коридор, който завършваше с голямо стъпало, облицовано с дърво. С дядо ми често сядахме там да ми чете приказки и да си говорим. Тогава си мислех, че песента „Тече, всичко тече, времето няма праг и ни влече“ е написана за този праг и си представях как ще се кача на него, когато времето потече, че да не ме намокри…

Баба ми Е. е родена през 1921 година и като повечето деца, родени и израснали на село, не е имала възможност да ходи дълго време на училище. Упражнявала се е да чете и да пише на тетрадките на брат си и общо взето, много от нещата, които можеше, е научила сама. А тя можеше толкова много неща! Баба ми беше много добра шивачка, пекарка, а освен това и знахарка – гледаше на боб, лекуваше болни очи с чесън и семена от босилек и прясно сирене, завиваше пъп… В библиотеката в салона имаше всички броеве на списание „Жената днес“ от създаването му. От него моята баба се е научила да крои и шие професионално, освен че е притежавала вроден талант. У нас често имаше някой, който е на проба за дреха или легнал с вендузи на гърба, или пък някой, който носи баница за отплата.

Потомка на бежанци от Беломорска Тракия, баба членуваше всяка дума с пълен член (камионът с хлябът) и използваше думи като „пенджури“, „фърколица“, „нийет“…

Тя ме научи да точа кори за баница и да меся. Моята „точилка“ беше всъщност малка хурка, която бях убедена, че е направена специално за мен. Питала съм другата си баба защо тя няма малка точилка за мен. Във фурната, наред с голямата тава с баница или питка, винаги имаше една капачка от буркан, в която се печеше моята „питка“ – винаги украсена отгоре с кръст или цвете от тесто, както подобава на една питка.

Научи ме да изтеглям влакна от вълна и да преда прежда. Научи ме да начертая кройката, да скроя плата, да режа правилно с ножица – на равна повърхност, с приплъзване и винаги единия крак на ножицата да опира масата; как да оставям винаги по 1-2 пръста за подгъва и шевовете, как да тропосвам и след това да шия на машината. Нейната машина беше класическа ръчна машина, марка „Орион“ – черна със златни орнаменти и дървена основа. Бях на 4, когато уших първата дреха за кукла на нея – кариран каскет с козирка – дотогава шиех само на ръка. Най-много обичах, когато баба шиеше булчински рокли за циганска сватба – толкова лъскави платове с ламе, с пайети, дантели… Беше рай, защото всичко, което останеше като парцалче, беше за мен и за моята кукла.

Тя имаше много гъста, дълга до кръста коса и помня, че винаги я носеше на дебела плитка или кок. Имаше колекция от (ръчно ушити, разбира се) тюрбани, в които си прибираше косата – по един за всеки тоалет.

Тя ме научи да обичам и да ценя меда. С дядо ми имаха кошери с пчели и най-много обичах, когато дойде времето за вадене на меда – имахме един огромен казан, с ръчка и зъбни колела, в който се вкарваха питите и излизаше пресен, златен, сладък мед. Научи ме да обичам мляко и прясно сирене – никога няма да забравя и да спра да търся вкуса на съвсем прясно козе сирене. Слагаше го да се оттече в марля на крана на мивката, а ние се навъртахме като котараци, докато стане.

През лятото баба ме насърчаваше да ходя боса по двора и по пръстта в градината. Да стъпвам върху горещите плочки, да разравям големите буци напечена от слънцето пръст и да ги троша с крак. Тя имаше една, прерисувана от списание, схема на точките в човешкото тяло и знаеше, че по ходилата има много точки, които е добре да се стимулират и масажират.

През зимата отиваше до гората, която започваше на 200 м от нашата къща и носеше елхови клонки, които да украсим. Понякога украсявахме фикуса. Всъщност, нямаше значение какво ще украсим, важен беше процесът на правене на хартиени гирлянди, увиване на орехи в станиол, боядисване на шишарки с бронзат за печки, закичване с памук и – разбира се – правене на сурвакници!

 .......

Градската ми баба е майката на мама – баба Д. Тя беше много по-млада, наскоро пенсиониран счетоводител в ОКС, живееше предимно в града и понякога на село, а по-късно – повече на село, защото е по-хубаво. Баба Д. много обичаше да си пее и да плете на една кука, а у тях в града имаше супер интересни неща, като например кочани с фактури, ленти за ЕЛКА, индиго,  цветни хартии и супер тънко подострени моливи.

Баба Д. ме научи да навивам ленти хартия с ножица, за да станат на спирали. Помня, че седяхме на възглавници по пода в антрето и режехме ленти от светлосиня хартия с часове.

Летата на село, баба ставаше към 6 сутринта, по хладно, за да направи огромна купчина препечени филийки с настъргано сирене за нас, дамите. Едно от хобитата ѝ беше да развъжда различни сортове домати – имахме „биберони“, жълти, „Идеал“, розови, „биволско сърце“. В автобуса все питали дядо ми: „Другарю, откъде купихте портокали посред лято?“, а то са били жълти домати… Най-хубавото нещо лятото е да ядеш домат със сирене. И диня със сирене, вечер, по хладното. Всъщност есенцията на лятото е събрана в топъл сладък домат, който сам си късаш от корена и в резен диня със сирене, но само „петлето“ т.е. гребенчето отгоре, което няма семки.

На двора имахме един голям дънер от старо повалено дърво, на който баба обичаше да седи и да си пее. Баба си имаше приятелка в двора – една черна възрастна кокошчица, която не даваше на дядо да заколи. Кокошчицата винаги се качваше и присядаше до баба на дънера и пригласяше лекичко, докато баба си пее: „Седнала в градина, под дърво Калина, румена девойка, чудна песнопойка…“ И кокошчицата: „коооо-коооо“. Идилия…

Баба плетеше много на една кука. Какви сложни покривки, дантели, каренца! Струваха ми се изключително сложни и фини, а сега, когато мога и аз, знам, че са наистина такива. Имаше едно чекмедже в шкафа, което беше пълно с фини копринени прежди и още по-фини и тънки куки.

Много се радвах, когато баба ме викаше да навиваме кълбета с прежда, особено копринена. Тя имаше един специфичен начин на навиване, при който навиваше винаги около палеца си така, че от него да остане дупка в кълбото. Аз, разбира се, повтарях същото и досега си маркирам кълбетата по този начин. Надявам се някой ден да имам внучка, с която да навиваме кълбета, това винаги ще е за мен един уютен и сплотяващ начин за прекарване на времето.

Баба ми Д. обожаваше котките. Винаги сме имали котки, поне 2-3. Помня дебелия мързелив бял котарак Пачо, който в началото беше Сузи. Баба много искаше бяла женска котка и продължаваше да го нарича Сузко, дори след като дядо му лепна името Патаран. Пачо беше гевезето на баба и се възползваше напълно от това. Мисля, че се смяташе за неин внук, при всички положения – за повече от нас. Имали сме Мура – котка нинджа, проклета колкото си иска, Сивка – котка-мечта, красива и мила…

Става ясно, предполагам, защо съм такъв човек, какъвто съм. Моите баби вече не са живи и много съжалявам, че не мога да контактувам с тях – да ме видят като възрастен човек, а и аз да ги видя с очите и опита на възрастен. Завиждам на тези, които имат живи интересни баби. Ще ми се да си обменим рецепти за туршия и мекици, схеми за плетки и кройки… Въпреки това, съм изключително щастлива, че съм израснала покрай тях, а времето показва, че влиянието и на двете върху личността ми е много голямо. Освен това, имам късмета, че и двете баби на мъжа ми са още живи и здрави, а и те са две отделни прекрасни вселени!

Сега, като приключихте с четенето (благодаря на тези, които останаха до края) – обадете се на баба си да ви чуе!

Ели

Снимки: mamma-made.com 

За автора:
Елица е графичен дизайнер на свободна практика, майка на пълен работен ден, шампион по брой хобита, мултитаскър (умее да върши няколко неща едновременно), бърборанка. Кръщава блога си mamma-made, защото в последната година се идентифицира единствено с думата „мама“. „Made“, защото е от хората, които предпочитат да правят всичко сами и с двете си ръце.  В блога споделя идеи за по-красив дом, по-вдъхновен ден и по-вкусна трапеза. Или простичко казано – снимки и бримки, хапки и глътки и цветни хартийки. От време на време – по някоя завъртяна история.

За любителите на сладкодумни истории препоръчваме и Мамешката мафия, Дивите цветя, които осмислят живота ни и Балканска сватба. А защо е толкова важно да разказваме на децата си за своите корени, можете да прочетете в тази публикация.