Небрежна октомврийска вечер, с наметнато лято на рамо и смешно накривена зимна шапка. Градът е в онази кратка затихналост между бързея на деня и карамеленото изкушение на нощта. Фарове си намигат съзаклятнически, а светофарите ги гледат строго и от упор. Вятърът се носи волно като босоного дете и поръсва наоколо капризите си. И никой не се противи на този водовъртеж, в който сезоните си подават щафетата, а хората се движат по-бавно и по-въздушно от обикновено. Вдъхва се от всичко, попиват се светлини, целуват се спомени.

Въздухът рязко сменя вкуса си, когато влизаме в магазина за цветя. Сладостта на хризантемите и тръпчивостта на еустомите веднага започват да танцуват по ноздрите ни. Очите ни изпълват пъстротата на алстромерията, наситеността на гербера и категоричността на калиите. Рози и антуриуми се прегръщат страстно. Гипсофилът закачливо запознава гордите стръкове в пищните букети, а далиите тихичко си шушукат.

Уютно, спокойно и магнетично е като в картина на Моне. Жената – художник на това място, изчаква с търпелива усмивка да се отлепим от сетивата си и да поръчаме това, за което сме дошли. След дългото плуване в нюанси и аромат, пулсиращият ни от цветове букет вече е почти готов.

Внезапно в магазина влетява млад мъж и без дори за миг да спре, да огледа или да вдъхне този малък свят вътре, изстрелва въпроса си:

- Продавате ли диви рози?

Жената застива с ръце върху творението си и го поглежда с неизреченото „А мислих, че вече няма какво да ме изненада”:

- Диви рози?! Едва ли ще намерите в цветарски магазин, още повече по това време на годината.

Любопитството ме залива по-обречено и от аромат на лилиум:

- Защо точно диви рози? – питам, спомняйки си водопадите от трендафили и диворастящи розови храсти пред къщите от детството ми.

- Видях жена ми да търси в нета. Цял ден се любува на снимките. Най-естественото нещо на света беше да изляза и да й купя.

Щях да прихна в смях, ако не виждах решимостта в погледа му. И една много, много, много голяма, неопитомена любов.

- Няма да намерите в центъра на София със сигурност – стопявам бързо надеждите му– Но може да подарите каквото и да е цвете на жена си, а дивата роза сигурно ще си я родите някой ден – започвам да развивам романтичния си сценарий аз, но той ме изпреварва:

- Тя вече се роди! – вади телефона си и показа снимка на 3-годишно къдраво момиченце с диво погледче и усмивка, нежна като розов лист, която веднага засенчва всички цветя в магазина.

Обсипваме го с комплименти и с предложения коя точно роза от наличните да купи, но той благодари със загадъчна усмивка и си тръгва. Сигурна съм, че няма да се откаже, докато не попита поне в още десет магазина за дивите рози, които жена му гледа цял ден в интернет. Когато все пак се прибере, двамата ще гмурнат в необузданите къдрици на дъщеря си и ще сънуват голямата къща на мечтите си, потънала в трендафили.

Цветето винаги е било безмълвното продължение на вените ни. То пренася най-бързо посланията на душата ни, а често изписва и цели романи. Дали ще кажеш „Пази се за мен“ с крехката Азалия, „Единствена си“ със себичния Нарцис или „Обичам те“ с огнената Роза – историята вече се пише.

Оставаме на въображението на романиста, какъв емпиричен опит е родил имена като Бегония, Лайкучка или Мушкато. Колко коприва, татул и тръни е срещнал героят по пътя си, докато стигне до дивите рози. Колко кактуси е целунал и колко беладони са го оставяли в безпощаден делириум.

Над колко много копър са плакали героините, очаквайки поне теменужки, колко магданоз са накълцали, представяйки си някой нарцис и колко хмел са пролели, вместо да бъдат целунати под имела.

Но каквито и цветя да сте скъсали, получили, подарили или на каквото и растение да сте кръстени, не се оставяйте на бурените. Намерете дивото, убодете се на него, вземете го със себе си и го вплетете в опитомения си свят. То ще ви накара да излезете в тръпнещата есенна вечер, заради любимия си човек, да се отскубнете от рутината и да сбъднете мечтите си.

Ще ви накара и да влезете в църква, за да си вземете осветените клонки, които за разлика от библейските победоносни палми, у нас са от плачеща върба. И сигурно наистина сме за оплакване с изкуствените цветя във вазите, с пъстрите емотикони и с любовта в монитора.

Потърсете дивите рози още сега и те ще ви намерят сами, за да ви извадят от оранжерията и да вдъхвате заедно живота, с всичките му шипове, цветове и аромати.

И бъдете цветя. И по-добре да сте диви.

Автор: Ина Зарева