Автор: Николай Стоянов

В Атон - градината на Богородица, няма място за жени. Няма и женски животни, защото Божията майка не търпяла друга красота да я засенчи. (Коя ли хубавица иска?) Изключение са кокошките и котките. Не че са грозни, но първите снасят яйцата за Великден, вторите вероятно душат плъховете (мъжки, разбира се).

Това не е съвсем вярно. Има жаби. Можете да ги чуете нощем, когато над полуострова изгрее луната и манастирът „Св. Георги Зограф“ се окъпе в светлина. Крякат.

Квакали само мъжките, казват. Щом крякат, значи женските ги има там някъде...

Докато слушаш жабите, започва да трака клепалото.

Служба. Ако денят е делничен, значи е 3 ч. Време за сутрешна молитва.

Празник ли е, молитвата не спира. Започва в 8 ч. вечерта и продължава цяла нощ. За да издържат, монасите се сменят. Част от тях спят в притвора, по столовете, отделени за богомолци. Приличат на картини. Белеят само бради и ръце.

Отварят очи при споменаването на името Божие, кръстят се и потъват в мрака. Хем си с тях, хем си сам. Заобиколен от сенки с мирис на тамян.

Запява хорът. И усещаш как се издигаш. Нагоре, към купола на църквата. Двама монаси извисяват полилей с две дебели свещи. Качват го бързо към покрива и той се люлее. Люлеят се и другите окачени свещници. Цялата църква започва да се клати.

Все едно нечий дъх клати свещената утвар.

Пишеш за българския манастир „Зограф“, а ти се иска да го изтриеш. Защото с думи трудно се предава изживяното.

Атон не е място за туристи. И за журналисти не е. Химикалката оставя кална диричка...

Атон е за вярващи. Като онези поклонници, които рисуват кръстове по себе си, увиват се с протрити въжета вместо с колани, окачват икони на Богородица по дрехите си, целуват ръка на монасите. Ако ги видите в центъра на София, ще ви се сторят смешни. Там са у дома, а натрапникът си ти. И започваш да им завиждаш. За усмивката. За спокойствие­то. За щастието...

С тези хора пътуваме от ферибота от Уранополис за Атон. И с още няколко, за които това е весела туристическа екскурзия.

Изпратиха ги жените. Тръгнали на пикник, с торбите. Защото знаят, че в „Зограф“ не давали ядене, а „и пиенето е кът“. Част от тях са по анцузи - „защото е планина, нали разбираш“.

С част от юнаците предната вечер сме пили узо в българската кръчма, в малкото гръцко градче Уранополис, откъдето тръгват поклонниците. Разбираме, че е нашата, по двата джипа отпред - „Лендкрузър“ и „Лендровър“. И по бутилките ракия на масата, които им позволили да донесат, ако си поръчат храна.

Чакали поне месец за визи и сега са нетърпеливи да видят „Зограф“.

Въпреки че е в границите на Гърция, Света гора има статут на самостоятелна държава, в която се влиза със специално разрешение или виза. Диамонитирионите се издават от офиса на светата обител в Уранополис. Вариантите са два - или да се доверите на местен туристически агент, или да си ги извадите сами, като изпратите факс с данните си и манастирите, които искате да посетите. Струват 25 евро.

В 9,30 ч. пристанището е претъпкано. Монаси носят багаж, стотици пътници се катерят по палубите. Корабът спира на всяка арсана (така се наричат пристанищата на манастирите). Всяко от тях е малка крепост. На нашата има кула, построена с пари на молдовския войвода Богдан III през 1517 г.

Капитанът ловко спира ферибота. На кея чакат монасите. Прегръщат се с другите братя. Вярващите им целуват ръце. Смеят се. Гергьовден е. Най-светият ден в българската обител. Част от поклонниците тръгват пеша по баира. Други се катерим в каросериите на раздрънкани пикапи. Тук е мястото да опишем пътищата в Атон. Накратко - такива няма. Калните води отнасят всеки асфалт и затова пътуването прилича на офроуд в гората. След 20-ина минути клатене изведнъж голямата сграда на манастира изскача пред теб. Мирише на тамян от километър. Огромно е. Вкопано в скалите като древен замък. Хем храм, хем крепост.

Поклонниците се изсипват на огром­ния каменен площад. Посреща ги монашеското братство начело с игумена Амвросий. Благообразният дребничък старец държи икона на Богородица. Кръстиш се, целуваш Божията майка и влизаш.

Учудващо, но вътре манастирът не изглежда голям. На пръв поглед се броят към четири етажа, докато отвън са поне 7. Какво лежи в недрата, не знае никой освен монасите. Две църкви - малката „Успение Богородично“ и голямата - „Св. Георги“. Малки параклисчета, няколко чешми. В двора на манастира „Зограф“ е и паметникът на 22-ма монаси и 4-ма миряни, изгорени живи от латините на 10 октомври 1275 г. в кулата, издигната от Иван Асен II. Основните сцени в съборната черква „Св. Георги“ са дело на Митрофан Зограф. Наред с каноничните сцени и сюжети от Светото писание прави впечатление присъствието на български светци, както и многобройни ктиторски портрети - византийски, български, молдовски князе и царе. Много важна е фигурата на Хаджи Вълчо - брат на св. Паисий Хилендарски, дарил средства за изграждането на малката черква и на една част от жилищните помещения на манастира - т.нар. Банско крило.

Когато обителта била основана, монасите не знаели кой от светците да изберат за покровител. Приготвили дъска, върху която да изобразят лика на своя светец и след като я оставили в черквата, се отдали на гореща молитва. На сутринта видели върху дъската образа на свети Георги, когото те нарекли „Изограф“ - т.е. „Самоизобразил се!“.

Преданието разказва, че в мига, когато ставало това чудо, в един сирийски манастир, нападнат от араби, образът от иконата на свети Георги изчезнал ненадейно. Монасите чули глас от небето, който им казвал, че чудотворецът си е избрал нов манастир и те трябва да го последват там. Това се оказала Зографската обител в Света гора. А Фануилската чудотворна икона (от Фануилската обител) и до днес се съхранява в главната съборна черква.

Манастирът „Зограф“ притежава още две чудотворни икони. Едната е т.нар. Аравийска или Сарацинска икона, също на свети Георги, дошла по море до манастира „Ватопед“ и оттам пренесена на гърба на необучено муле. Според преданието то спряло близо до българския манастир, на мястото, където днес се издига параклисът „Св. Георги“. Датира от XIII-XIV в. Другата е на Света Богородица, наречена Акатистна.

Това е история. Днес над изгорялото през 1976 година крило се издига кран. Щъкат работници. Другата половина на „Зограф“ е изцяло ремонтирана. Стените светят като при построяването си през X век. Ремонтирана е и столовата. Изградена е нова гостоприемница за поклонниците.

Монах ни насочва към ремонтираното крило. Качваме се в архондарика - царската гостна. На стената виси портрет на цар Симеон като малък. До него - баща му Борис III. Деца понасят табли с напитки за добре дошли по светогорска традиция. Едната е с ракия, узо, мента и коняк. Другата е с вода, а третата с локум.

Удряме по едно, докато монасите разпределят гостите. По-големите групи се настаняват в стаи с по 20 легла. Други са по четири или пет души.

На стената виси часовник. Ако смятате, че ще се ориентирате по него, сте в грешка. Стрелките в Атон са по византийско време. Разбирай - отчитат деня от 0 ч. вечерта.

Питаме за библиотеката, където знаем, че е оригиналът на „История славянобългарска“. Не ни завеждат с мотива, че идва вечерня. Подозирам обаче, че след кражбата на светинята от Държавна сигурност през 1985 г. и последващото връщане от президента Петър Стоянов през 1997 г. свещениците не държат много да я показват.

След молитвата е време за вечеря. Точно срещу църквата се намира трапезата - мястото за хранене. Първо сядат игуменът и най-висшите в манастира, после гостите. Вечерята е варена риба и чаша вино. На Атон не се яде месо. По време на хранене никой не говори с изключение на един отец, който чете жития на светци. Храниш се, докато игуменът не стане, след него стават всички.

Започва нощната молитва. И в сто църкви да си бил, пак няма равна на онази в „Зограф“. Няма електрически лампи. Светлината от свещите се отразява в златните свещници. Гласовете се полюшват като езици на камбани. Няма бутане и блъскане. Всеки се моли.

Както знае и може. Кой тихо, кой плаче, някой се усмихва...

Нощта преваля. Съмва се.

Послушниците вадят хоругвите. Време е за литийното шествие с иконата на свети Георги. На няколко пъти изчезвала, после я намирали в маслиновата горичка над манастира. Накрая монах сънувал сън, че трябва да построят църква на мястото и всяка година на празника на светеца да носят иконата там.

Мъжете излизат от църквата. Брадясали, недоспали. Нареждат се мълчаливо зад огромната икона. Хорът пак извисява глас. Монах с клепало повежда колоната. Вървят 500 мъже. Крачка по крачка. Изкачват хълма. Подават иконата на следващия и минават назад. Минава през 1000 ръце. Не им тежи, въпреки че е висока близо метър. Чувстват се горди. Все едно носят знаме.

Връщаме иконата в манастира и на площада пушим с отец Георги за компания. Загубил е цялото си семейство и дошъл в „Зограф“. От години моли Бога за прошка.

„Знаеш ли каква е разликата между тези с вратовръзките и обикновените вярващи - пита отецът. - Като започне службата, тези с костюмите влизат с вдигнати глави, а хората - с преклонени чела. В края на службата онези, официалните, излизат с клюмнали вратове, а хората - с гордо издигнати чела.“

Тръгвам си с преклонена глава от Атон.

Малко ми е вярата, много ми е суетата, отец Георги.

Помоли се за мен. За да се завърна...

 ************************************************

Отшелници си купуват килии на Атон

Света гора се оформя като общност през 963 г., когато монахът Атанасий основава Великата лавра, който и днес е най-големият от всички 20 манастира. Според гръцката конституция Атонската планина е самостоятелна административно-политическа единица, която се управлява от Светата общност - правителство, в което големите манастири имат свои представители. Монасите на полуострова са около 2300. Главен град и административен център е Карея, която е седалище на губернатора. Наред с манастирите има 12 скита - малки монашески общности, както и килии и колиби. Любопитното е, че килиите, в които живеят отшелници, принадлежат на манастирите. Отците ги купуват с нотариален акт и след това могат да ги продадат на друг с разрешението на манастира.

Българската обител е основана от трима братя благородници от Охрид - Аарон, Мойсей и Йоан (Иван) Селима - през 919 г., по времето на император Лъв Мъдри.

Сред първите монаси е най-вероятно и зографът (живописец) Георги, чийто подпис на гръцки стои под светогорския устав, издаден от император Йоан Цимисхий през 972 г.

По време на Втората българска държава манастирът получава дарения от цар Иван Александър и може би от царете Иван Асен II и Коломан, както и от византийски императори. След 1896 г. в „Зограф“ се преместват български монаси, доброволно напуснали Хилендарския манастир, за да го върнат на неговите изконни стопани - сърбите.

Зографският манастир е бил обитаван от много наши светци и просветители - Теодосий Търновски, Евтимий Търновски, Козма Зографски, Пимен Зографски и др. В него Паисий Хилендарски завършва своята „История славянобългарска“ (1762).