logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Любов Даскалова

Да ви питам, не се ли върнахте вече на работа? Откъде ги вземате тези отпуски, бе? Аз съм на работа, щото нещо не изчислих правилно почивните дни тази година и се падна в края на август да преживявам в празната учителска стая. В стаята, която естествено е с южно изложение, зацапани прозорци и позахабени мебели, едва се диша от жега и прах. Чистачките също са в отпуск, дори са на море. Иска ми се и аз да съм на море, но няма как, остава ми единствено да си се обливам в топли и студени вълни и да попивам с малка хавлиена кърпа ефекта от процесите на дехидратация по теменната и темпоралната част, както и над горната устна около мустаците.

Идвам на работа и се подписвам в една тетрадка, че съм се появила. Директорът го няма и по-добре, защото сега и да закъснея, няма да е фатално. Фаталното настъпва, когато началството реши да прибере тетрадката с автографите в 8:59 и след този час всеки от нас трябва просто да си подготви някоя мелодраматична версия за закъснението, с която най-малкото да може да разплаче бабите, седящи пред входа на блока. Или да му я публикуват във в-к „Лична драма“ на челна страница.

Любов Даскалова е на почивка

daskalova

Влизам тази сутрин в учителската стая и тичам веднага да отварям прозорците, щото нали, да не ви описвам. Спирам за известно време дишането с нос и присядам някъде, където течението може дори да ме премести. Изчаквам процесите на въздухообмен да приключат първата част – евакуиране на натуралните аромати, след което започвам да гледам по стената, тавана, пода. Разглеждам отново присъствената тетрадка и с удивление се осведомявам, как две колежки са се разписали 2-3 дни напред. Аз такива работи не правя, не че ми е съвестно, ама да не стане някой сакатлък. И започвам да се чудя какво да свърша. Някъде кънтят мъжки гласове, аз инстинктивно скачам от нисък старт, за да видя кои пък са тези. Направо на бегом слизам на партера, за да видя, че идват работници. Някои са младички, други по-така и от мен. Инстинктивно оглеждам техните физиономии, не че са мъже, а дали ще разпозная някой мой ученик сред тях. Поне да го препитам нещо запомнил ли е от часовете по родинознание във втори клас. Обаче не срещам такъв и мераците ми за възстановителни процедури по учебно-възпитателния процес угасват към момента. Поздравяваме се взаимно, след което аз отново се възнасям по стълбите към учителската стая. Трррррррррррррррррррр! Хайде, да ми е честит къртачът, който днес ще пробива дупки из училището, но и в моята глава. Така неусетно е влязла и секретарката в канцеларията, а малко след нея и заместник-директорката. Естествено, ще ми се падне точно на мен да работя тази седмица с по-гадната от двете.
„Даскалова, къдтррррррррррррррррррррррррррррррр…“. Мисля си, че освен къртача и гласа на замката Тодорова чувам. Имало работа за мен, да прегледам един класьор с учебни програми и от него да извадя миналогодишните, за да ги снимам и подготвя за тази година. Тррррррррррррррррррррррррррррррррр. Аз обаче се старая да изключа всички излишни звуци от обкръжението ми, за да се съсредоточа в работата. Ровя се в класьора, вадя папки, отделям по купчинки и си размишлявам после как ще ги връщам по обратен ред без да объркам нещо. Трррррррррррррррррррррррррррррррррррр! Е, какво пък толкова! То и мотор, и състезателни коли понякога прелитат по улицата навън и пак същото се чува. Заемам се да копирам програмите, но съм сигурна, че това им е между шесто и осмо преснимане. Трудно ми е да опиша как някои са криви, други с черни ленти, трети имат релефни орнаменти, които на брайловата азбука могат да означават нещо страшно. Тррррррррррррррррррррррр!

Айде, аз няма да се впечатлявам от този звук! Какво пък толкова! Пускам копирната машина, на която й трябват между пет и десет минути да загрее. Тодорова нахълтва в учителската стая да пита защо се мотая още и какъв ми е проблемът. Тя все проблеми търси и ги намира често. Обаче го казва с дълги паузи, защото и тя самата не се чува какво говори, когато къртачът от долния етаж взема думата. Тодорова се вбесява, грабва купчинките подготвени за копиране и сама започва тази процедура. Аз само заставам смирено до нея, за да поемам готовите бройки и да ги връщам прилежно по папките. Трррррррррррррррррррррррррррррррр! И усещам как напрежението и за двете ни в стаята леко ескалира от външните фактори. Тодорова набързо и невротично прибира всичко в класьора и излиза от стаята със ситни крачки, сигурно обнадеждена, че някак ще успее да избяга от този къртач. Горката!

„Даскаловаааааа! Ела тук!“ - Тодорова ме вика, за да ми възложи задачата да направя списък на напусналите и придошлите деца това лято, за да й е по-лесно да обработи промените. Списъкът е кратък, само 25 движения. Справям се бъТрррррррррррррррррррррррррррррзо.

„Даскаловаааааааа! Ела!“ - в малките паузи на тътена, наподобяващ бойно поле с много картечници чувам, че Тодорова отново ме вика. Долавям треперещи нотки в гласа й: „Заминавай до пощата да пуснеш това писмо!“. В погледа на секретарката виждам огромна доза завист, че ще избягам за известно време от този храм на тътена, който само за ден може всички да ни трудоустрои като тежкочуващи.

Денят на един учител някъде в България

daskalova2

Разходката ми до пощенската станция започва със „Здравейте, госпожооооооо!“ , един мил поздрав от мои ученици, играещи в училищния двор. „Как стееее?“ - звучи от около 200 метра разстояние, а аз без да се усетя връщам отговор подобаващо, дори с десетина-двадесет децибела по-силно. Две баби на тротоара се сепват и ме поглеждат тревожно. Едната ми се скарва: „Ама какво ти е добре, ма! Гледай я какво се е развикала, чак акъла ми изкара!“ - „Госпожа, аз съм учителка! Знаете ли колко си обичам учениците и как ми е домъчняло за тях?“ - искам да дам разумно обяснение защо съм изкрещяла с капацитета на сирените, оповестяващи бедствия и аварии. „Ама да не си на полето, ма!“ – бабата продължава да мърмори, без да знае, че ние, учителите, ако не умеем да се изразяваме по-гръмко, учебният процес ще умира от скука и спокойствие.

Посядам на една пейка в близост до пощата, за да си изям сандвича за обяд. В училището ни е забранено да се храним, особено в учителската стая. Преди години някой беше ял лютеница и руска салата и така два дневника се наложи да се преписват от-до, при това в началото на месец май. Разбирате за какво говоря, нали? Два дневника, месец май, пълен препис… Аз само наблюдавах този паметен процес, достоен да влезе в летописната книга на училището и си извадих поуките во веки веков. Звъни ми телефонът, Тодорова е ядосана, че някъде се мотая и ме няма в училището. Затичвам се направо, за да не я дразня излишно. Къртачът днес със сигурност й кърти нервите здраво и й причинява тежък душевен дискомфорт, граничещ с някое паник разстройство, да не дава Господ (пу-пу, дори и в пазвата леко да плювна)!

Заместник-директорката ме посреща на входната врата, за да ми възложи по спешност да пиша служебните бележки за нашите зрелостници, които ще се явяват другата седмица на поправителните матури. Тррррррррррррррррррррррр!!! Събрала се опашка, а те със секретарката имали друга работа.

Дайте я тази телевизия!

daskalova3

Набързо сядам на служебния компютър и започвам да привиквам един по един чакащите пишман-зрелостници. „Иванчооо, защо се явяваш сега на матурата?“ - не се сдържам да попитам Ванката, който е син на братовчедката на моя комшийка. Момчето гледа смутено в пода и казва, че за предната матура се успал и не отишъл. Тррррррррррррррррррррррррррр!! Цъкаме и двамата с език как е могло да се случи такова нещо, подавам му документа и му пожелавам успех, както и ако може, да спи на пейката пред училището, където ще е матурата този път. Не съм сигурна, че Ванката ми разбира шегата, защото ми обещава така да направи.

Следващите служебни бележки ги раздавам по-ларж, щото ми е ясно, че всички заблудени момчета и момичета имат разнообразни причини да висят на тази опашка пак.

Вече си тананикам някаква мелодийка от типа „тррррррр -трррррррр-трррр“ и чакам някъде да се напасне и автентичният звук на мощната машина.

Звъни телефонът, секретарката не е до мен, налага се да вдигна: „Добър ден, какво ще обичате?“ - „Добър ден, обаждаме се от Национален регистър на училищата. Дължите ни пари по издадена фактура, за да ви включим в нашия луксозно напечатан Национален регистър на училищата.“. Аз започвам да си представям един лъскав Некерман от 2500 страници, лъхащ на лукс, шик, феерия, стил, мода, балдахин и коприна, плюш и ранфорс. Връщам се мигновено назад в годините, когато само тираджиите носеха тези регистри на нормалния европейски живот и ни караха нас, обикновените мижитурки, да си мечтаем за нещо по-различно от телевизор „Велико Търново“ и родопско одеяло. „И къде мога да разгледам вашия приказен Национален регистър на училищата?“ – леко размечтано питам и тая надежди, че някак си пак ще имам щастието да докосна спомените, но и да видя какъв блясък излъчват другите училища, разпръснати из нашата мила родина, когато насреща ми се отговаря сопнато: „Имаме го в нашия офис, но ще ви подарим един, само ако си платите ТРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРата!“. Нищо не разбирам от този къртач „Алооооооо, алооооо (трррррррррррррррррррррррррррррр)?! Алооооооо, не ви чуваааааааааам!“. Аз ги чувам, ама като ми се искат пари и нещо ми става.

Трескат ми телефона!

Тодорова е ядосана и ми треска вратата.

Поглеждам часовника, време е и аз да изляза от тази активна строителна площадка, за която си мисля, че къртачът днес вече е оглозгал всички носещи стени и колони и тази нощ току-виж сградата се срутила!

За следващите работни дни си купувам оранжеви тапи за уши и понеже Дорчето – аптекарката ми е приятелка, ми промушва едно блистерче Деанксит.

Ай, ще му се и не знае! Трррррррррр…


Прочетохте ли

Любов Даскалова е квестор

 

Автор: Ина Зарева

Зимата на 20-и век. Така наричат тази през 1954-а. Била най-лютата за столетието. Морето замръзвало три пъти, а река Дунав – за цели 74 дни. Преспите стигали до покривите на къщите. Шест войници и един офицер намерили смъртта си край с. Жернов. 

През същата тази зима, на един шофьор е наредено да пътува през почти непроходим път – неасфалтиран, стръмен и с остри завои, за да преизпълни плана на поредната петилетка. Разбира се, нямало осигурени нито вериги, нито каквото и да било оборудване, подходящо за свирепите климатични условия. По средата на пътя, повереното му превозно средство поддало на много остър завой и се насочило към стръмна пропаст. С мисълта, че ще погине единственото изправно транспортно средство за цялата околия и ще обрече много хора на невъзможност да работят, шофьорът скочил в движение, легнал на пътя и го спрял с крака си. Затиснат от тежестта му, търпял нечовешки болки и неописуем студ в продължение на часове, докато го открият. Състоянието му било шоково и толкова тежко, че в местната болница били безсилни и го пренасочили към София. Но бензин за линейката нямало. Близки и приятели източвали колите си, за да го осигурят и линейката да успее да замине за столицата. Резултатът – напълно унищожена 20-сантиметрова бедрена кост - сменена с платинена, 120 дни в „гипсово корито”, по-къс крак с няколко сантиметра и инвалидност през целия живот, но и неизменните: златен медал, ордени, грамоти и награди през годините: „На другаря....... за преизпълнение на плана и личното обещание“ - парт. секретар, профсъюзен председател и т.н.

Този шофьор бил дядо ми. Играех си тайно с медалите му, но той никога не склони да говори за преживяното. Разказваше охотно за многобройните случки от казармата или бомбардировките в София например, но не и за тази история. Нито се хвалеше с нея, нито някога се окичи с отличията си. Живееше със спокойствието, че е спасил десетки работници от невъзможността да се приберат по домовете си, ако единственият им превоз се бе разбил. Живееше с най-важната дума в скромния си живот – отговорност. Живееше и с едно дълбоко омерзение към престъпниците, които раздават щедро медали за всяка нелепа своя заповед.

Годината е 2018-а. Отдавна няма непреодолими и жестоки климатични условия – дори природата е отстъпила пред минното поле, наречено България. В него престъпниците вместо медали, раздават шофьорски книжки срещу определени суми. Те усвояват „едни европейски пари“ с непрекъснати ремонти по пътищата - ремонти, които оставят асфалти „като за детска площадка“ и мантинели като „вафлени кори“. Те освобождават тихомълком пияни убийци на деца. Те знаят за местата с най-много катастрофи. Те съзнават колко неизправни са машините, на които смело удрят печати. Те открито заявяват, че чуждите шофьори у нас си карат както си искат, но в съседните държави спазват стриктно правилата.

Това са те – истинските престъпници – тези, които мълчат насред престъплението. Те се различават от предишните само с това, че вече не раздават медали на онези, които са превърнали в инвалиди.

Криворазбраните правила на пътя

katasrofa

Всеки ден се извинявам на децата си, че живеем в тази държава. Всеки път, когато ме ругаят пред тях, само защото СПАЗВАМ ПРАВИЛАТА. Всеки път, когато крещя „ИДИОТ“ на лъскавия тарикат, изпреварващ колоната на остър завой. Всеки път, когато се разделяме не особено приятелски с гости, на които съм отказала да сипя алкохол, защото ще шофират минути по-късно. Всеки път, когато не успяваме да пресечем на пешеходна пътека в продължение на 10 минути. Всеки път, когато не ги пускам да пътуват. Всеки път, когато им откажа част от детството, не защото не вярвам в тях, а защото не вярвам на другите.

Да, България е минно поле. Ако децата ни изобщо успеят да се родят живи и невредими в държавните ни болници; ако не попаднат на необезопасени атракциони; ако оцелеят от тормоза и наркотиците в училище; ако не ги убият в дискотеките, то те все някога ще попаднат на пътищата. И там ще се превърнат в жертви на нас – собствените им родители. Ние ще сме тези, които ще сме бутнали няколкотонни машини в невръстните им 18-годишни ръце, защото вече са мъже. Ние ще сме обърнали само 2 бири, преди да ги качим в колите си. Ние ще сме тези, които ще си затворим очите пред некачественото и нередното. Ние ще сме тези, които вечно бързаме да стигнем. Ние ще сме тези, за които правилата не важат. Ние ще сме тези, които иронично се смеят на коланите, детските седалки и ограниченията.

Накрая ние ще сме тези, които раздават медалите...

От години не шофирам. Изпитвам истински, непреодолим ужас, че и аз ще бъда дамгосана с печата „шофиране, несъобразено с пътните условия“ – което в повечето случаи ще значи, че не съм преценила правилно колко точно асфалт е спестен от въпросния път, колко точно нови дупки са се появили след ремонта за милиони евро; колко точно алкохол е изпил връхлитащият отсреща... И не че ще загина ме е страх, а че ще стана убиец. Защото не съм съобразила пътните условия.

От години не изпращам децата си да пътуват с български автобуси по български пътища. Те вече свикнаха да им се подиграват съучениците и учителите им. И вече дори не ми се сърдят толкова.

Преди два месеца, само по някаква случайност, хванаха поредния шофьор, готвещ се да превозва деца, с 1.27 промила.

За първите пет месеца на 2018-та, в България са станали 2356 тежки пътнотранспортни произшествия със 185 загинали и 3044 ранени.

От години страната ни води първите места във всички световни класации за пътнотранспортни произшествия.

Напишете в Гугъл "пиян шофьор" и за броени минути ще можете да проследите най-тежките инциденти, при които шофьори в нетрезво състояние отнеха човешки животи. А ако задълбаете в проучването, ще видите, че много бързо след това, животите на шофьорите биват върнати обратно, за разлика от тези на семействата на жертвите. За последните никой не се интересува, те не влизат в никаква статистика – как живеят, с какво живеят, живеят ли изобщо.

За разлика от нас, по света ценят живота и държат на отговорността.

След катастрофа, причинена от водач в нетрезво състояние и довела до смъртта на човек, в Япония е наложена и най-голямата пътна глоба в размер на 2.5 млн. долара. В Китай - в случай че водач в нетрезво състояние причини инцидент със смърт на човек, наказанието е смъртно

В България отдавна няма отговорност.

Отговорността е по-непосилна и от тежестта на 9-тонна машина върху крака ти.

Отговорността се оказа ръждясал, бутафорен орден.

Отговорността се скъси, окуця и вече никой не я иска.

Отговорността остана само блед спомен от детството ми.

Прости ми, дядо!


Прочетохте ли

Животът е такъв, какъвто си го направиш,...
стига да е живот

 

Майка облича детето си като култови жени от Древността до наши дни

36-годишната Дженел Уекслър от Чикаго откри невероятен начин да покаже жените-лидери през годините с помощта на дъщеря си Либърти Джейн. Майката на две деца шие сама невероятните костюми и после й прави снимки с телефона си. Резултатът е съвсем очаквано забавен, но и вдъхновяващ! Първо й хрумва да снима Либърти като Фрида Кало, защото имат някои общи черти. После решава, че и много други жени в историята са допринесли за човечеството и би искала да бъдат пример за дъщеря й. Така се ражда идеята за тази невероятна фотосесия.

Фрида Кало - мексиканска художничка

hudozhnica frida kalo

@photographyofliberty / SWNS.com

Клеопатра - египетска владетелка, живяла през I в. пр.н.е.

kleopatra naryad

@photographyofliberty / SWNS.com

Жана д'Арк - национална героиня на Франция,
предвождала армия през Стогодишната война

zhanna d ark

@photographyofliberty / SWNS.com

Амелия Еърхарт - първата жена-пилот
прелетяла Атлантическия океан

pilot ameliya ehrhart

@photographyofliberty / SWNS.com

Майка Тереза - католическа монахиня,
известна с милосърдната си дейност

tereza

@photographyofliberty / SWNS.com

Мария Кюри - единствената жена носителка на Нобелова награда
в две различни области на науката – физика и химия

kyuri

@photographyofliberty / SWNS.com

 

Коко Шанел - френската дизайнерка,
която обу жените в панталони

coco @photographyofliberty / SWNS.com

Жаклин Кенеди - първа дама на САЩ,
съпруга на Джон Кенеди

jaki

@photographyofliberty / SWNS.com

Елизабет Втора - кралица на Обединеното кралство

elizabet12

 @photographyofliberty / SWNS.com

Сали Райд - първата американка летяла в Космоса

sali

@photographyofliberty / SWNS.com

Джулия Чайлд - именита американска кулинарка
и телевизионна водеща

shef povar dzhuliya chajld

@photographyofliberty / SWNS.com

 Бетси Рос - шивачка от Филаделфия, 
която ушива първото американско знаме

betsy

@photographyofliberty / SWNS.com

Доли Партън - американска кънтри певица,
композитор и актриса

dolly

@photographyofliberty / SWNS.com

Одри Хепбърн - актрисата, 

носител на Оскар, Еми, Грами и Тони

aktrisa odri hepbern

@photographyofliberty / SWNS.com

Елън Дидженеръс - телевизионна водеща и актриса,
носителка на награда Еми

elen

@photographyofliberty / SWNS.com

Хилъри Клинтън - първа дама на САЩ,
съпруга на Бил Клинтън

hillari klinton

@photographyofliberty / SWNS.com

Мадона - култова поп певица

pevica madonna

@photographyofliberty / SWNS.com

Дженел се надява, когато дъщеря й Либърти и двегодишният й син Ривър пораснат, да ценят влиянието, което тези смели, талантливи, забавни и умни жени са оказали, за да променят този свят към по-добро. А ние мислим, че това е прекрасна идея и решихме да я споделим с вас. :) Ще се радваме, ако ви вдъхнови. А ако вече имате забавни фотосесии, непременно да ги споделите!

 

Разгледахте ли
10 снимки, които доказват
защо да си родител е велико

 

 

Как са отглеждали децата си в средновековна Европа

Попаднахме на една интересна статия за отглеждането на деца в средновековна Европа и нямаше как да не я преведем за вас. Някои обичаи ще ви изумят, други ще ви разсмеят, трети ще ви стреснат, а някъде в подсъзнанието ви ще изникне въпросът - дали след някой и друг век нашите съвременни практики и методики няма да звучат също толкова нелепо на децата на нашите деца.

Когато става дума за грижите за най-малките трябва да споменем, че през Средните векове имало два основни проблема. Първият бил високата смъртност, която можела да остави дори плодовити семейства без наследници. Вторият - „животинското“ поведение на децата, което унижавало Божият образ и легендите за това как е създаден човекът. Препоръките по грижите за децата и практиката се въртели около постоянно прокрадващия се страх от смърт на бебето и стремежа да се укроти и облагороди всичко животинско, което се прокрадвало в почти всяко движение на новороденото.

Макар Средновековието да ни се струва дистанцирано от постиженията на Античността, на практика имало силен интерес към гръцките и римски мислители и много от семействата сляпо следвали техните препоръки. По онова време особено популярни били схващанията на Платон за възпитанието и по-конкретно за детската игра. Според него тя трябва да бъде обвързана с бъдещата реализация на детето и да служи за упражняване. Когато ставало дума за колективни игри с регламент, Платон ставал още по-суров и горещо препоръчвал на родителите да не позволяват и най-малкото отклонение от правилата. Защото когато станат възрастни, такива деца ще поискат да променят закони, обичаи, тъй като са свикнали с мисълта, че това е позволено.

13 ненужни съвета към младата майка
opasni syveti

С какво да натрием детето?

Макар Платон да не е давал препоръки за повиването на бебетата, мислителите от Средновековието били значително по-уверени в себе си и познанията си, затова щедро съветвали майките буквално от раждането. Авторът на трактата „Телесно устройство“ Алдобрандино ди Сиена, живял през 13-и век, съветвал веднага след раждането детето да бъде обтривано със сол и покривано с листа от рози. Обтриванията били много популярни, особено тези със зехтин, поне в районите къде той не бил дефицитен. Франческо да Барберино (14-и век) препоръчвал със зехтин да бъдат намазвани дори ноздрите на детето.

За да прави по-малко „животински“ движения и за да придобие осанката на възрастен човек, бебето било повивано много стегнато, за целта дори било изправяно. Вместо познатите ни от близкото минало пелени се използвали дълги платнени ленти, които били омотавани около новороденото, докато заприлича на мумия. На децата от знатни семейства поставяли и корсети, а шапчиците били използвани, за да придават „благородна“ издължена форма на черепа, затова от вътрешната страна понякога се поставяли дъсчици.

Стремежът да бъде обуздано всичко естествено в детето звучал зловещо дори през Средновековието, затова източниците на подобни препоръки всячески се опитвали да доказват медицинската полза от подобни процедури. На майките и бавачките било обяснявано, че повиването на бебето е много полезно, тъй като костите му са твърде меки и нежни, а органите все още не са стабилно закрепени затова, ако не бъде повито, от хаотичните движения ръцете и крачетата на бебето ще се се изкривят, а органите ще започнат да се движат из цялото тяло.

През 15-и век Бартоломеус Метлингер, друг мислител, твърдял, че през първите две седмици след раждането майчиното мляко е много вредно за детето. Неговата „вредност“ можело да бъде донякъде неутрализирана, ако майката хапне мед преди кърмене. Но е най-добре да бъде наета дойка, на която млякото вече е добро и полезно. Идеалната възраст за дойка била 25 години. Тогава жената била в разцвета на силите си. Колкото до меда, препоръчвали с него да се натрива небцето на новороденото. Друг интересен съвет бил да се следи ушите на новороденото да са винаги прилепнали към черепа.

Доверете се на природата

opasni syveti 2

Хигиената е вредна за децата

Вероятно от простуда са умирали немалко деца, иначе е трудно да си обясним съветите за повиване, забраната да се проветряват помещенията, където са настанени бебетата; препоръката да бъдат скривани с плътна завеса от останалите.

Макар хаотичните движения на ръцете и краката при бебето все още да всявали ужас у родителите, все пак се прокрадвали и разумни съвети като тези на Барберино, който препоръчвал детето да бъде оставяно да рита колкото си иска, докато го мият или сменят пелените му.

Малко били мислителите, които приемали, че къпането на бебето е полезно. Смятало се, че смяната на пелените е напълно достатъчна като хигиенна процедура. В краен случай можело да се обтрие дупето на бебето с кърпа натопена във вино. Пелените се сменяли три пъти дневно (макар един от авторите да препоръчва и веднъж през нощта, това било твърде необичайно).

Ако бебето ревяло твърде много заради мокрите си пелени или прорязването на зъбките, бавачката му наливала малко вино в устата. Тази практика се запазила до началото на 20-и век. Като несериозна била възприемана препоръката на Бартоломеус Метлингер, който предупреждавал, че „виното в тази възраст е вредно, защото изсушава човешкия организъм, а на детето му е нужна влага, за да расте здраво.“

Още две „изпитани“ средства против болка при пробиване на зъбките били много популярни – мазането на венците със зехтин или с пастет от заешки мозък. В краен случай можело да се прибегне до гъша мас или кучешко мляко.

Горещата вода се използвала най-често, за да „напари“ костите и да им придаде „красива“ форма – като да се изглади лицето или леко да се опъне носът. Тя не била популярна като средство за къпане. Въпреки това бавачките пренебрегвали подобни съвети и прибягвали тайно до хигиенни процедури.

7 родителски грешки от "Игра на тронове"

opasni syveti 3

За захранването, гърнето и възпитанието

Италианската лекарка Тротула ни е завещала препоръки по захранването на детето. Когато започнат да прорязват първите зъби например, трябвало да му се дават късчета птиче месо с размер на жълъд, за да може да упражнява дъвкането. Тези препоръки били насочени към децата от богати семейства. Тъй като ежедневното меню на бедните се състояло от ечемик и зеленчуци, захранването децата започвало с варени и сдъвкани от майката зеленчуци и парчета ечемичен хляб.

Не са открити съвети по приучаването на детето към гърнето. Родителите от знатни семейства дори не си представяли, че то може да бъде научено на подобни хигиенни процедури. До 5-7 години майките или бавачките кротко изтривали детето, ако се наака (затова момченцата ходели със специални роклички) или им правели клизма.

За да научи мястото си в семейната йерархия, малкото дете започвало да прислужва на възрастните от момента, в който стабилно проходи. От това задължение били освободени само кралските наследници. Всяко друго дете било длъжно при първо повикване да захвърли играта си и да отиде да помага за слагането на масата или подреждането на дома. Смятало се за нормално децата да се подлагат на плашещи изпитания, за да докажат любовта и почитта към родителите си. Строго било следено да играят само на игри, които подхождат на съсловието им. Не се допускали забавления с връстници, които не са от тяхната черга. Това не било толкова трудно изпълнимо, защото повечето семейства били многодетни, а и много от децата на заможни фамилии били давани за възпитаване и отглеждане в дома на върховния владетел. Разбира се, строго се следяло спазването на „половия“ принцип – момчетата да играят с момчета и момичетата – с момичета.

Източник: Goodhouse


Прочетохте ли

Кой как отглежда децата си по света

 

 

Сигурно много от вас познават симпатичния Любчо и всеотдайната му баба Саня Христова. Историята му е колкото разплакваща, толкова и вдъхваща надежда. Любчо губи майка си още преди да се роди при ужасна трагедия, която потресе цяла България през 2002 година. Бременната в осми месец Невена и съпругът й са убити на тротоара от пиян шофьор. Все още нероденият Любчо е спасен, но идва на този свят не само сирак, а и с тежки увреждания. Но знаете ли, всъщност Любчо е дете с късмет, защото все пак не е сам. Благословен е да има баба-борец, баба-герой, която пред нищо не се спира и никога не се предава. Животът им е непрекъсната битка с пораженията на детската церебрална парализа. Може би заради непримиримостта на двамата и на приятелите, които ги подкрепят, Любчо е усмихнато момче, което упорито преодолява недъзите на заболяването си.

39047716 2177289689166854 8441892725778808832 n

Сега Любчо има нов шанс. Неотдавна той беше прегледан от специалист, който прилага нова терапия със стволови клетки. Любчо и Саня се срещнаха с д-р Джихан Абазович, който преглежда момчето и се запознава с документацията по лечението му до момента. Специалистът преценява, че може да бъде полезен и препоръчва триразов курс на лечение в болница в Нови Сад. Терапията се изразява във вливане на извлечени от тазобедрената кост стволови клетки в гръбначния стълб. Д-р Абазович е оптимистично настроен за ефекта от лечението при Любчо, тъй като момчето е на 16 години и мозъкът му все още се развива. Терапията може да подобри психо-емоционалното му състояние, да повлияе положително върху фината моторика, краткосрочната памет и др. Тъй като следя състоянието на Любчо, видях, че се набират средства за кампанията му и се обадих на Саня, че ще пишем за Любчо отново. И знаете ли какво ми каза тя? Нещо, което никога няма да забравя. "Мария, много ми е неудобно да пишете само за моя Любчо, защото там има още трима българи, които се нуждаят от средства за лечението. И никак няма да е честно, все пак хората не разполагат с толкова средства да помогнат на всички. Ако пишете за Любчо, какво ще правят другите? Две дечица има, освен него, и една жена, която е майка и е пострадала при злополука, кой сега ще й гледа децата?" Да, бабата на Любчо ми каза тези думи. В болката и в страшната си битка тази жена има сили да мисли и за чуждото нещастие. Затова ние решихме друго. Решихме да пишем за всички. Заедно с Любчо на терапията се подлагат още трима души – 7-годишната Елена от София, 4-годишният Никола от с. Камен и 34-годишната Златка от Куклен. А вас, който имате възможност да помогнете, ще помоля да не избирате само Любчо. Това е желанието на баба Саня, от която все повече се възхищавам. Нека се опитаме да редуваме хората, на които ще помогнем. Може например да отбелязвате в коментар на кого сте помогнали и следващия да избере друг. Всъщност, ваша воля. А ако нямате възможност, просто споделете, това е достатъчно.

Една забравена история

39872954 2187686561460500 78197657411584 n

Сумата, необходима за пълния курс на лечение на всеки от четиримата, е 49 230 евро. Ето няколко думи за другите трима пациенти:

Златка

Златка Маринова е на 34 години от малкото градче Куклен, близо до Пловдив. Преди две години, докато чисти, пада от висока стълба. Вследствие на инцидента няколко кости в гръбначния ѝ стълб са раздробени. Претърпява тежка 3-часова операция. Когато се събужда от упойката, лекарите ѝ казват, че поне година няма да може да се движи и никога няма да е същата като преди. Златка е майка на две деца.
Дарителска кампания "Да сбъднем мечтата на Златка" - вижте тук  

Никола

Никола Христов е на четири годинки, от с. Камен. По време на раждането лекарите в Горна Оряховица губят тоновете на бебето, което налага секцио. Три дни по-късно майката на Никола е изписана с напълно здраво дете по документи. В деня, в който младото семейство се готви да прави погача за бебенцето то прави първия си гърч. От този ден светът се преобръща и започва непосилната битка на Никола с детската церебрална парализа и епилепсията.

Дарителска кампания "Заедно за бъдещето на Никола" - вижте  тук

Елена

Елена Минкова е на 9 години от София. Откакто се е родила, тя и родителите й живеят със стигмата семейство с “различно” дете. Елена има поставена диагноза детска церебрална парализа и епилепсия.

Дарителска кампания "Да дарим бъдеще на Елена" - вижте тук

 ***

Нека помогнем!

Дарителска кампания "Да помогнем на Любчо" - вижте тук

Тяхната борба

38071979 2163702533858903 8852081747727220736 n


Прочетохте ли

Няма майка - няма пари

Автор: Лени Рафаилова

Ама едно душно е днес в тоя подпухнал град, та чак зениците ми пресъхват. Гледам да се скрия в офиса на хладничко, ама ей на, колегата, дето все нещо му духа, се е върнал от отпуска и климатичето ни хъка, ни мъка. Разголвам крака малко над коляното, пия две студени води, щото аз все пак съм жена на възраст и ония, възпетите не в едно женско списание горещи вълни, почнаха честичко да ме люлеят. Аз от дете съм страшно инатлива, та взех, че у най-големия пек излязох да се разходя из Мусагеница. То тука няма много за виждане, та си използвах умно билетчето и се метнах на метрото в посока център. Сетих се даже, че и малко работа имам да върша около Софийския. Ама то хубаво е в метрото през ранния следобед. Че и климатик работещ даже има, та поемам малко въздух. Помотах се безцелно по ул. "Шипка", поогледах се, поприпомних си все едни хубави неща, та и очите ми от тия спомени се понаводниха. Отвикнала съм сама да се мотая по улиците и викам хайде да си ходя към офиса. Ама пред мен гледам магазин. Универсален ли му се вика сега, не знам. Абе от тия, дето в тях може да си намериш памперси за бебето, храна за кучето, парфюм за свекървата и чорапи за цялото семейство. Чакай, викам си, па да поразгледам на хлад. Даже да взема едно евтинко парфюмче да си взема, че детето почна вече съвсем основателно да се дразни като гледа как ежедневно се понижава нивото в парфюмчето, дето тати й го бил купил. Решавам и се набутвам,. Ще си купя нещо за 15-20 лева, че човек съм още, верно че вечер много не ми личи, ама знам, че още се намира някой, дето да ме обича, щото мога да правя хубави кюфтета и палачинки след полунощ и то без да мърморя, щото аз докато ги върша тия работи, така да се каже си спя. В мен живеят приличен брой персонажи, което широката аудитория единодушно, и определено равнодушно, определя като състояние на шизофрения. Ама каквото и да приказват хората, ние всички си се спогаждаме перфектно. Крещим си, пищим си, я куфеем на Металика, я рецитираме стихове на Ботев и Ана Ахматова.

lady4

Тия всичките персонажи, дето съжителствам с тях, са откровено откачени, няма един нормален сред тях. Повечето са добрички, има само една, дето не разбирам, защо вечно дразни другите, заяжда се и си умира от кеф като ги гледа как се терзаят. Има една, дето е почти професионална готвачка. Тя все се кара с една друга, дето явно е завършила химическото и знае с какво се мори всяка мръсотия. Тия вечно са в пререкание. Кое било по-важното - супата от домашна кокошка или мистър Пропър. Сякаш на някого му пука!

Има една, по-така шумна персона, дето вечно е кисела, размята едни листа и драска по тях. Почти непрестанно ми нервничи, даже си позволява и да ми повишава тон, зъби се, па после вземе, че се нахили, та светне от усмивка цялата. После следва рев, после всичко пак от начало. Тая персона най-трудно я изтърпявам, ама май и най-добре я разбирам. Хич не е от приличните тя. И пие, и пуши, май по мъже много-много не ходи, не щото не им се радва, а защото много не обича да ходи. Все гледа някъде да се свре, да си припали цигарката и да си дращи по листовете. То, като се задращи е добре, ама като почне да ги къса тия листове, нервите ме хващат. Та вадя лед от хладилника и сипвам по питие. Чакам я да се укроти. Понякога това отнема доста време и аха да загубя търпение, тя ме стресне с някоя налудничава история, та прихнем да се хилим по никое време. Кога поглеждам, и цигарите свършили, и бутилката на дъното. После иди,че ходи на работа сутринта!

Ама тя е благородна все пак, съпричастна и си ходи с мен без много, много да се дърпа. Пием си кафето, смятаме и пишем, каквото там трябва да се смята и пише. Аз гледам по-така отговорно да ги правя тия работи, щото то нали за това писане и смятане заплата взимам някаква. Ама тая като се разсъни, и махмурлукът вземе та я поотпусне, си почва пак нейната. Задушно било, досадно, отегчително. Не можело така по цял ден на бюро, задника не съм си била вдигала. "Гледай, гледай какъв задник си отпрала от седене на стола!" - ми вика тая. - "А какво дупенце имаше язък, засрами се бе!" Правя се, че не чувам, ама се замислям, вярно бе, какъв задник съм отпрала! После пък ме хване за косата. Върти кичури и цъка с език: "Гледай, бе, гледай, бяло, па и стърчи навсякъде!" Махам с ръка да я изкъшкам като муха, щото много досадно ми става и се разсейвам от сметките за някакъв бюджет. Тя се кюфне на стола, изстене, дръпне ми химикалката и вземе да дращи нейните си работи по разни непотребни, разхвърляни листа. „Добре – казвам - какво искаш, за да ме оставиш намира?“ Персоната, вдига мътен още поглед, поглежда ме накриво и лекичко се подхилква. "Хубаво, бе, айде, къде ще ходим?" Какво ли питам! Наумила си е да се скитаме. "Дай, до университета поне да идем, че трябва да плащам една такса!"

lady3

 

Гася монитора, мятам чантата на рамо и си слагам очилата, щото знам ли, какъв поглед вадя след снощното ни бодърстване. Хващаме метрото и - о, чудо! Тя млъква и се зазяпва през прозореца. Какво зяпа, не знам, това е метро все пак, не влак през Искърското дефиле! Ама не се обаждам и почвам и аз да зяпам. Хладинка е. Явно, този дето кара (щото не знам шофьор ли е, ватман, машинист ли), се е смилил и е включил климатизацията да работи както си трябва за август. Слизаме. Минаваме през задното дворче на университета. Щъкат разни младежи, пият кафета, пафкат цигари, лафят си нещо. Тя ме побутва, смигва набързо няколко пъти, точно толкова, че да ми напомни, че и аз тук кафе съм пила, и аз цигари съм пафкала. После открито презрително се втренчва в мен, точно толкова укорително, че да ми припомни как зарязах това място и вместо сега да си хортувам с тия студенти като техен преподавател, аз седя на бюро, отегчено пресмятайки чужд бюджет за чуждо благоденствие. А и задникът ми е дебел. Айде да си вървим, че ще ревна.

Тя тръгва, доволна е, че очите ми сълзят. Вижда и под очилата, безмилостната гад! На "Шипка" 6 има лъскаво кафене, преди имаше галерия и едно опърпано заведение. В Докторската градинка младежи пият бира и се смеят. Отминавам ги с вид на кисела лелка. Щото съм с очила и те не могат да видят как очите ми искрят и как искам само за още един, едничък ден, проклетите стрелки на часовника да ме върнат на тия пейки, в онова време, в което имаше и слънце, и бира, и... всичко. Сега пак има слънце, ама бирата ми е горчива и от нея ме боли корем. Персоната ме хваща под ръка и ме поглежда снизходително, от тоя род погледи, дето ти казват, че си пълна глупачка, щото тая меланхолия никому не е нужна, а пък най вече на тебе. "Добре, бе, добре! Какво толкова! Айде, сякаш и ти не беше там и не се наливаше с бира!"

Тя изобщо не регистрира острата ми забележка, дръпва ме за косата и ме натиква в някакъв магазин в подлеза. Мирише на прах за пране, ароматизирани свещи и сладък жасмин. Аз се опитвам да й обясня, че в момента разполагам с твърде ограничени средства и хич не ща и да знам за новия парфюм на Кристина Агилера, нито пък за онзи на лейди Гарга. ГАГА, не гарга, поправя ме с нескрита насмешка тя. Хубаво де, не съм чак такъв профан. Знам я тая лейди и песните й знам, даже и ги харесвам. Иде ми да й се изплезя, но едно момиче стои до нас и изпитателно се е вторачило в мен. Онази ме дръпва пак за косата. Боже, как мразя това! Не и за косата, иде ми да й плесна два бързи шамара. Тя обаче хич не се трогва от нервното ми държание и ми сочи с налудничавия си поглед някакви бои за коса. Хваща една и ми я подава. Ехааа, лилава! Светлолилава, досущ прясно разцъфтял клематис. "Жестока е, нали?"- смигва ми персоната и тоя път аз съм съгласна с нея. Обаче. Винаги има обаче, та финално персоната излиза разгневена от магазина, а аз порядъчно смачкана с плик, в който се мъдрят Доместос, мокри кърпи и ароматизатор за тоалетна.

lady

Ускорили сме крачка, къде щото тя е бясна, къде щото аз искам да избягам от аромата на Кристина Агилера. Не си говорим, а и нямам нищо за четене, та в метрото се облягаме на вратата и вторачваме поглед в нищото. И в тоя момент от нищото изскача една девойка. Говори по телефон, очевидно е млада, очевидно е хубава, очевидно е може би даже и влюбена в нещо. Очевидно е обаче, че е с лилава коса. Клематис. Усещам, че животът се вози точно в този вагон. И точно животът е тя. С лилавата си коса, красиви крака и рокля тип камбанка. Бяла с щампа с картини от Рим, в лилаво. От тоя живот ухае на жасмин, едър, разлян в цветовете и аромата си жасмин. "Следваща спирка..." Животът изскача през вратата и се втурва към светлото. "Внимание, вратите се затварят". Не ми пука. Нито за вратите, нито за следващата спирка. Персоната плаче и се смее едновременно. Аз също. Ей го, живота! Бяга с леки сандали към светлото, развява си лилавите коси и си ухае колкото си поиска, а по въздушните му стъпки звънти гласовита камбанка.

Работният ден приключва и вкъщи се събираме всички. Онази заядливата, онази почти професионалната готвачка, онази завършилата химическия, онази, досадната персона, дето ме дърпа за косата и ме кара да рева. Всички те и аз. Аз разказвам приказки.


Препоръчваме ви още:

Шапка в тролея

Не искам да забравя

Този кратък и много сладък живот...

Само преди дни Световната здравна организация (СЗО) предупреди за рекордно високи нива на заболели от морбили (дребна шарка) в Европа. 41 хиляди деца и възрастни са поразените през последните 6 месеца, 37 от тях са починали (за цялата 2017-а случаите са били 23 927, а през 2016-а – 5273). Според експертите на организацията епидемията е резултат от резкия спад на хората, които са имунизирани срещу болестта. Като особено тревожна тенденция специалистите отчитат популяризирането на недоказани твърдения, че комбинираната ваксина срещу морбили, паротит и рубеола предизвиква аутизъм, поради което много родители отказват да бъде поставена на децата им. Проблемът е толкова сериозен, че от организацията призоваха европейските държави да вземат мерки.

Морбили - рискови групи, мерки и усложнения

morbili

Огнище на морбили има в съседна Румъния, където от началото на епидемията през 2016 г. досега са починали 55 души, а заболелите са близо 13 700. Над 2600 са засегнатите в Сърбия. Ръст на заболеваемостта има и в Гърция, Италия, Португалия, Украйна и Обединеното кралство.

Това стана причина в Брюксел да обмислят въвеждането на редовни проверки в училищата и на работните места, за откриване и глобяване на неимунизираните. Препоръчва се и създаването на хранилище с резерв от ваксината, за да се предотврати недостигът й в бъдеще. Според план на Европейската комисия до 2020 година, против морбили трябва да бъдат имунизирани 95 % от хората.

Природата ще реши проблема, но скъпо

morbili5

Преди дни държавният здравен инспектор д-р Ангел Кунчев призова да не се предприемат пътувания с малки деца в страните, които имат ръст на заболеваемостта. Особено сериозно е положението в Хърватия, в която туристическият сезон е пред провал.

За болестта

Морбилито (дребната шарка) е с висока степен на заразяване и се разпространява по въздушно-капков път. Инфекцията трае от 7 до 10 дни. Сред усложненията, които предизвиква, са енцефалит, менингит, пневмония, хепатит и др. Особено застрашени са децата до една година, тъй като имунизирането срещу морбили се прави след навършване на 12 месеца. Ваксината срещу морбили, паротит и рубеола се прилага в две дози. Първата между 12-15-ия месец, а втората на 12-годишна възраст, според актуалния имунизационен календар у нас.

Още едно "безумно писание"

morbili3

По думите на проф. Тодор Кантарджиев от Националния център по заразни и паразитни болести в момента в страната няма епидемия от дребна шарка, но има условия за такава. Сериозен проблем е и варицелата. Специалистите у нас обмислят въвеждането на ваксината срещу варицела като задължителна. Лекарите настояват за по-строг контрол от страна на държавата, тъй като  много родители, по собствена преценка, отказват да имунизират децата си. Към момента имунизационното покритие срещу морбили у нас е над 90 %.


Препоръчваме ви още:

Защо нагазих в дълбокото с ваксините?

Скъпи родители, лъжат ви!

Ваксини и автоимунни заболявания

 

 

Многодетната майка Дана Хюит разказва в Mom.me с какво майчинството прилича на маратон, сравнявайки го с пробягването на дълга дистанция с непредсказуем резултат.

Преди старта ти си развълнувана и възбудена, но в някакъв момент се запитваш: „Какво изобщо си мислех?!“ - и се съмняваш, че ще оживееш.

Ставаш рано.

Понякога се изпускаш в гащите.

Боли те, но не спираш, после те заболява още повече.

Носиш спортни клинове и сутиени.

Уморяваш се.

Потиш се.

Насърчаваш другите, дори да те изпреварват.

Болят те краката.

Боли те гърбът.

Иска ти се да спреш и да пийнеш вода, но няма време.

Защо е уморена мама

maraton

Виждаш другите маратонци и знаеш какво изпитват.

Някои участъци от дистанцията ти се удават по-лесно от други.

Пътят е много дълъг.

Нямаш сили и не можеш повече.

Плачеш от болка.

Стараеш се с всички сили.

Понякога чуваш одобрителните възгласи на зрителите.

Налага ти се да преодоляваш дистанцията сама.

Ти знаеш какво ти струва.

Ти плачеш от щастие.

Ти се чувстваш невероятно горда.

И пак се изпускаш в гащите.


"Все пак - твърди Дана - майчинството може и да прилича на маратон, но маратонът не може да се сравни с майчинството“. Майките тичат непрекъснато, без надеждата, че на финала ще получат медал, дори да пристигнат първи.


Препоръчваме ви още:

Супермамите не плачат

Как да се справите с шумните деца и да не полудеете

Имаш ли време за себе си

 

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам