Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Супермамите не плачат

Автор: Мария Пеева

Случва се от време на време да ми кажат: Направо ти завиждам. За кучетата, котката, децата, мъжа и всичко останало. Или пък: Ти не си човек, направо си супермама.

Ами не съм. Супермамите не плачат. А и да си призная, съм със смесени чувства към себе си. Понякога и аз си завиждам, а друг път искрено се съжалявам.

Истината е, че не ви разказвам съвсем-съвсем всичко, което се случва, а гледам да споделям все позитивните и забавните неща. Което може би е малко подвеждащо. Затова и веднъж една много любима приятелка ме обвини, че съм я подвела да си роди бебе, защото всичко при мен изглеждало толкова лесно. Тя се шегуваше, разбира се, ама нали знаете как най-сериозните неща обикновено се казват на шега.

Затова днес реших да ви разкажа две случки от ежедневието ни тази седмица, при които не само, че изобщо не си завидях, ами даже ми идваше малко да си поплача за себе си. Все пак е добре да се знае, че колкото и да е велико да имаш четири чудесни деца, две страхотни кучета и пухкаво бяло коте, има моменти, когато всичкото това щастие направо ти излиза през носа.

Първата случка - понеделник вечер. Всички сме здрави и доволни от живота, няма училищни драми, кучетата са кротки след разходката, дори по някаква случайност никой с никого не се е скарал от момчетата. Вечеряли сме, масата е прибрана, ще гледаме коледно филмче. Решавам да се лакирам, за да ми съхне лака по време на филма и влизам в банята. И прясно лакирана, се заглеждам в огледалото. Леле, мисля си, преди две седмици се боядисах и пак ми се виждат белите корени. И както си докосвам (много внимателно да не разваля лака) пътя на косата, гледам, че нещо се движи там. Живо! И едно такова бавничко, лежерно, явно се замаяло от ацетона. Ей такива очи ококорих! Въшка! И както си бях лакирана, забравих и лак, и филм, и всичко. Грабнах веднага препаратите (държа си резерва винаги, че поне веднъж годишно някой въшлясва). И строих цялата банда. Две-три шишенца за моята дълга четина, по едно за останалите. Коко, горкият имаше най-много гадове. Като го намазах, чак взеха да пъплят, а клетото дете пищи. Явно той ги е домъкнал, нищо че постоянно ги проверяват в училище. Иван и Косьо нямаха гадинки, но всички минаха под ножа. Значи мазане с препарати, после смяна и пране на всички кърпи, хавлии и чаршафи, после къпане един по един, по реда на мазането. Накрая се присетих, изпрах и шапките, и якетата. Стана десет и половина, вкъщи се въртят перални и сушилни, явно тая нощ няма да се спи. И се сещам тогава... Миналата седмица Кокито спа у Теди и Яна... Сигурно и тях е заразил. Хайде, звъня на Теди и Яна. Те пъшкат отсреща, лошо им стана. Теди трябваше и брадата да си маже, щото прочетох, че и там се въдели. После, по никое време вече се присетих, че едно детенце идва на Коко на гости през уикенда. Хайде и там се обадих. Към два и половина си легнах, за сутринта остана само една пералня и една сушилня. Изобщо голяма лудница, а такава спокойна вечер се очертаваше. А най-забавното е, че през цялото време кучетата ни наблюдаваха отстрани, как се мажем и пощим с една такава лека насмешка. Честно! Сигурно са си мислели: Тия нашите стопани, всеки месец ни тъпчат с хапчета и мазила против буби, а накрая какво излезе? Те се бъгясаха.

На следващата сутрин събуждам младежите. Алекс сополив. Изглежда изстинал от снощните процедури. Та след въшките се сдобихме и със сополи. Поседяхме си у дома, като гледам и до края на седмица ще си остане. Вчера наобяд му доскуча на детето, примоли ми се да се разходим до кварталния ресторант, а по пътя да си кара количката с дистанционно. Добре, какво пък? Студено е, но слънчево, няма лошо малко да се проветрим. Отидохме ние на ресторант, поръчахме си рибка, като за Никулден, сервираха ни. Какво му стана на Алекс, какво се ядоса, май за количката беше, че не му разреших да я кара по пода на ресторанта и да я блъска в краката на хората. И изпадна в неговото си дяволско настроение, където Теди ми предлага да викнем екзорзист, като го прихванат. Както си беше душичка, и взе, че хвърли якето си на пода и взе да скача върху него с мръсните обувки. Аз обаче съм железна. Съвсем хладнокръвно и без да повишавам тон му обясних, че ако се държи така заради количката, ще я взема и ще я хвърля в кофата. А той ме погледна смразяващо, вдигна си якето и го метна върху масата, върху всичката храна. Ей така направи. Станах, платих, облякох си палтенцето, облякох му якето, и мълча, ама вече брадичката ми трепери от гняв. Тръгнах аз, той след мен, върви и реве, че останал гладен. Докато се приберем, се успокои малко, аз също. Викам му, че много ми е обидно, а той:
Ама аз ти се извиних още в ресторанта, само че НАУМ!

Да, понякога наистина си завиждам. Умни са ми децата, добрички са, вярно някоя въшка завъдят, някой сопол, ама това са нещата от живота все пак. Почистих вкъщи, че кучетата пак бяха натворили един куп бели и седнах на спокойствие да си поплача, докато Алекс яде. После си направих едно кафенце и даже малко се посмях.
Ми то пък кой ли е за завиждане?

***************

Чели ли сте Супербебетата не плачат? Покрай заглавието се сетих за нея. Страхотна статия, много препоръчвам.

Последно променена в Четвъртък, 07 Декември 2017 19:25
Прочетена 3863 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook