Любов Даскалова е на почивка

Автор: Любов Даскалова

Може отпуските да са ни дълги, но почивките са кратички. Всяка година ходя в Китен, някъде в средата на юли.

Всяка година стягам куфарите с мисълта какви плажни рокли да си взема, дали са изтъркани добре петите ми, а лакът не е излющен някъде. Все изпадам в дилема ще се гримирам ли на плажа или не. Сега тези, където си мислят, че ще пържа кълки на Какао бийч, грешите. Китен е моята десетгодишна страст, Зангадор ми е голяма слабост, но да не се отплесвам! Стягам външния вид повече от всякога, защото знам какво ми предстои.

Ден първи.

На път сме, спираме на бензиностанция на магистралата да пием по кафе. Часът е осем сутринта, решавам, че мога да освободя малко телесни течности след кафето. Докато съм се усамотила в тясното помещение и тишината е заменена от звучен водопад във водно-порцеланово изобретение, на вратата се чува тропот, следва чукане като от стар дърводелец с каменарски чук. Казвам „ЗАЕТО“ с тоналност, близка до озвучаването. След секунди излизам, пред мен Катето от „б“ клас. Една широка усмивка, едно щастливо дете ми изчуруликва: „Здравейте, госпожо! Как сте?“. Ахмммхммм, добре съм, леко смутена, защото си представям ситуация, в която кафето ми е докарало други нужди и излизам от силно ароматизирана тоалетна тип „зоологическа градина“. „Госпожо, къде отивате?? Ние отиваме на море, на Китен!“. „Ами… и аз“, следва обещание от Катето, че ще се виждаме всеки ден.

В Бургас решаваме да се отбием през голям магазин, че се сещам за разни забравени плажни принадлежности. На големия паркинг половината коли са софийски. Мен ме побиват леки тръпки какво ли може да изскочи иззад някой щендер. В магазина съм пред рафта за плажни млека и масла. Чета с интерес съставки, парабени, срок на годност. Някой ме потупва по гърба с юнашка сила – Борисчо от „а“ клас. „ОООООО, ГОСПОЖООООО!“. Целият магазин гледа към нас. Трима човека се взират в мен, в очакване да ми се чуе името да не би да изляза някоя знаменитост. „Как си, Боби?“, смутолевям леко притеснена, а Боби разказва, как цяло лято ще е при баба си в Меден рудник. Пита ме къде отивам и с мутиращ глас в стил „повредена фреза“ ми пожелава слънчеви дни и много пясък в ушите и риба в джобовете. Този детски поздрав буди искрен смях у всички преминаващи хора в радиус от петнадесет метра, а аз не смея да си бръкна в джобовете, за да не извадя някой сафрид от там.

Пристигаме в Китен, паркираме колата в близост до квартирата на хазайката Силвия и бързичко пренасяме багаж. Страх ме е да се огледам наоколо, че знае ли човек откъде ще долети „Здравейте, госпожо!“. Някак минавам между капките. Не ми се излиза навън, ще си доядем сандвичите.

На ти тебе "Селпарк"!

selpark

Ден втори.

Стегнала съм плажната чанта, мъжът ми ще носи чадъра и хладилната чанта. Тръгваме към южния плаж, рано е и бързо си намираме места. Плажно масло, любима книга, лек бриз, шум на вълни… за това блаженство мечтая от коледната трапеза, когато жегата от фурната ми носи лек загар по ръцете. След известно време решавам да пробвам морската вода за първи път тази година. Надигам морно тяло (абе, тежко искам да кажа) и се запътвам към морските вълни. Към мен полита топка, аз инстинктивно бия един шут, а от някъде се чува: „Лелеееее, тая каква футболисткаааа ее!!“, следващата реплика: „А! Това е г-жа Даскалова! ЗДРАВЕЙТЕ ГОСПОЖО!“ – Жорко от „в“ клас. „Госпожо, ще ритате ли с нас?“ , а аз отказвам учтиво. Жорето продължава да е настойчив, а аз все по-упорито отказвам и тактически се насочвам към приближаващите вълни. „Госпожооооо, пааас!“ - Жорко бие силно воле към мен. Аз му връщам със същото – от въздуха изритвам плажната топка с все сила, но вместо да я върна към момчето, топката се залепва с висока скорост в зачервения нос на възрастен чужденец. Впускам се да му помогна, защото ми става неудобно. Човечецът се олюлява, поглежда ме с мил поглед и с цялото си търпение, с което ние, учителите, рядко разполагаме, се усмихва (абе, откъде намери сили да се усмихне!) ми казва на някакъв език, че няма проблеми. Не, че разбрах какво ми казва, но си мисля по усмивката, че е това.

Вече тичам към водата, за да не стане някой друг сакатлък. Потапям се така, че направо искам да отплувам поне до Приморско. Отпускам се върху вълните, понасят ме мечти. Няма да мисля повече за работа. Взела съм си интересна книга, ще гледам сериали, ще се наслаждавам на ланско замразена пържена цаца и хладна наливна бира с почти никакъв алкохол. Плувам, плувам, току се озърна наоколо, пак плувам, пак се поогледам и така още известно време.

Излизам на сушата, пристъпям на подскоци връз врелия пясък като цирков пудел на котлон, едва се добирам до хавлията. Хвърлям мокри телеса отгоре й и отгръщам любимото четиво на трета глава. Зачитам се, морските вълни създават шум, който заедно с крясъците на чайките ми напомнят голямото междучасие. Айде стига! – си казвам на глас и се потапям в книгата, за да изляза от света на измъчената учителка.

По едно време, тъкмо когато главната героиня иска да каже, че е лудо влюбена в мъжа на нейните меч… получавам потупване по гърба:

 – Здравейте, госпожо! Аз съм майката на Жорко, там, в едно училище сте и двамата. Знам, знам, че не му преподавате, но да ви питам нещо. На моя комшийка, приятелката й пита коя госпожа ще препоръчате за първи клас?

Аз гледам опулено с изражение все едно са ми настъпили левия крак. Мъча се да обясня, че не е редно да си говоря за колежките. Малееее, а ако почна да обяснявам какви са, няма да се спра цяла седмица, няма да остане ученик записан, ще срутя училището, бе! Но това са само мисли, самоукротявам се някак си, саморегулирам си емоциите и с блага усмивка пак потретвам, че за моите колежки няма как да говоря, нито да ги степенувам. Жорковата майка обаче продължава: „Добре, поне едно име кажете!“- „Ще помисля и ще ви кажа тези дни!“ казвам неуверено и й пожелавам уж слънчев ден, с надежда дъжд да я полива и градушка да я светка по неразбраната кратуна. Изпадам в дилемата да местя ли хавлиите или да се окопавам в непревземаема територия, да бия едни граници с колчета, да опъна полицейска лента и да се отдам на заслужена почивка. До вечерта няма да правя промени, че знам ли кой ще ме открие двадесет метра по-надолу.

Вечерта пристига с чувството на глад като втори ден по Лидия Ковачева. С мъжа ми ще ходим на кръчма, знаем коя, една от любимите ни в този китен Китен. Тъкмо сме си поръчали порции, тъкмо си казваме дългоочаквано наздраве с потни чаши кехлибар, при това газиран, тъкмо вилицата е нанизала онези цвърчали до преди минути във вряла мазнина вкуснотии, когато … „ОООООО, здравейте, госпожо! Как сте? Какво правите в Китен?“ ме пита Асето. Милото ми Асе е отново на метър от мен. Чак си представям как ми подава домашната си работа за подпис и пита каква кифла точно ще има за закуска. „Чакайте да си направим едно селфи!“ заявява малката фоторепортерка, вади модерен телефон и една светкавица ме застрелва от 30 см право в широко отворените зеници. А аз без грим, прихванала косата с шнола, сигурно имам още сол по миглите, вече виждам снежинки. Понеже съм изгоряла лошо днес на плажа, съм излязла вечерта доста разголена, та чак ми става неудобно. Замятам жилетката на мъжа ми, питам учтиво Асето как е, докога ще е в Китен и коя книга чете. Детското любопитство е заковало до мен малкото човече, от което валят въпроси от рода – къде съм отседнала, с кого съм в Китен, няма ли да си стоя в училището лятото, тази рокля нова ли ми е… Докато в мига, когато задавам въпроса за книгата, Асето изчезва със скорост, която гладна бълха към охранен късокосмест дакел не би успяла да развие от първи опит.

Вечерята ми продължава някак си, детето ме стрелка с погледи от различна дистанция, обаче въпросът за книгата ни действа като непреодолима преграда. Хапвам, знаейки, че всяка хапка и всяка глътка са ми преброени, ако може и декларирани в НАП.

Идеално време за море

idealno

Ден трети.

Пием кафе на терасата, сварено в тенджера на котлон. Изпитвам нежелание да пия любимото капучино из кафенетата наоколо, което неминуемо ще е поръсено с канела и поредното „Здравейте, госпожо!“.

Тръгваме към плажа. Сигурна съм, че днес искам да отидем другаде. Сменяме местонахождението с двеста метра отклонение от вчера. Хвърляме хавлиите, набиваме два чадъра, аз слагам слънчеви очила и широкопола сламена шапка и тръгвам на разузнаване. Старателно оглеждам всички присъстващи по плажната ивица с надеждата, че никой няма да разпозная. Усещам се, че дори ги броя, спирам на осемдесет и девет. Бройка не ми трябва, ама по навик… трети ден е едва.

Правя два тегела – един по катета, другия по хипотенузата на мислен триъгълник. Оглеждам всички и никой не ме заговаря. Връщам се победоносно на превзетите два квадратни метра плажно пространство. Следват процедури по намазване със слънцезащитен фактор 30 и четене на любимия ми роман. Чак не мога да повярвам, че не си говоря с никого, а само чета, гледам вълните и лек бриз ми свири в ушите. Унесла съм се в лек сън. Събуждам се доста запечена по цялата ми лява половина. Ще трябва да минем през аптеката, за да купим лекарство, че няма да се спи.

Във фармацевтичния магазин има опашка. Аз съм шеста на редицата. След мен влиза върволица от хора, някои се подреждат, други просто зяпат по рафтовете. Чуват се и детски гласове, струва ми се, че някой ми изрича името. Викам си почти на глас „Не! Не! Илюзия е! Звукова халюцинация е!!!“, когато до мен пристъпва мило четиричленно семейство, солидно изпечено, с греещи 4 комплекта бели зъби, оформени в рамки от щастливи усмивки, които ме поздравяват: „Здравейте, госпожо! Как сте?!“. Семейството на Христо. Завъртам изгорялата страна на заден план, отпред, в авангард идва по-бялата моя половина, учтиво благодаря за поздрава и отговарям, че съм добре (психически само аз си знам какво ми е!). В кратката пауза, в която се надявам, че въпроси повече няма да има, младежът пред мен поръчва двадесет презерватива. Аз сконфузено поглеждам в пода, да не би да си помислят, че сме заедно. Родителите също започват да се озъртат, като че ли търсят по звънтящия глас прелитащ комар наоколо. Тази пауза ми подпомага следващата стъпка, защото съм наред, правя покупката от фенистил и още някакво мазило. Хубаво беше да взема вазелин, ама след предходната покупка вече е недопустимо. Вниманието ми е изцяло за аптекарката, за която съм сигурна, че не е майка на мой ученик.

Излизам от аптеката и навлизам в мрака на тъмната юлска нощ. Уличните лампи са изгорели, отдалечавам се внимателно на прибежки от аптеката, друго наоколо нищо не свети. В тъмнината някой ме приближава и чувам думите „Здравейте, госпожо!“ Със завидна лекота превключвам от тромава походка в търчане, тип републиканско по лека атлетика в дисциплина спринт. В този момент някой ме догонва, хваща ме през рамо, спирайки ме и ме пита: „Не ме ли позна?!“.

Мъжът ми…

Ама почти му бях избягала…


Препоръчваме ви още:

Любов Даскалова е квестор

Любов Даскалова и малките матури

Как да отидеш на почивка с детето и да останеш жив - вашите истории

Последно променена в Неделя, 22 Юли 2018 11:09
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Къде живееш?

Къде живееш?

16 Окт, 2018 Истории

Малкият човек и светът наоколо

Малкият човек и светът наоколо

15 Окт, 2018 Възпитание

У дома

У дома

15 Окт, 2018 Истории

Време назад

Време назад

14 Окт, 2018 Истории

Шерше ла суп

Шерше ла суп

14 Окт, 2018 Забавно

Добра свекърва

Добра свекърва

13 Окт, 2018 Отношения

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам