Този много кратък и много сладък живот...

Автор: Ина Зарева

Нека си го признаем. Умираме от страх! Всички козметични грижи, гладувания, спортувания, търсения, намирания, физически, душевни и духовни катарзис - цялото това надбягване с времето не е просто суета. Това е дълбок, ужасяващ страх, че един ден ще бъдем сами и непотребни на никого. Че това, от което сега не ни стига въздух и време, един ден ще е минало. Хората, на които държим, ще избледнеят един по един като стъпки в пясъка. Накрая ще дойде океанът от самота и ще заличи всичко, като че никога не го е имало. Да, умираме от страх да не останем сами, след всичко, което сме имали.
Според Мария Станкова, Самотата и Старостта чакат търпеливо пред вратата, а Самотата е дълга като бримка – допълва Добромир Банев.
Нали знаете как е в дълго чаканата събота - надуваме я с очаквания, напълваме я с планове, разтягаме я от желания. А когато се събудим и е събота, изпадаме в истински нервен срив – кое по-напред да направим. Да чистим ли, да сготвим ли, да се поиграем с децата ли, да се разходим с приятели ли, да дочетем книгата си ли, да погледаме филм, да спортуваме, да се разкрасим, да попътуваме, да се отдадем на хобито си ли, или просто да поспрем и да се огледаме? Докато се борим да свършим колкото се може повече от всички тези неща, съботата поизморена, поизстрадала и позахабена си е тръгнала тихомълком.
Така става и с живота ни. Изнизва се като прекрасен почивен ден, а дългите делници, като че никога не са били.
Децата ни вече представят първите си гаджета, докато ние все още усещаме вкуса на първата целувка върху устните си.
Любимите ни вече разпръсват сребърен прах в косите, докато ние все още ги имаме за тийнейджъри.
Приятелите ни се разболяват и умират, докато ние все още се каним да повторим щурите си купони с тях.
„Животът е много кратък и много сладък“ – ми каза 93-годишната ми баба, часове преди да почине. Как е възможно да не е уморена и смазана под толкова много години трудности, загуби, мъки? – мислих си. Та аз самата едва издържам понякога.
Поколението на нашите баби беше гордо, твърдо и по детински радващо се на живота. То не се депресираше, то се ядосваше. То не се еманципираше, то не отстъпваше от мястото си. То не се уморяваше да живее, а живееше, за да се уморява.
Като бях на 29, казах на един приятел психолог, че няма изобщо за какво да живея повече. В този момент имах всичко, за което някога съм мечтала, че отгоре. Следователно нямаше какво друго хубаво да ми се случи, а ме чакаха само спадове и загуби. Той много дълго ми се смя. Сега, години по-късно водя онова ми 29-годишно аз с още едно дете, още две професии, още десетки приятели, голямо количество смях, любов, видени и преживяни красоти, емоции, екстази, достигания и мечтания. И с много истински загуби и спадове, разбира се. Но важното е, че не ми се случиха само те. И че то не беше право.
Животът е много сладък и много кратък – каза баба, която не покани Самотата и Старостта да влязат в живота ѝ, до последния му ден. Дори да ги усещаше в и около себе си, се правеше, че не ги забелязва. И те се дръпваха в ъгъла и сумтяха разочаровано.
Дали самотата се страхува от ботокс и лифтинг? Не знам. Но знам, че самотата се бои от любовта. И колкото повече обичаме, толкова повече имаме за обичане и толкова по-малко за остаряване.
Дали ще е дълга старостта, зависи само от това колко силно го живеем този живот. Колко истински го искаме. Колко страстно му се отдаваме.
И колко много не ни е страх да се уморим. От живеене, обичане, губене и плачене. Защото умората е тази, която те кара да спреш, да поемеш въздух и да продължиш още по-надъхано. Умората не идва на дивана, докато захапали края на одеялото го гледаме този живот как си отива, и още жив го оплакваме. Умората не идва, докато стоим на брега, вместо да плуваме. Нито докато прекосим океана набързо с луксозна яхта. Умората от живеенето идва с плуването до отмала, до удавяне, до безсъзнание. Тогава умората от живота не идва никога, а Старостта и Самотата недоволстват в ъгъла.
Това да ти е умората – казваше същата тази моя баба – да готвиш за деца! – докато аз недоволствах колко много работа имам около тази печка.
Един ден децата ми ще са на хиляди километри от мен, моята печка и моята умора по тях. Ще си готвят сами или ще им готвят други. Един ден многоцветният безпорядък в къщата ми ще се превърне в скучна бяла суета. Един ден денят ми няма да е разпънат на 24 части, а ще се търкаля безцелно по улиците. Един ден ще погледна в ъгъла, ще се оплезя на Старостта и Самотата и ще поканя всичките си приятели на бастунено парти.
Един ден ще кажа на някого, че животът е много кратък и много сладък, а той ще ме запомни с парфюм, молив за очи и книга.
Един ден, но дотогава ще пазя съботата. Няма да я раздувам, няма да я насилвам, няма да я прокъсвам от желания. Ще я вдъхна от аромата на палачинки с ягодово сладко сутринта, до този на хубаво питие по залез. Ще я разгърна бавно като важна книга. Ще я целуна нежно като бебе. Ще я разходя за ръка като възрастна двойка. Ще я обичам, поне както обичам съпруга си. Ще я огледам, както оглеждам белите си кичури. Ще я сготвя като ароматно задушено. Ще я напиша и ще я изпея. И ще я оставя да ми отвърне със същото. Без да ме е страх, че ще свърши. Защото следва неделята. Когато наистина ще си почина.

************

Прочетохте ли Мъдростта боли?

Препоръчвам ви и За трохите по пътя

Последно променена в Неделя, 14 Януари 2018 20:49
Прочетена 10764 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Hi, Granny :) #mamaninja #grandson #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Съгласен съм