Източник: Scary Mommy

Помним рождените дни. Сортираме чорапите. Прибираме дрехите, които вече не стават и вадим тези, които стават. Записваме часове за прегледи. Попълваме в календара си кой кога има тренировка. Опаковаме обядите. Избираме дрехите на цялото семейство от предната вечер, ако сме много организирани; грижим се дрехите да са чисти, ако не сме чак толкова организирани. Възможно е сами да се справяме с цялото готвене. Възможно е сами да се справяме с цялото пране.

И не е като партньорът ни да не помага. Помага. Може да предложи да помогне със сгъването на дрехите. Може да предложи да отиде до магазина и да напазарува по списък (и да се обади от там поне три пъти, за да не обърка нещо). И ако помолим, прави други неща, но трябва да му кажем точно кои.

Трябва да изкараме чувалите с дрехи в средата на стаята и да попитаме: “Може ли да качиш тези на тавана?”. И чакаме. И чакаме. И няколко дни по-късно, след постоянно настъпване и под гневния ни поглед, ще ги качи. Или толкова ще ни писне да чакаме, че ще си ги качим сами. Но, да, помагат - въпреки че често очакват и благодарности за това. Ще накара децата да почистят след себе си, когато види, че вече полудяваме. Ще прибере чистите си дрехи, когато му кажем. Ние посочваме нещата, които искаме да свършат. И те ги вършат.

Всичко това, което правим? Нарича се “емоционален труд”. The Guardian го нарича “повтаряем, натоварващ и непризнат труд от единия пол”; дама от Harper’s Bazaar го описва като “да бъдеш мениджърът на домакинството без да очакваш никакви благодарности. Делегираш работа, демек казваш на половинката си да свърши неща, които би трябвало да се сеща да свърши сам. Изморително е.” Когато трябва да кажем на някого да вдигне опаковката от вафлата, която седи в коридора последните 2 дни, няма как да не сме изнервени и изморени. Можем да го свършим и сами. Но това също е форма на емоционален труд.

Трябваше да ми кажеш

Лейси е добър пример за това как ни влияе претоварването с емоционален труд. “Менажирам дъщеря си, съпруга си, както и свекърва си”, казва тя. “Ужасно изморително е, а те нямат идея защо постояно съм скапана… пране, задачи, готвене, планиране.”

Ако си мислите, че Лейси просто изпълнява съпружеските си задължения, ето какво е станало на последната им почивка. “Искаха да отидем на ваканция и познайте кой трябваше да прекара дни в търсене на хотел и забавления. После отидохме там, но никой не се будеше достатъчно рано, за да направим което и да е от нещата, които грижливо бях планирала по тяхна молба. А после ми се ядосват, когато побеснея и им кажа, че повече никога нищо няма да планирам.” Казали са й, че е злобна. Не, отвърнала им тя, просто съм адски изморена, защото “нямате никаква идея колко време и усилия съм вложила във всичко това.”

Толкова е изтощаващо, че когато майка й й предлага да й подари билети за събитие извън града, Лейси отказва. Казва, че няма начин да планира още един уикенд извън града, защото й е ясно, че ще трябва да свърши цялата работа сама.

Това е емоционален труд. Не е досаждане. Това са очакванията, че жените трябва да се грижат за определени неща, а когато не го направят, негодуването, че не си изпълняват задълженията. Някои неща просто за женска работа - това е положението. Или поне така си мисли обществото.

Да си майка означава да работиш на две места и половина

Друга майка разказва за ужасната Коледа преди да се разведе. “Спомням си една Коледа, когато имахме по-малко от 5 долара в сметката си. Будех се по 12 пъти на нощ, за да кърмя 3-месечните близнаци, тормозени от колики, и да се грижа за слепия ни 20-месечен син. Бях невъобразимо изморена. Мъжът ми ме попита какъв подарък искам. Казах му: Само една нощ сън. Няколко часа, без прекъсване, за да се почувствам отново поне малко човек. Не можехме да си позволим нищо друго. Можех да се цедя, имахме и адаптирано мляко. Но не. Той просто ме отряза. Каза ми, че е моя работа и той не може да се справи. Не получих никакъв подарък.”

Емоционалният труд означава, че има женска работа и мъжка работа, и от жените се очаква да вършат определени неща - без значение как им се отразява това: психически, душевно, емоционално. След развода им, бившият мъж на Роуз дори й се обажда, за да я попита какво да подари на сестрите си за Коледа. Тя му прави списък. Той отива в магазина и продължава да й звъни, за да я пита къде стоят определени неща, какъв аромат да избере, и т.н. После я пита кога ще отиде у тях, за да опакова подаръците. И докато това е доста екстремен пример, той показва как някои задачи се приемат за женска работа - дотолкова, че бившият ти мъж да очаква да пазаруваш за сестрите му просто защото пазаруването е нещо, което жените правят!

Аз? Аз постоянно посочвам разни неща. Мъжът ми и аз имаме различни задачи (негови: храна и готвене; мои: дрехи и пране), но когато стане дума за Неща, които са на земята, той ги игнорира или ги настъпва, или просто не ги забелязва, докато аз със сълзи на очи се моля някой друг освен мен да започне да ги вдига и прибира. Това е емоционален труд. Трябва да делегирам. Трябва да карам децата да чистят, което в техните очи ме прави истинско чудовище. Ето още емоционален труд!

Момичета, вие сами разваляте мъжете си

Първата стъпка към промяната? Образование. Жените трябва да са наясно какво се случва, както и мъжете. Чак след това можем всички заедно да работим по въпрос. Мъжете имат нужда да осъзнаят какво изискват и какво очакват от цените.

Жените трябва да осъзнаят какво очакват от самите себе си. Това може да значи, че някои неща ще останат недовършени: уговорките няма да бъдат направени, играчките няма да бъдат подредени, дрехите ще си останат несгънати. Може да значи, че няма да планирате менюто за цялата седмица, а ще оставите мъжът си да го направи.

Всички ние трябва да обърнем внимание на емоционалния труд, който полагаме - самата работа, както и делегирането - и да направим нещо, за да го променим, заради собственото си психическо здраве. За да чакаме всяка вечер децата ни да заспят, за да можем да припаднем от умора веднага след тях.

Препоръчваме ви още: 

Печка-мивка-пералня

Най-добрият татко на света