Автор: Теодора Миткова

В днешно време, в България, обичаме да казваме, че едно време нещата не са били така. И това е вярно, но като всяко правило, има изключения. Един образ остава неизменен и отказва всякаква еволюция. 

В българското семейство майката има ролята на майка, а бащата, почти винаги, играе "наказателната рота". 

Смятаме, че сме надживели примитивното отношение към жената и завирането й в бермудския триъгълник – печка-мивка-пералня. Почти сме успели. Само дето в момента, в който стане майка, това се превръща в единствената й идентичност. И тя отново влиза в геометрията, макар фигурата да е друга.

Наскоро си говорихме с една жена, която има деца, по-малки от моите. - "Винаги ли ще е така трудно? Ще има ли момент, в който аз ще мога да си седя на дивана, а те да са в детската и да не викат непрекъснато: „Мамо!“ Възможно ли е скоро да ме разпознават като г-жа Х, а не като майката на Иван и Соня, примерно?" Честно, не успях да й отговоря. Защото колкото и да се опитвам да се представям като Аз, много повече съм майката на Пешко и майката на Сашка примерно. 

Взех да се заглеждам в майките, извели децата си на детските площадки, в тези по родителски срещи и в градския транспорт. Заглеждах се в тях, опитвах се да видя навици и повтарящи се модели. И всъщност моделът е, че на всички тези места бащи рядко се забелязват. Не че липсват. Просто са на друго място и са отговорни за други неща. 

На специалните места в градския и междуградски транспорт, на тоалетните в мола (и май няма къде другаде), е нарисувана картинка: майка, с хванало се за нея малко човече. Майката е онази, която следи за якето, за наученото стихотворение и за билетите в киното. Бащата обикновено кара колата. Майките са си майки и толкова. 

Майките споделят, че им се иска да си гледат филма, но имат да готвят или няма кога да отидат на фризьор, защото детето... Обикновено търсят някоя баба, която да поеме грижата за подрастващия. Някак не питат, не настояват и не злоупотребяват с тия молби към таткото. Защото просто не се прави така. Е, намира се някоя бяла врана, която не се свени, и таткото люлее дъщеря си в кварталната градинка, докато тя върши нещо друго (ако бабата не е решила да го отмени, защото какво ще прави мъж на детската площадка). Останалите майки приветстват кратко подобна проява и бързо я забравят, а бялата врана си остава бяла врана. Коментират, докато тя пие кафе: „Мъжът й знаеш ли как си гледа децата... “ Защото подобно поведение, такъв опит да си върнеш малко от самостоятелното отпреди детската поява време, някак не стои добре. Някак негативно изглежда.

Станала веднъж майка, жената се скрива зад детското телце и влиза в образ, известен в обществото като „майката на Христо“ примерно. Таткото, той също си е там. Само за да разбере, че Ицо си е свалил шапката, или има двойка, или си е скъсал анцуга: „Аз все лошият ли ще съм?“ - попита веднъж бащата. – „Ами аз съм на родителска среща и имам да готвя, трябва да изпера кецовете на Ицето... “, отговаря майката. Не, че в България няма друг модел семейства. Но като цяло, това е положението. 

Всъщност, майката е свят образ и не бива да се накърнява, но често е забравена на някой пиедестал. Проблемът е, че я изваждаме от жената, която остава някак отстрани, малко пренебрегната. Много майки не успяват да обединят отново двете си същности и бум - депресията пристига. Ако не е депресията, то ще е нещо друго грозно. Не че татковците не искат да се грижат за детето, не че майките биха отказали малко свободно време – просто открай време нещата стоят иначе. Само че предимно жените изпитват вина, ако се опитват да излязат от този модел. Защото не успяват да балансират между майчинското и женското у себе си. И за жалост, наложили сме си модел, който не предполага нито помощ, нито големи възможности на майките да съберат двете си същности спокойно и напълно. Партньорството е много хубаво нещо, но изисква минимум две страни. 

Препоръчваме ви още:

Дали да не тръгна на работа по-рано, за да си почина...

Мамо, живей си живота!

Защо майките са перфектни в офиса