Автор: Иво Иванов

Не бе, за немска овчарка става въпрос, вие какво си помислихте!

Като бях в казармата, в поделението гледахме кучето на лейтенанта. То живееше в един тесен и тъмен коридор и гледането му се изразяваше в това да му се хвърля малко храна от време на време (ребрата му се брояха), да му се сипе вода, когато някой се сети, да се пусне набързо за 5 мин два пъти дневно, за да се разходи и да си свърши работата (това разхождане често се пропускаше) и да се почисти понякога, когато стане крайно наложително. За всички бойци преди мен това беше неприятно задължение и се изненадаха, когато аз, новобранецът, доброволно поисках да се занимавам с кучето.

Рита, така се казваше, беше породиста немска овчарка със зъл и проклет нрав и трябваше да се внимава с нея - всички ги беше страх да я доближават, имаше вече няколко нахапани. Лейтенантът и той беше със същия нрав, и с него трябваше да се внимава (макар засега да нямаше нахапани), но за щастие рядко го виждахме, защото постоянно беше в някакви дълги отпуски. Човекът се беше озлобил срещу целия свят и беше започнал сериозно да пие, защото двегодишната му дъщеричка починала наскоро при нелеп инцидент – абе, ужасна история. И кучето го беше зарязал на грижите на войниците, а те се грижеха за него колкото да не умре.

В такова безрадостно положение заварих аз Ритката и ми беше много жал за нея. Тя беше сменила няколко стопани, но май никой от тях не се беше отнасял много добре с нея и беше се научила да няма доверие на хората. А и сякаш беше поела мъката на последния си собственик.

Ежеше ми се, оголваше зъби, ръмжеше, настръхваше и се нахвърляше да хапе, когато се опитвах да я погаля. Адски своенравно и коварно псе. Но аз имах търпение и много време за губене – в казармата човек бърза работа няма. И така лека-полека, ден след ден спечелих доверието й и постепенно я „опитомих“.

Първо гледах да е добре нахранена. В казармената столова винаги оставаше храна, аз настоявах готвачите да ми дават кокалите за Рита и тя за няколко седмици позаглади косъма. Грижех се да има винаги прясна вода. Най-хубавото обаче бяха разходките – дъъълги разходки из поделението, за да има възможност да тича на воля. Отначало пристъпваше плахо, с подвита опашка, но постепенно се отпусна и проучи и опозна целия район.

Нощем я взимах с мен на наряд и се чувствах като граничар на пост. Говорехме си. Така де, аз й говорех. Яко беше да си имаш другарче! Така и на двамата не ни беше тъжно и самотно. Като започна да ме допуска до себе си, реших, че е крайно време да я изкъпя, защото смърдеше непоносимо. Бойните ми другари ме разубеждаваха – да бе, ти луд ли си, как ще я изкъпеш, ще те заръфа! Няма да ме заръфа! Ще те заръфа и още как! Ще трябва после да те караме на лекар. Всички дойдоха да гледат сеира - къпането на тоя дзвер Рита и как редникът Иванов ще бъде заръфан. Даже се хванахме на бас и естествено го спечелих. Всъщност банята много й хареса – гледаше ме кротко с влажните си кафяви очи, докато й говорех спокойно как ще стане едно чисто хубаво куче, и стоеше послушно.

Че като лъсна на слънцето козината на онова ми ти псе – все едно не е същото куче! Като за изложба! Когато дойде лейтенантът след няколко дни и я видя такава изкъпана и охранена, остана доволен и усмивка озари лицето му, а тоя човек рядко се усмихваше. И така, без да съм го търсел, си спечелих благоволението му.

И друго спечелих, и то съвсем неочаквано – верен приятел и защитник в лицето на Рита. Ама от най-верните!

Веднъж един от старите войници – яко копеле, балканджия, в когото повечето се нанасяхме два пъти и от когото всички имаха респект – ми кресна за нещо и ме блъсна грубо по рамото. Само че не беше отчел присъствието на кучето наблизо – Рита се озъби, изръмжа и моментално му се нахвърли и добре, че успях да я хвана навреме за нашийника, та се размина само с леко захапване на камуфлажа.
Не бях очаквал от нея такава реакция, а и другите не бяха очаквали. Стана ми едно такова много хубаво от това как ме защити, без някой специално да я учил на това. Инстинкт някакъв, знам ли. Кучешка му работа!

И бойните ми другари бяха силно впечатлени. Но от този момент избягваха да ме докосват, защото Рита ги следеше зорко и реагираше с оголени зъби и ръмжене и на дружеско слагане на ръка на рамото ми. Не даваше на никого да ме пипне с пръст.

Нали ви казвам, адски своенравно и коварно псе.

Може да харесате също:

Една красива любовна история