Автор: Богомил Димитров

Като ученик в трети клас, дневният ми ред бе ясен. Връщайки се от училище, обядвах, научавах си уроците, приготвях си ученическата чанта и чак след това си позволявах игри. Добре помня датата 12.04.1962 г. - годишнината от първия полет на човек в Космоса Юрий Алексеевич Гагарин. Бях се почувствал неловко, че докато едни хора летят в Космоса, другите просто си живуркаме. Обзе ме ентусиазъм точно на този ден да направя нещо значимо. Импулсивно взех молив, лист, линийка и гумичка. След половин час ми дойде и конкретна идея - да създам таблица на българските имена, която да бъде масово използвана в родилните домове и районните съвети, когато на едно дете трябва да се даде бащино име. Например какво да е правилното второ име на детето на Пейо, Пейов, Пеев, Пеевски? Или на Станчо, Станчов или Станчев и т.н. Таблицата взе да набъбва и да ме уморява. Цяла нощ в главата ми се въртяха странни имена. На сутринта, сякаш с чужди очи, я разгледах - видя ми се доста тъпичка. Бях много разочарован от себе си. Добре поне, че досега не я бях показвал никому.

Три години по-късно, в шести клас, получих втория си творчески импулс. Вече близо година, по настояване на мама и татко, се учех да свиря на акордеон - модерен за онова време инструмент. Учителката ми все още наблягаше на упражнения за техника, от което родителите ми, когато ме караха да изсвиря нещо, не изпадаха в еуфория и бяха нетърпеливи най-сетне да изсвиря нещо по-танцувално. Бях сигурен, че ако научех някой валс или танго, ще ги зарадвам. Но поради мощния си порив реших, че ще са още по-доволни, ако създам сам мелодията, ще са и по-спокойни, че напредвам и то яко. Тоновете сами заизскачаха в главата ми и едва успявах да ги запиша в нотната тетрадка, която скоро свърши. Купих нова, в която преписах начисто композицията си и след редица просвирвания я „изгладих“. В оставащия час, докато те се върнеха от работа, шлифовах и изпълнението. Сресах се „малко по-така“ и ги зачаках. Прибраха се заедно и въпреки че татко бе гладен, се отзоваха веднага на поканата ми да чуят първата ми творба „Златната рибка“. Седнаха пред мен, а аз я изсвирих без грешка. Очаквах, че още след първите „трели“ двамата ще скочат, ще се разтанцуват и разпеят, а накрая ще ме извикат на бис. Нищо подобно. Изслушаха ме така търпеливо, както аз - уроците по солфеж. Накрая ми казаха едно постно „браво“. Второ разочарование, този път не от себе си, а от реакцията на публиката. Бях си казал: Тежка е вече съдбата на твореца, не е като по времето на Моцарт!

Следващото ми вдъхновение дойде около петдесет години по-късно. Бях женен, с две деца, които вече живееха отделно. Този път ме изби на поезия, посветена на жените като цяло и започнах първата строфа:

- О, ти, Музо поетична, какво ли дириш днес при мен?

Прочетох това няколко пъти нагласа, чакайки напразно продължението само да дойде. Но взе да ми се струва, че с този си въпрос сякаш държах Музата отговорна за безсилието си и тя бе побързала да се фръцне и да ме отсвири. Реших да плагиатствам от Яворов: „Две хубави очи. Душата на дете. В две хубави очи - музика, лъчи. Не искат и не обещават те“.
Бе суперидея и с възторг подхванах поемата: „Очите на жена ми“, която започваше така: „Две хубави очи. Очите на сърне, застреляно от мен, ловеца. Така и нищо те не казаха с последния си тъжен взор, в който аз, убиецът, останах запечатан...“ Близо три часа късах черновите, беловите и дори с ловуването изобщо. В последния вариант „признавах“, че всъщност не съм се бил решил да убия сърнето. Но че и досега понякога сънувам кошмари, в които стрелям и се събуждам в студена пот, готов да ревна. Бях изтощен емоционално и дори физически, но мечтаещ за успех пред жена ми, когато я запознаех с днешната си „рожба“. Почистих кухнята, притоплих манджата и подредих изискано масата. Когато тя се върна оцени старанието ми и след вечерята попита:

- Кажи сега каквото имаш да казваш, познавам те добре. Очите й в момента бяха като рентгенови и не се връзваха с поемата ми, но се престраших.

- Може ли да ти кажа стихотворението, което написах днес?

Без да я изчакам, станах, извадих листа и зачетох. Тя ме прекъсна още в началото:

- Не, не, по-добре ми го дай да си го прочета сама!

Следях движението на погледа й върху листа и усетих, когато свърши. Вместо очакваните сълзи и целувка, продължи „да шари“ нагоре-надолу по листа с леко учуден израз. Май и този ден щях да пожъна същия успех, както и с композицията си „Златната рибка. Най-сетне тя „вдигна взор“ и отсече:

- Като за първи опит не е лошо. Няколко пъти се връщах, защото все нещо ме „спъваше“, но накрая разбрах всичко. Все пак, трябва да те попитам: Ама вие, ловците, наистина ли страдате, когато убиете някое животинче или ви е жал за него само в стиховете ви?

- Сърнето бе просто алегория, за да възхваля очите ти!

- Е, какво им е пък толкова хубавото на очи ми? Всяко куче-помиярче в квартала има същите!

Не ми стана ясно как точно да разбирам тази й реакция - бе проява на скромност или деликатен намек за качествата ми като поет. Спомних си как, когато с нея бяхме лудо влюбени, често се бе изказвала твърде критично за някои свои недостатъци: пъпки, черни точки, дълги, но тънки крака, мазна коса и т.н. Не само според мен, тя бе доста красиво момиче и подобни нейни коментари пречеха на любовните ми чувства и веднъж дори й бях заявил:

- Ако изречеш още нещо против външния вид на гаджето ми, да знаеш, ще те цапна през устата! Знам, че си самокритична, но понякога прекаляваш!

В интерес на истината, тогава тя гледаше критично и на мен, например на облеклото и косата ми. Не бе казала и дума относно ръста ми, но мнението й бе ясно. Купуваше си обувки без токове и когато ходехме заедно по улицата, настояваше аз да вървя по тротоара, а тя по платното. Когато пътувахме в тролея прави, се надвесваше ненужно над мен. С тези неща вече свободно се шегувахме, но в момента чувствителната ми душа на начинаещ поет бе наранена - стихове ми бяха неразбрани. На следващия ден, като разсъдлив човек, стигнах до логичния извод, че е неуместно на хора, върнали се уморени от работа да им говориш за музика и поезия. Така бе с мама и татко, така бе и с нея. Трето разочарование. Този път от неправилната ми преценка как и точно в кой момент да представя творбата си. За всеки случай реших да поработя върху поетичната си техника. Образно казано, временно нямаше да „композирам“, а ще се върна леко назад - към скучния етап на „солфежа“, за да блесна по-късно.

След 6 месеца с нея бяхме на почивка в едно много уютно хотелче в гр. Лъки в Родопите. Един късен следобед се прибрахме каталясали от поредния си дълъг пешеходен преход. Жена ми заспа, а аз получих такъв як поетичен импулс, че на терасата на стаята ни, без да се и допитам до Музата, написах следното:

Уравнения

Поисках аз чрез уравнения
душата твоя да реша.
Взех молив, лист и с вдъхновение
нахвърлих всичко и размислих.

Оказа се, че неизвестните са много,
ще трябват още уравнения.
Положих тук, заместих там
и видимо напредвах-
аз доближавах се до твоята душа.

Но ясно бе, че още трябва.
Припомних си за всички тънки теореми,
За композиции, суперпозиции
и втурнах се да дореша.
Прегледах всичко - не греша.

Положих тук, заместих там, супер позирах,
аз даже вече композирах.
И още повече напредвах-
докосвах сякаш твоята душа.

Минават дни, преградите
пред мене падат.
Напредвам видимо, но все не стигам.
И пак стоя пред своите съмнения
и все по-дългите си уравнения.

Накрая паднах и заспах.
А в съня си осъзнах - ти просто си жена.

Когато тя се събуди, каза, че е много гладна. В ресторанта, докато чакахме да ни сервират, й го прочетох. Реакцията й бе моментална:

- В това стихотворение ти си какъвто си инженер, а аз съм жена, която се опитваш да разбереш. И идеята, и самото ти стихотворение ми харесаха!

Такава си е жена ми - успехите ми пред нея идват само ако си ги заслужа. Взрях се в огледалото. От него ме гледаха верните очи на куче-помиярче, което страда, че все още не знае как точно да угоди на любимия си господар. Да лае повече, по-малко или само по негова заповед? Да гледа още по-предано?

Това ми вдъхновение бе одобрено, но не и онази поема за сърнето с нейните очи, което уж не бях застрелял. Добре, нека очите и на двама ни да са като на куче, но какъв поет щях да съм, ако не успея да я накарам да види, че очите й са като на сърне? Обещах си: и това ще се случи!

След година отидохме на същото хотелче. Оказа се, че симпатичните му собственици - две поколения, са обезверени и планират скорошното му затваряне. Това ни натъжи и по време на пешеходните ни преходи бе главната ни тема. На същата тераса, вместо очаквания завършек на поемата за очите й, успях единствено да перифразирам Вапцаров:

„Живот без маска и без грим - озъбено, свирепо куче“.

Както веднага си личи от стиха ми, в момента отказвах цигарите и алкохола:

„Живот без бира и без дим - озъбено, свирепо куче“.

Две години по-късно собствениците на хотела ни поканиха по телефона да им гостуваме, ако сме свободни, на половин цена. Били сключили нови договори и искали да отпразнуваме заедно възраждането на хотела им. Вечерта бе много приятна и малко преди да приключи, те поискаха да кажем с какво сме запомнили предишните си посещения. Жена ми стана и за моя приятна изненада каза с какво: С поемата ми „Уравнения“, написана от мен за нея точно тук. Изпълни я прекрасно и бяхме приветствани. Накрая им заявихме:

- Вече ни е съвсем ясно защо града ви се казва Лъки!

Когато тя заспа, Луната надникна през пердето и ми прошепна:

- Не насилвай живота и не искай повече от необходимото!

- Добре, но така ли да зарежа поемата за очите на жена ми?

Тя се скри гузно зад облаците доста безотговорно. В просъница й отговорих:

- Не си права! Ако никога не се насилваш, става скучно!

Прочетете също:

Странната двойка