Автор: Мария Пеева

Наричат я грозна завист или черна завист. Но лицето на завистта не е нито грозно, нито черно, нито пък прилича на зелено човече.

Много често завистта е с широко усмихнато, приятелско лице. И повечето от нас са я срещали или все някога ще я срещнат.

Преди време приятелка ми разказа как нейна близка, на която помогнала да си намери работа, след време й “благодарила”, като създала интриги между колегите, оклеветила я пред шефовете и в крайна сметка я принудила да напусне. Тя си го обясняваше с идеята за “непотърсеното добро”. Все някъде сте попадали на тази теория - как не бива да правим добри неща за никого, освен ако изрично не ги поиска от нас, защото в крайна сметка ни се отвръща със зло. Съвсем в моя стил започнах да я убеждавам как това са измислици и човек трябва винаги да помага на когото и както може, без да чака покана. А този, на когото е помогнал, на свой ред ще помогне на друг и така целият свят ще стане по-добър. Коя от нас е права, не знам. Теории за устройството на вселената има много, но всеки сам избира в коя от тях ще повярва.

Когато дойде и моят ред да се сблъскам с отговора на “непотърсеното добро”, в началото бях толкова объркана и гневна, че си казах: "Да, тя беше права и защо не я послушах". Наистина човек трябва да е малко по-обран (не обичам тази дума, но е твърде уместна) в жестовете, които прави за хората около себе си. Много често старанията, които полагаме дори за близките, се връщат с обида или огорчение. Но дали това означава, че сами сме си виновни? Защото теорията за “непотърсеното добро” подсказва точно това. Че щом сме си позволили да подадем ръка на човек, който има да учи своите уроци и да понася последствията им, Провидението ще ни отмъсти - и често точно чрез същия този човек.

Всъщност, ако задълбаем малко повече, самият факт, че сме в позиция да помогнем на някого, означава, че в конкретния момент ние го превъзхождаме. Притежаваме определени качества, умения или възможности, които му липсват. И ако това го провокира да изпитва лоши чувства, проблемът не е в нас, а в него - защото не може да понесе този факт и вместо да благодари и да продължи напред, се чувства маловажен, ощетен и обвинява нас. Това не е пръстът на съдбата, която се ядосва, че сме се намесили в пътищата й, а най-обикновена човешка завист.

Някои казват, че има бяла завист, благородна завист, такава, която кара човек да се конкурира с околните и да постига повече. Звучи логично. Въпреки това съм щастлива, че съм оперирана от нея. Което има и минуси, разбира се -  липсва ми какъвто и да е конкурентен дух и не мога да “мачкам”. Но честно казано, това не ми пречи да се развивам и да вървя напред, макар и със своята скорост. Предпочитам да се меря със себе си, отколкото с другите хора. Когато бях младо момиче, повечето ми приятелки бяха по-високи и красиви от мен, все така се случваше. Ако щете, вярвайте, но това никога не е пречило да съм популярна и харесвана. И което е по-важно, харесвана от хората, които аз искам да ме харесват. Всеки си има някакви способности и предимства, и успехите на околните по никакъв начин не ги омаловажават. Ако можехме да го проумеем, много по-рядко щяхме да отвръщаме със завист или злоба на доброто отношение на хора, които са постигнали повече от нас. Със сигурност има други аспекти от живота, в които ние сме ги надминали и това е прекрасно. Животът не е надпревара, в която всички се борим по-бързо да стигнем до финала. Финалът така или иначе е ясен и някой ден всички го достигаме, точно толкова голи и боси, колкото сме стартирали.

Пътят до този финал е много по-важен и ако през цялото време се опитваме да надминем другите или да обидим и спънем тези, които са по-бързи от нас, нищо не постигаме. Освен може би да изгубим хора, с които бихме споделили пътя си, за да е по-лек и приятен.

Надявам се човекът, за когото пиша тези думи, да ги разбере. Останалите моля да се огледат около себе си. Има ли сред приятелите ви човек, който въпреки всичките ви усилия, е недоволен от вас? Който ви обвинява за всички грехове на света? Който отвръща със злоба и дребнавост на жестовете, които правите за него? Това е завистта с приятелско лице. Не обвинявайте себе си, но и не отмъщавайте. Простете и продължете напред. И моля ви, не се отказвайте да правите това “непотърсено добро”, макар и за други хора. Все някой някога ще го оцени, ще поеме щафетата и ще я предаде нататък.

Сега ви и моля и за още нещо. Погледнете в огледалото. Какво виждате там? Доволен ли сте от себе си? Достатъчен ли сте си? Мерите ли се с другите? Обвинявате ли някого, защото е по-успял от вас? По-умен, красив, богат, с повече приятели? Мразите ли го за това? Отмъщавате ли му? Ако е така, оперирайте се от тази завист, докато имате време. Защото тя е тумор, който изяжда приятелства, съсипва кариери и в крайна сметка почерня не този, към когото е насочена, а този, който я изпитва.

Прочетете още:

Денят, в който пораснах 

Пълната и слабата 

Седя на ръбчето на безкрая