За родителите, които се интересуват от образование в Нидерландия - полезни препоръки от майката на един първокурсник. Ето какво ни разказа тя.

Казвам се Айсел Йълмаз, от гр. Бургас. Завършила съм бакалавър с професионална квалификация "Туризъм и магистър" с професионална квалификация "Маркетинг". В момента работя в сферата на икономиката и бизнес развитието.

Майка съм на Джем Йълмаз, който в момента учи в Нидерландия първа година. Всичко започна от един разговор с моя приятелка, свързан с обучението в чужбина и по-точно за Нидерландия като предпочитана страна за качествено и достъпно висше образование. Така разбрах от нея за Unify. След което семейството ни започна да се интересува по-задълбочено от образованието в Нидерландия, докато не се свързахме с представител на Unify. Последва среща, на която бяхме поканени да присъстваме - Ден на отворените врати. Бъдещите студенти имаха възможност да се запознаят с представители от 15 университета – техните програми и предимства. Тази среща се оказа решаваща – синът ми още същия ден вече си беше взел решение, кой ще е неговият университет и коя специалност ще учи. Преди това той беше правил тест за кариерно ориентиране. Решението, което си беше взел от самата среща и резултатът от кариерния тест си съвпаднаха.

Как да отгледаме щастливи личности

Така започна нашето вълнуващо приключение. Подаване на документи, одобрен прием и пътуване. В момента Джем е първа година в гр. Гронинген, в Hanze University of Applied Siences – университет по приложни науки, специалност "Маркетинг". Предварителното ни проучване за университета показа, че това е един от най-престижните университети, присъстващ в световните класации, с образование на високо ниво, изцяло на английски език, с международно призната диплома. В момента обучението му в университета, освен теория включва и екипна работа, постоянно разработване на проекти за реални компании. Всъщност точно практическата насоченост му дава отлични условия за стимулиране на мисловната дейност и по нататъшното му развитие. Възможност да изпъкне с личните си, индивидуални качества, както и да е добре подготвен за в бъдеще, така и предпочитан кадър. През третата година му предстои 6 месеца стаж по специалността в страната или извън нея.

Тук много важна е ролята на родителя, взаимната комуникация и подкрепа. Трябва да вярваме във възможностите на децата ни, че ще се справят. Всяко едно дете е уникално за себе си. За да има видим успех и постигнати резултати, трябва да се положи труд, да има постоянство, системност и упоритост.

Гронинген е много красив и спокоен град. В момента Джем живее в общежитие, което е построено през 2019 година. Всеки студент е в самостоятелна стая, със самостоятелен санитарен възел, което е голямо предимство. Там си е създал много приятелства с деца от цял свят: Колумбия, Русия, Индия, Ирландия, САЩ и много други държави. Най-големите му приятели са от Ирландия. Споделя, че ирландците са с топла кръв като българите. С учението паралелно върви и забавлението. Празнуваха Баба Марта, Свети Патрик и други интернационални празници. От неговия споделен личен опит, много е важно самият студент да е настанен в общежитие. Така по-лесно се преодолява носталгията, благодарение на създадените запознанства в общежитието.

Съвет към останалите родители: За да се тръгне отнякъде трябва да се направи първата крачка. Вярвайте в децата си! В избора на специалността значение има да се постигне един баланс от кариерен тест и това, коя специалност ги влече и представлява интерес за тях. Научите ли децата си да са самостоятелни, да вземат решения, да се грижат за себе си, те са подготвени да живеят и учат навън.

КОЛЕЖИ ЛИ СА УНИВЕРСИТЕТИТЕ ПО ПРИЛОЖНИ НАУКИ В НИДЕРЛАНДИЯ? 

Въпросът има ли колежи в Нидерландия и какъв тип дипломи получават студентите, които завършват в страната на лалетата е все по-често срещан, предвид факта, че Нидерландия остава една от най-предпочитаните дестинации за продължаване на висшето образование от страна на българските ученици. 

Конкретен отговор на въпроса ще можете да намерите на 18. Април, неделя, по време на най-голямото изложение за холандски университети „Дни на образованието в Холандия“, организирано от UNIFY България – единственият специaлизиран консултант с над 10 г. опит в сферата на висшето образование в Нидерландия.

България остава 5-тата по големина студентска общност в Нидерландия, след Германия, Италия, Китай и Белгия /данни на NUFFIC, 2020/. Интересът към висшето образование там не стихва, въпреки Corona кризата, поради факта, че има изключително голямо разнообразие от бакалавърски и магистърски програми на английски език, както и достъпната такса за обучение, която е в размер на около 2000 EUR /годишно. 

Все по-често на преден план излиза въпросът дали всички университети са акредитирани и какви дипломи получават студентите след завършване на висшето си образование в Нидерландия. Той е продиктуван от наличието на 2 типа университети в страната – такива по приложни науки  - т.нар. /University of Applied Sciences/ и изследователски университети /Research Universities/. 

„Почти всеки втори кандидат-студент ни пита относно разликите между типовете университети в Нидерлaндия и това е нормално“, коментира Милена Генчева, основател на UNIFY – единственият специализиран консултант за висше образование в Нидерландия. „Моделът на учене чрез практика не е нов и е въведен през 60-те години в Германия. Причината е била, че немските работодатели са започнали да изискват от бъдещите им служители, освен академични познания, трудов стаж по време на следването. Университети по приложни науки има още в Белгия, Австрия, Швейцария и др. страни от Западна Европа“, - допълва Александър Бетов, лектор по маркетинг и мениджмънт и International Marketing and Communication Officer в университета Fontys. 

Откъде тогава идва разликата? 

„Холандският сектор на висшето образование има два основни типа институции: университети за приложни науки, както и изследователски университети. И двата предлагат акредитирани бакалавърски и магистърски програми, които предлагат обучение за различните нужди на студентите.“ коментира г-жа Марике ван дер Клей, съветник по комуникациите и студентската мобилност в NUFFIC – държавната организация за интернационализация на образованието в Нидерландия.

Разликата е в метода на обучение – изследователските университети предлагат общоприетия класически модел, в който теорията и академичните изследвания заемат между 70 и 100 % от времето на студентите. Докато  в университетите по приложни науки залагат на учене чрез практика -  40 до 50 % от времето на студентите е заето от практически упражнения, казуси от реалната работна среда на водещи компании и задължителен стаж от поне 6 месеца по време на следването. 

„Например: Студент, който желае да продължи в конкретна професионална сфера, като например физиотерапия, е по-добре да учи в университет по приложни науки, който се фокусира върху физиотерапията, вместо да отиде в изследователски университет и да учи медицина.“, допълва още г-жа ван дер Клей. 

Акредитация 

Всички университети в Холандия, независимо от вида си, са държавни и са акредидитани от NVAO (Нидерландско-белгийска акредитираща организация), която оценява качеството на всяка една предлагана специалност на всеки 6 години. Кандидатстването в Холандия става чрез централизирана система, управлявана от нидерландското министерство на образованието, в която присъстват единствено и само университети – всичките с официална акредитация, еднакви такси за обучение и еднакви дипломи след завършване. Понятието колеж, както и диплома тип „професионален бакалавър“  не съществува. Най-големият парадокс е, че единствените колежи, които съществуват в Холандия, са част от изследователските университети – т.нар. University college programs, които следват американския модел на обучение.

Как да направим избор в кой тип университет да учим?

 „Другият въпрос, който буквално всеки ден ни задават, е кой от двата типа университети е по-добър?, допълва  Милена от UNIFY. „ Винаги съветваме студентите да разгледат възможности във всички университети и да направят своя избор индивидуално – спрямо целите и реализацията, която очакват след завършване. “

Едно е сигурно – независимо от избрания вид университет, бакалавърската диплома, която ще получат студентите след зввършване е 100% международно призната и отваря врати за професионална реализация в целия свят.

Автор: Траяна Кайракова

Казвала съм ви, че обичам да чета. Ама не просто обичам, направо обожавам. Около 45-50 книги на година ми се събират. Преди 10 години домашните ми подариха четец и оттогава не е мърдал от чантата, тоалетната или където се намирам. Забравих за нерви по опашки и разни разпродажби. Отворя си, чета си и чак някой път се моля опашката да е по-бавна, та да си дочета, както там съм подхванала. Знаете, че има книги и книги. Аз недолюбвам единствено прекалено големите фантасмагории.

Щерката чете някъде докъм 8-ми клас, сетне немският й разказа играта за 5 години и бях изгубила надежда, че ще чете. То и без това четенето е изчезващо явление, няма да бягаме от модата я! Малкият пък хич няма да го споменавам. Децата ги приспиват с приказки, той реве и се къса, сякаш му чета Библията и го чакам да се покръсти. Като ме видеше с детска книжка в ръцете, подпалваше с бясна скорост паяка, демек проходилката, и заставаше пред пералнята. Търпеливо изчакваше центрофугата да започне да вие и заспиваше като пич, изсулил се на една страна. Някъде даже имам снимка. Виси му бузата,  стърчи му коремът като на гладен сомалиец, хърка и пет пари не дава. Още тогава съм била откривател на белия шум, с който сега приспиват бебетата, ама не съм го знаела. Както и да е.

Девойката остана сама в Германия и се захвана с четене. Не само на лекции, ами и  на книги. Там си имат места, на които да вземеш книга, сетне и ти да оставиш. Не е като тука. Пробваха се нейде по морето с такива подвижни библиотеки, окрадоха ги за печки и тоалетни и се спря комедията. Чете хлапето, та се къса, на английски и немски. Български книги, на български де, не беше се сетил никой да остави. Още преди година се обади възхитена от един автор. Тъй де, ама аз тогава нямам спомен какво четях, та забравих. Сега обаче учат дистанционно и я гледам все навряна в телефона и чете. Стои до среднощ това хлапе и не си играе.

- Ми какво четеш бе, майка?

- Казах ти за този автор! Докога ще се моташ с някакви измислени книги?

Вярно, че на  част от книгите хич не им помня ни автор, ни заглавие, ама си чета. Щото са някакви еднодневки от сорта на – тя се развела, пък случайно до нея се нанесъл някой си, задължително красив, с бяла памучна риза и избелели дънки, дето косата му се вие на къдрици и има страхотни очи, и още в началото ти става ясно, че тия двамата, след големи мъки и драми, ще се съешават, пък накрая ще се оженят.  Напоследък запомнящите се книги са малко. Седях, седях, довърших, каквото там четях, че седнах да го видя аз този ми ти автор, дето толкоз ми го хвали. И стана тя, каквато стана! Очите ми замязаха на прожектори, сякаш съм оксиженист 24/7. Няма ставане, брате! Докато не свършиш, нямаш мира. Спрях да готвя, чистя и пера. Къпя се обаче! Да не си помислите, че пък съвсем съм му опущила края! Няма такова нещо, хич билям! Обаче, тя е виновна! Подозирам, че съжалява, щото всички тия кухненски дейности се наложи тя да ги върши, та да не мори глад добитъка, ама свърши, Минке! Отиде конят в ряката.

Супермайка

Отдавна не ми се беше случвало такова нещо. Една книга си личи още в началото. Грабне ли те с първите страници, загубен си! Поне аз де. Тъй или иначе не съм много намерена, така че при мен няма значение голямо.

Стига съм ви мъчила. Авторът е Харлан Коубън. Непременно започнете с „Невинният“ или „Няма втори шанс“. Жанрът е по-скоро криминале, обаче такова не сте чели. До последния ред не сте сигурни какво ще излезе накрая. И да не сте посмели да погледнете! Не убивайте удоволствието, моля ви! Ако сте от изчезващия четящ народ де. Ако не сте, ваша си работа. Моята дружка Румяна, докато не види първо края или не изгледа последната серия на сериалката, сън не спи. Аз, ако знам края, хич не си играя да чета или да гледам. Казах ви, загубена съм, не съм от намерените. Характер, кво да го правиш. Умиране има, отърване няма! Хубавото е, че голяма част от книгите му ги има в Читанка и могат да се свалят безплатно. Толкоз от мен. Ще чакам отзиви, ако сте прочели нещо, знам ли, може да ни ви хареса, нали? На вкус и цвет друзей нет! Младите, дето ме четат, да си го проверят – на руски е. От единия роман излезе и много готин виц. Щото много мразя някой да ми разправя виц, дето го знам. Пък аз знам хиляди, въобще не се майтапя. И, разбира се, най-мръсните, са най-смешни, ама няма да ви развалям представата за мен като културна и леко интелигентна жена. Няма такова нещо.

„Едно семейство имало проблем със сина си. Не можел да разбере пустата му математика, наредил едни двойки, свят им се завил. Решили да го пратят в католическо училище. По-строг режим, това – онова, последна надежда. Отиват след две седмици да го видят. Показва им сестрата монахиня оценките му. Брех, шестица до шестица по математика. Облещили се.

- Сине, какво стана за тия две седмици?

- Майко! Още като влязох и го видях оня, разпънат на ПЛЮСА, си казах, че тука лабаво няма!“ 

П. С. Този текст е написан с изричното съгласие на дъщеря ми! Публикуван пак със същото височайше съгласие. Щото у нас редовно ме обвиняват, че им крада интелектуалната собственост и я публикувам на широката публика, демек на вас. Малкият се е заканил да спре да ми говори, щото с неговите лафове, на сестра му и баща им си правя историите/ не е лъжа/, пък стане ли на 18, да ме съди! Сестра му е пълнолетна, подозирам, че тя пък съвсем скоро ще ме осъди, ама да сме живи и здрави! За снимката също имам милостиво и дълго обмисляно разрешение. Дето се вика, дъщерята учи за магистър, пък брат й …да е жив и здрав! Ще видим! С такава майка няма големи шансове, не го мислете. Четете, хора, просто четете!

Още от Траяна:

Да срещнеш доброто

Автор: Бени Хюбнер

Тъмно като в рог - беше изразът, в който тази вечер се беше облякла. Луната, гушнала се с два облака, хич и нямаше намерение да върши работата си на осветително тяло. Земята тънеше в абсолютен, тотален, непрогледен мрак. Дори уличните лампи не нарушаваха мрачното й вглъбение. Е...може би не Цялата Земя, но северната отсечка на Околовръстния път на столицата - със сигурност. Зад волана съм аз, шофьорката, а на задната седалка - тя, навигаторката. Слънцето, светлината... дъщеря ми, самата прелест и такт :

- Мамо, извинявай, ама влачиш се като бабичка, е…гати.

- Стига си ме разсейвала, и без това нищо не виждам. Едно че няма лампи по тъпото... извинявам се, исках да кажа - по тъмното околовръстно. Второ - тези фарове определено не са читави. Чудя му се на баща ти как вижда. Детето изсумтява някъде зад врата ми и аз усещам проницанието на погледа й да дълбае насмешлива дупка по пети прешлен.

- Нищо не виждам, честно – продължавам монолога, като се старая да не изляза от платното, следейки усърдно бялата нишка на осовата линия. А тя се вие като змия в поле - ту се скрие, ту се покаже и а-ха да те захапе. Първа дупка, втора дупка, трета дупка.

- Ма-моооо!!!! Няма начин да не си изкривила някоя джанта! – еее, това малкото не спря да меле, бе!Какво разбира 10-годишна пикла от джанти ми кажете?!

- Не знам дали съм изкривила джанта, обаче си изкривих врата да се взирам напред. Ей Богу, нищо не виждам!!!Нищичко! Четвърта дупка, пета дупка…

- Мамо, мамо, спри, спри, СПРИ!!!Полицааааааааааааай!!!!

Пронизителният писък на дъщеря ми ме кара да подскоча на седалката и автоматично да отпусна педала на газта. Наистина, в мрака, в тъмата, греещ в светлоотразителното си зелено, тича служител на КАТ и енергично размахва стоп палката. Има нещо извънземно в зеленикавия му силует. Шапката му се е килва леко назад и а-ха да падне. Що тича тоя човек? Като че ли мога да избягам с 30-40-те километра в час, с които пъпля по почти безлюдния път. Намерил кого да спре. Ама нали трябва да отчете дейност. Разбирам го. Натискам спирачката и почти с досада смъквам страничното стъкло. Полицаят диша учестено и, съвсем забравил протокола, който изисква първо да ми се представи, изстрелва:

- Ама, госпожице, Вие защо карате БЕЗ фарове!

- Госпожа, госпожицата е отзад…- поправям го спокойно аз, посочвайки с елегантно махване чудото на задната седалка.

А чудото е провряло глава над лявото ми рамо и двете му плитки любопитно се поклащат.

- Госпожо, защо карате БЕЗ фарове???? – настоява инатчийската блюстителят на реда.

- Без фарове??? Не е вярно!!! - някъде бях чела, че пред органите на властта трябва да отричаш до край (каквото и да значи край)

- Пуснати са ми фаровете, ако не бяха, таблото нямаше да свети – и в потвърждение на последното посочвам искрящото в интимно синьо табло на автомобила.

Намерил как да завързва познанство. Ама-ха. Не вижда ли, че съм с дете? Въпреки това, почти инстинктивно, подръпвам деколтето на опъната си блузка и леко се изпъчвам...почти..инстинктивно...леко. При този ми жест мъжът с фуражка посяга към онази част от физическата ми същност, която деликатно се подава от спрялото возило. Изтръпвам, стомахът ми се свива, и тъкмо да възкликна укоризнено:

- Ама, моля Ви се, детето...когато той, полицаят, с никак кавалерски жест избутва онази ми физическа същност от страничното стъкло, навира глава във вътрешността на колата, докопва... копчето за фаровете, врътва го и – О, светлина!!!О, чудо! Пътят грейва пред мен с всичките си дупки и неравности. Видим.

- Ето това са Ви фаровете, госпожа!!!Досега бяхте на габарити – кресчендото на гласа му като че ли издава известна безпомощност.

- Боооооооооооооже, ако знаете колко съм Ви благодарна!!! - възкликвам радостно и единствено затворената предна врата ми пречи да се хвърля благодарствено на врата му – от двайсет минути се чудя защо нищичко не виждам, а то защо било. Благодаря! Ама много БЛАГОДАРЯ!

Полицаят, неизвестно защо, не споделя радостта ми, раменете му се отпускат уморено, шапката му се килва още по-назад и с някаква, непонятна за мен, безмълвност прави красноречив знак да се пръждосвам. Иска ми се на раздяла да му кажа две-три хубави думи. Да му кажа, че тъмнината е само привидност, че трябва да намери красотата в нея и да й се отдаде. Че той Е, Че може, Че трябва да повярва в себе си и в мисията, на която се е отдал. Че тя е светлина! Че той е светлина, че светлината....

- Мамо, пръждосвай се, докато не са ни арестували - гласът зад главата ми прекъсва алтруистичния ми порив на позитивизъм и другарска взаимопомощ и, макар да не разбирам какво иска да каже с репликата "докато не са ни арестували", се пръждосвам...

Може да харесате също:

Шофьорски неволи

Автор: Мария Пеева

Преди две седмици имах рожден ден, който предвид обстоятелствата отбелязахме скромно, с роднините у дома. Тъй като се падна в работен ден, гостите се разотидоха в съвсем приличен час, а ние с мъжа ми раздигахме трапезата и пратихме децата да спят с прекрасното намерение да седнем и да изпием чаша вино двамата сами, на спокойствие и да си поговорим за отминалите и бъдещите рождени дни, семейни празници и всякакви такива хубави и романтични неща.

Преди да се оттегли в детската, осемгодишният Алекс ни целуна и каза:

- Нещо не си намирам таблета, а исках да го сложа да се зареди. Може Бобчо да го е мушнал някъде.

Бобче, внучето ми, има този навик. След гостуванията му намираме телефони и играчки под дивани, в кучешката храна и на всякакви странни места. Но понеже Алекс използва таблета си за онлайн училището, наистина трябваше да се зареди. Съпругът ми стана  да го потърси, но знаете как са мъжете в това отношение не са най-добрите нещотърсачи. След като пет минути го наблюдавах как се лута, въздъхнах и се включих и аз. Тримата с Алекс вдигахме килими, местихме дивани, ровихме в шкафове, раници, надничахме под бюра, спални и възглавници. 

Няма го този таблет. 

Тийнейджърите се смилиха и се включиха. 

Няма го. 

В мрака на нощта един ядосан съпруг отиде и измъкна двата следрождени чувала с боклук от контейнера, да не би погрешка да сме го хвърлили с някоя опаковка и кутия от торта. 

Няма го. (На сутринта имаше второ ровене в кофата, защото му нямам чак толкова доверие.) 

По някое време момчетата се сетиха за опцията за търсене през телефон или друго устройство, но се оказа, че е дезактивирана или изобщо не е включена.

След кратко семейно съвещание и брейнсторминг се обадихме на сина и снахата с молба да проверят играчките на Бобчо да не би да е отнесъл някак този проклет таблет, макар че то не е телефон да го пъхне в нечий джоб. 

Няма го.

Малко след 12 се предадохме, тъжни и уморени. Алекс, това мило и добро детенце, се опита да ни успокои:

- Утре на светло ще го намерим.

А после легна и заспа, невинен като агънце.

На сутринта ние пак поровихме в кофата, пихме едно кафе и съпругът ми потегли за работа, но на вратата се обърна и ми каза:

- Ти нали знаеш, че Алекс много си обича таблета?

- О, да. - кимнах - Ще трябва  да го намерим, няма къде да отиде, някъде тук е.

- Не, не, друго имах предвид. - поясни той. - Алекс МНОГО си обича таблета и беше ТВЪРДЕ спокоен.

- Защото ни има доверие. - казах - Че със сигурност ще го намерим.

- Дали... - промърмори мъжът ми и отиде да печели пари за нов таблет.

Малко по-късно Алекс се събуди и се разкрещя от детската.

- МАМО, МАМО!

Отидох веднага, малко притеснена как ще му обясня, че още няма  таблет и нямаме никаква идея къде може да е изчезнал. 

- Мамо, виж! - извика той. - Таблетът ми е върху на Коко таблета за рисуване! През цялото време е бил там.

- Не е възможно! - възкликнах аз. -  Три пъти проверявах и го отварях дори, защото не различавам кой на кого е.

И тогава, чак тогава, ми проблесна.

- Алекс - казах - КЪДЕ БЕШЕ ТАБЛЕТЪТ?

- Беше се скрил на тайно място - отговори той, ухилен до уши и с все такъв невинно лукав поглед.

- Ти ли го скри? Признай си!

- Аз.

- Но ЗАЩО? БАЩА ТИ РОВИ В КОФАТА! АЗ РОВИХ В КОФАТА! 

- Защото ми се стори интересно да търсим нещо.

- Но това беше ужасно нечестно към нас!

- Напротив. - каза той тържествуващо. - Не е нечестно. Защото АЗ ТЪРСИХ СЪЩО.

Обърнах се и излязох от стаята, за да се обадя на мъжа ми, че сме го намерили, а той извика зад гърба ми.

- Обърни се да ти видя лицето, защото ЗНАМ, че се смееш.

Лошото е, че беше прав.

Споделих с приятелките си какъв номер ни е погодил осемгодишният ни син и едната каза, че той е роден за политик, което силно ме обезпокои. Друга каза, че е отличен актьор, сценарист. А аз си мисля, че от него може би ще стане чудесен автор на криминални романи, в крайна сметка не е единственият у дома, който си пада по загадки. Но тъй като номерът, който ни спретна, истински ни напрегна, за първи април съм решила да му организирам едно сладко отмъщение. Таблетът ще изчезне отново и този път НИЕ с баща му няма да сме особено притеснените. И да, също ще се включим да го търсим, за да е честно.

Единственото, което малко ме притеснява е, да не би на Алекс тази игра да му хареса и да реши, че още някоя вещ ще изчезне, например моя телефон. Или на баща му. А после ще трябва пак да му отмъщаваме и така до безкрай.

От друга страна пък… звучи някак забавно!

Ще си помисля.

Какъвто и забавен номер да измислите, можете да добавите към него веселите предложения, с които Lidl ни честити Деня на шегата :) Аз се спрях на желираните крокодилчета и жабки. 

Тук можете да прочетете повече за кампанията Честит ден на…

Препоръчвам ви и тези две истории:

Ода за моята вярна приятелка

Честит ден на мюслито

Авторката пожела да запази анонимност.

Покрай репликите на някои политици, протестите на майки на деца с увреждания срещу социалната система у нас, организирането на каузи и публични събития, обществото бива допуснато за малко в техния свят. Обикновено хората, които се замислят или се вглъбяват в подобни проблеми, са близки, познати, работещи за някоя от групите на хора с определен дефицит. Разбира се, при живия контакт с тази уязвима група (на улицата, в болница, в банка, университет); медийни изяви - реакциите са разнопосочни.

От дете ми е било интересно да наблюдавам и проследявам впечатленията на околните, като съм се натъквала на всичко това. От възхищение, че те са феномени, уникални, до съжалението и презрението, че те са едни хора, които едва ли могат да правят нещо и е по-лесно да им се кажат две-три мили думи, да им се подхвърлят дребни трошици, та до чукане на дърво, цъкане с език това зло да не ги застигне. Да, всеки човек на Земята е неповторим, но не му се отдава да прави всичко с лекота. Така е и при хората с увреждания: една част предпочитат повече да търсят подкрепата и помощта на семействата си, други пък се чувстват по-свободни и дръзки да се борят с препятствията, които се налага да преодоляват. Всеки си има своя гледна точка и е прав за себе си, така че не ми е работа да упреквам по-нерешителните, нито пък да величая по-предприемчивите.

Обаче има една група майки, които са с увреждания и остават в сянка. Напоследък много от тях вече са активни във виртуалния свят, участват във форуми, споделят майчинските си преживявания от личен опит. Ако не си кажат, че имат увреждане, няма и да се разбере. Впрочем това не е лошо, защото така няма да я има нагласата, че те са по-специални. Евентуално, ако възникнат определени обстоятелства, може да се наложи да си напишат, че са такива.

Иска ми се да представя профила на майка, която е с нулево или частично зрение. По белия бастун в едната си ръка и хванала дете с другата - ще я познаете... Понякога, освен с детето, към тях може да се присъедини и придружител, който, в този случай помага и на мама, и на наследника. Това обаче невинаги е печелившата комбинация. Тя е добре работеща, но има моменти, в които мама не може да създаде контакти с другите майки в парка, в детската градина или училище. Тъй като асистиращият наблюдава детето, тича след него или пък с мама си говорят на пейката, докато малчуганът изразходва енергията си на съоръженията на площадките, често пъти изглежда, че родителят остава в сянка. Ако майката е с частично зрение, то много вероятно е да не ви разпознае, тъй като се е концентрирала по-отблизо да наблюдава къде играе детето, или пък да се разминете с нея по улиците, да я поздравите и тя да не ви отговори. Не се сърдете, не ви е фиксирала или разпознала по гласа! В кабинета на лекаря, в някоя лаборатория или институция, ако има виждащ водач, информацията се дава на него, явно така е по-лесно или хората не са запознати.

Ако децата се отглеждат основно в семейството, където единият или двамата родители имат зрително увреждане, едва проходили, малчуганите много адекватно се включват ако се търси паднал предмет, следователно се подава в ръка; ако искат да се доберат до нещо конкретно, хващат мама или татко за ръчичка и водят натам. Проговарят по-бързо, защото това е най-добрият начин за общуване в семейството, поради липса на визуален контакт.

За поддръжката на дома, приготвянето на храната, обгрижването на детето, възможностите и желанието за това са различни при всяко семейство. Има къщи, чисти, подредени, аптеки, които се поддържат изцяло от незрящи, или от близките им, вероятно има и по-неглиже, все пак светът е шарен. Детето свиква с порядъчността - то знае, че вратата на стаята трябва да е или изцяло отворена, или затворена, както и каквото се вземе, да се върне на същото място; шкафовете да са затворени, за да няма пострадали.

Не мога да не напиша как се случва пазаруването на облекло. Ако има баби наоколо, помагат, набързо избират дрешки по цвят и стоки, дето им хващат окото. Мама също много старателно избира дрешките, като отива на пазар с виждащ водач, всяко нещо се опипва. Материята трябва да се хареса, най-подробно се разказват цветовете/щампите. Ако детето е по-голямо, също може да се включи в избора... Тук е мястото да се благодари на продавачите за търпението!

Ако родителите извеждат детето без придружител, от малко го приучават да ги държи за ръка/да ходи около тях, а в градинска възраст да си каже къде иска да отиде - на люлка, пързалка, катерушка. Като че ли в такива моменти майката изглежда по-обсебваща отстрани, защото тя трябва да знае какво прави детето и да има контрол над ситуацията. Децата порастват по-бързо, съзряват преждевременно, стават по-отговорни, помагат в много от ежедневните дейности, и биват по-самостоятелни. Така е, инстинктът работи, а и нямат избор! Това е радващо, но многократно съм се замисляла дали успяват да изживеят детството си така щастливо, както връстниците си от семейства без подобни проблеми? Съмнявам се - в днешно време има много информация, изкушения, възможности за разходки, посещения на атракции в и извън столицата, до които нашите деца не могат да стигнат поради ограничения начин на живот на тези семейства. И как ли се чувстват в моменти, в които техни приятелчета разпалено разказват в коя планина са били през уикенда, къде са карали ски, на кой плаж са строили пясъчни замъци, как са яздили щраус в някоя ферма и други приятни преживявания насред природата. Тук, разбира се, зависи какво могат да си позволят семействата и доколко имат близки хора около себе си, които да ги превозват и да отделят от времето си за разходки.

Детското късогледство - един различен поглед

Нашите дечица също си намират приятелчета, които ги канят на детски рожден ден. Тук става интересно най-вече за мама: не е удобно да отиде с придружител, може да не познава мястото, най-добре е да потърси помощ от друго семейство, поканено на същото парти. Има и други специфики, които ще спестя, защото е най-добре да се намери решение спрямо обстановката.

Предизвикателство е и когато трябва да се помага в учебния процес - ако преподавателите са дали ясни указания, написани в текстов формат, е по-удобно за родителите. Ако се изпращат снимкови материали, много е възможно да не могат да се разчетат, и да си остане само желанието на родителя... Ако детето е по-наблюдателно и любознателно, бързо се ориентира какво трябва да се постигне, но родителят не може да контролира при грешки (това е ситуация, случваща се, да речем, по време на карантина, когато достъпът до контакти с други лица е ограничен. В краен случай може и някоя видеовръзка да се направи, сега има избор на канали за комуникация.)

Опитах се за малко да открехна вратите на нашия майчински свят и да ви разкажа за него. Информативно, за да знаете как да се отнесете, ако Съдбата ви срещне с такъв родител. Не тъгувайте, сигурно и вие имате трудности, за които ние не знаем, защото не са от естество, като нашето. Но общото между нас е най-хубаво, а именно децата ни. Всички те се отглеждат и възпитават с любов, грижа, всеотдайност и желаем като пораснат да станат преди всичко човеци.

Когато ни видите на улицата и децата ви попитат защо сме с бастун, обяснете им спокойно, или пък ако ви поискаме помощ за пресичане, преведете ни заедно с тях. Така ще им дадете най-добрия пример, а те, нищо че са малки, наблюдават, намират начин да ни привлекат вниманието, а като пораснат, ще са наясно и ще са по-социално отговорни. Те ще са бъдещите учители, лекари, социални работници, продавачи, законотворци и така ще бъдат по-наясно, и с подход. Правят се малки стъпчици към това, които ме карат да вярвам, че вървим по правилния път.

Може да харесате също:

Аз не съм слаб, мога всичко!

Това са накратко някои съвети от специалисти за справяне с психологически проблеми, възникващи по повод пандемията. За по-сериозни проблеми и симптоми е нужно обръщане към психолог или лекар.

И така, какво да направим, ако сме в изолация, карантина или локдаун?

1. Първото нещо, което трябва да направим е да структурираме ежедневието си, да имаме план за всеки ден какво ще правим. Добре е да си създадем някои ритуали - виртуални срещи с познати в определен ден и час; гледане на филми, които отдавна сме искали и сега ни се отдава възможност; някаква креативна работа; четене на книга.

2. Вярно е, че технологиите не могат да заменят реалния, живия контакт, но в случая ще свършат добра работа. За мнозина поддържането на връзка, макар и виртуална с техните познати, близки, колеги е от голямо значение.

3. Може да запишем някакъв виртуален интензивен курс по нещо - програмиране, уеб дизайн, език. Това е чудесен начин за уплътняване на времето, а придобитото умение ще се отплати значително след изолацията.

4. Вместо алкохол, чудесен начин за справяне с тревогата, депресията и всички негативни емоции, свързани изолацията са компютърните игри. За разлика от гледането на филми, където сме просто пасивни зрители и гледаме всичко отстрани, в играта биваме въвлечени, като създаваме своят герой. Компютърните игри могат да бъдат своеобразна психодрама, в която отработваме своите проблеми от реалният свят.

5. Един дар, който ни се дава по време на изолация, е развиването на креативността. Повечето гении и творчески личности са или самотници, или когато се отдават на креативна дейност, предпочитат изолацията. И обратно, творческите занимания помагат да забравим за самотата. Не е нужно да правим някакви гениални творения като Да Винчи и Бах, може да е нещо доста по-елементарно, от типа на пирографиране, сглобяване на модели или пък рисуване, упражнения в поезия и пр. Тук също могат да спаднат компютърното програмиране, уеб дизайна, графичният дизайн, анимацията, кулинарията...

Написаното по-долу са насоки как да се справяме с тревожността и депресията, породени от страха, несигурността и медийните манипулации. Те важат за всички ни.

1. Добре е човек да бъде информиран за ситуацията с ковидкризата, но това не бива да прескача една здрава граница. Развиването на критично мислене е есенциално в случая.

2. По повод усещането за безперспективност и несигурното бъдеще: добре е да помним следните факти. Първо, човечеството е минало през ужасни пандемии и е оцеляло. Едно типично манипулативно твърдение е, че „светът никога няма да е същият“. Е, какво се промени след пандемията от испански грип, хонконгски грип (така приличащ на сегашният ковид), СПИН, пандемията от антракс в началото на 21ви век, САРС, МЕРС, птичи грип, свински грип (последният зарази 60 млн според британското медицинско списание Ланцет и уби половин милион и пак беше нов вирус). Тези хистерични твърдения, ако се взимат насериозно, може да се превърнат в самосбъдващи се пророчества. В състояние на стрес, страх, тревога, човек е най-силно податлив на сугестии и автосугестии. И за да не се подадем на подобни вредни внушения, може да прочетем малко история. Далеч по-страшни пандемии и катаклизми е имало в миналото, светът не се е сгромолясал.

3. Ако все пак някой има нужда от медикаменти за потискане на лошото настроение, нека използва безвредни, в т.ч. и ароматерапия и различни храни, повишаващи настроението. Може да се потърсят билкови продукти, които се дават без рецепта и които потискат тревожност, лоши мисли, вътрешно напрежение.  Подобно действие имат препарати на основата на добрия стар жълт кантарион, който от отдавна е известен и като антидепресант, наред с това, че е и имуномодулатор. 

4. Може да експериментирате, за да намерите етеричните масла или ухания, които ви действат най-добре. Подобно въздействие има и музикалната терапия, както и смехотерапията, или просто четенето на книги.

Ако има проблеми с по-сериозна депресия, тревожност, ако усеща човек липса на енергия, липса на мотивация, ако човек загуби желание за живот, нужна е консултация със специалист и доста по-сериозна медикаментозна терапия.

Справяне с паническа или тревожна атака

Какво представляват паническата и тревожната атака и каква е разликата между тях?

И при двете има:

- стягане и болка в гърдите
- сърцебиене
- ЗАДУХ-моля ви, не го бъркайте по никой начин със задуха от КОВИД-19. Задухът от паническата или тревожната атака започва след притеснение или лоша новина. С Ковид-а това не протича по този начин. Задухът се появява, независимо от психологическото ни състояние и не отминава хей така. Все пак, по време на атаката, било то тревожна или паническа, чувството на задух и стягане може да е силно драматично.

- може да има и силен тремор/треперене.

А сега, какви са разликите:

- При паническата атака има силен страх в настоящето и той е само един: че ще умрем. Има пациенти, които в такъв момент започват да звънят на близките си да се сбогуват, че си отиват.

-При тревожната атака има силен страх, проектиран в бъдещето. В случая с ковид-19, страхът може да е, че „светът ще се сгромоляса“ или „много хора ще измрат“.

-Паническата атака „стяга“ най-вече в гърдите, докато тревогата се усеща повече в корема и слънчевият сплит.

Какво се прави, когато това се случи? Може да сте гледали по филмите, че хората, които имат подобен проблем, държат в джобовете си торбичка и дишат в нея. Нужно е да се поддържа хипервентилация, а кръвта да се насити на въглероден диоксид.

Другият момент е да се осъзнае, че страдаме от паническа/тревожна атака. Обикновено за това помага да погледнем себе си отстрани, все едно гледаме друг човек и безпристрастно отбелязваме поведението му - а именно, че е в паника или че е тревожен.

Като превенция на подобни състояния, трябва да се пази психохигиена, а също така и да се практикува йога или медитация (в Интернет има достатъчно образователни и обучителни клипчета по темата). Има и медикаментозни подходи в този случай, всички те, обаче, трябва да се изпишат от специалист.

Използвани източници:
https://www.kvcc.edu/coronavirus/pdfs/COVID-19_Wellbeing.pdf
https://www.healthline.com/health/how-to-stop-a-panicattack#practice-mindfulness
https://www.cdc.gov/coronavirus/2019-ncov/daily-lifecoping/managing-stress-anxiety.html
Психиатрия за студенти и специализиращи лекари на проф. Миланова.

Още по темата:

Всичко за тестовете