Автор: Бени Хюбнер, откъс от книгата "Преобразяване", вторият роман на Бени след "Игра на маски".

Лейн и приятелите й научават, че съученичката им Женевиев е изчезнала безследно на Колоомауне -малък и красив хавайски остров, несъществуващ на туристическата карта. Решението да участват в издирването й им се струва едновременно екзотично и авантюристично, но то ще се окаже много повече от това. Мистика, приключения, любов и надникване отвъд видимото ще са част от преживяванията, с които ще се сблъскат там, а легендите на Колоомауне ще оживеят, превръщайки обикновеното в необикновено.
Островът ще накара момичетата и момчетата от големия град да се изправят пред страховете си и да преборят не само демоните на острова, но и своите собствени.

Думите са рана и оръжие

Не помнеше кога са ѝ сменили дрехата. Сега бе облечена в дълга роба от прозирна фина мате­рия, изтъкана сякаш от златни нишки и обсипана с дребни разноцветни камъни, образуващи различни по големина цветя. През кръста минаваше сърмен ширит, изработен в сложна плетка и обсипан с блестящи точици, толкова ситни, като че ли някой го бе поръсил с фин прашец. Беше виждала подобни дрехи единствено на рисунки на феи. Тя не беше фея. И не бе обличала това блестящо нещо, което, вместо да я очарова, я ужаси. След като не помнеше смяната на роклята, следователно не помнеше и други неща. Жен настръхна при мисълта какво може би ѝ се бе случило и кой би могъл да се възползва от безпомощността ѝ.

– Къде съм?

За пръв път задаваше този въпрос. Изрече го ясно и отчетливо и момичето, което, обърнато с гръб към нея, подреждаше малки шишенца върху стъклена масичка в ъгъла на стаята, почти подскочи.

– О, ти си тук…

Хана се усмихна и приближи към нея с плавна стъпка.

– Защо? Къде бях? – Жен искаше да се разкрещи, да бутне шишенцата и да избяга, но нещо я накара да не прави всичко това. Не можеше да определи точно какво я спира, но интуицията ѝ подсказваше, че трябва да спечели пазачката си на своя страна. И то по възможно най-внимателния начин. Вероятно през повечето време я държаха упоена, но в момента съзнанието ѝ бе съвсем ясно. Не знаеше каква е причината, нито защо е тук, единственото съществено беше, че може да мисли.

А мисълта ѝ диктуваше да бъде внимателна и затова с притеснена усмивка поясни: – Искам да кажа, не помня нищо, абсолютно нищичко. Удари ме гръм и… дали не съм сънувала, или сега сънувам? Дори не си спомням как се казвам.

Видя как гърдите на момичето се повдигнаха, сякаш освобождават огромно напрежение и макар да потисна въздишката на облекчение, Жен можеше да се закълне, че я чува.

– Ти си Лея.

– Лея… Имам хубаво име… Лея.

– Да, имаш прекрасно име, ти цялата си прекрасна.

– О, ласкаеш ме. – Жен сведе очи, имитирайки сра­межливост, като в действителност се стараеше да при­ крие стрелите, които мята погледа ѝ. – Но наистина роклята ми е много красива. Не помня да съм имала някога толкова красива рокля. Твоя ли е?

– О, не… твоя е, аз нямам право да нося такава дре­ха.

Изричайки тези думи, момичето притеснено пре­хапа устни, но Жен се направи, че не чува казаното и дори да го чува, не разбира смисъла му. Мисълта ѝ обаче веднага сигнализира – тя няма право, значи, се подчинява на някого, на някой, който ме иска красива. Значи, има някой, който стои зад всичко това, и този някой не е момичето, но е достатъчно властен, за да я кара да се страхува.

– И косата ми… – Женвиев посегна към спускащия се по раменете ѝ цветен водопад. – Имам нещо в коса­та…

– Внимавай! Цялата ти коса е вплетена с цветя – внимавай да не ги развалиш. Отне ми много време да ги направя.

– О, извинявай…

Жен дръпна ръката си, а момичето се усмихна извинително.

– Не, няма нищо. Просто си много красива така, не искам той да те види развалена.

„Той“, „развалена“… Спомни си дочутия разговор, в който момичето и още един мъж наричаха някого „гос­подарю“. Спомни си и за историите, разказващи как в източна Европа и в бедните азиатски страни отвличат девойки, за да ги направят нежни робини. Първия път, когато бе чула този израз, не го разбра. По-късно си помисли колко е жестоко да те накарат да продаваш тялото си против собствената си воля и да наричат това „нежност“. Живееха в двайсет и първи век, не трябваше да има робини, никакви, дори и нежни. Дали не беше отвлечена?! Погледна към пръстите на краката си и видя, че ходилата ѝ са изрисувани. Ако бе отвле­чена, може би се канеха да я продадат на някой шейх. Напрегна мислите си, за да върне лентата, колкото се може повече назад. От усилието усети как слепоочията ѝ   започват да пулсират. Хана – добре помнеше името на красивото момиче, както и своето – направи крачка към нея и внимателно постави ръка, чиято китка бе ук­расена с няколко реда наниз от разноцветни мъниста, на рамото ѝ. Жестът трябваше да бъде успокоителен.

– Не се тревожи! Той ще те хареса. Нали ти си Из­браната. Съвършена си.

Думите ѝ бяха прекъснати от хълцукане, излязло от гърлото на Женвиев.

– Тревожа се, защото знам къде съм и коя съм! – Тя закри очите си с длани. – Ето, ти сега непрекъснато говориш за „той“ сякаш аз съм наясно кой е, а аз не знам и се чувствам като изгубена, и ме е страх, ужасно много ме е страх.

Страхът пропълзя като ледени змийчета по кожата на Хана. Уханне ще даде на онзи, който се освободи от страха, и ще заклейми онзи, който остане в негово владение, защото страхът е за низшите.

Бени Хюбнер е от нашите редовни автори. Може да прочетете нейни разкази тук:

Ако парите са проблемът...

Съседката

Аз съм на 6 г. Казвам се Софи. Обичам сладолед. Обичам и мама. Повече от тати. Това може би е лошо. Обичам хората, които спят у нас по пода. И Робин също. Мисля, че най-важното е любовтът.

Мама е в болница. В София. Може би ще умре. Не искам да умира – затова прескачам по няколко стъпала. Ако успея, откупувам малко живот за нея. Миналия път, когато беше болна, аз я спасих. 

Излизах на улицата и си избирах една плочка. Някои са на големи квадратчета, други – на малки, има без квадратчета и само на чертички. През целия ден трябваше да ходя само по един вид плочки. Това беше задачата. Когато стигах до друг вид, спирах и се връщах.

Сега обаче имам проблем. Баба не е съгласна да обикаляме града по определени плочки. Градът се казва Панагюрище. А тя не ми е истинска баба, разбира се. Доведена е. Повикаха я да ме гледа, докато мама е в болница. Никога преди това не я бях виждала. Мирише малко странно – на нещо, което отдавна е било увито във вестник. Косата ѝ е като четка – сива. Но не мисля, че мие пода с нея. Ушите ѝ са много големи, почти колкото носа. Очите ѝ са безцветни. Няма устни.

Аз никога не съм имала куче. Но и него го обичам. Измислила съм всичко – когато решат да ме оперират, ще поискам куче в замяна. На Аглая от горния етаж ѝ извадиха апандисита, защото обичала семки с шлюпки. Тя ми обясни всичко за апандиситите и аз започнах тайно да ям семки с шлюпките. Проблемът е, че никога не ме боли корем. Обаче понякога ме боли гърло. Мислех си да разменя сливиците за куче, но май няма да стане. Мога да поискам нещо по-малко – например хамстер. Макар че два хамстера е по-честно – сливиците са две. Някои деца имали и трета, каза лекарката, но аз все нямам късмет с такива работи.

************

Няма смисъл да порасна. Само ще хабя повече плат за рокли.

Ако порасна, ще се наложи да имам дете, а майките създават големи проблеми. Помня какво стана, когато умря майката на Робин, който живее в Мокрото. Прегърнах го и плакахме цяла вечер.

Той е рус. С къси панталони. С джобове. Те са пълни с малки неща – топчета, картинки и старите ми дъвки, които не съм знаела къде да изплюя. Спи най-отгоре, на последния рафт на шкафа в Мокрото. Там мама държи големите кърпи и сапуните. Той обича паяци. Не носи очила. Преди мама не се радваше, че Робин ми е приятел, защото стоях по цял ден при него, но когато научих буквите и започнах да му чета приказки, тя се съгласи да ме оставя там по-дълго. Мисля, че точно тогава и Робин я обикна.

– Робин – попитах го в онази тъжна вечер, – къде точно боли, когато умре майка ти?

– О, знам ли? Боли, докъдето ти стига погледът, навсякъде, където си ти, и дори още по-нататък.

Откакто майка му умря, аз му давах моята. Баща му беше винаги зает, почти не се прибираше. Беше доста важен в Министерството на храносмилането. А там работят и през нощта.

– София, пак ли си в Мокрото? – баба все ме търсеше. – Отивам за мляко.

Тя се опита да отвори вратата, но аз вече имах ключ от Мокрото – дълго бях молила мама и тати да ми го дадат. Най-накрая се съгласиха, защото обещах, че винаги, когато почукат, ще отварям. Дръжката мръдна надолу, но вратата не се отвори. Бях заключила отвътре. Баба се разсърди, но не почука.

– Слушай. Сега двете чертички на часовника са една срещу друга. Ще се върна, когато чертичките са една върху друга. Разбра ли?

– Да, бабо.

Понякога възрастните говорят много странно. Можеше да каже, че ще се върне в шест и половина. Аз малко по-късно проверих. Стрелките на часовника в хола бяха една върху друга, а баба я нямаше. Върнах се при Робин в Мокрото.

– Яде ми се сладолед – признах му.

– Откога си така?

– От много дни.

– Значи задължително трябва да го направиш – каза той.

– Нямам пари.

– Имаш баба. Кажи ѝ да ти купи сладолед.

– Срам ме е. Тя не ми е съвсем истинска баба.

– Нали е майка на татко ти?

– Да, но това не е достатъчно, нали?

– Така си е, не е.

Робин седна до мен на пода:

– Какъв сладолед?

– Жълт.

– Ванилов?

– Ъхъ.

– Любимият ми.

Постояхме си така и после той измисли нещо гениално:

– Намери дете, което яде сладолед. Застани до него и го гледай втренчено. То ще се досети. Ти само кажи: „Ванилов.“

Робин винаги го измисляше. Седнах пред часовника и зачаках баба.

*************** 

Може би баба е Самотница. Когато е била млада, си е имала дядо ми. Но всъщност дядо ли ти е някой, който е умрял, преди ти да се родиш?

Тати ми каза цялата истина. Дядо се е превърнал в бяла мечка след смъртта. Сега живее в зоопарка. Когато не е на кораба, тати често ме води да го видя. Дядо ми си има водопад.

– Няма да казваш на ни-ко-го, нали? – помоли тати.

Не казвам на никого, дори на мама, от която нямам никакви тайни.

– Никакви тайни между нас, нали? – попита ме веднъж мама.

– Никакви! Освен може би за някаква маймуна, боа или мечка. Ако се наложи...

– Е, ако е за маймуна и мечка – става. За боа, моля те, казвай ми всичко.

– Добре – обещах, а после мама се усмихна и стана много хубава.

Притеснявам се, когато отивам да видя дядо. И други хора ходят и мисля, че това не му харесва. Заставаме пред клетката и го гледаме. Веднъж едно дете му хвърли бонбон, увит в хартийка, и после започна да му се подиграва, че не може да го отвие. Стана ми много мъчно за дядо. Той побутваше бонбона с носа си. Накрая се отказа.

Очите ми се напълниха с бонбони. Момичето стоеше до мен и повтаряше: „Тъ-па меч-ка, тъ-па меч-ка.“ Така се ядосах, че ухапах това момиче по ръката. То се разпищя, а аз стисках. Когато и майката се разпищя, се наложи да я пусна. Вече нямах бонбони в очите. Момичето плачеше, а на мен не ми беше жал.

– Извини се, Софи! – каза тати и се извини поне сто пъти.

– Няма! Тя обиди дядо!

Той се извини още сто пъти и си тръгнахме завинаги.

Тревожа се, че дядо ни чака. И не разбирам. Нали повечето хора, когато умрат, ги погребват в земята и те се превръщат в трева и цветя, защо дядо ми е станал бяла мечка?

Още любими книги от български автори: 

Трети шанс

Новата прическа на Вики

Апокалипсис с деца

Автор: Калоян Явашев/ Татко Калоян, откъс от новата му книга "Апокалипсис сега с деца"

Имам собствена теория за човешкото появяване и раз­витие, затова, преди да продължим, ще трябва да ви за­позная с нея. Не е научно обоснована, нито теологически коректна, но за мен е най-близко до истината и ми дава много отговори, дори и когато нямам въпроси.

Започваме от момента, в който планетата е оформена като такава от някакъв вид божествена енергия и съзна­ние, което впоследствие сме нарекли Природа, Гея, Майка Земя и т.н. Отбелязвам, че всички названия са в женски род и това не е случайно!

След като Природата създала флората и фауната, веро­ятно е седнала да изпуши една цигара и да си поговори по телефона с някаква нейна приятелка, която била планета от друга галактика, но се запознали на рождения ден на една звезда, която и двете не харесвали. Разговорът про­дължил няколко десетки милиона години, което е средна­та продължителност на един телефонен женски разговор и до днес, а когато най-накрая затворила, Гея се огледала и видяла една досадно идилична картинка, която изглеж­дала правилно, но била втръсващо предвидима и много, много скучна. Всеки ден бил като предишния, монотон­ността се стелела като мъгла наоколо и въпреки изгревите,

залезите и прекрасните пейзажи липсата на разнообразие натрапчиво навявала мисли за самоубийство!

Решила Природата чрез своята братовчедка на име Ево­люция да създаде хората, за да стане малко по-интересно, макар че това е все едно да хванеш въшки, за да не ти е скучно. Навсякъде се твърди, че първо бил създаден Мъ­жът, и аз няма да споря, а доверчиво ще се придържам към този факт.

Всичко започнало с първото събуждане на първия чо­век в първия му земен ден, в който първо пръднал, поче­сал се по задника, излязъл, прозявайки се, от пещерата, за да се изпикае върху една изненадана костенурка, коя­то помислил за табуретка. Нахранил се с изобилието от био плодове и зеленчуци около него, а после кротко пак се излегнал в пещерата и - почесвайки се по други части на тялото, отново заспал. Това започнало да се повтаря всеки ден и първият човек изобщо не правел живота по- интересен, нямал желание да се развива и дори игнори­рал опитите на Еволюцията да го вкара във форма и да спре да набива банани. Всъщност единствения напредък, който осъществил нашият пръв прародител, бил да изо­брети фотьойла, чесало за гръб и да започне да вари ба­нанова ракия.

Обаче Майката Земя копнеела за екшън и драма в живо­та си, а първият човек и давал само скучни махмурлуци и тонове бананови обелки. Падала си и малко романтичка, та най-вече страдала от липсата на зашеметяваща любовна история, гарнирана с неочаквани обрати и изпепеляващи нощи. Решила тогава Еея, че трябва да създаде Жената и животът и ще стане доста по-вълнуващ, макар че за един много кратък момент и станало гузно, че ще жертва безме­тежното спокойствие и благоденствие на Мъжа.

И така, един ден Мъжът се събудил отново с махмурлук и вкус на отдавна умрял и гниещ пор в устата си. Поглед­нал учудено до себе си, за да види кое е това нахално съ­щество, което спи навряно между ръцете му и завито с меча кожа и родопско одеяло, въпреки че в пещерата било 35 градуса. След като изкарал космите на дългата и коса от устата си, разтрил схванатата си ръка, на която тя спя­ла цяла вечер, той се изправил сковано, без да изпуска от поглед новото същество, и се приготвил да посрещне ут­рото така, както го правел винаги - облекчил чревното си напрежение чрез безконтролно изпускане на газове! След три секунди бил вдигнат първият земен скандал, а сащи­саният Мъж си глътнал езика, получил аритмия и запо­чнал да заеква едновременно! Новото същество, което се наричало Жена, явно било много ядосано по непонятни нему причини и, преодолявайки първоначалния шок, Мъ­жът усетил, че животът му никога няма да бъде същият.

Природата и нейната братовчедка Еволюцията за първи път работели заедно и затова нещата не се получавали съв­сем гладко от самото начало, защото имали някои пропус­ки. Мъжът и Жената започнали да живеят заедно, но ско­ро се оказало, че почти не се забелязват и не си обръщат никакво внимание. Нямало нито драма, нито екшън, а за изпепеляващи нощи и дума не можело да става! Мъжът си варял ракията и се чешел по гърба, седейки на фотьойла, а жената всеки ден следяла през прозореца живота на стадо маймуни, които живеели на отсрещното дърво, и така се появил първият телевизионен канал!

Осъзнали техните създателки, че трябва да направят нещо, за да променят статуквото, и ги дарили с жлези, кои­то произвеждат хормони, които пък от своя страна произ­веждат чувства, страсти и желания! Слуховете оттогава твърдят, че щом Мъжът и Жената се сдобили с чувства, страсти и желания, незабавно се отдали на алкохол и тан­ци, а когато открили радостта от секса, организирали ор­гии, по време на които изчезнали поне четири биологични вида. Първите човешки гаджета започнали интензивна връзка, която била много вълнуваща, но и отворила много работа на Майка Земя.

Първите мъже се наложило да ги създава сама и... нали разбирате, че да ги създаде и е отнемало доста време и усилия? Ама чакайте малко! Вие да не си мислите, че съвсем първият човек е оцелял?! Че първият МЪЖ е оце­лял?! Съвсем първият човек се претрепа на втората ми­нута от създаването си, защото видя една птица да лети и въодушевено се хвърли от една скала след нея. Още десет серсема след него по същия начин загубиха жи­вота си и милиони години труд на Еволюцията, докато Природата реши да създава хората на по-равнинно мяс­то - така се озовахме в Африка, където пък първият мъж беше изяждан от лъвове (25 638 пъти), задави се с фурми (48 754 пъти) и хвана камилски трипер (123 778 пъти). Инстинктът за самосъхранение се оказа едно от най- трудните неща за вграждане в мъжете и това не се е про­менило и до днес.

Жената обаче се оказала тайното оръжие на Еволюци­ята. В своята песен „It’s a Man’s World“ покойният James Brown ни уверява, че всички мъжки постижения са нищо без жена или момиче. Ами прав е човекът и ви уверявам, че Мъжът нямаше да създаде нито една професия, ако Жената го беше оставила на мира. Обаче скритият коз на Еволюцията е започнала да го ръчка и човекът не е имал избор. „Скъпи, искам рокля“ - Мъжът става шивач, „Скъ­пи, искам шкаф“ - Мъжът става дърводелец, „Скъпи, чудя се какво ли има в гръдния ти кош и коремната кухина“ - Мъжът става патолог и със собствените си ръце извърш­ва собствената си аутопсия (но не и преди да е завършил шкафа). Ако ги нямаше жените, амбициите на мъжете за развитие щяха да приключат с изобретяването на скарата, турбото и Шампионската лига.

И така - щом Мъжът и Жената получили работещи жлези, освен с безкрайни празненства и оргии се сдоби­ли и с характер, който варирал в зависимост от нивото на хормоните. Така Жената започнала да изразява мне­ние и претенции за всичко. Поискала да правят ремонт на пещерата, да купят нова кола и да отидат на круиз до Карибите, а забележката от страна на Мъжа, че кораби­те още не са изобретени, а островите не са открити, му спечелили едноседмично плътско въздържание и гъбена супа, в която мухите загадъчно умирали. Тези скандали започнали да взимат своите постоянни жертви, понеже на спорещите страни им било по-лесно да се отърват един от друг, пращайки се в отвъдното, отколкото да правят компромиси. Липсата на адекватна съдебна система и работещ полицейски орган направили случайните инци­денти с фатален край доста редовни. Например Жената опява за разхвърляните чорапи на Мъжа и вечерта съвсем изненадващо се оказва, че дели постелята си с гърмяща змия! Мъжът се разкрещява на Жената, защото последна­та е решила да разбърка дървата в огъня с любимата му въдица, и завършва вечерята си по очи в купата и с пяна около устата.

Природата се хванала за главата от толкова разхища­ване и убийства и решила да регулира хормоналните на­стройки. Наложило се да създаде нещо, което да свързва мъжете и жените, да е по-голямо и важно от тях и да ги накара да спрат да се избиват. И (патката му с патка!!!) съз­дала родителския инстинкт, който не само я освободил от задачата да създава хора, а също така ни задължавал да отгледаме и възпитаме собствените си егоистични, нарци- стични, дразнещи, влудяващи копия! Еврика!!!

Първата бременност била тежка и всъщност е диагно­стицирана точно преди раждането. През цялото време Мъжът и Жената си мислели, че растящият корем бил нор- мално явление и не можем да ги виним, защото все пак това са били първите хора и много неща им се случвали за първи път.

След девет месеца, някъде към шест следобед, първата жена започнала неистово да крещи, вие и проклина. Мъ­жът вече имал известен опит в общуването с противопо­ложния пол и логично решил, че поводът за крясъците е някоя негова постъпка (не си е пуснал водата в тоалетната, забравил е годишнина, обръснал се е в леглото...) и тихо­мълком решил, че е дошло време да изобрети джогинга. Тъкмо избутвал камъка от входа на пещерата, когато чул странно ръмжене и пръхтене зад себе си, което напомняло на динозавър с астматичен пристъп. Обърнал се бавно и гледката го накарала да си мечтае за динозаври, защото там стояла Жената и явно се случвало нещо много лошо и страшно с нея. Гледката на първата раждаща жена била приятна почти колкото проказа и Мъжът, заеквайки, за­почнал да реди молитви, които да го избавят от ужаса, и неусетно поставил основите на първата религия. Жената не изглеждала никак женствено, а ако трябва да сме съв­сем честни, дори не изглеждала никак човешки. Косата и стърчала във всички посоки и напомняла на октопод, който е пренебрегнал правилата за безопасно боравене с електричество. От лицето и струяла неподправена омраза към всичко, но най-вече към всеки, който не ражда точно в този момент наравно с нея. Напъните, които инстинк- тивно произвеждала, променяли физиономията и гласа и до неузнаваемост, а когато изтекли и първите в историята околоплодни води, Мъжът мекушаво изпуснал и своите води, които не били съвсем околоплодни.

Кулминацията наближавала и жената започнала да усе­ща как нещо си проправя път и напъва да излезе от един отвор, чийто цолаж бил крайно надценен. Появяването на главата на бебето предизвикало неподправен потрес, мно­го болка, викове, псувни и припадъци, но въпреки това Мъжът се справил и дори накрая на раждането бил почти в съзнание. Жената поела в ръце първото бебе в историята и с учудване го огледала. Било малко, беззащитно, грознова- то (приличало на баща си) и ревяло като разгонен бабуин (без съмнение - цял бащичко!). Въпреки всичко тя решила да се грижи за него, да го пази и да го направи човек, което в онези времена се изчерпвало с взимането на баня всяка година и ходенето на два крака през по-голямата част от времето.

След това знаменателно събитие нашите първи праот- ци вече били различни, защото родителският инстинкт ги променил и сега те не били най-важните на света. Имали си едно малко бебе, което ги сплотявало и ги карало да се чувстват почти, хм... като какви?! Точно така, чувствали се като Гея, Природа или Майка Земя! Те вече имали сила­та да създават нещо велико, грандиозно и красиво! Те мо­жели да създават живот, а това бил най-прекрасният дар, който Природата е могла да им подари, въпреки че мъжът известно време продължавал да настоява, че тройната пре- варка и оралният секс са много по-полезни и приятни!

Започнали тогава да се размножават хората и да раждаш бебета вече не изглеждало като сцена в транжорна зала, а придобило рутинен и дори празничен характер (за всич­ки освен за родилката, разбира се!). Човешката популация растяла, колибите и пещерите се превръщали в села, квар­тали и градове. Прогресът вдъхвал увереност на всички, че бъдещето е страхотно и изпълнено с нови възможности. Хората започнали да пътуват и дори да си избират къде да живеят. Вървели, вървели, вървели и си казвали: „Я, каква хубава земя! От днес ще живеем тук, ще говорим само със срички и ще ядем всичко, което мърда!“ - хоп, появил се Китай. Други вървели, вървели, вървели и когато спрели, казали: „Я, каква хубава земя! От днес ще живеем тук, ще жестикулираме, когато говорим и ще правим красиви, но чупливи коли!“ - хоп, ето ви я Италия. И така, хората вър­вели и намирали нови места за заселване според вкуса си. Едни харесвали планини, банки и часовници - хоп, Швей­цария; други харесвали плаж, секс и режим на тока - хоп, Куба! Всеки намирал своето местенце и го превръщал в свой дом, защото му допадали климатът, ландшафтът и съседите! Малко недоумение предизвиква у мен населява­нето на места като Иркутск (- 71°С), Ахваз (+46°С средна годишна температура) и Силистра (доскоро градът се гор­дееше с популацията си от колибри, докато не се установи, че това са комари!), но вече съм преживял достатъчно, за да уважавам всеки човешки вкус и избор.

Разбира се, понякога възниквали държави и поради дру­ги причини, а нашата родна България е чудесен пример. Всички знаем как Аспарух е пресякъл Дунав и забил меча си, обявявайки началото на българската държава (всъщ­ност го е направил чак в Шумен, че с тия комари не се стояло около реката). Обаче защо е напуснал семейното гнездо и е тръгнал към непознати земи, народи и опаснос­ти? Защото бил пътешественик по душа, обичал приклю­ченията и гръцката кухня или защото бил заблуден от нис­ките цени на имотите? Не, не и не! Аспарух е бил третият син на Кубрат от общо пет и когато пораснал достатъчно, решил, че трябва да сложи край на тормоза, който търпял от братята си. От собствен опит ви казвам, че да гледаш повече от две деца в една къща изисква желязна ръка, из­ключителен дипломатически талант и неизчерпаеми запа­си от магнезий. Представям си как старият владетел стои на трона в шатрата, а вътре бягат синовете му и постоянно се бият с мечове, обстрелват се със стрели и се целят с копия. Кубрат бил наясно с детската природа и затова ги събрал и им изиграл сценката със сноповете пръчки и как трябвало братята да останат заедно, за да са силни, осъзна­вайки, че те ще направят точно обратното и не след дълго те се разделили.

Аспарух създал своя държава на безопасна дистанция от другите си братя и поставил началото на своя династия. Идвали и си отивали владетели, границите се свивали и разширявали, а човечеството продължавало своя прогрес във всяка сфера от живота си. Изобретявали се много нови неща, оформяли се общества и традиции, а възпроизвеж­дането на човешкия род ставало все по-безопасно и сигур- но (започнали да ползват вода при раждането, а дори ня­кои фанатички въвели модата да се завива новороденото в чисти одеяла, вместо в прясно одрани животински кожи). Да се родиш ставало все по-приятно и безопасно, но не и да оцелееш след това.

Фактът, че на родителския инстинкт също му е било нужно време, за да се развие, е подкрепен от историче­ските книги и най-вече от една специална такава, която държи първото място за бестселъри, откакто изобщо има класация - Библията!

Там можем да се убедим, че в началото детският жи­вот не бил с особено висока стойност, ако го сравним с днешни дни. Нали си спомняте за Авраам, който решил да жертва сина си, защото Бог решил да изпита любовта му?! Е, не казвам, че днешното общество е перфектно, но все си мисля, че ако някой случаен минувач види мъж с нож и вързано дете върху олтар, което пита: „Тате, какво ще правиш?“, а бащата си вдига ножа и спокойно му казва: „Ще те пратя при Бог, когото много обичам, защото той ми нареди!“, веднага ще намери нещо голямо и твърдо, с което да халоса бащата по тиквата, и после ще се обади на социалните служби.

Всъщност Бог спира Авраам в последния момент и той не убива сина си, но доста първородни египетски синове не могат да се похвалят със същия късмет в един друг епизод от книгата. Прелиствайки страниците на истори­ята, ще срещнем много доказателства за еволюцията ни като мислещи и чувстващи форми на живот, които въпре­ки всичко продължават да се развиват. Без значение, че хората се разделят на нации и държави и се пръскат по целия свят, има нещо, което винаги ще се повтаря неза­висимо дали сте от Мачу Пикчу или от Малко Търново. Това е цикълът, който започва с раждането, следва жи­вотът и накрая идва смъртта. Не вярвам да има особена разлика в методите на зачеване и раждане, свързани с расата и националността ви, но при отглеждането и въз­питаването на деца вече се наблюдават съществени раз­лики, породени от степента на развитие на обществото и затова е важно да уточня нещо. Аз съм заченат, раждан и възпитаван през 80-те и 90-те години на миналия век в България и в момента съм в разцвета на силите си. Аз съм последният и най-нов модел мъж и благодарение на хиля­долетния опит на предците ми, разполагам с най-новите и полезни ъпдейти. Аз мога да лекувам, да летя в Космоса, да произвеждам блага, да се усъвършенствам и да не за­вися от природните стихии. Е, не аз лично, но схващате идеята! Разполагам с безкраен извор на информация (ин­тернет), още по-безкраен извор на информация (майка ми) и всички съвременни удобства, за да мога да се чувствам удобно и спокойно в ролята си на родител. Имам достъп до медицински услуги, децата ми ходят на градина, в от­носително безопасен квартал сме и почти не ми се налага да ловувам, за да нахраня семейството си!

Тогава защо, по дяволите, се чувствам като първия чо­век, който има деца на света?!

"Апокалипсис сега с деца" е втората книга на Калоян Явашев, по-известен на хората с деца и без деца като Татко Калоян. Първата му книга е "Дневникът на един татко-звероукротител". А тук можете да прочетете цял куп негови истории.

В детството ми на 24 май имаше голяма манифестация, както и училищно тържество. По онова време празниците се отбелязваха по този начин - месеци преди това след часовете ни събираха, упражнявахме маршовата стъпка, пеехме “Върви, народе възродени”, репетирахме стихчета и песни. Носталгията по детството оцветява в приятни тонове онези времена, имам куп мили спомени оттогава - например как на нас, отличниците, ни слагаха голяма лента през гърдите с надпис “ОТЛИЧНИК” и ни изкарваха най-отпред в строя за радост и гордост на родители и учители. Имам и забавен спомен - как след една такава манифестация се прибираме към квартала ни с приятелките, аз виря носле с тази лента на гърдите, облечена в чиста, изгладена бяла ризка и тъмносиня плисирана пола, както ни беше униформата, с червена пионерска връзка. И улисана в приказки със съученичките така си ударих главата в една телефонна кабина, че направо седнах на тротоара. Което изобщо не ми помрачи празника, но оттогава много внимателно заобикалях телефонните кабини на пътя си.

Днес отново има училищни тържества, на които децата ни рецитират стихчета и показват колко много са научили през годината, а родители и учители отново им се радват и се гордеят с тях. Много неща се промениха от моето детство насам, но 24 май си остава все така обичан и все така български празник. А най-хубавото е, че приятелките и съученичките ми, които се пръснаха по света, продължават да го честват със същата любов и умиление, с което го посрещаме и ние тук.

Защото това е празникът на нашата просвета и култура. А през вековете ние, българите, сме преживели много тежки периоди, войни и загуби, предателства и разочарования, когато духовността, езика и културата са ни спасявали и обединявали, за да оцелеем като народ. Струва ми се, че и в наши дни е така. Нещо повече - струва ми се, че наблюдаваме началото на ново възраждане за нашата култура. Само преди няколко години почти не се издаваха български автори, а днес те са все повече и повече. Българското отново се цени, търси, развива и надгражда на всички нива. Също както все повече търсим българските марки в магазина, така и все повече се обръщаме към родните творци за вдъхновение. Защото си обичаме корена и той ни зарежда и вдъхновява.

И не само нас. Неслучайно Вазов пише:

Ето и малко интересни факти за произхода на празника, които можем да споделим с децата си.

На 11 май по църковен обичай почитаме Светите апостоли и просветители Кирил и Методий, създателите на глаголицата, от която произлиза и кирилицата, азбуката, която с малки промени използваме и днес. Създаването и разпространението на писмеността е станало с подкрепата на българската държава и Борис Първи присъства във всички старобългарски книги като цар Борис Михаил - Покръстител, въвеждащ вярата и писмеността.

През възраждането този ден за почит на Светите братя бива честван, както и днес с училищни тържества. Свидетелства за това намираме още в “Христоматия на славянския език” от 1852 г. на Неофит Рилски.

До 19 век и в Румъния се пише на кирилица.

През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на всеучилищния химн, познат на всеки българин с първия си стих “Върви, народе възродени”. Химнът е озаглавен “Химъ на Св.св. Кирилъ и Методи” и включва 14 куплета, от които днес изпълняваме най-често първите шест. Панайот Пипков създава на 11.05.1900 г. музиката към химна.

След 1916 г., когато в България е установен Григорианския календар като държавен, граждански календар, денят на св. св. Кирил и Методий, отбелязван от Българската православна църква на датата 11 май по църковния литургичен календар, се пада на 24 май по държавния и така тази дата добива по-голяма популярност.

След 1968 г. църквата чествува св. св. Кирил и Методий на 11 май и така 24 май остава само Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост.

През 2020 година парламентът преименува националния празник 24 май. От „Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост” той става „Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност”.

Не знам дали има друг народ по света с аналогичен празник - на просветата, на стремежа към образование, наука и култура. Ние, българите, винаги сме слагали на пиедестал стремежа към знания, почитта към писменото слово и желанието за духовно развитие. Не знам накъде вятърът ще отвее децата ни някой ден в този нов глобален свят, но където и да са, надявам се да запомнят с гордост корените си и да носят в себе си българския дух и слово, както и обичта към всичко българско и родно. Светът е голям и в него нашият малък народ има своя уникален принос. Как да не се гордеем с това?

На този ден винаги подаряваме на децата си книги, за предпочитане от български автор. Обичам да подаря книга и на учителите им в знак на благодарност и уважение за труда, който полагат да ограмотят децата ни.

Тази статия е част от кампанията на LIDL “Честит ден на…” Във всички магазини от веригата може да намерите не само любими книги, но и чудесните български продукти, които ни напомнят защо “всичко българско и родно любя, тача и милея”.

Прочетете също:

Едно малко гущерче и един огромен свят

Автор: Елена Зелена Бърдарова

Чудя се, какво правят хората, след като преживеят най-разтърсващата любов на живота си. От онези любови, дето те откъсват от дървото ти рано, много преди да изсъхнеш и да се зарееш в самотно примирение към есенната трева. После те запокитват срещу ураганния вятър, който нащърбва краищата ти, изскубва жилките ти и те мята на дъното на най-черната пропаст, където умиращи от любов листа, трупани стотици години, те поемат в гниещото си лоно. Успяваш ли да се изправиш отново? Успяваш ли да живееш? Уж си цял, а в прогорените очертания на сърцето, останали там като отпечатъци от неизбежен пожар, остава и част от теб…

- Най-много се страхувам да не разбиеш сърцето ми - казвам.

Плахо декларирана застраховка за целостта на сърце, крехко като птица от глина.

- И аз се страхувам от същото - отговаря ми.

И така, треперещи за чупливите си сърца, се мятаме безразсъдно в окото на бурята.

            - Какво ще ядем? – прозаичността на ежедневието размива за момент идилията.

            - Аз искам риба. И вино – отговарям.

            Сервитьорката се мотае край масата, събира чаши, бърше. Хвърля ни снизходителен поглед, пълен с премерен цинизъм. Цялата ѝ поза навира в лицата ни презрението ѝ към такива като нас - любовници, на чиито истории се е нагледала. Симуланти на житейско нещастие, играещи в абсурдни пиеси без реквизит, открили новия театрален сезон с подновен, аматьорски състав. Завесата се спуска и вдига с предвидима честота, а след n-тото представление, всичко отново омръзва.

И тогава единият просто спира да идва. Пустота изпълва пътната ос Пловдив – Бургас и оставя птиците край шосето безмълвни, а другия участник в спектакъла - с нулев шанс за хепи енд. Този самотен комедиант поддържа илюзията още известно време. Появява се всяка втора сряда. Сяда на същата маса, пали цигара с нервно потръпващи пръсти, поръчва риба и вино. Държи се така, сякаш всичко е както преди, сякаш другият е отново насреща, но просто е отишъл до тоалетната или говори с жена си по телефона в тихия ъгъл на заведението.

Сервитьорката мъкне столове, които дращят по пода, с физиономията „знаех си“.

            - Пъстърва – казва ми троснато. – Няма друго.

            - Да, чудесно.

Знам, че няма друго. Вече няма нищо друго в този живот, освен мъртви риби и възкисело вино. Паля цигара. Пуша отново след пет години. Цялото ми същество е обсебено от нарочно самоунищожение. Мисля си как мазохистично измъчваме телата си, с надеждата физическата болка да заглуши онази, другата. Глупав ход, обречен на неминуем провал. Доста път си извървяла, Елено, би трябвало да знаеш, че няма по-остра болка от тази на счупено сърце.

Сервитьорката носи чаша за вино. Едната, от двете налични в заведението. Ръбовете ѝ са криви и захабени. Че, кой пие вино в тоя затънтен край? Мъжете тук пият домашна ракия, а жените им тайно я наливат в буркани направо от бидона и я налагат с плодове и захар. Бясна съм на снизхождението ѝ. Какво, по дяволите, разбира тази застаряваща провинциална Пепеляшка с разширени вени и мъж алкохолик от истинската, възвишена любов? Само ние, богопомазаните, които сме се докоснали до нея, имаме право да съдим себе си и другите. Обвили сме се в нарцистичната самозаблуда, че никой, никога не я изпитал така, както ние. Не и с нашата страст. Не и с нашата лудост. Смешни наивници са влюбените...

На съседната маса сядат двама мъже. Очевидно са местни. Държат се свойски с Пепеляшката, пускат шеги и се хилят с цигари между устните. Тя е навирила глава, няма нищо против завалящите им погледи, опипващи мръснишки задника ѝ. Носи им пълни чаши и гръдта ѝ се разлива благосклонно пред очите им. Те грабват чашите и пият настървено, сякаш само това са чакали цял ден. Не ме забелязват. Дали съм там, наистина?

Почти съм преполовила бутилката. Мъжете поръчват второ питие, очите им блестят в ранния следобед и подканят ниско прелитащите лястовици да пикират край масата им. Повишили са тон и спорят за нещо, смеейки се и подмятайки нецензурни реплики към Пепеляшката. Трябва да отида до тоалетна. Ставам и с леко неуверена крачка минавам край тях, усещайки жадните им погледи върху себе си. Сякаш чак сега ме виждат и изведнъж се умълчават. Чувам ги да оставят чашите на масата и да преглъщат слюнката си. Изпращат ме с поглед до паянтовата врата, която хлопва зад гърба ми. Тоалетната е мръсна и мизерна, не за първи път влизам тук, за да охладя еуфорията или нещастието си. Поглеждам се в мътното огледало. Не искам да виждам отчаянието, изписано на лицето ми, не и пред тези хора, не и тук. Едвам удържам сълзите си. Плисвам малко вода на очите си, постоявам около минута, за да се овладея и излизам. Мъжете ме гледат втренчено, чудят се какво прави тук тая градска кокона с рокля и претенции за неповторимост. 

Рибата е препържена и хрупа като прегоряла хартия между зъбите ми. Виното е реколта „Трагедия 2020“. Естествен завършек на житейската ми комедия. Една сълза се измъква нахално от самообладанието ми и се търкулва по бузата ми. Пада върху мазната риба преди да успея да я забърша. Пъстръва със сол от сълзи - специалитетът на „Пристана на разбитите сърца“.

Говорим по телефона. С гумената лодка е, чувам как греблата пляскат ядно вълните, а рибите се стрелкат уплашено далеч от смъртоносните им удари.

– Аз нова жена не си търся!  

Знам, че е така и въпреки това, тази категорична констатация, изречена на глас, пробива черепната ми кутия и мозъка ми като гигантска ледена висулка. Остава там и никога не се разтопява.

            - Искате ли десерт? – сервитьорката е виснала до масата ми, а мъжете са се извърнали и ни гледат с интерес. Защо не ме остави на мира, по дяволите! Единственото, което искам, е да допия шибаното вино, за да спра да се самосъжалявам. Мълча. Нямам сили да ѝ отговоря. Усещам, че в момента, в който отворя устата си, от очите ми, като от нелепо скачени съдове, ще рукнат сълзи. Тя сяда срещу ми. Червилото ѝ е избеляло от слънцето и времето, прекарано тук, в тази дупка, сред потните погледи на пияни мъже и страстта на случайно попаднали в храма ѝ любовници. Червената ѝ коса е събрана на нескопосан кок, корените ѝ са бели, прекалено бели, като коремите на прелитащите наоколо лястовици. Загрубелите ѝ ръце потръпват леко на старата дървена маса. Сигурно ѝ се иска да отлети оттук. Както на мен. Да застане на ръба на онази скала и да се спусне като неспокойно птиче в безметежието. Усмихвам ѝ се. Изведнъж я усещам толкова близка, че сърцето ми се свива. Та тя също е споделяла тук, с мен, онези полудели от любов мигове, онази превъзбуда, огласените страхове и премълчаните надежди, екзалтацията и безумието, гризала е нокти зад бара, взирайки се в блесналите ни очи, в забравата кои сме и къде сме…

Свалям гривната си. Този обръч отдавна не успява да задържи във вътрешността си парчетата ми. Помня, когато той ми я подари. Подаде ми я небрежно, без излишни сантименталности. „За теб е“, каза. Протягам се и я нахлузвам на ръката ѝ. Слънцето се спуска любопитно и се стаява в сребърните инкрустации, като хвърля отблясъци към зачервените ми очи.

- Да не ми предадете сега някоя лоша любовна карма – засмива се тя, а погледът ѝ изведнъж е омекнал. Вижда отчаянието ми, разнищеното ми на стотици жалки късове сърце, разпилени във всеки кът на нейната и моята вселена.

- Да изядем по един сладолед – усмихвам ѝ се през сълзи. Свила съм се като есенно листо, обречено на естествена смърт и приело съдбата си, с единствената надежда, да се роди отново следващата пролет. 

Премиерата на първата книга на Елена "Другата Елена" ще бъде на 26 май.

Автор: Траяна Кайракова, откъс от книгата й "Цветен анализ на по(о)бърканата домакиня"

Имало, моля ви се, някаква прИмоция някъде си, някога си. Ама много хубава била. Обаче, за да свариш, трябвало да се иде рано, та да се вземе туй термобельо, дето хасъл е на промоция. Аз спрях да слушам още на думата“рано“. Нямам такава дума аз в речника си.

- Майка ми, ти ще идеш с колата!

- Ко?

- Ти, ти! После на работа и си готова!

- Що аз?

- Щото си по-нахална.

- Моляяяяяяяяяяяяя?!

Ама как говорите на майката си вие бе?! Не се казва „нахална“, казва се „оправна“. Гледай как интелиджент звучи някак си, те ще ме изкарват нахална простакеса, моля ви се!

- Вие да сте ме виждали да ставам рано? Питам! Аз за разкрасяване не се надигам рано, за работа едва си надигам снагата, за сватбата си се успах, те - рано да съм идела! Аз бельо имам! И в колата имам загряваща седалка, не ща!

- Айде деееееееее. И без това после си на работа.

- Молим ти се!

- С молитви не става! Нещо друго дайте – мивка, чинии, миялна, пералня, а-у, нещо такова.

- Добре, само иди.

- Ще ида след работа.

- Недей бе, ще свариш някой зелен или пембян коридор, ще забравиш или всичко ще е свършило, сега трябва да идеш! Утре сутрин!

- Оффффф, беееееееееее! В тая карантина ли, пандемия ли къде ще се фърляте с туй бельо? У нас голи ходите, сега термобельо.

- Ходим, щото е 30 градуса, заради тебе!

- Щото няма как да стане 35! На мен ми е студено, нали виждате, че си смених летните със зимни терлици.

- Ще изчистим навсякъде, обещаваме!

Еми... ще ходя, какво да се прави. Как се надигнах, само аз си знам. “Човек само когато знае к'во му е, само аз си знам к'во ми е". Магазинът отварял в 8:00. В 7:57 аз паркирам.  Пила съм само две глътки кофеин, само една цигара и се влача като кьорав кон на нива. Като видях каква тълпа се е завихрила, направо рязко се разсъних. Брех! Да му се не види промоцията! Тия баби едва ли ще са за моето бельо. Хукнах за количка. Голяма грешка! Тия без количките са по-бързи, щото не се ръгат на всеки завой в рафтовете. Таман пред мен затвориха вратите. Абе, ееееееееееееееееееей! Много хора сме били. Ми вий магазин като централен площад в чужбина имате, ний сме били много. А-ха да се развикам и отвориха. Нещо се закеркенечила електронната система, но беше за кратко. Пък аз съм с количка, щото се оказа, че и лимони искали, филе някакво, не знам какво си още, пък аз да не съм шесторъкият Шива! Къде е туй пусто бельо, че и термо? По едно време ми светна, че ще е в най-голямата търпана. И верно! Хвърлих обратно лимоните - сетне ще ги събирам, и хукнах. Хората наредили всичко по размери, по цветове, ама... докато е било затворено. Сега всеки дърпа, къса със зъби, хвърля, малииииииииииии – чудо! Пък каква дистанция пазим, не ви е работа! Г@з до г@з и до него друг г@з! Добре, че инфаркт, инсулт, алармираща простата и тендовагинит не се хващат по въздуха. Иначе щях да съм заразена с всичките, като гледам възрастовата група.

Ни размери се видят, ни номера, ни цветове. Грабят, късат, мерят, хич не гледат.  Света Дево от Гваделупе и ти, Доксан Докуз от Айтос! Бе луди ли сте вий бе?! На ски ли ще ходите, не ми е ясно. Ковид за вас няма ли?! Една баба снима с телефона си, праща, пита. Друга, по-отворена, си е пуснала видео чат, та се консултира с внучката. Ръгнах двама трима, понастъпих няколко, ударих няколко лакета, само дето не извадих очите на останалите и се вредих. Верно съм оправна! Ма то аз човек ли съм да търся нещо обичайно?! Най- големият и най-малкият размер ми трябват. У нас народът яде, не си играе, само аз съм като японска гейша в краката и си купувам от детския магазин обувки от 34 до 35 номер, другите четиридесеттака отдавна са го минали. Къде е туй бельо?! Тука пък имало промоция на ботуши за ски. Жива да не бях! Айде на другия щендер, пак блъскане, бутане, скубане, плюене, бой на умиране. Хвърчат очила, ченета, протези. Ще ми се прави Брус Уилис, че умира трудно! Ела виж в България, пич, хич не ми се прави с тоя патлак! Аз, ако имах пистолет, щеше да видиш ти трупове и чудо! Направо по едно време щях да им правя събрание на тия луди хора, в това число и аз де. На всичкото отгоре, не стига, че търся три различни размера, ами и цвят иска народът! Пък блузите на едно място, клиновете на друго, пишман станах! Такова млатене няма и в американския футбол, честно! Награбарих всичко и вече спокойно си събрах лимоните, филетата и другите чудеса.

Отворих си приложението, активирах си купоните и... о! Игра! За всяка бележка за поне 20 лв. има томбола. А сега ще видите вий кон боб яде ли, магаре леща пасе ли! Разделих си покупките на 20 места и зачаках с кеф. След мен се изви опашка, не ви е работа.

- Госпожо, всичките ли са Ваши?

- Мдааааа.

- Ама поотделно ли ще маркираме?

- Мдаааааа. Не са за мен. Трябват ми касови бележки, да ги дам на хората.

- Емииии...добре.

- Ще плащам с карта.

- Всичките ли?!

- Мдаааааа.

Момчето пребледня, посиня, огледа се нещастно и захвана да чатка на касовия апарат. Пък с карта става бавно, пък бележка от касата, пък бележка от банката, пък наново въвеждай, пък чудо! Ама аз не бързам.

- Отваряме каса номер 2!

- Отваряме каса номер 3!

- ...номер 4!

Така някъде до 10. Отваряйте вие, отваряйте! Аз, като се гъчих с тоя народ, не видяхте ли, че сме хора за 20 каси, какво ми се мотате?! Половин час по-късно бях останала само аз на тази каса, таман дишах спокойно. А-ха да тръгна и се сетих.

- Забравихте ли нещо? – момчето се втрещи направо.

- Аааааа, нищо, само да ми цъкнете приложението, споко!

Видях как облекчено въздъхна, попи потта си и каза на микрофона, че излиза в почивка. Аз спокойно си натоварих каруцата, направих се, че не виждам злобните погледи, и си излязох като пич. Ще го запомня туй ранно пазаруване, ама и те дълго ще ме помнят! И повече не ме интересуват никакви промоции, прАмоции и разни други простотии. Поне за тая година де...

Още от Траяна:

Само да му дойде времето!

Автор: Цветелина Цекова, откъс от "Новата прическа на Вики"

Някоя Милена или Елена или Лили

ще се роди в края на ноември.

Ще бъде обожавано дете, но не съвсем.

Обгрижвано дете, но не съвсем.

Изхвърлено на някой друг съвсем.

Милена или Елена, а може би Лили

ще бъде красива, колкото сблъсък

между детски дъх и глухарче.

Колкото милувка между

слънчев лъч и бледо рамо.

Колкото ъгълче на устни,

очакващи целувка.

И това момиче все ще чака –

милувката на татко, похвалата на мама.

Ще стане на двайсет и две

непогалени и непохвалени години.

Ще срещне всеки чакан петък

висок красавец с очи като небе.

Ще се разпръсне на съставни части,

ще се залепи за обещание,

ще се заглуши с обич на обратно.

Ще замлъкне, ще зачака,

ще се разтопи до формата

на кръвоносен съд, разрязан неочаквано.

Ще изтече от себе си,

ще се избърше с моп и силен препарат.

Ще се задуши със следа от пръст,

минал по прашен шкаф.

Ще нарисува върху себе си

картини в синьо

с безшумно звънене на телефон,

с обаждане от някой непознат.

Ще си оплете скъсана дреха

от отрязани коси с дъх на алкохол.

Ще остави следа след себе си

от кухнята до хола.

Ще пишат за тази следа

по вестниците.

И някой ще погледне снимка

на Милена, Елена или Лили

и ще си каже, че е било красиво момиче.

И ще пита: “Защо не си тръгна?”

А следата ще отвърне:

“Защото аз не съм била там“. 

На 23 май, неделя, в 18 часа Цветелина Цекова ще бъде в Memento cafe на ул. Шипка 48 с дебютанта си книга "Новата прическа на Вики".
Заповядайте, за да се запознаете, да вземете своето копие с послание от авторката и да поговорите лично с нея. Тя ще ви очаква с отворени обятия, както винаги. Линк за събитието тук. 

Забавни истории на Цветелина може да прочетете тук:

Детето ми изчезна от градината 

Брокер 

Друго нещо са внуците

„Седмият ангел“ от Валентина Вълчева (изд. „Потайниче“) е новото фентъзи заглавие в поредицата творби на млади български автори, които издателството подкрепя. Първата книга на Валя "И будителите били хора" издадохме ние, а скоро й предстои и втори тираж. С нея тя участва и в конкурса "Бисерче вълшебно".

В "Седмият ангел" след инцидент по време на буря млада жена се събужда в болница, но вече безсмъртна и с необикновена дарба – с едно докосване да вижда спомените на всеки. Така започва нейната кариера на Свръхсетивна. Ето откъс от романа.

Изругах почти безгласно.

– Чух това! – засмя се Сириус.

– Изобщо не ми дреме! В гадно настроение съм и имам право да ругая.

– И защо си в гадно настроение? Защото разбра, че бившето ти гадже е имало някои тайни от теб? Всеки има тайни.

– Ставаш гаден, Сириус! – изгледах го накриво.

– Я стига! Няма ли да ми кажеш каква е тая история с Габриел?

– Че защо? Ти го познаваш по-отдавна.

– Но не си спомням някога чак пък да ми се е искало да спя с него. Той е готин тип, но не чак толкова... Признавам си обаче, че ако ми падне случайно, сигурно не бих го изритал от леглото си.

– Предупреждавам те!... – изръмжах, защото наистина започваше да става болезнено.

– Да продължавам ли, или ще ми кажеш сега?

Ужасих се от себе си, когато усетих, че въображението ми се опитва да си представи Сириус и Габриел в едно легло. Боже Всемогъщи!

– Господи! – простенах и разтрих очите си, за да прогоня видението.

Не се получи.

Сириус се разсмя. Кой знае защо, но това ме накара да се отпусна, както одеве, когато ме беше прегърнал, за да ме стопли. Беше някак дяволски личен, само наш момент, за който едва ли някога щях да разкажа на някого.

И чак сега си дадох сметка, че именно заради тези моменти навремето се бях вкопчила и в Габриел. След инцидента с мълнията само той ме докосваше, без да ми причини болка. Водеше ме със сигурна ръка през онази първоначална лудост и знаех, че каквото и да се случи, той ще е до мен.

– Спала ли си с него? – изтърси внезапно Сириус.

Направо се вцепених от изумление. После го погледнах възмутено, в отговор на което той само изви вежди в очакване.

– Ей, не ти искам подробностите! – добави след миг. – Просто ми е любопитно как преодоляхте проблема с докосването. Габриел е много по-стар от мен. Дори присъствието му в една стая с теб би трябвало да те хвърля в безсъзнание.

– Не е задължително. Той знаеше как да ме държи далеч от... от това в себе си.

Той кимна и като че ли обмисляше тази информация.

И тогава не знам защо проявих глупостта да попитам:

– Ти би ли могъл да го направиш?

Просто ми се изплъзна от устата, следвайки мислите ми отпреди малко.

Сириус буквално скочи върху спирачките, при което аз пък замалко да избия с глава предното стъкло. Изругах за пореден път днес, забивайки длани в таблото отпред.

Когато се обърнах към него, готова да се разкрещя, той вече ме гледаше. Нещо в изражението му ме накара да замълча, този път навреме.

– Жестока си, Агни! – каза накрая през зъби. – По-жестока си от мен!

– Съжалявам! Не се изразих правилно – процедих мрачно. – Нямаш представа какво е да не можеш да докоснеш никого. И ако ти можеш да направиш така, че поне да ти подам ръка без ръкавиците, трябва да го знам. Не искам да повярвам, че Габриел е бил единственият. Няма да го понеса, не разбираш ли?

Много неподходящ момент да ме избие на мелодрами! Напрежението ми идваше в повече. Освен това все още се чувствах малко нещо предадена от Габриел или по-скоро обидена, че все пак е имал такива тайни от мен, и като че ли, заигравайки се със Сириус, се опитвах да му го върна. Да, знам, че него го нямаше и на практика поведението ми беше напълно налудничаво. И да, жестоко спрямо Сириус. Нищо че той си го търсеше през цялото време.

И какво от това, по дяволите?! Сириус в края на краищата си беше тръпка, при това от висока класа.

Той ме гледаше все така свъсено и едва ли не обидено, но видях как лицето му се отпуска.

Знам какво си беше помислил. Не беше чак толкова безпринципен, колкото изглеждаше или се опитваше да изглежда. Явно за него мисълта да ме докосне по начина, по който един мъж докосва една жена, все пак беше смущаваща, напук на цялата игра на дебнене помежду ни. Защото бях Ангел? Това започваше да се превръща в проклятие. Едва от няколко часа бях горе-долу наясно със статута си, а вече не ми харесваше. Далеч по-добре ми беше, докато мислех за себе си като за просто една от многото.

Той се обърна напред и подкара отново, без да проговаря. Измина доста време, преди да каже мрачно:

– Да, мога да го направя.

Не отвърнах нищо, а той продължи:

– Мога да направя така, че да ме докоснеш, без да налетиш на нещо, което не бих искал да знаеш.

– И много ли са тези неща?

– Ти как мислиш?

Знаех, че не е светец, но дали имах сили да понеса подробностите?...

Защо ли проявявах любопитство точно когато не трябваше? От това можеше да умра някой ден! Нямах ли си наистина по-сериозни проблеми, над които да мисля?...

Известно време предпочетохме и двамата да се цупим, след което прецених, че в това няма никакъв смисъл. Със Сириус отдавна бяхме минали периода, в който някой от нас би се впечатлил от подобни евтини номера.

– Нямам проблем с това да ти споделя всичко – каза по някое време той, изпреварвайки ме. – Просто виждам, че за някои неща все още не си готова. Не искам да започнеш да гледаш на мен като на заплаха. Имам предвид реална заплаха. Защото не съм. Ясно?

– Ясно – кимнах.

– Виж сега! Знаеш какъв съм. Знаеш и на колко години съм... горе-долу. За толкова време съм свършил много неща, от които би трябвало да се страхуваш. А не искам да е така. Защото не бих ти причинил нито едно от тях.

– Никога?

– Не е като да не си ми давала възможности, нали?

– Предполагам...

– Страхуваш ли се от мен, Агни?

На фона на всичките ми притеснения покрай поведението му въпросът въпреки това ми се стори повече от абсурден.

– Не – отвърнах искрено. – Както каза, имал си безкрайно много възможности да бъдеш гадняр.

– Но не съм бил, така ли?

И преди да е станал пак обичайният сваляч, пресякох нещата по възможно най-дипломатичния начин.

Поех си дъх и признах:

– Да, с Габриел имахме връзка. Трябва ли ти да знаеш още?

Сириус не издаде с нищо какво мисли по въпроса, но и не ме погледна. Само ме подкани:

– Продължавай!

Предполагам, че не беше нещо ново за него. И аз продължих далеч по-спокойно:

– Имаше време, когато бях готова на всичко заради него.

– Не съм изненадан. Все още си готова.

– Сигурно – свих рамене вяло. – Но понякога не съм много сигурна дали искам да го прегърна, или да го убия.

– И?

– Може би и двете.

– Ле-ле! Искам да гледам, когато се случи!...

Този път предпочетох да замълча. Стигаха ми толкова емоции за днес!

Още от Валентина:

Писатели на дуел