Автор: Мария Пеева

Едно време у дома беше почти като хан. Постоянно някой влизаше и излизаше, през деня гостите на момчетата, вечер – нашите съседи, приятели, колеги. Осъзнах, че май сме пресолили гозбата, когато съвсем непознато момченце звънна на вратата и каза:

- Тук живее Коко, нали? Разбрах, че у вас правите много вкусни мъфини за гости.

За жалост точно в този момент нямах мъфини, така че любезно го отпратих. След 10 минути се звънна отново. Отворих, а насреща ми същото момченце, придружено от още трима.

- А дали може поне да се изпишкаме?

Когато забременях с Алекс, непрестанният поток от гости започна да ми идва в повече, чувствах се ужасно зле и помолих моите хлапета да не водят никого у дома за известно време. Не им беше лесно, но влязоха в положение. После бебето се роди, пазехме се от вируси, пазехме тишина (доколкото е възможно в пълна къща с деца). Когато Алекс поотрасна, отново започнахме да каним гости и всичко тръгна по старому.

Обаче ми прави впечатление известен отлив в ентусиазма на гостите ни напоследък. Влизам им в положение. Малцина могат да понесат нещата, които се случват с хората, които се осмелят да пристъпят прага ни, откакто се сдобихме с две хъскита, коте и Алекс.

Първо на вратата ви посрещат хъскитата. Те са много дружелюбни животни, може би дори твърде дружелюбни за вкуса ви. Ще ви наскачат, ще се отъркат хубаво у вас, за да замиришете на „свой“, ще оставят косми по хубавите ви дрехи, а за капак ще ви оближат старателно от глава до пети. Както една приятелка каза веднъж:

- Чак зъбите ми измива твоята Чара.

Ако направите грешката да се събуете, на ход идва Фройд. Най му е любимо да се изпишка в обувката на някой гост. Все пак друго си е да се разнесе миризмата надалеч от дома, пък да я подуши някоя мацка и да сънува пухкави котешки мокри сънища. А другата обувка винаги има риск някое от кучетата да отмъкне и зарови на тайно местенце в двора.

Но кучетата не са единствените „крадци“ на обувки у дома. Веднъж на гости беше дошъл наш приятел, Дани, който въпреки молбите ми настоя да се събуе в коридора. Когато си тръгваше, обувките - изчезнали. Първо обвинихме несправедливо Чарето, която възмутено залая срещу нас, но в крайна сметка се оказа, че баща ми, вече доста разсеян покрай заболяването си, обул чуждите обувки по погрешка.

- Ами, аз го видях – каза Дани – но просто си помислих, че има същите обувки като моите.

Не, Дани, няма. Явно вкъщи човек трябва добре да си пази личните вещи. Ще го потвърди и морският ни приятел Илиан, който ни гостува този уикенд и който определено не вярвам да дойде отново в скоро време. Не само защото у нас като си легне човек в два през нощта след сладки приказки и много бири, на следващата сутрин кучетата неумолимо го събуждат в седем. Не само защото Алекс натъпка пластилин в багажа му. Не само защото кучетата избягаха, и домакин и гост прекараха целия съботен следобед в гоненица под дъжда. Не само защото в неделя сутрин цялата къща беше оповръщана от кучетата, а като не е свикнал човек, е много лесно да настъпи бос някоя купчинка в сънено състояние. Това се казва грубо събуждане, от опит ви го казвам.

Всичко това бяха бели кахъри. Най-гадното беше, когато му изчезна часовникът. А Илиан и часовникът му имат специална връзка. Не само защото часовникът е скъп, а и защото Илиан, тази суетна девичка, го е избирал месеци наред, докато се спре точно на този модел, поддържа го в безупречно състояние, носи го на точно определен часовникар за профилактика и изобщо се грижи за него със същата налудничава страст, с която някои мъже си поддържат колите, а други – жените.

Та в неделя сутринта, точно когато трябваше да си тръгва, Илиан откри, че часовникът липсва. Естествено, обърнахме къщата с главата надолу. Бани, спални, шкафове – часовникът го няма никъде. По едно време Иван се сети, че кучето е повръщало сутринта. Притеснихме се, че го е изяло. На Илиан физиономията му се издължи. Вече обмисляхме да водим Цезар на видеозон, за да проверим дали нещо тиктака в корема му. Решихме да направим последен оглед на къщата за всеки случай, а после да тръгваме към ветеринарката. Вече съвсем объркана, отворих дори хладилника да го търся. А Алекс, който през цялото време, докато ние се суетяхме напред-назад, си нареждаше кротко и задълбочено някакви колички по масата, изведнъж се обади:

- Не е там.

След което стана и домъкна отнякъде цял-целеничък часовника на Илиан, със златната верижка и всичко, даже неодраскан.

Всичките ни опити да получим разумно обяснение как часовникът е изчезнал, получиха само един отговор:

- Сигурно някой го е прибрал, за да не го изяде Цезар.

Та Илиан си тръгна с часовника и огромно облекчение, а ние с Пеев решихме да принтираме декларации за всички гости. Нека занапред да се подписват, че са уведомени за рисковете на гостуването у семейство Пееви.

Впрочем хъскитата не бягат за първи път. Тук можете да прочетете как ги гонихме из троянския балкан посред зима.

Препоръчвам ви и тази забавна история, в която се сдобихме с котарака Фройд. 

А тук ще прочетете за специалната връзка между Иван и неговата кучка.

Автор: Мария Пеева

Днес е денят на бащата в много държави по света. При нас не е прието да се празнува като някакво голямо събитие, а може би трябва. Нека и татковците да си имат техен специален ден, в който да им кажем колко много ги обичаме и колко много са ни нужни.

За нашия татко често ви разказвам. Знаете как се влюбих в него от историята Имаше един Иван, знаете колко грижовен баща е от „Как си починах на морето“, знаете как не се дава на момчетата от „Младите лъвове“. Но сега ще споделя с вас три страни на нашия татко, които не познавах и не подозирах, и които ме накараха да го обичам още повече.

Притесненият татко. Когато Теди се роди беше едно сладко, малко бебче, което изписаха със затворени очи, заради алергия към някакви капки, които му сложили в болницата. Тогава имаше практика личният лекар да посети новороденото у дома още на първия ден от изписването и да даде насоки на младата неопитна майка. Нашата докторица по онова време беше от тези, които смятат, че всички млади родители са по подразбиране несериозни, развейпрах и има огромен риск да уморят бебето от глупост и невежество, и по тази причина е редно от първия миг хубавичко да се наплашат. Пристигна, прегледа Теди старателно, като сумтеше и хъмкаше през цялото време, докато ние седяхме изправени до нея като на изпит, и накрая каза:

- Това дете е много болно. Не знам дали очите му някога ще се отворят изобщо. Освен това отсега ви казвам, че цял живот ще има сериозни проблеми с гърлото, а ангината докарва сериозни усложнения, така че да си отваряте очите. На всичкото отгоре е изписано с тежка жълтеница, трябваше да ви задържат още няколко дни. Та това си е животозастрашаващо състояние.

Слушам аз, но през цялото време хвърлям по едно око към Иван, който пребледнява все повече и повече, докато накрая се облегна на стената и приседна. Прилоша му на човека от глупостите на докторката. Ядосах й се и я изпратих да си ходи на бърза ръка. А Ванката ми казва после:

- Какво ще правим сега с това болно детенце? Ще го опазим ли?

Избухнах в смях, признавам си. И в същото време ми стана едно такова мило за нашия татко, който иначе от нищо не се плаши, но когато става дума за детето, трепери като лист. Пеевчето и досега не може да превърже рана, да сложи капки в нослето и да извади зъбче. Когато някое от хлапетата е болно, се притеснява повече от мен, а когато има изпит или някакъв проблем, виждам как сърцето му се свива. И понеже децата са му такава слабост, още повече оценявам колко е корав всъщност за всичко останало.

Работливият татко. Възхищавах му се за неизчерпаемата енергия още в онези далечни, но незабравени времена, когато се налагаше да работи на две места, а после да се върне и да ми помага за бебето. Никога не се е пестил, когато става дума за децата и семейството. И отгоре на всичко, никога не се е оплакал, че е изморен и няма сили. Връща се изцеден като лимон от работа, а момчетата скачат върху него и искат да се боричкат или да ритат заедно, или да карат колело. Може да се поболее от умора, но не си спомням някога да им е отказвал. А после ще се включи и в домакинстването, ако трябва. Нашият татко е най-работливият и всеотдаен човек на света. Прави чудеса от храброст за нас, а най-милото е, че не очаква дори благодарност – убеден е, че това са съвсем нормални неща, които се полага да прави всеки баща.

Таткото, който доставя радост. Понякога чак му се ядосвам за това. Готов е на всякакви жертви, за да зарадва хлапетата. За себе си е толкова скромен, а за тях нищо не жали. Единствената причина момчетата да не са затрупани с подаръци и разглезени до безобразие са постоянните ми усилия да го обуздавам. Разбирам го и не му се сърдя много, защото един от детските му спомени е как са му подарявали само книжка за рождения ден, и как баща му веднъж го набил, защото си скъсал гуменките. А колело си е купил сам, на 14 години, след като цяло лято е работил. Често, когато човек е имал трудно детство и е лишаван от доста неща, подлага на това и децата си, като ги поставя в същите условия, за да им „изгради характер“. Е, нашият татко е малко в другата крайност – той се старае не само нищо да не им липсва, ами ако има как и да го получат, още в момента, в който го пожелаят. Но в същото време им дава отличен личен пример, така че накрая спрях да се тревожа, че прекалено много им угажда. Той просто е от рядката порода хора, за които да даваш, носи много по-голяма радост отколкото да получаваш.

Ето такъв е нашият татко. Може би някои биха приели тези му качества като недостатъци, но аз го обичам още повече заради тях, а момчетата направо го боготворят. Затова и не чакат специалния ден на бащата, а често-често му скачат на врата и му казват, че е най-добрият татко на света.

А най-хубавото е, че и аз така мисля.

Може би ще ви е интересно да прочетете и какво споделя той за Света на бащите.

Автор: Мария Пеева

Често чувам тази реплика. И в нея на пръв поглед няма нищо лошо – наистина е така, ние сме свободни хора и сами решаваме какво да правим с живота си, както и с живота на децата си поне до една определена възраст.

Тънкият момент обаче е, че преценката на всеки един от нас е валидна дотолкова, доколкото не засяга останалите около него. Защото ние нямаме право – най-малкото морално, а често и законно – с преценките и действията си да вредим на околните. И за да го осъзнаем, не е нужно висше образование, нито пък някакви специални умения и познания. Достатъчно е да се огледаме и да приемем факта, че не сме отшелници на пустинен остров, а живеем в общество. Ние сме част от него, децата ни също, и всяко наше действие или бездействие променят динамиката му, колкото и да ни се струва, че сме нищожни и незначителни на фона на цялата картина.

Днес гледах любителско видео от Варна, в което татко е снимал на детска площадка как някакъв човек от горните етажи хвърля найлонов плик пълен с вряла вода върху децата, защото му вдигат шум отдолу. Възмутително, нали? Или пък не?

Човекът сам си преценява. Децата му пречат, той им прави забележка, те не реагират и той действа. Ако нашето общество действа на принципа „всеки сам си преценява“ – не е направил нищо лошо. Преценил е, че трябва да вземе мерки, за да си осигури спокойствие.

Видяхме наскоро как младеж блъска възрастна женица на автобусна спирка и никой не се намесва. Отново всеки сам си преценява. Младежът е преценил да си спре лекарствата за шизофрения, свидетелите са преценили, че не ги е грижа, или ги е страх.

Наскоро гледахме още как шведски турист рита българска камериерка. После председател на хотелиерска организация се изказа, че по-добре да си мълчим, за да не изгоним скандинавските летовници. Две възмутителни постъпки, нали? Но всъщност какво пък? Туристът е преценил, че камериерката го дразни и я е подритнал, хотелиерският председател е преценил, че му е по-важно да има туристи, отколкото да защити пребитата служителка. Всеки сам си преценява.

Също така всеки сам си преценява дали да си изхвърли боклука през терасата, дали да почисти акото на кучето си, дали да излъже в градината, че детето му е ваксинирано, дали да си смени адресната регистрация, за да приемат детето му в по-хубаво училище, дали да отстъпи на бременна жена или на човек с увреждания място в градския транспорт, дали да изпотроши чисто новите катерушки на детската площадка.

„Всеки сам си преценява“ нанася на обществото ни много повече вреди, отколкото биха могли да причинят всички корумпирани политици заедно. Не съм социолог и не мога да дам обяснение защо в България този израз е толкова популярен и с него слагаме край на всеки спор кое е редно и кое – не. Може би има някакво историческо обяснение – например робството, когато преклонената главица уж не била посечена от сабя. Може би това ни е превърнало в индивидуалисти, които мислят само как да се спасят поединично и нямат гражданско съзнание, нито доверие в обществото. Само че не работи така. Всеки преценява за себе си, само и единствено когато касае лично него. НЕ преценява сам, когато засяга всички останали. Обществените „преценки“ са регулирани законово и морално, и са пределно ясни. И колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-малко ритници ще нанасяме и понасяме.

И следващият път, когато някой ви каже „всеки сам си преценява“, за да оправдае поредното грозно действие или бездействие, моля ви, попитайте го:

Тогава защо ти преценяваш вместо мен?

В края на статията можете да видите видеото от детската площадка, което ще ви възмути на много нива. За мен то е идеалната илюстрация за това как действа принципът "Всеки сам си преценява". Грозна постъпка и неадекватна реакция, малко хейт и всичко по старому. Е, докога?

Препоръчваме ви още тази история за хората, които се счупват, и ние, които го допускаме.

Автор: Ина Зарева

Всеки новороден родител започва трескаво да отмята с черти на вратата изминалите седмици, в които е оцелял без сън, храна, вода и всякакви жизнеподдържащи функции. Фанатично отбелязва оцеляването си и пресмята колко още остава докато малкото вресливо чудо, яхнало живота му, не стане достатъчно голямо, за да си ляга, става, храни, облича и да си пуска телевизора само.

Първата година минава в нещо средно между амнезия, ступор и истерична паника.

През втората пак не се спи, но малкото чудо е станало толкова сладко и изобретателно, че замерването с играчки в 3 посред нощ, се отдава на великолепното му чувство за хумор, което е взело от вас или на любовта към нощния живот, по която се е метнало на баща си.

През третата година сте като Шива, но клонирана на три - бясно препускате между детски градини, работа, детски площадки, домакинстване, работа, детски градини, безкрайни разболявания, безкрайни болнични, работа от вкъщи, обилно подправени с нощните кошмари на детето, което отново се е върнало да спи при вас и всяка нощ плаче на сън: „Не ме оставяй в градината, не ме оставяй в градината!“ Сутрин кошмарите продължават, но на живо. Ако то спира да плаче, малко след като сте го оставили, то вие плачете цял ден, чувствате се като майка – нацист и с носталгия си спомняте за месеците денонощно будуване вкъщи. Вкъщи!

През следващите години водовъртежът се превръща от приятно ромолене в гръмовен грохот. Отново не спите, защото имате да довършвате работа от офиса, да шиете костюм на маруля за тържеството в детската градина, да надувате сто балона за рожден ден или да го играете Феята на зъбките, Феята на неплаченето в градината, Феята на подредените дрешки, Феята на майките феи.

Наивно си мислите, че с тръгването на училище, всичко ще се нормализира. Ха ха! Бясното препускане се превръща в „Need for Speed“ – всяка сутрин, за да не закъснее детето за първия час; всяка вечер, защото занималнята е създадена за всички останали, само не и за родители, които работят до 17.30 в другия край на града.

Не дай си Боже детето да е проявило някакъв талант. Или пък два. Нижат се безкрайно водене, чакане и взимане от школи, уроци, спортни зали, училища и читалища. Овладявате всички олимпийски дисциплини, за да прекосите града три пъти за една вечер.

Междувременно някак се е появило братче или сестриче. Ах, вие – оптимисти такива! Комбинацията бебе и първокласник е като овчарски скок над кактуси – каквото и разстояние да успеете да прескочите накрая пак имате бодли в....... Най-вече от вина. Все някой е пренебрегнат за сметка на другия, все някой е закъснял за училище или за хранене. Все така вашият сън е като видение в пустинята. Още малко и ще го стигнете. Още съвсем малко да пораснат.

Глупости!

Та нали и второто дете преминава през всички гореизброени етапи. Даже при него се регистрират цели три дарования. Талантите при първото дете не само не са замрели, но и те се разгръщат с пълна сила. Овладявате всички щафетни дисциплини. Срещате се по три пъти на ден със съпруга си, някъде из града и обменяте единствено следната реплика: „На ти това дете, дай ми другото.“ После обратно.

Децата растат. Сънят ви все така се клатушка като пияно привидение и се хили зловещо. Нощите ви стават все по-бели, а дните все по-черни. Нямате търпение да заспят всички, за да започнете истинската работа – да си напишете доклада, да проверите домашните, да изпечете сладки за благотворителния базар в училище.

Мислите си, че само още малко да „дръпне“ голямото ви дете и всичко рязко ще се промени. Разбира се, че всичко се променя, само времето ви за сън все още се отмерва със секундарника. Защото с порастването на голямото ви дете, започват и големите ви разговори, и големите обсъждания на филми, ситуации, влюбвания и разлюбвания.

Редят се уроци за кандидатствания, самите кандидатствания, пътувания за концерти и разнородни изяви на даровитите ви деца (на кой пък се метнаха такива). Графикът ви вкъщи е по-червен от този в работата.

Отдавна сте се отрекли от съня, като от демон. Създали сте такива строги правила и разчети, че децата цял един път седмично не закъсняват за училище. И тъкмо започвате бааавно да поемате въздух, когато дъщеря ви, облечена отгоре до долу в тежък рок, ви връчва списък с концертите, които иска да посети до края на годината. Да стоите два часа на едно място, без да правите и координирате нищо, ви се е случвало последно, докато сте били увити в пелени. Казвате с въздишка:

- Разбираш, че няма как да те пусна сама, нито пък да дойда с теб. Но ако си намериш свястна компания, като под свястна разбирам: мъжки пол, над 170 см., математик, отличник, говорещ членоразделно и пишещ грамотно, с черен колан и изкаран курс към БЧК, с доказано чисто съдебно минало на родата му поне до 7-мо коляно, тогава можеш да ходиш, където и когато си поискаш.

Рокът отсреща тръсва тъжна балада:

- Ако беше толкова лесно, щеше ли да има толкова самотни баби с котки, бе мамо!

И така сто години по-късно отново сте тийн, ритъмът подскача между спиралата и пейсмейкъра, обаче детето е щастливо и съвсем скоро свястната компания се задава на хоризонта.

Следващите няколко години безсъние изкарвате със скърцащи по пода нокти в опити да се откъснете от спалнята си и да стоите изправени изобщо. Редят се безкрайни очаквания децата да се приберат от клубове, концерти, гостувания, пътувания. Да минат балове, следвания, сватби... Редят се трескави взирания в телефона по цели нощи, безкрайни тревоги, мисли, страхове. Реди се всичко друго, но не и сън.

И един ден децата вече наистина са големи. Имат свои подредени дни и животи. Градят свои семейства.

И ето – в далечината се задава вашата лична нощ. Тази, в която най-накрая ще се заспите и ще спите тооолкова дълго, както някога в миналия век. Подготвяте се ритуално. Първо разчиствате паяжините от леглото си. После изваждате любимата си възглавница и тя грейва като същинска луна върху тъмните сатенени чаршафи. Накрая се потапяте в това изкусително лоно като в нежна, ароматна вана и започвате съблазнително да примамвате демона – сън. Той никак не вярва в добрите ви намерения и все още обикаля предпазливо около вас. Но вие сърцераздиращо убеждавате и него, и себе си, че вече нищо няма да ви раздели. Прегръщате се като стари приятели, впивате се един в друг, вдъхвате се и никой повече не смее да помръдне.

До звъненето на телефона в 5:

- Мамо, нали не спиш? Ще си имаме близнаци!!! Много съм щастлива и ме е страх. Нали ще ми помагаш?

Скачате от леглото и отхвърляте демона – сън от себе си толкова силно, че той се блъсва в стената и се разбива завинаги на милион парчета, а вие извиквате с все сила в слушалката:

- Веднага лягай да спиш! Чуваш ли ме? Веднага! Аз идвам.

Препоръчваме ви още два страхотни текста от Ина:

Житие и страдание на тийнейджърския гардероб 

Купон след 40? Задължителен е! 

Може би ще ви е интересно и да разберете дали и вие имате някой от тези 30 признака, че имате "мамешки мозък"

Автор: Мария Пеева

Надали има родител на този свят, който да не мечтае най-доброто за децата си. Съмнявам се, че някой иска да отгледа крадци, измамници, ленивци и безхаберници. Всички се борим да им осигурим най-правилното образование и възпитание, най-подходящата среда, да им дадем най-доброто начало, истински летящ старт да вървят напред и да реализират потенциала си.

А децата ни са прекрасни, всичките. Любознателни, изпълнени с оптимизъм и надежди, лъчезарни, кипящи от безкрайна енергия, мечтатели, откриватели, бунтари. Какво се случва някъде по пътя с тях? Кой убива мечтите им? Откъде се взимат тези стотици, да не кажа хиляди младежи, които започват висше образование, само за да не работят? Които се пребиват едни други по футболни мачове? Които предпочитат да си прекарват нощите в чалготека или пред компютъра и да проспиват дните, вместо да отидат на лекции или да започнат работа? Млади, здрави, способни хора, които не знаят какво да направят с живота си? Момичета и момчета с високи очаквания и ниска ценностна система?

Ще ви кажа откъде се взеха. Ние си ги отгледахме. Може би не конкретно вие или аз, но нашето поколение, с нашите ценности и разбирания. Чрез скритите послания, които им отправяхме ежедневно и ежеминутно в разговори, новини, коментари, социални медии. На какво научихме децата си? Ето няколко клишета, които се повтарят постоянно като един твърде изтъркан рефрен на народното недоволство.

1. „Богатите хора са престъпници.“ Българинът категорично отказва да повярва, че човек може да забогатее само с труд и ум. Винаги подозира измама, лъжа, престъпление зад финансовия успех. Няма как да научим децата си да работят упорито и да вярват, че ще се реализират добре, ако ние самите не го вярваме. Децата ни реално са демотивирани, още преди да започнат да работят. За какво им е? По-добре да потърсят далавера, някой бърз удар и да забогатеят изведнъж. Или просто изобщо да не се хабят и да си намират по-интересни занимания за уплътняване на времето.

2. „Успелите хора са късметлии.“ Още едно клише, което ме кара да потръпна. Какво значи късмет? Късмет е да не те блъсне кола, докато пресичаш. Късмет е да случиш на родители, защото тях не си ги избираме. Късмет е да родиш здраво дете. Не е късмет да учиш и да работиш по четиринайсет часа на ден, това е упоритост и амбиция. Не е късмет да вземеш правилното решение и да поемеш риск – това е далновидност и интуиция. Може би за нас е по-лесно да приемем собствените си поражения, когато наричаме чуждите успехи „късмет“, но това е много погрешно послание за нашите деца. И колкото и да е изкушаващо, по-добре да го избягваме. Защото ще възпитаме младежи, които не вярват, че успехът е възможен с труд и талант, а разчитат само на късмета. Идеята за късмета омаловажава и собствения ни провал, и чуждия успех и затова сме толкова склонни да я прегърнем, но в нея няма нищо конструктивно. Да възпитавате децата си да вярват, че успехът се дължи на гол късмет, е все едно да им кажете, че вместо да работят, по-добре да играят лотария.

3. „Учи, за да не работиш.“ Това клише е останало още от соц-времената, когато властта уж беше в ръцете на пролетариата, но всъщност всеки искаше детето му да работи „на бюро“. Скритото послание, което отправяме към децата си с подобна реплика е, че да работиш е срамно, скучно и неприятно и трябва да се отлага колкото може повече. Изобщо най-добре, ако може да се скатаваш някъде по цял ден и някой да ти плаща за това. Колкото и да ми е странно, все още има хора, които разсъждават по този начин. Слава богу, стават все по-малко.

4. „Всичко става с връзки.“ Още един постулат от миналия век, от който ми се повръща. Какво значи „връзки“? „Връзка“ ли е да покажеш пред партньорите си, че на теб може да се разчита и следващия път отново да те потърсят? „Връзка“ ли е да си предаваш работата навреме и качествено свършена? „Връзка“ ли е да си лоялен, отговорен и организиран? Вместо да учим децата си, че без връзки нищо няма да им се получи, по-добре да ги научим да си създават сами „връзките“ – като са добри партньори в служебните отношения. Личните контакти са решаващи във всяка една професия или бизнес, но те се основават на взаимно доверие, което се гради с постоянство, надеждност и много усилия.

Не твърдя, че в клишетата няма резон. Те не се появяват ей така, от нищото, с повея на източния вятър, като Мери Попинс. За жалост, реалният живот понякога ни сблъсква с живите им въплъщения. Но зад всяко такова клише стоят поне десет души, които го опровергават. Огледайте се около себе си и ще ги намерите. Навсякъде около нас има чудесни примери за успели хора. Нека се изказваме с уважение и добро чувство към тези, които са се реализирали добре, вместо да ги обвиняваме във всички земни грехове и да търсим срамни тайни зад успехите им. А накрая погледнете и в огледалото. Нищо ли не сте постигнали? Нима всичко дължите на връзки, измами, престъпления или чист късмет? Нима не сте работили здраво, за да се осъществите? Нека дадем личен пример за успех на децата си, като се радваме на собствените си постижения. Може да не сме Бил Гейтс или Анджелина Джоли, но със сигурност има с какво да се гордеем в професионалното и личностното си израстване. Децата ни трябва да виждат, че оценяваме своите успехи и постижения, независимо дали са малки и големи. Всяка професия предлага предизвикателства и възможности за развитие. Нека се радваме и споделяме успехите си у дома. Ако допуснем децата ни да растат в атмосфера на скрито недоволство, пораженчество, завист и мнителност, ще възпитаме у тях леност и примирение. Ако ние не вярваме в успеха, обричаме и тях на провал. Как да проявят своя потенциал, ако собствените им родители го отхвърлят? Вместо да убиваме мечтите им с клишета, нека ги насърчим да се борят, като уповават на собствените си качества, труд и умения. И да вярваме, че ще успеят. Защото клишетата са за това – да ги разбиваме, а не да им служим.

Moже би ще ви харесат и тези публикации:

За стереотипите във възпитанието 

Как да си отгледаме жертва

Когато пътуваме с деца на море, винаги носим някои лекарства от първа необходимост. Може би е парадоксално, но с времето броят на децата нарастваше, а количеството на лекарствата намаляваше. Предполагам, причината е, че мама стана по-спокойна и уверена и престана да подскача при най-малкия проблем.

 Наскоро ми се наложи да търся термометър за детенце, което ми беше на гости, и дори не можах да го открия, просто защото от години не съм ползвала. Затова списъкът, който ще ви предложа, е минимален, и единствената причина да го препоръчам е, че с малки деца е добре човек да е застрахован и да не му се налага да търси аптека по нощите, особено в малко градче или в чужбина. Тъй като на морето най-честите вируси са стомашни, повечето медикаменти са за тях.

И така:

1. Препарат за промиване на рани и лепенки. Ние винаги взимаме риванол, йодасепт и стерилни марлички, както и лепенки с различен размер. Когато е леко одраскване, морската вода го лекува, но палавниците често обелват коленете сериозно и тогава е добре да имаш нещо подръка. Имаме и антибиотичен спрей, но предпочитам да го избягвам.
2. Медикамент против повръщане – ние използваме натриев цитрат. Препоръчвам ви да вземете и една ампула деган, но тя е за много крайни случаи – тоест ако повръщането не може да се овладее по друг начин или ако има сериозен риск от обезводняване. Има и свещички против повръщане, но то често върви с разстройство, което ги прави неефективни.
3. Медикаменти против разстройство – ние използваме ентерол. Освен това винаги взимам пробиотик, като биогайя, който давам задължително, ако се проявят симптоми на стомашно разстройство или каквото и да е неразположение. Обикновено нося и няколко сашета хидратин алфа, който възстановява водния баланс на организма и много бързо помага при обезводняване.
4. Медикамент против алергии – ние използваме Аериус. Тъй като моите деца са правили и псевдокруп, нося също и метилпреднизолон за инжектиране, ако сме на място, където не мога да очаквам бърза помощ да дойде навреме.
5. Антипиретично средство – като парацетамол или нурофен, според възрастта. Давам го само при действително висока температура, когато усетя, че детето го втриса.
6. Спрей с физиологичен разтвор за запушени нослета. Можете да вземете и ампули.
7. Абсолютно винаги взимам и капки Отипакс за уши. Те не лекуват заболяването, но облекчават болката и са ме спасявали през много нощи с болни ушенца.
8. Препарат против насекоми, ние използваме Аутан.
9. Лосион против слънце. Тази година взех био лосион. Ползвали сме най-различни марки и общо-взето всички работят. Лосион за след слънце не използваме, изобщо съм на принципа за минимално количество химия.
10. Витамин С ампули. Моята панацея при всяка болежка. Когато Коко беше малък, много плачеше, като се удари и му давах витамин С като най-безобидно лекарство. Беше убеден, че успокоява болката му. И досега мисли така. Плацебо ефектът е голяма работа.
11. Не нося сиропи за кашлица или капки за нос и общо-взето избягвам да ги ползвам. Обикновено хремата и кашлицата минават от само себе си на морето. Ако не минат, значи и самолечението не би помогнало и трябва да се търси лекар.
12. Упсарин за мама и тате. На деца аспирин не се дава при никакви обстоятелства.

Няколко съвета за профилактика:
– Никога не пийте чешмяна вода на морски курорти. Това, че местните хора я пият, не означава, че на вас ще понесе добре.
– Внимавайте децата ви да не гълтат морска вода или вода в басейна на хотела.
– Избягвайте заведения със съмнителна хигиена. Ако някое капанче не ви вдъхва доверие, изобщо не рискувайте. По-добре си купете плодове или нещо пакетирано. (Единственият случай, в който бих препоръчала пакетирана храна)
– Лично аз предпочитам ястия без месо и яйца, най-вече салати.
– Яжте пакетиран сладолед от фризер, не от улицата.
– Ако сте с бебе, предварително си пригответе пюренцата, кашите и необходимата храна, освен ако не сте сигурни, че там, където отивате, има всичко необходимо.
– За бебето носете и памперси и мокри кърпички, отново за всеки случаи. Може на курорта ви да няма предпочитаната от вас марка. Не забравяйте и памперсите за басейн.
– Ако детето е предразположено към стомашни разстройства, не е лоша идея да си носите и лечебна хумана.
– За малките деца е винаги добре да имате подръка солети, някакви плодове и сокчета, за да не ви карат да им купувате лакомства на плажа, които могат да разстроят стомахчето им.
– Ако ви се наложи да търсите лекар на морето, моето впечатление е, че някои „курортни“ лекари предписват антибиотик без да е толкова наложително. Антибиотик се дава при бактериални инфекции и изобщо не помага за вируси. Затова ако се съмнявате, че антибиотикът е предписан без нужда, можете да пуснете кръвно изследване за Це-реактивен протеин, така нареченото CRP, което диференцира вируса от бактерията. Ако CRP е в норма, значи детето има вирусна инфекция и антибиотикът изобщо няма да помогне. Ако е над нормата, вече става дума за бактериална.
– За чужбина задължително си правим медицинска застраховка. Сумата е минимална, а покрива сериозни разходи.

И накрая още един парадокс. Обикновено, когато съм добре подготвена, изобщо не се налага да използваме никое от лекарствата. Обаче всеки път, когато забравя примерно капките за уши, задължително някой от моите се тръшва от ухобол и се налага нашият татко да обикаля посред нощ за аптека. Затова предпочитам да подредя всичко в една малка чанта, да я прибера в дъното на куфара и да се надявам изобщо да не ми потрябва.

Ето и моя списък за тазгодишната ваканция.

Риванол
Йодасепт
Стерилни марли
Лепенки в различни размери
Тампони за уши
Мокри кърпички
Дамски тампони
Натриев цитрат сироп
Деган – две ампули
Ампулки физиологичен разтвор
Упсарин
Нурофен – сироп за деца и хапчета за големи
Аериус – сироп за деца и хапчета за големи
Ентерол сашета
Биогайя хапчета
Отипакс
Аутан
Лосиони за слънце – за деца и големи
Витамин С ампули

Автор: Мария Пеева

Оплаквам се на приятелка от ежемесечните женски болежки и как отново не съм изчислила правилно кога да е морската ни почивка, а тя въздиша:

– Ох, по-добре това. Мен питаш ли ме, като вече съм в менопауза?

Това е нещо, с което още не съм се сблъсквала, а приятелката ми е съвсем малко по-голяма. Прибирам се вкъщи и както винаги подхождам към новия потенциален проблем задълбочено, научно и любознателно. Тоест, пиша в гугъл „менопауза“. След което започвам да чета и разбирам следните твърде притеснителни факти.

Менопаузата може да настъпи във всеки един момент, може би вече ме дебне зад ъгъла.
Ще стана изключително нервна, сприхава и при всички положения по-непоносима от обичайното си състояние за околните.
Ще ме връхлитат горещи вълни и студени тръпки, които ще се редуват и постоянно ще трябва да си вея с ветрило, вестник, да пускам вентилатор, климатик или да се загръщам с шалове и вълнени жилетки. Понякога вълните и тръпките ще ме нападат едновременно и тогава ще се чудя дали да си вея или да се загръщам, но във всички случаи ще се потя неудържимо.
Ще започна да наддавам на тегло и да ми растат косми.
Ще страдам от безсъние, намаляване на концентрацията, отслабване на паметта и хронична умора.
Хормоналното лечение може да има тежки странични ефекти.

И накрая тотално сразена, прочитам, че ще загубя интерес към секса, което ме довършва.

Кога възрастта не е от значение

След като изчитам всички тези ужасии обаче, най-после попадам на статия, която човешки ми обяснява, че менопаузата изобщо не е толкова страшна, че не е болест, а съвсем нормално състояние, и изобщо не е нужно да взимаш хормонални лекарства. Освен това вълните не са чак толкова нетърпими, теглото се регулира със спорт и правилно хранене, има билки и витамини, които помагат, йогата, разходките и масажите се отразяват чудесно и всъщност дори е полезно яйчниците ти да престанат да произвеждат яйцеклетки, защото така пазиш ресурсите на организма си. Да не говорим, че няма нужда да се притесняваш вече, че ще забременееш, или че цикълът ти ще дойде, докато си на почивка. А съветът за секса най-много ми хареса, цитирам:

Половият контакт стимулира притока на кръв към вагината и околните тъкани и това помага за по-дългото запазване на тяхната еластичност.

Тоест, редовният секс е най-добрият метод за облекчаване на симптомите при менопауза. Е, щом и докторите го казват, кои сме ние да им противоречим? Менопауза, и с теб ще се справим. Момичета, наблегнете на превенцията. :)

За всеки случай, макар и успокоена, решавам да се консултирам с Пеев, моят личен мъдрец и арбитър на всички важни житейски въпроси – от възпаленото ухо на кучето до цвета на роклята ми за сватбата на Теди.

Около 40

– Ванка, малко се притеснявам, че един ден, може би съвсем скоро, ще вляза в менопауза.

– Това пък какво е?
– Ами, когато вече няма да имам цикъл.
– Ти още бебета ли искаш?
– Не, боже опази!
– Е, какво те притеснява тогава?
– Ще настъпят разни промени в организма ми. Може вече да не ме обичаш.

Пеев ме поглежда и отсича :

– Ами, да! Меро, как не се бях сетил досега, че толкова години те обичам, САМО ЗАЩОТО ИМАШ ЦИКЪЛ.

Препоръчваме ви още:

Обикновената жена

Думите, които спояват връзката ни

"Секс? О, не! Та ние сме женени от векове!"

Автор: Мария Пеева

Не ви разказвам тази история, защото е сърцераздирателна, макар че все още ми се свива сърцето от нея. Разказвам ви я, защото се радвам, че има все по-малко деца като онзи сладък, мургав и мръхляв Райчо, когото намерих в кофата за смет на площад Съединение в Пловдив преди цели 22 години. Ядеше мазно парче от вестник.

По онова време бяхме младо семейство, с бебе и живеехме на един тавански етаж в центъра на Пловдив. Не се оплаквам, напротив, спомням си онези времена с най-добри чувства, защото с моя Иван се обичахме повече от всичко на света, бяхме млади, силни, борбени и нищо не ни плашеше – нито работа, нито учене, нито постоянното безпаричие, а Теди беше най-сладкото малко човече на света.

Едно от любимите ни развлечения бяха ежедневните разходки по Главната в Пловдив, а квартални градинки ни бяха двата най-хубави парка на града – Градската градина и Цар Борисовата градина. Бяха бедни времена, задаваше се Виденовата зима и те далеч не изглеждаха толкова чисти и добре поддържани като днес, а освен това нямаше и толкова майки с бебета. По време на криза първото, което изчезва от улиците са бременните жени и майките с колички. Наборът на Теди бяха толкова малко деца точно по тази причина и все го разхождах самичка, така и не си намерих весела мамешка тайфа, каквито после имах с по-малките ми синове. На разходка обикновено правех една голяма обиколка, докато Теди заспи в количката, а после сядах на някоя пейка и си четях книжка. Идилия.

С Райчо се намерихме един слънчев ден, докато довършвах поредния трилър, а наоколо нямаше жива душа, освен може би някой пенсионер, който се влачи към Четвъртък пазара в жегата, за да си купи евтини домати или чушки за зимнина. Нещо прошумоля на метър от мен, стреснах се, вдигнах поглед и чак подскочих, когато от бетоненото кошче за смет видях да се подава рошава детска главица на съвсем малко хлапенце. Огледах се, не видях наоколо мургави роднини, малкият беше съвсем сам. Беше се настанил в кофата удобно, кръстосал крачета и дъвчеше замислено мазно парче вестник.

- Гладен ли си?

Хлапето ме погледна и нищо не каза. Големи будни черни очички, мръсно личице, уж детско, а като на възрастен, можете да си го представите. Какво да го правя? Краткият ми жизнен опит не включваше справяне с дечица в кофи за боклук. Купих му баничка. (Ех, какви баници продаваха на спирката на Четвъртък пазара, дали все още ги има?)

- Обаче искам да излезеш от кофата. Ела да седнеш на пейката при мен.

Малкият ме погледна изпитателно и паркира на скамейката с баница в ръка, която изчезваше за отрицателно време. Може би трябваше да купя две?

- Как се казваш?

Пак мълчание.

- Можеш ли да говориш?

Кимна с глава.

- Имаш ли семейство?

Мълчание.

- Татко?

Мълчание.

- Мама?

Мълчание.

След половин час се озовах в къщи, вече с две хлапета. Когато Иван се прибра, завари един изкъпан, сресан и добре нахранен малчуган с доволен поглед. Облякла му бях едно комплектче на Теди, представете си какъв малък клечо е бил, след като му станаха бебешките дрешки. След като му зададох куп въпроси, на които отговаряше предимно с кимане или въртене на глава, разбрах, че е на пет годинки (не изглеждаше на повече от три) и има мама. Как се беше озовал в кофата обаче и къде е тази мама, не стана ясно.

Иван естествено се ужаси, когато му заявих, че хлапето остава вкъщи. Не защото е лош човек, а защото е реалист, здраво стъпил на земята. Нарисува ми разни апокалиптични картини. Обясни ми колко е незаконно да го задържим просто ей така, не е бездомно коте все пак. После извика на помощ и баща ми и двамата ми дръпнаха още по-сериозна лекция. Наблегнаха на чувствата на майката, която сега обикаля някъде из града и безутешно си търси детето. През цялото време осъзнавах абсолютната невъзможност на цялата ситуация и как нищо не мога да направя за това дете по простата причина, че едва гледахме и себе си. Просто отлагах момента, в който ще си го призная на глас. В крайна сметка сложих в едно пликче две ябълки и една играчка на Теди, която малкият си беше харесал, а Иван тръгна да го води към районното заедно с баща ми.

На вратата приклекнах до него и го хванах за раменете.

- Сега ще те заведат в полицията, а оттам при мама. Всичко ще е наред, ще видиш. И никакви кофи повече, чу ли?

Хлапето ме погледна с тези огромни очи, още по-блеснали на чистата муцунка.

- И да си научиш името, обещаваш ли? Искам другия път да ми кажеш как се казваш.

Чак тогава се усмихна и за първи път заприлича на истинско дете, а не на миниатюрно копие на старец.

- Райчо.

Зарадвах се и го прегърнах.

- Видя ли сега? Ето че можеш да говориш. Виж какво хубаво име си имаш – Райчо! А аз съм Мария.

А той ми каза:

- Не Мария. Мама.

Не успях да ревна, баща ми и Иван набързо го отведоха. В полицията им казали, че не е първото дете, което някой намира в кофите, или да проси, или изоставено. Обикновено ги отвеждали в дом, ако не си знаят адреса.

Какво се случи с Райчо не знам. Би трябвало вече да е голям мъж, почти трийсетгодишен. Дали са намерили майка му, дали някой го е осиновил, дали е отраснал в дом, дали е завършил училище...

Дали е оцелял?

Нищо не направих тогава за хлапето. Вдъхнах му празни надежди, постъпих наивно, дори глупаво. Не помогнах.

Но сега имам тази възможност.

Поканиха ме в консултативния съвет на фондация „За нашите деца“. Не заради тази история, разбира се, на никого не съм я разказвала досега, освен на най-близките си приятели. Поканиха ме заради ангажираността на сайта ни с каузите на всички наши деца. Заради работата ни. Приех, защото вярвам, че мога да съм им полезна. Мога да направя нещо, което тогава не успях. Да помогна. По времето, когато аз се чудех какво да правя с Райчо, те вече са действали в България и са спасявали деца като него. Само че тогава не знаех за тях, за да ги потърся.

Но вече знам. И ще разкажа и на вас. Все още има много Райчовци, които остават в родилното отделение или се озовават в дом за деца без родителска грижа. И те нямат нужда от спонтанни, необмислени пориви на съчувствие, а от стройна, организирана подкрепа, която да им осигури семейство, способно да се грижи за тях. Дали тяхното собствено, дали приемно, дали осиновители в България – има варианти и те работят.

А Райчо означава „слънце“. Така и не успях да го кажа на онзи Райчо, който не стана мой.