За почитателите на Вердън, сред които съм и аз - откъс от новата му книга.

Гърни паркира до класическата мощна кола на Хардуик – червено „Джи Ти О“ от 1970 година. Веднага щом влезе в магазина, забеляза Хардуик, седнал на една от малките кръгли масички в дъното. Приятелят му носеше черна тениска и черни джинси, превърнали се в негова униформа още откакто беше изгонен от щатската полиция, задето обидил началниците си прекалено много пъти. Хардуик беше негодник със светлосини очи на впрегатно куче от Аляска, остър като бръснач ум и кисел хумор, както и страст към обидите – голяма лъжица за повечето усти, но човек успяваше почти да го хареса, ако първо не се задави с него.

Беше отпуснал мускулестите си ръце на масата, която изглеждаше прекалено паянтова да го крепи. Говореше с Марика, която се смееше. Косата ѝ в този ден бе губер от шипчета в неоноворозово и металносиньо.

– Кафе? – попита тя, когато Гърни стигна до масата. Поразителният ѝ контраалтов глас неизменно приковаваше вниманието му.

– Разбира се. Двойно еспресо.

Тя кимна одобрително и се насочи към машината. Детективът се настани на стола срещу Хардуик, който проследи с поглед Марика.

Когато тя изчезна зад далечния тезгях, се обърна към Гърни:

– Сладко момиче, не е толкова луда, колкото изглежда. И със сигурност не и наполовина толкова луда, колкото си ти, ако смяташ да се забъркваш в тази гадост в Уайт Ривър.

– Лоша идея, а?

Хардуик се изсмя хрипливо, взе чашата си с кафе, отпи голяма глътка и я остави със същото внимание, което човек отделя на експлозивите.

– Забъркани са твърде много важни клечки. И всичките ценят високо собствените си представи за справедливост. На този свят няма нищо по-лошо от глутница откаченяци, които са убедени – и то твърдо, – че са прави.

– За Алианса за расова справедливост ли говориш?

– Те са част от целия цирк. Но само част. Зависи от това в какво искаш да вярваш.

– Разкажи ми повече.

– Откъде да започна?

– От онова, което би обяснило желанието на Клайн да ме въвлече.

Хардуик се замисли за момент.

– Причината най-вероятно е Дел Бекерт.

– Защо, по дяволите, Бекерт би искал да участвам?

– Не би искал. Исках да кажа, че вероятно Бекерт е проблемът на Клайн... – Преди да продължи, Хардуик направи гримаса, сякаш темата му горчи. – Знам какъв беше мръсникът, когато работех с него преди десет години в Бюрото. Преди да се превърне в голямата клечка, каквато е днес. Но дори тогава се беше прицелил в това. Виж, ето това е проблемът – Бекерт винаги е устремен към нещо. Втренчен в целта. Има онази мания за победа на всяка цена, която обикновено превръща хората в негодници.

– От това, което чух, репутацията му е по-скоро на защитник на реда, отколкото на негодник.

– Както много високопоставени негодници, и него го бива да подхранва и лъска тази репутация. Бекерт има инстинкта да обръща всичко в своя полза, дори най-гадните събития. Може би трябва да кажа, особено тях.

– Като какво например?

– Като семейния си живот. Спохождали са го всякакви беди. Синът му, към тринайсетгодишен по това време, беше гнусно малко копеленце. Мразеше баща си. Правеше всичко по силите си да го изложи. Рисуваше свастики по полицейските коли. Каза на „Защита на детето“, че баща му продавал конфискувани наркотици. След това се опита да запали кантората на службата за набор на морски пехотинци, вероятно защото баща му е бил морски пехотинец. Тогава Бекерт взе решителни мерки. Прати хлапето в интернат със суперстрог режим на възпитание, някъде на Юг – по-скоро затвор, отколкото училище. И после... – Хардуик направи драматична пауза.

Гърни го гледаше.

– И после... какво?

– И после Дел Бекерт разкри истинския си талант. Превърна цялата смрадлива купчина лайна в злато. Повечето ченгета се стараят да държат личния си живот в тайна. Но той направи обратното. Говореше пред родителски групи. Даваше интервюта по медиите. Появи се по токшоута. Стана известен в света на родителите с деца непрокопсаници. Ченгето със суровата любов, направило каквото е нужно. И когато пристрастената му към болкоуспокояващи жена почина около година по-късно от предозиране с хероин, той превърна дори това в плюс. Стана ченгето, борещо се с наркотиците, чиито безкомпромисни атаки срещу дилърите идват от самото му сърце, от собствения му болезнен опит.

Гърни усети лош вкус в устата си.

– Звучи като прекрасна личност.

– Студен като лед. Но успя да си изгради репутация на идеалното кораво ченге, което всеки гражданин би харесал. И би гласувал за него.

– Да гласува ли?

– Още няма официално изявление. Но униформената клюкарница твърди, че ще се яви на изборите за щатски главен прокурор.

– Клайн спомена същия слух.

– Би било идеалната звезда за безценната му трудова характеристика.

Марика донесе двойното еспресо на Гърни. Хардуик продължи:

– Шибаната характеристика, между другото, е доста впечатляваща. Най-високите резултати във всички изпити в Нюйоркската полицейска школа, които е полагал. След четири адски горещи години в Бюрото, по време на които се сдоби с докторантура по публична администрация, Бекерт седна на шефския стол в Отдела за професионални стандарти. След това се премести в частния сектор и създаде консултантска организация, която да работи с полицейските управления в щата – да оценява психологическия статут на ченгетата, замесени в сблъсъци с насилие, да ги консултира и да обучава хората по управленията в естеството и причините на инцидентите с насилие.

– Получи ли се?

– Получи се перфектно за Бекерт. Силно разшири връзките му в света на реда и закона.

– Но?

– Юридическите активисти твърдяха, че целта на „консултациите“ му е да помогне на полицията да описва съмнителните инциденти по начини, които намалят възможността за наказателно или гражданско преследване.

Гърни отпи от извънредно силното кафе.

– Интересно. И как тази изгряваща звезда е станала шеф на полицията в Уайт Ривър?

– Преди три-четири години – точно преди ти да се преместиш тук – имаше корупционен скандал. Хакнаха телефона на тогавашния комисар и оттам се изля цяла лайняна рекичка. Изглежда, комисарят, един от капитаните и трима от детективите, са били на издръжка на банда, която вкарва мексикански хероин в Централен Ню Йорк. Репутацията на управлението в Уайт Ривър се срина. Надигна се вой за нов екип. И какъв по- добър вариант от Бекерт – с неговите успехи в налагането на професионални стандарти и с твърдата му репутация – да прогони вредителите, да успокои гражданите и да изгради наново управлението...

– Поредният успех?

– Повечето хора мислят така. След като изрита онези с мръсни ръце, той доведе свои хора – съюзници от щатската полиция и компанията му за консултации... – На скулата на Хардуик за­подскача мускул. – Включително и особено близък съюзник – Джуд Търлок, когото назначи за свой заместник.

– Колко близък по-точно?

– Търлок е бил в академията заедно с него, после му беше на пряко подчинение в Бюрото, а в консултантската компания му беше заместник. Дори са служили заедно в проклетата морска пехота.

– Явно не си падаш особено по този тип.

– Трудно е да падаш по свирепо псе социопат.

Гърни премисли това, докато отпиваше следващата глътка кафе.

– Как се оценява работата на Бекерт в Уайт Ривър, счита ли се за успех?

– Зависи от гледната точка. Разчисти улиците. Разкара много от дилърите на наркотици. Намали броя на проникванията с взлом, кражбите и свързаните с насилие престъпления.

– Но?

– Имаше и някои инциденти. Веднага след като той постъ­пи на служба, няколко години преди тази история с Лакстън Джоунс, рутинна пътна проверка ескалира до побой и арест на млад чернокож шофьор – Нелсън Тъгъл. Ченгето твърдеше, че е намерило оръжие и пликче с кока под предната седалка и Тъгъл му посегнал. Младежът поиска тест с детектора на лъжата. Адвокатът му подхождаше много агресивно по въпроса, дори успя да привлече известно медийно внимание, като публично настояваше клиентът му и ченгето да минат през полиграф. Два дни по-късно Тъгъл беше намерен мъртъв в килията си. Според съдебния лекар предозирал с хероин. Докопал връзка със затворническата контрабанда, така го обясни полицията. Неколцина от приятелите му твърдяха, че това са глупости – Тъгъл може и да е припалвал по някой коз от време на време, но не пипал силните дроги.

– Някой разследвал ли е случая?

– Тъгъл не е имал роднини. Липсвали са свидетели. Както и близки приятели. На никого не му е пукало.

– А има ли рецидиви? Хора, които твърдят, че полицията в Уайт Ривър играе по свои собствени правила.

– Повечето от осъдените дилъри на наркотици тъкмо това разправят. Разбира се, никой от тях не може да го докаже. Съдиите и заседателите в региона са преобладаващо на страната на ченгетата. Но номерът е в това, че колкото точки за популярност печели Бекерт в бялата половина на Уайт Ривър, толкова губи в черната. Не че там не искат да се отърват от престъпни­те елементи, но имат чувството, че комисарят си играе на гос­под и стоварва чука с допълнителна сила върху чернокожите, за да се изкара герой.

– Значи тенджерата под налягане ври?

– И още как. За нещастие на Бекерт, недоволството, което няма как да бъде изразено в случая с дилърите на наркотици, намери идеален изход в случая на Лакстън Джоунс. Разликата между него и Тъгъл е, че Джоунс не е бил сам. Имал е приятелка, станала свидетел на случката и твърдо решена да направи нещо по въпроса. Блейз Лавли Джаксън.

– Гледах я по „Вечерен сблъсък“ на РАМ. Много гневна дама ми се стори.

– Много е гневна. Но е и много умна. Така че на Бекерт му предстоят особено проблемни времена – и трябва да избягва зейналите под краката си дупки, ако иска да стигне там, накъдето се е запътил.

– Имаш предвид в кабинета на главния прокурор?

– И по-нагоре. Мизерникът като нищо се вижда дори в Белия дом някой ден.

Хардуик вероятно преувеличаваше амбициите на Бекерт. Но пък... кой знае? Комисарят определено подхождаше за ролята, и то повече от много от гнусните копелета, хвърлили око на най-горното стъпало на стълбата. Всъщност с това лице като на каменна статуя направо си просеше да го изсекат на Ръшмор.

– Междувременно – смени темата Гърни – имаме снайперист на свобода. Успя ли да научиш нещо за Стийл?

Хардуик сви рамене.

– Праволинеен. Правел е всичко по правилата. Умен. Завършил колеж. Следвал задочно право. Искаш ли да поровя по-дълбоко?

Гърни се замисли по-сериозно, но след малко поклати глава.

– Засега не.

Хардуик го изгледа с любопитство.

– Е, какво следва? Ще се запишеш ли за лова на снайперисти?

– Не мисля. Ако Клайн се притеснява от методите на Бекерт, това си е негов проблем, не мой.

– Значи ще обърнеш гръб?

– Изглежда ми като разумно решение.

Хардуик го озари със сурова широка усмивка:

– Имаш предвид, че не храниш апетити към мръсната купчина пране в тъмния килер? Мамка му, Гърни, имаш повече здрав разум, отколкото мислех!

За книгата:

Шестата книга от поредицата за брилянтния детектив Гърни е вече по книжарниците. „Запали реката“ е истински хитов трилър с интелигентен и актуален сюжет от автора, когото New York Times нарича истински майстор.

Действието се развива в малък западнал американски град – Уайт Ривър. Полицай е убит от професионален стрелец и това разбунва местните жители. Властите демонстрират воля за бързото разрешаване на случая и наемат прословутия пенсиониран детектив Дейв Гърни. Докато той започва да разплита мистерията, втори полицай става жертва на снайперист. И това обръща играта. Гърни е отстранен от случая, но вдовицата на първото убито ченге има сериозни съмнения за укрита информация. Това е достатъчно за детектива с дългогодишна кариера и рекордьор по разкриване на убийства да започне свое собствено разследване. Корупция ли стои зад жестоките престъпления, или истината е още по-порочна? Колко добър психолог трябва да си, за да влезеш под кожата на маниакален убиец и да предвидиш следващия му ход? Как да провеждаш разследване, когато всяка улика е потенциален капан? И възможно ли е този път самият Гърни да греши?

Почитателите на поредицата ще се срещнат с поредната заплетена загадка с множество разклонения и неочакван финал, който доказва, че често сме склонни да виждаме само онова, което очакваме. Но истината винаги намира начин да излезе на повърхността...

За автора:

Джон Вердън работи на няколко отговорни позиции в рекламни агенции, преди да се посвети на писането. Също като героя си напуска шумотевицата на големия град и заживява в провинциалната част на Ню Йорк заедно със съпругата си. Той самият не очаква дебютният му роман „Намисли си число” да се радва на кой знае какъв успех, но в действителност още с публикуването си книгата се превръща в бестселър с феноменални продажби. Читателите копнеят да проследят живота и кариерата на магнетичния детектив Дейв Гърни и така се появяват следващите части – „Затвори очи”, „Не дърпай дявола за опашката”, „Питър Пан трябва да умре” и „Не заспивай”.

Препоръчваме ви още:

И никога не я откиха

"Човекът от остров Луис" - мрак, любов и тайни

"Момичето преди" на Дж. П. Дилейни