Автор: Богомил Димитров

В края на девети клас поканих съучениците си на купон в къщата, в която живеех. Целта ми бе да се сближа с момичето от класа, в което тайничко се бях заглеждал. Родителите ми „бяха отишли на гости“, а помолените от мен съседи от двора понесоха стоически надутата на макс музика. Всички останаха много доволни от купона, а аз не. Бях успял само веднаж да поканя на блус въпросна-та съученичка. По време на танца ни, в тъмнината се престраших да я целуна по гушката, но направих това толкова плахо, че едва ли бе усетила. Години по-късно бе споменала, че е усетила, но не е реагирала, за да не развали нещо.

На следващия ден ни връчиха дипломите и настроението ни бе приповдиг-нато. Позавъртях се около нея. Тя бе все сред приятелки и се прибрах вкъщи с оклюмал нос. Съвсем се сдухах, когато осъзнах, че не я бях попитал нито за те-лефона, нито за адреса й. Дни наред ходех като „изоглавен“ и нищо не ме рад-ваше, точно както бе описано в една доста стара книга, която бях прочел в ба-раката ни предишната година- „Любовъ“. Тогава книгата ми се бе видяла малко смешна, но в момента май изпитвах подобни на описаните там терзания. Често полягвах в стаята си, вторачвах се в тавана и въздишах. Дори не обикалях ма-халата да потърся желаещи за футбол. Новото „занимание“, макар и тъжно, ми се удаваше. В мъката се чувствах по-значим и сякаш извисен духовно.

Дори когато с това момиче бяхме лудо влюбени, отвреме-навреме ме връхли-таше същият необясним стремеж към страдание. Подсъзнателно считах, че без поне малко от него се отклонявам от истинската любов и че само с „хахо-хихи“ любовта ни ще е повърхностна. Явно съм бил съм повлиян от книгата или съм бил развил синдрома на Мюнхаузен. Поне веднаж в месеца се гмурвах в мъка за няколко дни и се цупех на гаджето си без да мога да й обясня защо. Как ли ме бе понасяла такъв, а и досега, 53 години по-късно? Дали не бе прихванала от мен същия синдром? Или пък съм толкова готин, че ми прощава и глупости-те? След 1-3 дни, колкото траеше това ми състояние, в един миг изскачах като тапа от него и се връщах към нормалните за мен жизненост и оптимизъм. 

Връщам се пак на момента, когато в началото на лятната ваканция страдах  по съученичката Роси. Един ден дойде съученикът ни Мамбо и заяви, че тря-бвало да върне на Роси тежкия магнтофон, който бил довлякъл вкъщи за купо-на ми, понеже съм го бил помолил да ми осигури музика. Изведнаж живецът ми се възвърна. Разпитах го за адреса й и как да стигна до нея с транспорт. Видя ми се прекалено зализан и изтупан и отвърнах, че Аз ще имам грижата, а той взе да упорства- бил й обещал да стори това лично. Стана тъмночервен и взе да подкашля. Но дори и да бе самият Чък Норис, след дните ми страдание ня-маше сила, която да ме спре и накрая той отнесе досадната лимба на челото си ведно с всичкия си пърхот нанякъде с подвита опашка.

В предходните дни непрекъснато бях слушал само две песни: „Дилайла“ на Том Джоунс и „Ти си моето пристанище“ на Пол Анка, които се бяха връзвали с мъката ми. Пуснах ги отново, вече в ролята им на Одата на радостта. Измих се, преоблякох се и поех смело, „надрусан“ с музиката от магнетофона-перце към далечния квартал. След час, потящ се и треперещ, стигнах до двора на Роси. Не посмях да вляза и започнах да правя тегели покрай оградата му, сякаш раз-хождах магнетофон вместо куче. Добре че скоро тя се появи и ме покани в хола им. Побързах да й демонстрирам, че съм опазил техниката й.  Мислех да й пус-на „Дилайла“, на която бях нагласил лентата още вкъщи. Но при нас влезе чор-лава баба с очила поне 10 диоптъра, седна до мен на дивана, навря в очите ми стъпалото на десния си крак и ме попита доста свойски:

- Кате, я виж туй, дето вчера ми излезе на големия пръст като какво ти се чини- кокоши трън, мазол, цирей или нещо още по-сатанинско!

Наведох се, уж че гледам в пръста, но Роси каза на баба си, че не съм Катето. Тя вдигна очи, огледа ме от упор и хукна към стаята си, сякаш бе видяла нещо страшно. Двамата се разсмяхме, което ни дойде добре и се поотпуснахме. След месеци баба Рада свикна с мен и вече не се плашеше. Понякога ни стря-скаше. Умееше да се появява и изчезва изневиделица, да се щура из къщата, търсейки нещо и да свирука беззвучно с уста. Никога не ни правеше забележки. Изглеждаше вглъбена в света си, не изискваше от никого нищо. Готвеше много рядко, след което кухнята приличаше на бойно поле. Веднаж седмично канеше свои дружки от квартала на литературен кружец. Четяха откъси от книги и об-съждаха.  На мен тя ми бе много симпатична, особено когато разказваше исто-рийки или някой свой сън. Правеше това много вкусно, за разлика от манджите й. Ядеше малко, колкото едно врабче, без значение колко е часа. Накрая оби-кновено казваше: - И този дерт мина!  

Случката с нея и часовника започна години по-късно, когато родителите на га-джето ми решиха да заминат на гости в провинцията. Отидох у тях по-рано, за да „ги изпратя“. Исках  и от двора да видят, че съм там в тяхно присъствие. С Роси бяхме на по 23 и „ходехме” отдавна, но внимавахме да не засегнем нечие чувство за морал, все още не бяхме женени. Надвечер родителите поеха към гарата. Предвкусвах любовна нощ, при това- в легло, а не някъде импровизи-рано, както  досега. Спуснах пердетата в хола и включих телевизора там. Ско-ро единственият ни проблем баба Рада цъфна при нас. Бе пуснала на воля ко-сата си, както правеше непосредствено преди лягане. Обаче ако тя се загледа-ше в телевизора, нещата можеха се проточат. Накарах Роси, която  следваше задочно „Минна електромеханика“ да поучим. Тъкмо ми казваше, че имала про-блем с предмета „Автоматика“, а аз следвах точно това. Загасихме телевизора и подредихме на масата учебници, тетрадки с лекции, празни листа и моливи. Би следвало това да накара всяка баба на света или да си легне, или да се раз-кара, но баба Рада придърпа стола си до масата ни и се заслуша. По време на урока чат-пат цъкаше. Тук отварям една скоба. В тяхното семейството всички владееха цъкането до съвършенство. С него изразяваха различни чувства, пре-димно възмущение. От опит знаех, че  баба й цъкаше само при учудване или възхищение. Кокореше са ту в мен, ту в чертежите през големите си лупи и по-някога кимаше:- Тъй, тъй! Правеше това по-често от внучка си и взех да се пи-там аджеба на кого точно обяснявах и дали пък баба й не разбираше и от тер-мини като датчик, обратна връзка и регулатор. Получи се доста ценен урок. Ко-гато накрая млъкнах, Роси бе доволна, а баба й сякаш искаше да продължа. За-гледа се в мен, после в Роси и след дълъг размисъл й рече:  

     -   Да го слушаш, мале! Туй момче кат говори, гаче от книга чете!

След което отиде в кухнята да позяпа в телевизора там. Предложих как да я излъжем да си легне по-скоро. Отначало Роси бе против, но влязохме при нея. Тайно превъртях часовника, който показваше 20,20 часа на 22,20 и го върнах пак до телевизора. Вечер бабата гледаше телевизия и следеше часовника до него дали е станало 22 часа, че да й се махне от главата и този дерт за деня.       

      -  Я, колко късно е станало!- казах високо, а Роси потвърди:- Леле, минава 22 часа! Бабата не чу. След 10 минути повторихме същото. Нагласих часовни-ка съвсем близо до телевизора, въпреки че ми се искаше да го пъхна в центъра на екрана му. Баба Рада се бе загледала в биографичен филм за Карл Маркс и цъкаше: „Гледай какъв хубав човек, с каква разкошна  брада, а е излязъл от та-кава нищо и никаква колибка“ и не ни обръщаше внимание. За наша радост, в 23,40 часа Карл Маркс почина. Почти наврях часовника в очите й и казах:

     -  Ама кога е станало чак 23,40 часа? /всъщност- 21,40/. Този път тя чу и ре-  че сякаш на себе си: - А интересно защо все още не ми се спи.

За разлика от нея, Роси взе да се прозява все по-често. Ядосано си казах на-ум:  Къде го чукаш, къде се пука! След като тя взе да бели очи /Роси, а не баба й/, се притесних. Тя не бе от онези бойки мадами, дето ще пренебрегнат жела-нието си за сън. Ако изпуснех градския транспорт, щях да ходя пеша 6,4 клм, при това залудо. Дълбоко разочарован, казах на двете довиждане. Когато се прибрах, бе само 22,30. Нямах навик да заспивам „посред бял ден“, а и ме бе яд. На следващия ден се обадих на Роси да попитам кога най-сетне баба й си бе легнала снощи. Тя отговори, че вече сладко спяла, когато я дочула: -Тюй да му се не види, мчи то станало 12 часа, а чак сега ми се доспа! Брей, Цъ-цъ-цъ. Което я подсетило /Роси, а не бабата/ да си навие същия часовник. Тогава тя спеше в кухнята. На сутринта се оказало, че е отишла 2 часа по-рано на рабо-та. И двамата се посмяхме на този гаф, но тя предложи, тъй като й се спяло, довечера да не се срещаме. По мои сметки, бабата бе заспала както винаги в 22 часа. Поучих малко и си легнах необичайно рано. На другия ден стигнах на-време за сутрешните лекции. На срещата ни, към 22 ч., Роси се прозя и нагово-ри мъдри неща за ползата от ранното заспиване. Казах й да ги разправя тези на баба си, но и аз се прозях. В последвалите ни срещи, след 22 ч. споряхме кога да се приберем. Надделяваше по-ранния час, предложен от нея, все пак тя работеше. Накрая и на моята улица изгря слънце, когато бе констатирала:

Откакто взех да си лягам като баба Рада, съм напълняла с 4 кила. Ти искаш „да живеем“ до много късно. Предлагам ти: Ще се прибираме когато ти кажеш. Но щом позаслабея, ще преминем отново на „Баба Радина седмица“.

И досега употребяваме този израз. За разлика от баба Рада, чийто биологичен часовник си остана точен до самия й край, нашите се бяха объркали. Започнах разказа с твърдото убеждение, че тогава тя бе послушала биологическия си часовник, но нищо чудно и да си бе направила майтап с нас. Когато споделих тези си съмнения с Роси, тя бе категорично за версията с часовника. Не се стърпях и й припомних какво бе казала баба й за мен: 

      „-  Да го слушаш, мале! Туй момче кат говори, гаче от книга чете!“

За всичко, което бях изказвал през дългия ни съвместен живот, Роси имаше отговор, но този път само се усмихна като Джоконда. Когато отидох в банята, в огледалото видях, че също съм загадъчно усмихнат. При мисълта, че така понякога се бе усмихвала и баба Рада, леко ме достраша. Вече си лягах в 22 ч., а на Роси й се виждаше твърде рано. Кой от нас тримата и на кого бе променил биологичния часовник? Двамата съзаклятници не бяхме повлияли на часовника на бабата, а нашите се бяха променили и все още се лашкаха насам-натам.

Още от Богомил: Случки от нудистки плаж 

Историите на Богомил и дъщеря му Ния може да четете в блога им Забавното семейство.