Автор: Иво Иванов

Това на снимката е варен кукуруз. 

Сварихме го в новата ни тенджера под налягане. Предишната неупотребявана тенджера, която щедро ви предлагах във Фейсбук, я подарих на комшията Жоро, понеже никой от вас не декларира официално и открито желание да се жени и да получи като ценен сватбен подарък моята тенджера под налягане. 

Сега и да тръгнете да се бракувате, край вече, finito - няма да получите тенджера под налягане, да сте мислили Овреме кога да се жените!

Да ви кажа за кукуруза. 

Аз съм израснал в краен софийски квартал и това си има своите предимства и недостатъци. Предимства, защото имахме наблизо нива с царевица например. Сега оттам минава Източната тангента. Като деца си играехме на войници в тая нива и си бяхме направили лабиринт и бази из нея. От излитащите и кацащи наблизо самолети на летището сигурно е изглеждало като ония фигури с мистериозен произход в платото Наска в Южна Америка. 

Освен че беше благодатен терен за игра, лятото си беряхме царевица от тая нива и си я хапвахме, естествено. Като сме от краен квартал, да не сме некви прости!

Печахме я на ламарина върху две тухли и ставаше супер вкусна, макар и леко овъглена. 

Недостатъците бяха, че си бяхме малко като на село в нашия квартал и заради това аз бях по-задръстен и се прецепвах, когато контактувах с „градски деца“ от централни софийски квартали. Тогава не беше като сега и тия неща имаха значение – кварталът, в който живееш определяше социалния ти статус, така да се каже. 

Имал съм нещо като комплекс на тая тема. Сега ми се вижда супер глупаво, ама ей на – така стояха нещата, когато бях на 12-13 години. 

В седми клас ходех на курсове по рисуване и се мъкнех артистично из градския транспорт с една огромна черна папка. Моите приятели на кино, или се шляеха безгрижно насам-натам, а аз на курсове. Тегоба. 

Заветната цел беше Художествената гимназия.

Като дете рисувах сравнително добре, печелех де що имаше конкурси за рисунки и всички бяха убедени, че ще стана художник. Затова нашите, повече под външен натиск на роднини, колеги и приятели, решиха да ме запишат на курс. Така и не ме приеха, по онова време там се влизаше много трудно, с връзки, освен ако не си наистина супер талантлив, а чак толкова талантлив не съм бил явно. 

Звездният ми миг на курса по рисуване беше когато преподавателят – пенсиониран професор от Академията, веднъж замени обичайните грънци и пралелепипеди, които ми бяха ужасно втръснали, със заданието да скицираме отпуснатата му върху облегалката на стола старческа ръка. Тази неочаквана задача сериозно затрудни курсистите, но не и мен. Той взе рисунката ми и обходи всички в редицата, показвайки я на всеки: „Ето това е моята ръка, личи си, нали?“. 

На курсовете се сгаджосахме с Емилия. Tя беше от богато семейство, отракана и разглезена, и живееше в кооперация в центъра, на Солунска, тогава „Васил Коларов“. Родителите й бяха от голямото добрутро, баща й беше търговско аташе из разните там бивши африкански френски колонии и беше пътувала по света и живяла в различни държави, а аз бях стигал най-далеч до Балчик. С една дума – аристокрация, а аз – залупено момче от краен подуенски квартал. 

Сега, като казвам, че сме се сгаджосали, не си представяйте кой знае какво – след курсовете хващахме заедно легендарния автобус 72, шляехме се из центъра, купувахме си милинки от пекарната на ъгъла на Графа и Канала, разказвахме си истории и ни беше приятно заедно. 

Еми ме покани на рожден ден. Подготвих се, купих подарък, изконтих се и бях стигнал почти до тяхната кооперация, когато размислих – абе накъде съм тръгнал и аз с тоя нелеп дезодорант Бак, такива подарявах на майка ми за 8-ми март - бяха класика през 80-те, но със сигурност не беше най-оригиналният подарък в случая. Друго обаче не можах да измисля (не че имаше и кой знае какъв избор по магазините в средата на 80-те). Да, точно толкова залупен съм бил. 

Освен това си дадох сметка, че нямаше да се впиша в обстановката и най-вероятно щях ужасно да се изложа – така си мислех в онзи ден. Всичките й централноквартални приятели щяха да са там и да ми се подиграват и присмиват. Тя вече ме беше запознала на Попа с най-добрата си приятелка и се чувствах като на изпит. Двете си шушукаха нещо по мой адрес и се кикотеха, приятелката й изглежда не ме одобри, което беше адски сдухващо за чувствителната ми млада художническа душа. 

Сега да бях, щях да ги навра елегантно в кучи гъз, но тогава бях свит и срамежив, а и това бяха първите ми „срещи“ с момиче и нямах никакъв опит. 

Не отидох на рождения ден. Реших, че ще е унизително преживяване за мен и е по-добре да си го спестя. Скалъпих май някакво много куцо оправдание, защото не мога да лъжа – това не го помня ясно. Тя ми се разсърди и с право. Спряхме да се чуваме по телефона и всъщност повече не се видяхме. 

Беше глупава и малодушна постъпка от моя страна, с която никак не се гордея. 

Еми, ако случайно четеш това, да знаеш, че се извинявам, макар и след толкова години. Много тъпо от моя страна. Бил съм много млад и глупав. 

А може би пък щеше да е много хубаво на този рожден ден, кой знае. Понякога човек изпуска страхотни възможности заради някакви си глупави страхове и комплекси. 

Ей така безславно приключи пътят ми към висшето общество.

И ето, сега не знам дали във висшето общество ядат кукуруза варен, на пара или пък печен на грил.

А ние кукуруза го ядем ето така. Сандалите с чорапи сега малко ни излагат, ама така сме в крайните квартали.

Чели ли сте Море, цици и царевици?