Автор: Богомил Димитров

Едно лято се бях записал в група за поход в Рила. Водачът бе от онези самодоволни всезнайковци, за които да са пастири на стадо е висша цел. Командареше ни за всичко, дори кога, къде и как да извикаме: „Ой-ла-ри-пи“. Караше ни да го повтаряме, докато не го направим точно по неговия вкус. Не говореше толкова за планината, пътеките и маркировките, колкото за дисциплината в колектива. След пристигането ни на х. “Седемте езера“ го помолих да изкача сам магическия връх „Харамията“, който не бе включен в програмата. Разреши ми, стига да имам поне двама спътници. Млада двойка  пожела да се присъедини, но скоро ме изоставиха, за да се попечат на слънцето. След като достигнах върха, отидох на поляната над „Езерото на съзерцанието“, което не спада към седемте, но не отстъпва по красота. На тази поляна Дъновистите танцуват вълшебната си Паневритмия през август. С камъни по тревата бе изписано: „Бог е любов“. И аз се почувствах Бог и Индивид. Тримата се прибрахме по тъмно. Водачът ни чакаше, за да съобщи тържествено, че за наказание ни лишава от вечеря. Не заплакахме и не му се помолихме. На следващия ден се прибрахме в София. По пътя си обещах: на планина никога повече в група! Определих ден за начало на самотна едноседмична екскурзия в Стара планина, без пастир и стадо.

Рано сутринта слязох на гара в Искърското дефиле. След около час бях на  нещо като връх. Дълбоко надолу се виеше реката, а успоредно на нея - ЖП линията, според мен точно тази, която “бе гледал“ слепият дядо Йоцо от разказа на Вазов. Отсреща бяха накацали къщите на село Владо Тричков. В една от тях като  малък бях летувал при баба и дядо. Отвисоко проломът бе още по-красив. Като по поръчка по линията премина сякаш детско влакче с вагончета. Въпреки че не бях дете или дядо Йоцо, замахах възторжено. Жалко, че от доста време реката бе отровена поради безумната индустриализация. За моя приятна изненада след 40 години доживях да я видя възстановена. Бог бави, но не забравя.

Според автомобилната ми карта трябваше да вървя в посока гр. Етрополе по компас - само на Изток. И да видех пътечка, ако не бе точно на изток, цепех  през драки и шубраци, от които с мъка изтеглях раницата си. Слизах в дерета и  се изкачвах. По онова време се считаше за позитивно „да преодоляваш несгоди“. Бях твърдо решен да избягвам всякаква сгода и да се видя що за стока съм. Към три следобед спрях задъхан и изподран на полянка, в чийто край имаше табела с надпис: „Пътят на Чавдарци“. Със сегашния си акъл бих поел по него, но бунтовната ми душа просъска през зъби: Пътят си определяш лично ти!  

Вазов бе казал в един пътепис, че в Софийска Стара планина взорът му не се бил възрадвал особено. Аз, борилият се с драките повече от 7 часа, бих по-спорил - какво ѝ е толкова постното на природната картина? На него може би са трябвали чутовни гледки, за да натопи перо в поетичната си мастилница, а аз имах простички нужди - да отдъхна и да хапна. Мама ми бе дала кюфтета и ги изядох с цял хляб. Излегнах се върху спалния си чувал и приканих фантазиите си да ме пренесат в абсолютното блаженство в утробата на природата.

Мечтите са едно, а реалността - друго. Слънцето спряно сърдито пече. Отнийде отчаяний ми взор облак не види. Тревата е ниска, но пълна с трънчета, бабуни и камъчета. Полянката е наклонена и често се смъквам надолу. Премествам се на по-равно. Полазват ме тръпки, май най-сетне изпадам в екстаз. Седял съм върху мравуняк, чиито обитатели са бранели сбраното за зимъска житце. Скачам и се запердашвам. Грехота е, казвам си гузно, ама и те в баснята на Лафонтен бяха малко злобнички към колегата-щурец. Отивам настрани, където е пълно е с пеперуди. Ако ги усещаш в стомаха е сигурен признак, че си влюбен. В поезията те са нещо като секс-символ, а тук вършат и мерзки неща - кацат и върху акита. Скоро ми замирисва - и аз съм бил кацнал като тях. А във филмите героят лежи в трева, обикновено дъвче сламка и след малко погалва с нея лицето на гаджето си, което е в очакване. И двамата не обръщат внимание на оси и тръни. Може би поради липса на гадже усещах, че природата, с извинение, започва леко да ме дразни. Е, казах си, и със секса е така - хубаво, ама като го разкажеш подобаващо, става още по-яко. А на мен кой ще ми пречи в София да се похваля какво неземно усещане съм имал високо в планината?   

Погледнах небето - бяха се понесли тъмни облаци и загърмя. Усетих чисто физически колко силно изразно средство в литературата е сравнението на буря с душата на героя. Не слязох в ниското - видя ми се дезертьорско и тръгнах нагоре като камикадзе. Скоро наоколо стана потоп и се уплаших, че ще се удавя. Срещу дъжд нямах нищо и вървях с вдървени от водата дънки и изкълчен мозък. Светкавиците и гръмотевиците бяха като на кастинг за хорър филм. Усещах се като антена за мълниите и взех да ходя на зиг-заг. Бях мечтал за изпитания, за да каля характера си. Вместо да се радвам, че закалката е в пълен ход, си повтарях: Веднъж да стигна жив и здрав! И други подобни слабоволия. 

Курбан чорба и двойна дъга

По едно време си треснах главата в нещо и спрях. Бях стигнал някогашна овчарска колиба, запусната отпреди поне 100 години. По пода ѝ се въргаляха камъни и керемиди. Намерих място, върху което, от покрива ѝ течеше най-малко и седнах върху купчина кирпичени тухли. Оказа се, че къщата бе спасила не само тялото, но и духа ми. След минута запалих цигара и запях песента, която бях научил от дядо си за Балканската война: „Броненосци гърмят, трескат. Рилците без страх вървят. Тях гранатите не стрескат, безжалостно враг требят“.

Както Захарий Стоянов бе написал някъде, „патриотизмът ми шупна“. Гръмотевиците ме разсмиваха, керемидите сякаш имаха и гръмоотводни свойства. Бях устоял. Бях мъж и дори пич.- Майчице!- извиках - Дори не знаеш какъв син си родила!

Слънцето показа колко е красиво при залез, дъждът си глътна езика при тази гледка и се върна в облаците, а аз - спасеният, след духовния си подем пак се закахърих. Бе към 21 часа. Огледах къщурката - отвсякъде се спускаха паяжини като в подмишниците на баба Яга. Спалният чувал бе прогизнал и тежък поне 7 кила. Да запаля огън насред кишата бе абсурд. По план трябваше да съм вече в сухия чувал. И когато Месечко изгрее, да си понамигам със звездите, докато не склоня самодивите да затанцуват пред мен както ги е майка родила. Повечето ми планове са все такива - казах си горчиво - филми, които или още не са заснети, или няма билети, или съм закъснял.

Отново отнийде отчаяний взор помощ не видеше и ме обзеха пораженчески мисли: Да би сторил така и така, не би станало това и онова. Йощ миг да реша, че цяла нощ ще си пуша тъжно в къщурката, когато дочух звън на чанове. Не идеше от Изток, но скочих, събрах си партакешите и отпраших натам. По тъмно пристигнах на тръс на полянка с вакло пасящи крави и овце, които ми хлопатареха за добре дошъл. Залая ме овчарско куче. Бях готов да го разцелувам. Чу се силен вик и то млъкна. От една колиба излезе старец -  май лично дядо Йоцо - и ми показа къщичката в долния край:

- Там живееха нашите ортаци, но стадото намаля и се отказаха. Почистили сме вътре. Печката е заредена - можеш и да се изсушиш. Добре си ни дошъл!

Едва устоях да не се затичам. Изсуших се и легнах на кревата. Цяла нощ чановете и щурците ми пееха, а аз си завиждах по неповторим планински начин. Рано сутринта се подадох навън. Пасторалната картина бе достойна за велик художник: „Старци доят добитък“. Прииска ми се да помогна и ми дадоха кофа. Скоро след като започнах, овцата се обърна и ме изгледа в смисъл: -П...ст! И с кравата бе същото. Обърнах кофата, седнах върху нея и запуших. Установих, че през нощта съм бил облазен от бълхи, скорпиони, комари, мравки, а може би и змии и се зачесах. Овчарите ми донесоха току-що издоено мляко- „За госта“. Раздумахме се. Гледаха ме с невярващи очи, когато им казах, че нищо не правя в планината, а просто съм турист. В погледите им се четеше: А-аа, ясно-градски айляк. Попитах ги за път в посока Етрополе. Не бяха чували за такова поле. Очаквах да познават планината, но за тях тя бе само пасище и път надолу към с. Кремиковци. Разделихме се взаимно разочаровани. Противно на логиката те и стадото се заизкачваха, аз, туристът, заслизах. Ако някой художник нарисуваше това, сигурно биха го взели за трудноразбираем модернист.

След два часа бях в селото. Имаше рейс за София, но не се изкуших. Взех стоп до град Златица, на около 60 км. Там местните хора ми казаха как да се изкача до х. “Свищи плаз“. В хижата бе уютно и пих чай от старопланинска мащерка. Нещо като да пиеш 200-годишно уиски с кралицата. Излязох навън и видях табелка в посока Изток, която водела до х. “Вежен“- около 8 часа. Хижа-рят дойде да каже, че може да ме настани само в столовата, понеже организираната група от Варна е запълнила всички легла. Попита ме накъде смятам да поема на следващия ден. Отговорих, че ще тръгна към х.“Вежен“.

- Пътят е дълъг, момче, а не ми изглеждаш опитен планинар. Послушай съвета ми - утре тръгни с варненската група, и те са натам! Очакват се и мъгли.

На сутринта тръгнах с групата, въпреки душевния си протест. От хижата заизкачвахме  билото. Този водач бе планинар, а не масовик и обясни що е зимна и лятна маркировка. Горе падна гъста мъгла. Наредихме се в редица, завързахме с въжета и си подвиквахме  ако някой видеше железен кол от зимната маркировка. След два часа мъглата се вдигна. Групата се разкекави, а аз продължих сам - вече знаех точно какво е маркировка. Благодарих на водача. В хижата изядох последните си провизии. Купих туристическа карта и планирах маршрутите като изпечен турист. Всеки ден взимах по два. Поне през половината път тичах. В хижите имаше храна само за групите, но не се примолих - що за пич ще съм ако не мога да изкарам само на вода. След 4 дни само по билото слязох в Калофер. Наплюсках се и спах в хотела 12 часа. На сутринта се обадих на гаджето си, за да ѝ кажа, че се прибирам и  че се чувствам толкова здрав и силен, че ще е грехота да не ѝ направя съвсем скоро бебе за чудо и приказ.  

В планината бях научил, че утъпканите пътища водят право в целта. В  живота обаче продължих да предпочитам неизвестните. Понякога е било добре, но като цяло - не. Никоя „несгода“ не можеше да ме уплаши, но така и не закалих характера си в поне една „сгода“. Би могло да бъда наречен „Несгодяй“. За някои неща сега съжалявам, но за „дивотиите“ си - не!   

*„Несгодяй“ - неологизъм от автора: човек, който не си пада по сгодите. 

Още от Богомил:

Тежкар