Автор: BlueHello

Не знам как можеш да накараш 15 хлапетии на по 12 години да вършат това, което ти се ще на теб. Вероятно с чуждите деца е по-инакво. Не се сещам…, всъщност сетих се... Веднъж успях да навия подобна бройка чавета да викат в един глас „Компоти“, за да насърчават другарчетата си от тъй озаглавения им отбор. Май само тогава ми се получи, но пък кой може да се похвали с подобна подробност – да викаш с още 10 хлапета – КОМПОТИ, КОМПОТИ, КОМПОТИ! – насред зелена ливада, час преди обяд, сред, птици, бръмбари и таралежи.

Ама тоя разказ не е за това, както винаги се отплесвам щом видя „лист и химикалка“, па макар и в модерен вариант. Тоя разказ е за друга една история, случила се на същата ливада, сред същите треви, птици, бръмбари и таралежи. История съвсем кратичка, в която аз съм зрител и крадец.

Тя събира децата в малка купчинка, както се насърчават помежду си съотборници преди важен мач и тихомълком ги надумва да се хванат един за друг, за да образуват кръг от ръце и тела. Те я слушат и стоят хванати за ръце, в сложна за определяне, според геометричните понятия, форма, но..., хайде ще я наречем кръг. 

- Сега, - казва тя - нека всеки ми каже на какво му прилича този кръг. Аз седя на моравата, отстрани на случванката и си чопля в дупките за връзката на кеца. Зрител и крадец.

- Кой ще опита първи? – пита.

В тихото някой се престрашава:

- На топка!

- Чудесно! - казва тя - На какво друго!?

- На портокал! - добавя някой.

- Неее, на земното кълбо! - се чува трети.

- На мен ми прилича на балон. - казва момиче от далечния, хммм, щях да кажа ъгъл, ама нали е кръг, трябва да е от далечната дъга.

- На планета!

Сетне настава кратко затишие, но тя го прекъсва и пита:

- Мария, на теб на какво ти прилича този кръг?

Мария мълчи, оглежда се, стиска силно ръцете хванали нейните, подскача леко, усмихва се и с най-чистосърдечния жар в очите на дете изстрелва:

- Прилича ми на приятелство!!!

После всички мълчим, дълго мълчим, за да можем в тишината да съхраним тази история в запълнените си папки и да я разкажем, когато сме забравили да слушаме, да усещаме и най-вече да виждаме приятелства в кривинделести геометрични форми.

Никога не е късно да имаш щастливо детство - бе казал някой, дано, дано е бил прав.

Приспивам възрастния в мен с една бира и пускам детето в себе си да рисува чадъри, самолети и луна по тапетите.

- Наздраве – казва единият!

- Да ти се намира лилав флумастер? - пита другият.

Може да харесате и:

Непризнатият художник

Цветовете на детството