Aвтор: Ани Стойнова

Един ден ще се наспя, хубав, здрав, 8-часов, непробуден сън.

Един ден ще се нахраня спокойно, без да бързам, без да се крия в банята (коя майка не го е правила) или някъде по двора, за да изям набързо един шоколад, без да ме питат "Мамо, ти какво ядеш?!" и да недочака отговор да ми я отвори, за да провери сама съдържанието, без да си прекъсвам яденето, за да сложа друго такова в нечия малка уста.

Един ден ще си взема дълъг, релаксиращ и отпускащ душ, без да мисля "дали сега не са бутнали секцията върху себе си" или "дали не са запалили някакси къщата".

Един ден и кафето ще си изпия преди да е хванало ледени висулки.

Един ден къщата ще е почистена и подредена.

Да, един ден, но тогава няма да съм толкова щастлива, няма да ги има причините за умората и недоспиването ми, няма да ги има малките ръчички, които се вплитат във врaта ми за прегръдка, няма да гo има тропотa на босите крачета по пода, които тичайки към мен за целувка.

Няма да ги има малките устички, които да храня, както лястовичката храни малките си. Няма да чувам тези медени гласчета, които ме викат: "Мамоооо, ела, да видиш една буболечка! с такъв ентусиазъм и радост, с които само едно дете може да ти покаж красотата на света. 

Моите четири изненади

Няма да има звънък смях и весели игри навсякъде и по всяко време, вече всичко ще е притихнало и пусто.

Птичките ще са отлетели от гнездото. Ще са открили своя син простор, в който да разперят крила, ще са намерили своя път, по който да вървят сами, без да ги държа за ръка.

Един ден...

Далеч е все още, силно се надявам, въпреки че очите ми натежават от умора, ръцете ми се огъват от тежестта на две топли, жизнени и готови за лудории деца.

Един ден...

Но нека този ден да не идва толкова бързо. Аз и така ще се справя с товара, само още малко те да са до мен. Нека да разхвърлят и да лудеят, деца са все пак. Нека да ме будят посреднощ - единият, сгушен в пазвата ми, за да се нахрани и да въздъхне блажен, а другият - само да ми каже колко ме обича. Те са моята храна и вода, те са моето сутрешно кафе, те са моят въздух и светлина, сладостта на най-вкусния шоколад на света.

Един ден... ще имам време за себе си, а те вече ще са поели по пътя на живота си. И тогава ще се озъртам, ще се моля, да се върнат,макар и за миг, за да ги прегърна и целуна отново, да разхвърлят и беснеят, да искат за пореден път да им изпея "Зайченцето бяло" или любимата им песен, защото "Мамо ,много ми сеслуша Runaway", много ми се танцувааа", с най-жалната и сладка муцунка на света.

А докато дойде този ден, сега, днес, в момента, да допия леденото си кафе и да поседна за миг, да се порадвам на тишината, докато палавниците спят кротко и къщата е притихнала в очакване на утрешния ден.

Отговорът на Вселената