Автор: Наталия Атанасова

Тя стоеше сама в стаята. Погледът ѝ се рееше из мебелите и предметите, без да се спира на нищо конкретно. Чувстваше се самотна и искаше да послуша нещо или по скоро някой. Искаше да поговори с жив и интересен човек, но наоколо такива нямаше. Всички, с които можеше да общува, отдавна ѝ бяха скучни, а и за разлика от нея те се бяха превърнали в старци. Тя също изглеждаше стара, скоро щеше да навърши 72 години, но сърцето ѝ беше младо и туптящо. Нито един човек в света обаче не знаеше това. Децата ѝ бяха заети със своите съдби, внуците ѝ изживяваха преображенията на юношеството и тя беше оставена сама със себе си. Роднините ѝ естествено идваха да я посещават, но те нямаха представа за нейните чувства и мисли. За всички тях тя беше баба Лида, за която най-важното и смислено нещо е да прави буркани със сладко за зимата. Те я обичаха, но не я познаваха, нещо за жалост твърде типично при роднинските отношения. Тя също много ги обичаше, но знаеше, че не може да им сподели вълненията си, нито горчивината от скучния живот. А животът на село можеше да бъде много скучен, особено за човек, който все още има желание да открива нови занимания и развлечения. 

Писмо за "остарелите" вече майки

Дните там минават монотонно и еднакво. Всяка сутрин Лидия трябваше да нахрани кокошките, да полее растенията в градината, да измете двора, да си побъбри с баба Тонка, живеeщa отсреща и да се прибере да закуси. Преди обяд гледаше малко телевизия, но там също нямаше нищо интересно, но поне чуваше гласове, които бърборят. На обяд обикновено се развихряше в кухнята. Кулинарията беше едно от малкото занимания, които все още ѝ доставяха удоволствие. Преди обичаше да готви за съпруга си, защото той винаги оценяваше вкусните ѝ ястия. След като той почина любимото ѝ занимание в кухнята беше да приготвя лакомства на своите внуци. С порастването си обаче те все по-рядко ходеха при нея, а и вече не се радваха толкова на нейните кексове, палачинки и бухти. 

Докато се чудеше какво да си сготви и оглеждаше наличните продукти чу, че кучето на двора лае. Лидия погледна през малкия прозорец в кухнята и видя, че пред входната врата е баба Пенка. В момента не ѝ беше много до гости, имайки предвид, че беше започнала да огладнява, а още нищо не беше сготвено. Все пак нямаше какво да направи и отиде да посрещне баба Пенка. Още преди Лидия да е стигнала до нея тя почна да говори нещо с треперещ глас:

- Какво е станало? Какво каза, не можах да чуя? – попита разтревожено Лидия.

- Гинчето е умряла, ей сега научих.

- Кой е умрял? 

- Гинчето бе, сестрата на Тошко. Толкова ми е болно. Почина, а беше само на 70.

- Аа, сестрата на Тошко – каза Лидия, кимайки с глава – Ти защо толкова си се разтревожила, та ние почти не я познавахме. Идвала е в селото два, най-много три пъти.

- Е, как бе, Лиде, как да не ми е болно, познавах я, говорили сме си, сестра на Тошко е.

Лидия изгледа баба Пенка неодобрително, но не каза нищо. Знаеше, че тя обича да драматизира и да се вайка за какво ли не. Помисли си, че трябва да обвини по-скоро себе си, че се подлъга по треперещия ѝ глас, въобразявайки се, че се е случило нещо сериозно. 

- Горкият Тошко, какво ще прави сега, тя му беше единствената сестричка.

- Хайде, хайде, ще се оправи все някак. Няма какво да се тревожиш толкова. Знаеш на нашата възраст се случват такива неща. 

За разлика от баба Пенка, а и от повечето баби в селото, Лидия не обичаше темата за смъртта на един или друг да е основна в разговорите. 

- Аз ще тръгвам – каза баба Пенка избърсвайки очите си – стана късно, а и имам работа. Може после да намина пак.

- Айде тогава, до после.

Лидия си отдъхна. Не очакваше гостенката ѝ да си замине толкова бързо. Като я изпрати се върна в кухнята и видя от прозореца, че баба Пенка влиза в съседната къща - на баба Стефка. „Наистина много работа има“, помисли си Лидия, „трябва първа да съобщи новината за смъртта на тошковата сестра“.  След като кимна неодобрително с глава и съпроводи с поглед влизането на баба Пенка в съседната къща, тя продължи с приготвянето на обяда. 

Зарадва се като видя, че ѝ е останало цвекло, защото искаше да си направи от него супа. Беше гледала по телевизията рецептата и се чудеше дали ще стане вкусно. Тъкмо беше обелила няколко картофа и глава лук, когато кучето на двора отново се разлая. „Ох, дано да не е Пенка, че не ми е до нея сега“, помисли си Лидия и погледна през прозореца. За нейна изненада там видя сина си с двамата ѝ внука. Зарадвана от неочакваните гости, тя набързо си изми ръцете и излезе да ги посрещне.

- Здравейте, скъпи деца.

- Здрасти, бабо – казаха в един глас Ася и Боби.

Ася беше на 14 години с права руса коса и пъстри очи, а Боби беше на 17 слаб, висок, с тъмен перчем, който постоянно падаше върху едното му око. 

- Виждаш ли нещо под тази коса – попита шеговито Лидия.

- Много смешно, бабо – каза язвително Боби, който никак не обичаше шеги със самия него. 

- Здрасти, майко.

- Здравей, сине, как си? Изглеждаш ми уморен.

- Добре съм, просто в работата имам много задачи и затова сигурно ти изглеждам така. Идвам да ти оставя за два дни децата, че ме пращат  в командировка и няма кой да ги гледа?

- Чудесно, тъкмо не са ми гостували от толкова време. Теодора с теб ли ще идва?

- Да, затова ти ги оставяме на тебе. 

- Добре, хайде да влизаме, да видя дали имам с какво да ви почерпя.

- Те децата вече влязоха, а аз трябва да бягам. Дойдох само да ги оставя и веднага се връщам в града.

- Няма ли да останеш поне за малко?

- Не мога, като идвам да ги взема ще остана. Това ще е след два или три дни. Те и без това са във ваканция.

- Добре, хайде, щом бързаш.

- Чао, майко, ще се видим след няколко дни.

Лидия целуна сина си по бузата и той потегли. 

- Бабо, какво готвиш? – попита Ася докато оглеждаше продуктите на кухненския плот.

- Щях да си правя борш от цвекло, но щом вие сте тук ще направя нещо по-вкусно. Искате ли кюфтенца с пюре и салата от домати и краставици.

- О, да – каза Ася, която обичаше да си похапва, макар да беше доста слабичка.

- Може – отвърна нехайно Боби, чиито мисли явно бяха другаде. Решението на баща му да ги прати на село не влизаше в плановете му и той беше сърдит. 

Лидия предположи, че той иска да бъде със своите приятели в града и реши да изчака да му мине. Знаеше, че внукът ѝ не може дълго време да се сърди и до края на дена настроението му ще се оправи. 

Тя беше много щастлива, че Ася и Боби са при нея. Те бяха най-свежото и интересно нещо в живота й. Всеки път, когато ги видеше, имаха нови интереси, нови занимания, нови идеи. Лидия слушаше с интерес всичко, което ѝ разказваха, защото искаше да е в крак с младите, да знае какво ги вълнува и какво правят. Животът на село можеше да се изчерпи с няколко изречения, които тя знаеше наизуст, и които ни най-малко не отговаряха на жизнения ѝ дух. 

- Бабо, знаеш ли, че от тази година в нашето училище има СИП по фотография? – попита Ася.

- Така ли? И ти записа ли се?

- Не за жалост. Още съм малка. Ще мога да се запиша догодина. Трябва да си поне 9 клас, за да можеш да се запишеш. Но батко се записа и вече доста пъти е ходил.

- Харесва ли ти този СИП, Боби? 

- Да, горе-долу. Не е кой знае какво.

- Да, бе не е кой знае какво! За това ли накара мама и татко да ти купят апарат, който постоянно мъкнеш със себе си?

- Ти, малката, да мълчиш. Аз знам по-добре от теб. 

- Добре, добре, ама защо не покажеш на баба снимките. Взел си апарата нали?

- Би трябвало да е в раницата ми. Но сега не ми се занимава да го търся.

- Хайде де, дай да покажем на баба какво си снимал, а има и някои мои снимки. 

С привидно негодувание Боби извади апарата. Той обичаше да показва снимките си затова като го включи се поразведри и застана до баба си, за да може тя да види какво е снимал.

- Това са снимки от един излет, който правихме с класа в парка. Учителят ни каза да се опитаме да снимаме определени обекти като дървета, птици, камъни и да ги направим център на нашата снимка, все едно са нещо много важно. 

- Тази снимка много ми харесва.

- Коя – любопитно попита Ася – дай да видя. А тази с катеричката ли, да и на мен много ми харесва. Като свършат снимките от парка ще видиш и няколко мои снимки, които направих пред блока.

- Чакай малко първо ще покажа на баба моите снимки – скара ѝ се Боби.

- А как мога да видя снимките по-големи. Вече не ги ли правите на хартия.

- Някои ги правят, ама само най-хубавите си снимки. Аз ги записвам на компютъра си, защото не ми се дават пари да ги проявявам на хартия, а и ми е по-удобно всичко да е на едно място. 

- Може докато си тук също да снимаш. Край реката сигурно ще се получат добри снимки – предложи Лидия.

- Може наистина. Така ще се упражнявам и като свърши ваканцията ще ги покажа на моя учител.

- Искам и аз да поснимам – обади се Ася

- Купи си апарат – отвърна Боби, но бързо съжали за грубостта си и сковано се усмихна – добре и ти ще поснимаш, но аз повече.

Лидия много хареса новото занимание на внука си. Тя самата никога не бе имала фотоапарат и малката машинка, която можеше да запечатва всичко наоколо я удивляваше и привличаше. Искаше ѝ се да я опипа и разгледа, но се страхуваше да не я повреди. 

Следобед тримата отидоха до реката. Боби искаше да снима, Ася да се топне във водата, а Лидия да ги погледа. Денят беше чудесен за разходка и речен плаж. Водата беше топла и бистра. Ася предвидливо си беше взела банския и щом видя реката веднага изтича към нея, съблече си роклята и бързо се гмурна. 

- Какво ще снимаш сега? – попита Лидия.

- Не знам още, бабо, трябва да огледам и ще реша.

- Виж там онова дърво в реката, струва ми се, че е подходящо.

- Да, май си правa, ей сега ще го щракна – каза Боби и снима - Виж какво се получи.

- Хубаво е, но може би трябваше малко по-близо, нали каза, че апаратът имал нещо, което да приближава, все едно си близо.

- Това се нарича варио, ето виж сега ще приближа дървото.

- Така трябва да го снимаш според мен – каза Лидия, докато гледаше на апарата приближеното дърво.

- Права си стана много добре. Ето виж.

Боби беше изненадан, че баба му му предложи добра идея за снимка. Той мислеше, че тя няма много да се заинтересува от фотоапарата, а камо ли да му дава съвети. 

- Защо не снимаш и онази птица там, която е кацнала върху камъка?

- Не мисля, че ще стане добре, бабо. Птичката е много малка.

- Но нали апаратът може да увеличава.

- Да де, но този апарат е обикновен и не може да прави добри снимки на толкова дребни и отдалечени неща. За да стане добре трябва да е с професионален апарат, а този е просто за туристи или любители като мен. 

- Не знаех, че има професионални апарати или по-скоро не съм се замисляла. Те сигурно да доста по-скъпи от този, който имаш.

- О, да много по-скъпи. А и са доста по-трудни за употреба, защото имат много настройки и копчета. Трябва да си минал курс, за да можеш да ги използваш. Ние в часа по фотография учим как да ги използваме, имаме учебник с основни правила и обяснения, но за жалост едва ли скоро ще имам такъв апарат. Нашият учител обаче има  и ни е обещал в края на учебната година всеки от нас да направи по няколко снимки с него. 

Следобедът край реката мина бързо. Ася почти през цялото време беше във водата, а Боби обясняваше на баба си какво ги учат в часа по фотография. Интересът на Лидия към фотографията не само, че не стихна след цял следобед разговори, а и се разпали. Тя беше като омагьосана. Харесваше ѝ да оглежда света около себе си и да си мисли какво точно би снимала и от какъв ъгъл. За първи път, откакто беше починал съпругът й, селото не ѝ се виждаше скучно и еднообразно, а цветно и подходящо за снимки.

- Бабо, не очаквах фотографията да ти стане толкова интересна – каза Боби, докато вечеряха.

- Ние си имаме модерна баба – допълни Ася с гордост.

- Абе, не съм модерна аз – въздъхна Лидия – но наистина са ми интересни новите неща, особено тези, които вълнуват вас двамата. То фотоапаратите не са нови, но аз така и не съм имала досега. С дядо ви сме се снимали във фото студия или пък някой фотограф ни е снимал на някой повод. А пък откакто той почина, аз не съм имала нови снимки. 

- Тогава трябва да те снимам. Може още сега или пък май по-добре утре, защото апаратът ми не прави много добри снимки на изкуствена светлина.

- Може, макар че май съм твърде стара да се снимам.

- Глупости, бабо – обади се Ася – човек винаги може да се снима. Утре Боби ще те снима и като се върнем в града ще проявим снимката, а като пак ти гостуваме ще ти я дадем. 

Как да правим хубави снимки с телефон

***

Снимката пристигна по пощата няколко дни след като децата си бяха заминали. Двамата нямаха търпение да покажат на баба си нейната снимка, а и другите, които Боби направи по време на престоя им в селото. Лидия много се зарадва и изненада. Получаването на писмо беше рядкост в селото и бързо се разчу.

- Получих писмо от внуците със снимки – отговори Лидия на любопитната баба Пенка.

- Какви снимки, да не се е оженил някой?

- Не, бе, просто снимки. Нали ми бяха на гости и докато бяха тук Боби снима.

- Че какво има тук за снимане, снимки се правят на сватби, на кръщенета. Тук в наш‘то село няма какво да се снима.

- Има то, ама... – Лидия не продължи. Нямаше какво да обяснява на баба Пенка за фотографията, тя и без това нямаше да разбере.

След получаването на снимките дните на Лидия продължиха в старите си релси. Не се случваше нищо интересно, а нейните занимания бяха все същите. Кокошките, дворът, яденето, телевизията и накрая сън. Всяка вечер тя стоеше сама в стаята и слушаше щурците. Харесваше тяхната песен, приятно беше да я слуша, но искаше и тя да прави нещо, не искаше нейната песен да е изпята. Имаше сили, енергия и желание, в такъв случай трябваше да ги използва, а не да ги пропилява. 

В първия момент, когато ѝ хрумна да си купи фотоапарат, тя отхвърли идеята като глупава и невъзможна. „Как така ще си купувам апарат, нито знам как се ползва, нито знам от къде да си го купя. А и в селото ще ме помислят за луда, да се размотавам тук и там с тази машинка и да щракам все едно съм фотограф. Не, не е за мен тази работа“, мислеше си тя, опитвайки се да завинаги да отхвърли хрумналата ѝ идея. Това обаче не стана толкова лесно. Въпреки че ѝ се виждаше смешно и неподходящо, купуването на апарат все повече я блазнеше. Сещаше се за това всеки ден, а и няколко пъти се хвана, че обмисля как би снимала едно или друго нещо в двора. „Странна работа“, каза си Лидия, „на стари години такова желание, може би се побърквам. Ама пък какво да правя по цял ден? Скучно ми е, а не трябва. Остават ми още някоя и друга година живот и не искам да ги прекарам по този начин. Пък ако стана за смях, стана, другото да не би да е по-добре. Знам ги аз моите съседки, в началото ще се смеят, ама после ще ги заяде любопитството и ще искат да знаят какво точно правя. Вече ги виждам наредени пред вратата, за да видят, а и да се снимат. Със сигурност и те като мен от години не са се снимали.“ 

На сутринта решена, сресана, облечена и развълнувана, тя хвана автобуса за града. Той беше син, малък и раздрънкан. Отвеждаше хората от селото до града за половин час. Лидия седна на втората седалка от страната на шофьора и се загледа в пейзажа, който бързо се променяше пред очите й. Имаше план, който не беше съвсем избистрен, но същността му беше ясна. Първо трябваше да се обади в къщата на сина си.

- Ало, здравей сине, как си?

- Майко, ти ли си, от къде се обаждаш?

- От града, дойдох малко, за да си купя разни неща.

- Та какво толкова имаш да купуваш, че си дошла чак от село?

- Не е толкова далече, само за половин час се стига, както знаеш.

- Да, де, но все пак. Не очаквах да дойдеш днес.

- Не се притеснявай, знам че си зает. Всъщност искам да говоря с Боби, той върна ли се от училище?

- Да, тук е, но за какво ще говориш с него? Искаш ли като приключиш да те откарам обратно на село?

- Не, сама ще се върна. Дай ми сега Боби.

- Добре – отвърна объркано синът й

- Ало, бабо.

- Здрасти, Боби, какво правиш?

- Ами... пиша си домашните.

- Съмнявам се, ама хайде – каза закачливо Лидия – искаш ли да се видим след малко на центъра.

- Ами добре, аз така или иначе почти приключих. Ти сега къде си?

- Аз съм до онази голяма книжарница, която е близо до общината.

- Ще трябва обаче да ме изчакаш около трийсетина минути и тогава ще дойда. Трябва да се облека и да хвана автобуса.

- Добре. Аз ще разгледам книгите и ще те чакам в книжарницата.

- Добре, бабо, до след малко.

- Какво искаше баба ти – попита Кирил още преди синът му да е затворил телефона.

- Иска да се видим до общината.

- Много странно. Че за какво ще иска да се виждате.

- Ами не знам. Може би просто така.

- Странно – каза Кирил и се върна към предаването, което гледаше по телевизията – като се върнеш ще ми кажеш.

Докато чакаше внука си, Лидия разглеждаше рафта с книги за фотография. Хареса си няколко и след като се консултира с продавача реши да си ги купи. Младежът, който я посъветва, доста се учуди от нейния интерес, но си го обясни с желание да направи подарък на син или внук. Все пак не се срещаха бабички с интерес към фотографията, особено такива от село. 

- Здрасти, бабо.

- О, здравей.

- Разгледа ли книгите?

- Да, дори си купих няколко. Ето виж – Лидия подаде книгите на Боби.

- Но това са книги за фотография. Не трябваше да ми ги купуваш, аз си имам достатъчно. 

- Те не са за теб, а за мен. Реших да си купя фотоапарат и да се науча да снимам.

- Да, бе. Наистина ли? – попита Боби, поглеждайки с изненада към баба си.

- Да, съвсем наистина. Затова те извиках, искам да ми помогнеш при избора, защото не искам да е някакъв обикновен, а професионален, нали така се наричаха хубавите апарати.

- Ама ти не се шегуваш. Не мога да повярвам, баба ми ще си купува фотоапарат и то професионален. 

- Дълго мислих и накрая реших да го направя. Надявам се да ми помогнеш.

- Ще ти помогна разбира се, щом така искаш – каза все още невярващият Боби. Той гледаше баба си с почуда, удивление и радост. Хареса му, че тя е способна на нещо толкова неочаквано и нетипично за бабичките. Дори се гордееше с нея, макар все още да не го осъзнаваше. – Но помислила ли си за всичко, например къде ще проявяваш снимките, защото предполагам няма да си купуваш и компютър.

- Не, баба ти все още не си е изгубила напълно ума. Аз и с апарата трудно ще се справя, камо ли с компютър. А за снимките, засега мисля от време на време да идвам в града и да ги проявявам в някое фото. Нали ти ми беше казал, че в самия апарат могат да се съхранят много снимки. Ще снимам, ще си запазвам най-хубавите и тях ще проявявам. 

- Не мога да повярвам. Това е много странно, но и яко в същото време. Не съм го очаквал. Нямам търпение да кажа на приятелите си, те направо ще пощуреят. 

- Предположих, че ще ти се стори странно, но понякога и бабите правят странни неща. Освен това ти толкова разпалено и интригуващо ми говореше за фотографията. Така че до голяма степен това е твоя заслуга. Пък и знаеш, че на село няма много занимания, а с апарата ще имам какво да правя.

- Еха, баба ми ще си купува фотоапарат и ще се учи снима. Браво, бе, бабо – каза Боби и я прегърна - Хайде сега да изберем кой точно ще е.

Всъщност познанията на Боби за фотографията и апаратите не бяха кой знае колко големи или поне не толкова колкото му се искаше. Все пак той добре знаеше марката и модела фотоапарат на своя преподавател и препоръча него на баба си. Осланяйки се на познанията на своя внук Лидия купи това, което той ѝ каза. 

- Само че, бабо, трябва да отидем до вкъщи, за да ти дам моите записки за това как да ползваш този апарат. Те са много подробни и добре е обяснено какво трябва да правиш, за да се получат добри снимки. Само трябва да ги преснема в книжарницата и готово. 

- Сигурен ли си, че трябва? Тези книги, които си купих няма ли да ми свършат работа?

- Не, бабо, те не са специално за този апарат, а за снимането изобщо. Така че трябва да ти дам записките. Но не се притеснявай ще стане бързо и няма да си изпуснеш автобуса за обратно.

Лидия  се съгласи макар и с неохота. Тя не искаше да ходи в дома на сина си, защото очакваше неговата негативна реакция от новата ѝ придобивка. Той беше консервативен, дори скучен и не харесваше подобни неочаквани и ексцентрични прояви. За него майка му беше просто възрастна дама, която трябваше да си стои на село и да върши „бабешки“ неща. Отдавна той не я приемаше като пълноценен човек, чиито дни имат значение и предназначение. За него най-важни бяха децата му, после той и жена му, а майка му, както и родителите на съпругата му трябваше само да им помагат с каквото могат.

- Вие се върнахте – каза той като видя Боби и Лидия да влизат.

- Тате, знаеш ли какво направихме с баба, купихме професионален апарат Канон – Боби беше въодушевен и усмихнат.

- Купила си му апарат?! – попита ядосано Кирил.

- Не, не съм, а и да съм, какъв е проблемът?

- Проблемът е, че фотографията е поредното му хоби и не е нужно да се влагат толкова пари в него.

- Но, тате, апаратът не е за мен, а за баба.

- Какво? - Кирил повиши тон.

- Да, баба го купи за себе си, за да се научи да снима – Боби говореше с въодушевление, с което не успя да зарази баща си.

Лидия мълчеше и гледаше с тъга към сина си. Той никога не я беше разбирал. Имаше чувството, което не отмина с детството му, че нейният живот е предназначен, за да е в услуга на неговия.

- Но това е лудост! Майко, какво те е прихванало? Що за идиотщина си направила?

- Нищо не ме е прихванало, а и не съм длъжна да ти давам обяснение. Боби, ако обичаш донеси записките да ги преснемем и аз да тръгвам.

Боби не очакваше гневната реакция на баща си. Предполагаше, че и той ще се учуди като него, но не и че ще се ядоса. Не разбираше какво го ядосва и защо. Наистина решението на баба му беше странно, но неочакваните неща бяха интересни и очарователни, поне така мислеше той. 

- И какво ще снимаш? Кокошките из двора ли? Или някое от бабичките в селото? Страхотни снимки ще станат, няма що.

- Кириле, престани. Не искам да говоря с теб сега, ще изчакам Боби и се връщам на село. Това са моите пари, моето решение какво да правя с тях и моя фотоапарат. Съжалявам, че ти се ядосваш, макар и да го очаквах.

- Нормално е да си го очаквала, как няма да се ядосам като си направила нещо толкова ненужно - синът ѝ не продължи, не знаеше какво да каже. Решението на Лидия му се струваше глупаво и безсмислено. „Та тя е старица, как така тепърва ще започва да се учи да снима с професионален апарат. Това е нелепо и смешно“, мислеше си той. „Сигурно е превъртяла, иначе нямаше да ѝ хрумне подобна идея. Имайки предвид колко е скъпо подобно оборудване.“ Синът ѝ не беше съгласен толкова пари да се инвестират и за Боби, тъй като това най-вероятно беше негово временно увлечение, но му се струваше още по-неподходящо такава сума да се похарчи за фотоапарат за майка му. 

- Не искам да говоря – отвърна спокойно Лидия и обърна леко главата си в другата посока, опитвайки се да откаже сина си да продължи своя оскърбителен монолог.

Боби изтича до стаята си и се върна възможно най-бързо. Той чу какво каза Кирил на Лидия и му стана много неприятно. Колкото го очарова и впечатли нейната постъпка, толкова го разочарова и отврати неговата. Не очакваше баща му е да такъв „бастун“, както по-късно го нарече пред Ася, която също не вярваше, че е реагирал така. После двамата на дълго и нашироко си поговориха колко „яка баба“ имат.

След като взе преснетите записки Лидия хвана автобусът на обратно и се прибра в селото. Когато остана насаме с покупката си, думите на сина ѝ сякаш повече я засегнаха. Тя се запита дали наистина постъпката ѝ не беше глупава и ненужна. „Та аз съм вече на 72 години, кога ще се уча да снимам с фотоапарат? Още утре може вече да ме няма. Може би Кирил беше прав да се ядосва. Ама пък него какво толкова го засяга, това са си моите пари, нали като умра ще получи всичко, което имам, още от сега ли иска да му давам всичките си спестявания? Та аз съм си ги спестявала за мен. Не че и на тях не съм давала. Те всичко си имат, млади са, аз стоя сама на село, но въпреки това нямам право да правя нищо. Правилно ми казваше майка ми, че не е честен животът, когато остарееш, но тогава не я разбирах, а и как бих могла?“ Лидия хвърли поглед към фотоапарата и книгите, които беше оставила на леглото. „Ще прочета всичко, по няколко пъти ако трябва и малко по малко ще се науча. Колко пък да е сложно, а и дори да е много, имам време, ще успея или поне ще опитам. Пък за Кирил, той няма да се промени. Надявам се другия път като се видим да не ми говори за апарата.“

Тя, моята дружинка

***

Да се научиш сам да снимаш с професионален апарат не се оказа особено лесно. Имаше толкова много копчета, настройки, цифри и режими. Лидия беше малко изпрашена, но и много мотивирана. Беше ѝ интересно, понякога забавно, понякога безнадеждно, понякога разочароващо. Въпреки че беше убедена, че спазва написаното в записките на Боби, снимките ѝ не се получаваха така, както трябваше. В началото тя избърза да се върне в града и да ги прояви. Предполагаше, че не са много хубави, защото ги виждаше макар и в умален размер на екранчето на апарата. Когато ги видя големи на лист хартия обаче много се разочарова, но не се отказа. Знаеше, че може да успее. Върна се в селото с още по-голямо желание да подобри уменията и знанията си. Всяка вечер четеше книгите по фотография, правеше си експерименти, подреждаше си композиции от домакински предмети, които снимаше от всевъзможни ъгли. Искаше ѝ се да снима навън, но се ограничаваше само с двора и то в тези му части, които нямаха видимост към пътя. Не искаше някоя от любопитните ѝ съседки да види  с какво се занимава. Не че щяха да разберат, но със сигурност щяха да я разпитат. Откакто си купи апарата Лидия беше по-доволна от себе си. Въпреки че не се получаваше както пишеше в книгите, тя се гордееше, че върши нещо смислено и влага силите си, за да се научи на ново умение. Лягаше удовлетворена и се събуждаше ентусиазирана. Желанието ѝ да се научи беше толкова голямо, че успехът витаеше около нея, в очакване да разцъфне върху хартията и върху лицето й. 

Вторият път, когато прояви снимките си, отново не беше особено доволна, но усещаше, че се приближава към целта. Несъвършенствата и грешките в снимките я разстройваха, защото полагаше големи усилия, но желанието ѝ не я напускаше. Имаше надежда, защото имаше и подобрение, макар не толкова, колкото искаше. Изгаряше от желание снимките да ѝ дадат това удовлетворение, което заслужаваше трудът и старанието й. Надяваше се третият път, когато ще отиде до града да е, за да прояви сполучливи и красиви картини, както сама ги наричаше. 

Въпреки че все още не беше доволна от уменията си с апарата, Лидия реши, че вече не трябва да се крие и може да отиде да снима където си поиска. Още първия ден, когато излезе под ръка със „странната машинка“ за няколко часа всички в селото знаеха новината, а до края на деня вече ѝ казваха Лидия фотографката. По-близките ѝ приятелки нямаха търпение да я разпитат какво прави и какъв е този фотоапарат и фотоапарат ли е въобще. Както обикновено баба Пенка беше първата, която я срещна и разпита. Лидия не се подразни от нейното любопитство и надълго и нашироко ѝ обясни за новото си занимание. Когато разбра за какво става въпрос баба Пенка само сбръчи нос и изпуфтя. Не ѝ се стори особено смислено или интересно, разбира се, беше много доволна, че първа е научила всички подробности, но въобще не можеше да разбере защо нейната приятелка се занимава с такива младежки безсмислици. След като задоволи любопитството, породило се заради нейното ново занимание, Лидия продължи да снима из селото, а другите вече не се учудваха. От време на време само обсъждаха, че „явно Лидия си няма друга работа, та тръгнала да прави снимки“, но това беше нормално за такова малко и затворено общество. Повечето от съселяните ѝ дори нямаха желание да видят какво е направила. „Че какво да гледам снимки от селото, нали всеки ден го виждам“, коментираха незаинтересованите. 

За Лидия обаче фотографията продължаваше да е изключително интересна и привлекателна. Тя отново се беше приготвила да хване автобуса, за да прояви последните си снимки. Много се надяваше този път да са съвсем успешни. 

- Здрасти, бабо – казаха Боби и Ася. 

- Здравейте, дечица, нямате ли да пишете домашни, та сте дошли да ме посрещнете?

- Не особено, а и като знаем, че днес ще проявяваш новите си снимки, как да не дойдем. Да ти помогна ли с торбата, бабо – попита Боби.

- Не, тя е лека. Хайде сега да отидем към фотото, после ще се разходим и след това ще видим какво е станало.

- Според мен ще са много хубави – каза Ася ентусиазирано.

- Да, и аз така мисля.

- Ще видим, надявам се – отвърна Лидия, която не искаше да ги разочарова. Тя беше казала на Боби, че ще идва в града, но не очакваше той и Ася да я посрещнат. Зарадва се на тяхното внимание към нея и към новото ѝ занимание, но се и притесни за снимките.

Във фотото им казаха, че ще трябва да почакат няколко часа и тримата се отправиха към парка. Там Боби и Ася разказаха на Лидия, че баща им все още не одобрявал нейната постъпка и че бил малко сърдит, но сякаш му минавало. 

- Той е добър и ще му мине, а вие не му се сърдете, че не одобрява моето занимание. Понякога възрастните хора са по-консервативни.

- Ти също си възрастна, но не си такава – каза Ася.

- Е, не всички са такива, Асичке. Хайде да се оправяме към фотото, че почти стана време.

Двама юноши и една баба и тримата развълнувани като малки деца изкараха от хартиената торба куп снимки. Всеки грабна някаква част и започна да разглежда. 

- Вижте, вижте, тази е много хубава – каза Ася, показвайки една от снимките.

- И тази – отвърна Боби също със снимка в ръка.

Оказа се, че почти всички снимки са станали много хубави и тримата радостно разглеждаха първо по отделно, а после заедно. Лидия си отдъхна, щастлива, че старанието и желанието не са я подвели. Внуците ѝ сипеха похвали и се радваха, че имат такава баба.

 Лидия знаеше, че няма смисъл да показва снимките на жените от селото, но много ѝ се искаше да ги видят колкото се може повече хора, за да споделят нейната радост. Баба Пенка и останалите никак не бяха въодушевени от това, което видяха, но всички до една я похвалиха. Лидия знаеше, че похвалите им не са съвсем искрени, но това не я разстрои, тя беше доволна от себе си и нищо не можеше да промени това. 

- Какво ще кажете сега след като се научих да боравя с фотоапарата да снимам вас? Сигурно и вие като мен не сте се снимали от години. 

- Какво? Да се снимаме ли? – попита невярващо баба Пенка.

Жените в стаята се спогледаха мълчаливо. Не знаеха какво да кажат, не знаеха и какво да мислят. В началото тази идея ги стъписа, но само след няколко минути желанието и те да се включат в новото занимание на тяхната приятелка започна да ги примамва. Всяка от тях мълчаливо си представи как я снимат и това не ѝ се стори никак неприятно.

- Защо пък не – първа се престраши баба Кица – права си, че не сме се снимали от години. Всъщност последната ми снимка е от сватбата на сина ми, която беше преди 15 години. Вярно, че вече не сме красавици, никак даже, но защо пък да не ни снимаме.

- Да и аз съм съгласна – обади се баба Дора, събрала смелост от изказването на своята приятелка.

- Аз пък не искам, че защо ми е да се снимам, какво ще си гледам, бръчките ли? – намеси се баба Пенка, която искаше да гледа и да приказва за другите, а не и себе си. 

Към нея се присъединиха и доста други баби от селото, но Лидия беше доволна, че поне пет жени бяха изявили желание да се снимат. Тя не се надяваше и на толкова. 

Дните, които предстояха, бяха определени за снимки, като всяка желаеща бабичка имаше свой ден. Лидия не искаше да ги снима на веднъж, а да отиде на гости на всяка, да ѝ отдели време и да я запечата там, в нейния дом. Накрая планираше да събере всички, които желаят и да им направи обща снимка. 

За първи модел беше определена баба Кица, тъй като тя първа поиска да се снима. Лидия пристигна в дома ѝ малко след обяд. Снимките продължиха няколко часа, по време, на които двете си пийваха кафе и си говореха. Лидия искаше да я снима във всякакви пози, докато домакинства из къщата, из двора, докато просто си стои, докато се сресва. Беше много старателна и направи доста снимки, част от които изтри след като няколко пъти ги прегледа. Въпреки първоначалния си ентусиазъм, в началото баба Кица беше притеснена и се чувстваше неловко. Не можеше нормално да си поеме дъх, а камо ли да се отпусне. Всеки път когато сядаше, все едно беше на тръни, а когато извършване някакво действие изглеждаше сковано и нервно. Затова Лидия предвидливо реши да ѝ направи много снимки, докато се отпусне, а после просто да изтрие несполучливите. Планът ѝ проработи и след един час снимане нямаше как баба Кица да не посвикне с апарата. На третия час нямаше и следа от нейното притеснение, а снимките ставаха все по-добри. 

Горе долу същата процедура се повтори и при другите жени от селото, които се бяха съгласили. Лидия отиваше след обяд и оставаше за няколко часа. Накрая беше събрала във фотоапарата си над 300 снимки, повечето, от които трябваше да изтрие, но поне около 100 сполучливи. Когато снима всички желаещи тя прегледа фотографиите много пъти, подбра най-хубавите според нея и замина за града. Този път беше решила да ги разгледа чак като се върне в къщи. 

Пътят до дома ѝ се стори много дълъг, но когато седна на стола, с пакета в ръка, беше много доволна. Първоначално снимките надминаха очакванията й. След това, когато свърши поне двайстото им разглеждане започна да се колебае дали наистина са хубави. На следващия ден отново ѝ харесваха, а след това отново не. Лидия не можеше трезво да ги оцени и мнението ѝ се лъкатушеше ту в едната, ту в другата посока. Въпреки че не беше сигурна трябваше да ги покаже на бабичките, защото те постоянно я разпитваха дали са готови и кога ще им ги видят. Кметицата на селото предложи да ги окачат в основната зала на кметството, като истинска изложба. Всички се съгласиха и Лидия, заедно с помощта на баба Кица, нареди снимките с кабърчета по стените. 

Изложбата беше истински фурор в умален размер. Всеки от селото се изреди да види снимките и почти всеки ги хареса. Имаше и недоволни критици, които не харесаха цялата идея за фотографирането и изложбата, но дори те се появиха да я разгледат. В рамките на селцето събитието предизвика повече коментари и дискусии от изложба в Лувъра. Бабичките, които бяха отказали да се снимат горко съжаляваха, но малко от тях си го признаха. Повечето предпочитаха да мляснат и да се престорят на незаинтересовани. Няколко обаче споделиха с Лидия, че са сгрешили като не са се снимали и тя реши да посети с фотоапарата си и тях. Така се започнаха нови снимки и този път всички се изредиха. Цялото село беше полудяло, всеки извади от гардеробите си най-хубавите дрехи, въпреки убежденията на Лидия да са с нормалните си облекла, всеки се среса, всеки се усмихна. 

Новата изложба съдържаше както новите, така и старите снимки. Всички в селото бяха горди със себе си. Дойдоха роднини от близките селища, за да разгледат снимките. Боби и Ася бяха едни от първите дошли, баща им обаче се беше заинатил и отказа да отиде. Лидия очакваше, че той вече е забравил яда си и ѝ стана мъчно като разбра, че не е така. 

Изложбата стоя в кметството цели два месеца. Когато Лидия си прибра снимките всички бяха с пръстови отпечатъци, символизиращи честото им разглеждане и показване на близки. Тя ги сложи в голяма картонена кутия и затвори похлупака й. Гледайки кутията и знаейки какво има в нея, тя изпита доволство, каквото не беше изпитвала от години. Въпреки че беше стара, въпреки че не разбираше от техника, въпреки сина си и въпреки общественото мнение Лидия успя да се научи на нещо ново и пак да изпита щастие заради самата себе си и своите възможности. 

***

Няколко дни след смъртта на Лидия, Кирил и съпругата му отидоха в къщата й, за да прегледат какво е останало. Нямаше много ценни вещи, но някои имаха сантиментална стойност, а други бяха просто полезни и можеха да послужат. Кирил преглеждаше всичко старателно и го отделяше в купчина за изхвърляне и купчина за запазване. Той не беше много сантиментален, но въпреки това му беше трудно да изхвърли неща, свързани с детството и родителите му, затова купчината за запазване беше по-голяма отколкото му се искаше. 

„Това обаче мога да го изхвърля“, каза си той като видя кутията, върху която пишеше „Снимки“. Кирил все още смяташе, че увлечението на майка му по фотографията е било нещо като старческа лудост и снимките ѝ за него нямаха никаква стойност. Без много да се замисля той ги сложи в купчината за изхвърляне и след няколко часа, заедно с много други вещи те се оказаха в боклука. 

Боби и Ася много се разсърдиха и дори плакаха заради загубените снимки, но когато разбраха беше късно да се направи каквото и да било. Осен че ценяха снимките, защото бяха направени от баба им, те ги харесваха и заради самите тях. 

- Хайде, стига с тези снимки. Толкова много неща запазих от баба ви, ако ви е мъчно можете да вземете някое от тях. Знам че искате снимките, защото тя ги е правила, но всъщност те са само безполезни хартийки. Все пак едва ли за месец или там колко беше, баба ви се е научила да снима.

Виждайки разочарованието на децата си, Кирил до някъде беше съжалил за постъпката си, но само донякъде. Нещото, което го накара наистина да съжалява не бяха Ася и Боби, а писмо донесено от учителя им по фотография. Той беше получил 3 снимки от изложбата и тъй като му бяха харесали, а и се беше впечатлил от историята на Лидия, той реши да ги изпрати на свой познат редактор в Нешънъл Джеографик. 

- Здравейте, Вие сигурно сте Кирил. Аз съм Илия Митов, учителят по фотография на сина ви. Разбрах, че майка ви е починала, за което имате моите съболезнования. 

- Да, да – бързо смотолеви Кирил, в очакване учителят да му каже защо е тук.

- От Боби знам, че приживе тя се е научила да снима, той дори ми даде няколко нейни снимки. Аз много ги харесах, особено имайки предвид нейната неочаквана история за това как спонтанно се е научила да снима и ги изпратих на мой познат в Нешънъл Джеографик. Всъщност и затова съм тук. Нося Ви писмо, което ми даде моя познат, той ми каза съдържанието му и съм щастлив да ви уведомя, че от Нешънъл Джеографик също много са харесали снимките, историята, всичко и искат срещу подобаващо заплащане да им изпратите цялата изложба, за която Боби ми спомена и те да я публикуват. Според моя познат историята на майка Ви е уникална и той иска да я представи в списанието, заедно с най-добрите снимки.

Кирил стоеше загледан в една точка от лицето на учителя, без да помръдне. Той си спомни лицето на майка си, после кутията със снимки и тогава заплака. Не плачеше за парите, а за себе си и за Лидия, чиято страст той така и не призна. 

Наталия е завършила журналистика в софийски университет. Най-голямата ѝ страст са пътуванията и заедно със своя любим мъж преминаха дори маршрута на Камино де Сантяго. Добра и нежна душа е тя, винаги вярва в доброто в хората. Този разказ е от сборника ѝ "Непотърсена печалба", отличен с Национална литературна награда "Хермес".