Автор: Лора Райчева

Гледам дъждът навън, обаче в душата ми е лято вече. И се сетих за една лятна история, която ще ви разкажа.

Август 2016 година. Голямото ми момче е на почти 4, малкото на почти 3. Поискаха да ги заведа в Созопол, защото предишното лято бяхме там и много им хареса. Имаше и още една, по-важна причина да се върнем в Созопол - предишната година щяхме да ходим на лятно кино, но и в двата дни, в които имаше анимация, ръмеше дъжд и отмениха прожекцията. Обещах следващата година пак да сме в Созопол и да отидем на лятно кино. Така че направих резервация в подходящ комплекс, натоварих децата, малко дрехи и много пояси, мускули, кофички, топки, замъци и лопатки, и в началото на август отпрашихме към басейните, тарамата и лятното кино.

Децата ми пътуват много лесно - сядат в колата, заспиват, на една бензиностанция в Бургас ги будя за пишкане и сандвич, остатъка от пътя до Созопол питат по седем пъти в милисекунда “Кога ще стигнем?” и “Това там Созопол ли е?”. И ето ни там.

Късен следобед е, защото момчетата от раждането си са супер поспаливи и преди 10 няма шанс да се събудят, та докато закусят и... тръгваме около 1. Да карам, без да е 40 градуса навън, просто не е отиване на море за мен вече.

Настаняваме се, правим първа разходка из стария град, да кажем “здрасти” на приятелите и се прибираме да се наспим, защото нямаме търпение да започне истинското море. Е, колко да нямаме търпение... на другия ден момчетата спят до 11 и се завличаме на басейна малко след 12, когато всички други деца са вече изгорели, изгълтали по литър от басейна и поне два пъти шамаросани, защото “казах ли ти да не пръскаш сестра си” и “колко пъти да ти казвам да излизаш от басейна, че посиня вече”.

Настанявам се царствено на един шезлонг, а наследниците, оборудвани едновременно с пояс, мускули и жилетки, скачат в детски басейн, който им е до коленете. Така екипирани, ще ми дадат шанс да вдигам поглед от книгата чааак след всеки прочетен ред. Взимам си и едно кампари от бара и о, чудо, чувствам се жива и щастлива!

Минават около два часа, през които децата си играят добре, единственият ми ангажимент е два пъти да ги намажа с плажно масло и три пъти да отговоря на въпроса “Мамо, къде е водата? Жаден съм”. Накрая децата, очевидно огладнели, идват при мен и казват, че искат да се прибираме, да им правя спагети. Пробвам се да хапнем в ресторанта, но не. “Там сигурно ще са гадни спагетите, искам ти”.

Как да отидеш на почивка с детето и да останеш жив
- вашите истории

Големият ми син е голям табиетлия. Родил се е с чувство за хубавото и за глезотийки. Без да сме коментирали преди това нищо, като пътувахме предишния ден, ме попита: “Нали ще има балкон, който ще гледа към морето?”. - “Не знам – отговорих - не съм питала, защото не очаквам да седим в стаята”. - “Ама как така, мамо? Важно е! Искам сутрин да ми сервираш закуската на балкона и да си ям яйчицата и маслинките, докато гледам морето!”. Казах, че даже не знам дали има кухненски бокс и вероятно ще закусваме в ресторанта. Помръкна, но като отидохме в стаята се оказа, че и гледка има, и кухненски бокс, и освен закуска на балкона, често сервирах и вечеря, а във въпросния ден и обяд (останалите обеди ги придумах да ядем калмари с маслинова паста и тирамису на плажа, чудесна комбинация).

Та, тръгвайки към спагетите с гледка и мама за сервитьор, изведнъж малкият ми син вижда под моя шезлонг малко лястовиче. Бебе, буквално на дни. Рошаво, сплескано, много хубаво. Оглеждам се аз да видя откъде е паднало, ама басейнът е в нищото - нито сграда с балкони наблизо, нито дърво, нищо. Как се е озовало там мъничето, не мога да отгатна. Децата ме молят да го вземем да му дадем хляб и вода. Знам, че е малко и не яде хляб, но за да подкрепя любовта към природата се съгласявам и си мисля как после ще го върнем тук и ще се надявам майка му да го намери. Първата ми грешка...

Слагаме птичето в една кофичка и се прибираме. Малчо иска хляб, давам му филийка и той я завира в кофичката под пиленцето. То уплашено трепери и ака върху хляба. Моля момчетата да не го пипат, че го е страх (и да не е болно, което премълчавам пред тях, втора грешка!) и сядаме да ядем. След като се нахраниха, започнаха да тичат, да се суетят около пилето, а аз разчиствам масата и мия чинии. Почивка - мечта! Те тичат и викат, аз мия чинии. Усещане за дом в пълен размер. В един момент малчо казва: “Мамо, искам ОЩЕ една филия хляб”. - “А, не - отговарям - дала съм една филийка, повече не давам”. Третата ми грешка... След няколко секунди виждам как малчо бърка в кофичката, вади филийката на пилето, която е вече НААКАНА порядъчно и си отхапва огромен залък.

Пак една скоба - малчо е слаб като клечка, но яде за трима. И тъпче в устата и гълта, без да дъвче, голяма лакомия. Но минута след цяла порция спагети да поиска хляб не очаквах. Пък и каза “още една” и реших, че е още една за пилето.

Шокирана се спускам към него, по-бързо и от майката на пилето, ако го беше видяла отнякъде, и крещя: “Неееее, плюй, има болестииии”. Грабвам го, бъркам му в устата и, тичайки към банята, вадя целия хляб, който намирам вътре. Стигаме до мивката, пускам водата и го карам да пие и плюе, докато не виждам и троха. През това време дудна: “Как можа да лапнеш хляба на пилето, не знаеш дали не е болно, виж го какво е никакво и почти не се движи... ”. Четвъртата ми грешка... Детето почва да реве, аз почвам да го гушкам и успокоявам, но не. То реве и нищо не казва. Брат му го гушка. Аз го нося, люлея, давам да суче... не. Реве. Рева 2 часа. Дра се 2 часа. И заспа. Спа мнооого дълго. И брат му заспа. И аз. После ние се събудихме, брат му пак яде, игра на таблета, аз ядох, гушкахме се, пак заспахме, говорих по телефона с всички роднини (май един лелинчо пропуснах), разказах на всички историята... малчо спи. Събуди се по тъмно.

Ти ли рева цяла нощ, бе?

Дотук добре, ама в мойта глава се случва следното: “Ми, ако вярно е болно това пиле? Сега, като го върнем под шезлонга, и то ако умре от нещо утре, не можем да го изследваме. Ми ако детето вдигне температура, аз няма да знам летен вирус ли е, слънчасал ли е или на пилето болестите са това”. И така реших, че лястовичето остава с нас за наблюдение.

Добре де, ама ние пилета-бебета не знаем как се гледат. Така че слагаме пилето в една картонена кутия от обувки, кутията в плик, защото няма капак, обличаме се фръцкаво и се мятаме на влакчето в посока Стария град.

По това време никой от туристите не пътува към Стария град, всички вече се прибират, но ние по принцип сме нощни птици и редовно хващаме последното влакче натам, в което пътуваме само с персонал от комплекса.

Още със сядането във влака, едно момиче попита: “Какво носите в този голям плик, момчета?” - “Лястовичка. Тя е малка, не може да лети, а брат ми ѝ изяде хляба. После много плака и много спа” - разказва големият. До края на пътуването всички знаят историята с подробности. Разказали са я даже два пъти, защото от първата спирка взехме още персонал и трябваше и те да наваксат с информацията.

Щом се добрахме до стария град, отидохме директно в дома на наша приятелка. Леля ми беше отседнала при нея и искахме да оставим там пилето, да го гледат и да мислим какво да правим. Първото, което леля ми се сети, е да звънне на един приятел ветеринар. От него разбрахме, че толкова малко пиле може да яде само сурова кайма. Хукнахме да търсим кайма, а, когато намерихме и сервирахме вечерята на пилето, вече по-спокойно седнахме в една кръчма да пийнем по винце и децата да хапнат.

Разбира се, темата на масата беше пилето. Шегувахме се много, но и се чудехме какво да го правим. Междувременно през нашата маса се изредиха куп преминаващи приятели - танцьорка, художничка, изкуствовед, архитект... хора с различни знания и идеи. На всеки разказахме историята и всеки каза “ще мисля тази нощ какво да правим”.

5 съвета за почивката с деца

На другата сутрин оперативният щаб се събра да обсъди как е минала нощта на пилето и какво ще правим. Пилето беше хапнало кайма и пийнало вода, така че за живота му се успокоихме. После започнаха да прииждат снощните участници в дискусиите и да предлагат един през друг решения на казуса. Избрахме да потърсим във фейсбук групата за пътуващи от морето към София хора, обичащи животните, някой, който да го вземе и да го заведе в София, където вече бяхме говорили с организация на ветеринари, грижещи се доброволно за намерени диви животни.

Вечерта във влакчето новите ни приятели от персонала нямаха търпение да ни разпитат какво се случва с пилето. Децата с ентусиазъм разказа историята около 40 пъти.

И така на следващата сутрин нашето пиле замина с две красиви момчета и големият им джип на най-луксозното си пътуване към София. Щом пристигна, ветеринарят ни се обади, че пилето е при него, прегледал го е и е напълно здраво.

С децата отидохме на дискотека на плажа, пихме сокчета (те) и кампари (аз) и изядохме двойна порция маслинова паста, защото кухнята вече не работеше и само това можеха да ни дадат. Най-хубавият ни купон за цялото море се получи.

И на лятно кино отидохме (оценката на четиригодишния беше: „Това кино е и хубаво, и лошо: хубаво, защото е на въздух и лошо, защото няма масички, да си оставиш водата.“ Абсолютен хедонист е това дете.) и куп други интересни вечери имахме. А, и на всички във вечерното влакче разказахме за невероятното пътуване на малкото лястовиче.

Не беше стандартно море, но то нашето семейство май никога не е имало стандартно море, като се замисля.

Препоръчваме ви още:

Как си починах на морето

Закони на Мърфи за родителите

Ах, морето...