Автор: Ина Зарева

Един от онези дни, в които въздухът се е сгъстил до изригване. Дишането е трудно, движенията са забавени, а мислите връхлитат като пустинни бури. Вървях трудно, в този летен пристъп на задух, за да взема някакъв документ, за който ме бяха изпратили. Исках единствено да се върна възможно най-бързо в прохладния офис и да потъна в необятния онлайн свят, който по това време откривах.

Интернетът все още не бълваше от дланите и домовете ни, а беше достъпен само в най-амбициозните фирми, чиито служителите внезапно започнаха да идват рано на работа и да остават до късно. Заради необятната информация, игрите и разбира се - първите форуми. Хората в тях първоначално пишеха плахо, но ден след ден, темите се рояха и животът онлайн се разрастваше. Разказваха се вицове, споделяха се истории, нищеха се политики, кръстосваха се различни мнения и позиции. Младото онлайн общество, като прохождащо дете, се вълнуваше от възможностите и свободата, които виждаше пред себе си. Разбира се, в пъстрия му свят бързо се появиха и първите хейтъри, които размиваха темите, вгорчаваха тона и замъгляваха екраните.

Един от тях се открояваше особено ярко в най-посещавания форум. Истинска еманация на мегаломанията, той обиждаше и плюеше по всичко и всеки, налагайки само своето мнение. Намираше пробойни и в най-добронамерените постове, успяваше да смрази и най-благородните инициативи. Славата на вездесъщ хулител му се услаждаше и той помпаше ли помпаше арогантността си.

Дори не си спомням откъде започна враждата ни, но нямаше случай, в който да публикувам нещо и той да не изсипе три клавиатури отрова отгоре му. Тогава, в това съвсем начално дигитално обитаване, ми беше изключително трудно да разделя реалното от виртуалното. Приемах неговите нападки така, сякаш ме е спрял на улицата и е започнал да ме ругае, само защото не харесва цвета на роклята ми. Чувствах се наистина зле, не успявах да го игнорирам, колкото и да опитвах, и изстрадвах всяко наше пререкание. Водих стотици словесни двубои с него в мислите си и се мъчех да си представя що за тип е това – надут и властен, нарцистичен и зъл.

Какво научих от фейсбук

Дори и в онази градска мараня, докато вървях по малките улички с усмихнати тераси и присвити прозорци, събирах целия си словесен арсенал и планирах как да го изсипя върху потребителя Х.

Неусетно бях стигнала до офиса, от който трябваше да взема важния документ. Представях си голяма и лъскава сграда, а се бях озовала пред агонизираща къща, със сбръчкан двор и посивял покрив. Вратата се отвори и гледката ме стъписа. Старото и занемарено жилище бе превърнато в нещо като кабинет, но от едва процеждащата се светлина през мръсните пердета и наредените празни бутилки от алкохол по первазите, то приличаше по-скоро на бърлога на вехтошар.

Мъжът, който ме посрещна, напълно се вписваше в обстановката. Прораснала коса, дълга, разбъркана брада, развлечени дрехи, треперещи абстинентно ръце. Само гласът му контрастираше с всичко останало по него – беше деликатен и възпитан, дори уплашен, когато започна да изрежда причините, поради които е забавил изготвянето на документа. Припрян и плах, той дори не се сети да ми предложи да седна. Продължаваше да реди обърканите си и несвързани извинения, да пъха треперещите си ръце една в друга и накрая дори започна да се моли да не казвам на шефовете ми, че всъщност той все още изобщо не е готов. Но сега набързо ще го изготви и даже аз ще му диктувам какво точно искаме да напише. Само да си поемел дъх.

В така наречения офис можеше да се направи всичко друго, само не и да се диша. Цигареният дим и алкохолните изпарения бяха направили въздуха почти възможен за докосване. Исках да си тръгна възможно най-бързо от това подозрително място и този хленчещ човек, който най-накрая се сети да ми предложи стол, така че да виждам какво ще дописва в документа.

Екранът беше потъмнял като всичко из кабинета. Мъжът постави треперещата си ръка върху мишката и светлината от монитора се впи болезнено в очите ми. Когато заслепяването отмина, успях да различа отворената страница на браузъра. Това беше форумът, в който пишех, а върху горната, синя лента с големи букви се открояваше никнеймът, с който мъжът бе влязъл в него. Това беше той - потребителят Х - моят онлайн кошмар.

Бях толкова поразена от това гротескно разминаване на реален и виртуален образ, толкова вцепенена от цялата ситуация, толкова потресена от осъзнатото в този миг, че целият ми гняв се събра на топка, взриви вените ми, изпъвайки ги до пръсване, разтърси цялото ми тяло, парализира го, а накрая започна да се топи и смалява до... жалост.

Такава изпитвам и до днес към всяко демонстриране на сила, мощ и злост в онлайн света ни. Въпреки че оттогава шумът в мрежата става все по-силен, жуженето – все по-оглушително, а омразата – все по-свирепа.

Криворазбраната социална мрежа

Трудно е да се правиш, че не виждаш тези така съвършени хора, с техните перфектни животи и единствено правилни мнения, чиито пръсти бълват ругатни и заплахи. Трудно е да мълчиш, когато искаш да изкрещиш на всички тях да спрат поне за секунда. Една секунда, в която да чуят, че другият говори през сълзи. Че кърви на собственото си разпятие и се нуждае само от миг тишина. Трудно е да приближиш собствените си реален и виртуален образ и да сключиш примирие помежду им.

Но най-трудно е, когато най-силно искаш да воюваш срещу всички тези хора, да вдигнеш ръцете си от клавиатурата и да ги събереш в молитвата, от която едно дете има огромна нужда в този момент. Да накараш пръстите си, вместо злъч да изпишат „Помощ!“, а клавишите – да започнат надпреварата с времето.

И тогава, измежду непрекъснатия шум, влудяващото жужене, циничните крясъци и изнасилените думи, се случва нещо. То е тихо и едва доловимо, като първия пулс на плода в утробата. То е малко и туптящо, свито на кълбо в себе си и тръпнещо в очакване. То е истинско, а не виртуално.

То е чудото - спасило се е дете!

Зад същите тези екрани едни тихи и пъстри хора са родили доброто – разноцветно като тях, изтъкано от малките или големите им благотворителности и необятно като дъга. Дъга, която се ражда след истеричния смях на дъжда и досадното мърморене на капките, след крясъка на вятъра и темерутството на гръмотевиците, след клюкарстването на локвите и хленча на капчуците. Тогава, когато небето се умори и притихне, тя изгрява, протяга се свенливо върху му и започва да рои чудеса.

Дали треперещите пръсти на онзи тъжен мъж са се уморили да обиждат, дали е излязъл от мрачния си свят и е открил цветовете на живота – мога само да се надявам. Срещам хора като него всеки ден – хаотични и шумящи като внезапно плиснал дъжд. Но вече знам, че си струва да изтърпим целия този шум, да преглътнем думите и да помълчим.

В името на дъгата.

Препоръваме ви още:

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Да дариш живот

Правилата на интернет общуването