Автор: Лени Рафаилова

Вчера мрежата изгърмя. И всички чухме как под звученето на кларинета се шепнат предсмъртните, дълбоко лирични, заредени с толкова чиста обич, стихове на Вапцаров. Не само чухме, но и ни ги илюстрираха с баджаци в мрежести чорапи и впити кожени гащи, накратко - с евтино порно. Ама еротика било това. Еротика - дръжки! За еротиката ти трябва стил, усет за тънък детайл. Еротиката е линия, в която съвпадат копнежът на сърдечната област и напълно човешкото желание за близост. В това "нещо", дето търси евтина популярност на базата на скандала, такава еротика няма. Дори и да беше стилно, пак не им е там мястото на стиховете на Вапцаров. Както коментира поетесата Маргарита Петкова в предаване по Нова телевизия, да, има лошо в еротиката, когато тя докосва последните думи на осъдения на смърт.

Иначе момичето Антонина било талантливо момиче. От малка четяла поезия, че и пишела, че и познати поети имала, та и тях непрекъснато четяла. Искало момичето хората да чуят това "култово" произведение на Вапцаров, защото било много хубаво, а пък ние, видиш ли, сме се "обездушили" и тя искала да поправи нещата. Питат я: "Защо пък баш Вапцаров, ами не взехте някой ваш стих?" А талантливото момиче съвсем уверено отговаря, че един вид Вапцаров е велик и тя е прочела де що ред има написан от него. А пък "култовото" "Прощално" ("На жена ми") й е любимо. Много силно стихотворение на един голям поет, писано часове преди "да го обесят в ареста". Толкоз. Че може ли още нещо да кажем. По-добре да затегнем въжето и да се свършва с тая поезия. Както всички разбрахме, няма нарушаване на авторски права, тъй като законът гласи, че авторското право е в сила докато авторът му е жив и 70 години след смъртта му. Тези години вече са изминали, за жалост. Но както и Маргарита Петкова отбеляза, в краткото интервю по темата, тук става дума за морал. Културният човек не би направил това, най-малко би се обърнал към наследниците на автора, показвайки им своя "продукт" и неговата идея. Само че това важи за културния човек, нали? 

Когато бях много малка, май беше в първи клас, от училище ни заведоха в Стрелбището. Рецитирахме стихове. На мен се падна "Прощално". Хлипах, подсмърчах и ми беше страшно. После ни вкараха в коридорите на самото стрелбище. В дъното - мишени. От някаква уредба проехтяха гърмежи. Всички се уплашихме, повечето се разплакаха. Някакво идиотско извращение беше това на тогавашното управление. Прибрах се вкъщи разтреперена и дълго мълчах. Почти си бях глътнала езика от страх. Виждах го тоя Никола, как стои в края на бетонния коридор и ми се струваше, че някак леко се усмихва. Същия ден, когато баща ми си дойде от работа и разбра за станалото, извади отнякъде малка квадратна книга с кафяви корици. "Моторни песни". Първата стихосбирка, която прочетох. Пазя си я и до днес. А стиховете му... те не са забравени, точно както не се забравят и "онзи див копнеж по Филипините", и "едрите звезди над Фамагуста..."!

Препоръчваме ви още: 

За да не видим дъщеря си да търси спонсор

Когато родителите са най-големият враг на децата си