Автор: Ина Зарева

Срещу къщата на баба и дядо се намираше тази на най-голямата циганска фамилия в града. Можех с часове да наблюдавам двора им тайно през прозореца. В детското ми съзнание той се отпечатваше като голям, топъл мравуняк – големите непрекъснато работеха и правеха нещо по къщата или градината, а неизброимите им деца играеха така волно и примамливо, че ми се е искаше да прескоча оградата, да отида при тях, да овъргалям буфаните на току-що ушитата ми от баба рокля, гмуркайки се в тази пъстра, весела въртележка от смях и глъчка, наречена простичко - детство.

Най-възрастната циганка идваше често при баба ми – да поиска малко картофи, глава лук или някой лев. Това бяха нормални съседски взаимоотношения и никой не ги възприемаше като просия или нахалство. Гледах я с огромно страхопочитание – гордата ѝ осанка, въгленовите очи, абаносовата коса, полата, по която имаше толкова цветове, колкото аз нямах в никой комплект моливи. Тя ми се усмихваше и благославяше на нейния си език, а аз стоях като вкаменена и не можех да помръдна.

С нея започна да идва и най-голямата й внучка – наследила всичката красота на баба си, преплела я с младостта си, замесила я със слънце, тя буквално светеше в мургавата си изящност. Беше по-голяма от мен, на не повече от 13, но се държеше и изглеждаше като истинска млада жена. Докато бабите ни си говореха, тя ме поглеждаше с огромните си очи и срамежливо отронваше:

- Моля те, разкажи ми пак!

Аз изваждах големия глобус, учебниците и енциклопедиите и за сетен път започвах да показвам континентите, океаните, да посочвам къде сме ние и колко сме мънички в сравнение с големия свят. После стигахме и до цялата вселена – планетите, съзвездията... Очите ѝ се разширяваха с всяка следваща история все повече и повече и като големи, черни дупки жадно поглъщаха поднесената информация.

- Защо не ходиш на училище, щом ти е толкова интересно? – я попитах веднъж.

- Трябва да се омъжа. След няколко месеца заминавам. – с преглътнато примирение ме осведоми тя и после бързо върна блещукащите си очи върху цветните страници в скута й.

А в същото време ние с брат ѝ бяхме в един клас. И не само, че бяхме съученици, ами той ми беше и личният, заклет бодигард. Една есен, когато бил съвсем малък, реката, разделяща нашата къща от тяхната, придошла с разбеснели се, мътни води, влачила дънери, огромни клони, дори животни от близкото пасище. А той, явно наследил любопитството на кака си, се навел да погледне и паднал в тази хищна водна паст, която подхвърляла яростно телцето му отгоре си, докато баба ми не се втурнала да го спасява, рискувайки собствения си живот. Старата циганка, която през цялото време крещяла от ужас, поела мокрото си внуче, целунала ръка на баба и казала, че то ще е вярно на внучка ѝ до гроб. Чак до гроб не знам, но в училище вървеше винаги зад мен и не позволяваше косъм да падне от главата ми. Аз, разбира се, няколко пъти се заяждах умишлено с по-големите, за да изпитам предаността му и после го оставях да се бие с тях, изпълнена с леки угризения.  

Освен, че ме охраняваше, мургавият ми приятел умееше да разказва сочни и пъстри  истории и рисуваше много, много хубаво. Не си падаше по математиката, но слушаше с отворена уста уроците по история и география, а сетне пресъздаваше чутото с четката върху листа. Подарявах му често листове и моливи, а той ми рисуваше птици и слънца.

После аз заминах да уча в големия град и само случайно се срещахме по улицата, докато веднъж не заварих пъстрата къща с бълбукащия двор срещу нашата, съвсем пуста и празна. Изнесли се цялата фамилия. Обещали им работа и по-голям дом някъде далече и те заминали. Днес от къщата няма и тухла, я мястото е празно, покрито със сива пепел и изглежда черно-бяло на фона на цветните огради в съседство.

Много години по-късно щях да разбера, че не съм можела по никакъв начин да повлияя на онази стара циганка с дълги, гъсти и омайни коси, да не дава внучка си на никого, докато не е изучила всичко за земята и небето. Да не възпитава внука си като бодигард, а да го изпрати в художествено училище. Разбрах, че тези хора, хулени, гонени, набеждавани, дискриминирани – заслужено или не – имат свои представи за добро и зло, свой мироглед, свой бит и ценности, които са изключително трудни за промяна. Най-големият страх на родителите е, момичето да не е девствено на сватбата, затова и спират рано-рано дъщерите си от училище. Срещу нашия израз за „циганска работа”, стои техният „българска работа”, който визира безчестието на булката в първата брачна нощ. Тези и редица други особености на културата и разбиранията им, водят до невъзможната им за разбиране и прилагане дума „интеграция”.

И въпреки това, вече има много примери за тази настъпила, макар и трудно промяна. Все повече хора, определящи се като роми, постигат успехи в различни културни и научни сфери, реализират успешно себе си, жените се еманципират и всички те, с всички сили се борят за промяна на цялата общност.

Може пък моята приятелка с огромните си като черни дупки очи да е избегнала отредената ѝ съдба. Може да е задържала калейдоскопа от съзвездията в съзнанието си и той да я е извел към много по-различен начин на живот, така че тя да е част от тези добри примери днес.

Може и моят първи и последен бодигард в живота да е продължил да рисува и сега да реди изложби в големи галерии. Кой знае...

Но дали щеше да има и най-малката подобна вероятност, ако учебниците, енциклопедиите и снимките, които тогава разглеждахме, лишени от пъстрота и фантазия, бяха съвсем незабележимо черно-бели, какъвто сега е старият им, опустял двор...

Бележка на автора: Изразите „циганин” и „цигански”, вместо политически коректните „ром” и „ромски”,  са използвани в текста, защото героите от историята се самоопределяха като такива, и нямат за цел да засегнат никой представител на етноса.

Препоръчваме ви още:

Васко Белия
Българче да се наричам
Как участвах в етническата интеграция 
Глупости на килограм