Автор: Нора Ардашева

Започнах да пиша тия откровения, защото много обичам да говоря. И понеже близките ми вече не искаха да ме слушат, реших да се прехвърля на вас. Колкото изтърпите, все файда. Нямам никакви амбиции в писането, защото съм си занаятчия. Това поне знам, че го мога. Всъщност аз и занаятчия станах по доста заобиколен път. От ония пътища, по които животът те прекарва, без и през ум да са ти минали като дестинация.

Завърших гимназия, минаха 2 дена и още, дет' се вика, прическата ми не беше се развалила и ей го на, Господарят (татко ми демек) ме вика в покоите си.
Влизам, заставам до вратата и чакам.

- Кажи, Норе, какво си решила да правиш сега?

Ох, аз знам какво искам да правя сега, ама той дали ще разреши, не знам. Започвам отдалеч и се мисля за много находчива:

- Ами, татко, аз довечера съм канена на един рожден ден, ама той, рожденикът, ни покани на дискотека, ама ние сме 30 човека, да знаеш, ама ако може и 10 лева да ми дадеш, защото подаръкът е общ и... ама, татко, аз вече съм голяма, не съм ученичка, пак ли няма да ме пускатеееее...

Баща ми вдига поглед от часовника, който поправя в момента, на окото му светва зловещо лупата, която никой не знае на какъв природен принцип стои закрепена, а в главата ми светва ОНАЯ червена лампа (ГРЕШКА, ГРЕШКА). Усещам, че греша някъде!

- А, и аз точно за това те викам. Тъй като вече си голяма и не си ученичка, моите задължения към теб приключиха, моето момиче. Сега трябва да решиш, работа ли ще започнеш или ще се омъжиш!!!!

Не мога да го виня човека, той пак много ме изтърпя - 18 години. Иска му се вече да ме "издаде", та някой друг да ми бере гайлето.
Всеки знае, че вината и подкупите са лепилото, което държи родители и тийнейджъри заедно поколения наред. Всеки, освен баща ми.
Разбирате, че рожденият ден довечера отпада от дневния ред, а аз вече за живота си се боря:

- Ще уча!

Казвам го, не защото много ми се учи, а за да не е на неговата!

Решено е, ще кандидатствам с литература или друга лаладжийска дисциплина, защото математиката... абе да кажем, че дори таблицата за умножение не научих наизуст. Така и не разбрах, защо ми е тя пък точно в живота. Нищо че имах 5, това само показва колко добра съм в лаладжийството.

Така възможностите се сведоха до две - икономика и педагогика.

Не влязох в нито едно от двете, най-вече защото, за да вземеш изпит, трябва да учиш за него, налЕ?

И слава Богу, защото ако бях станала счетоводителка, щях да се самоубия на първия месец, а ако бях станала детска учителка, тридесетина деца, барабар с родителите, щяха да се самоубият в края на първия срок, ритуално. Ако някой оживееше (евентуално е бил болен при масовата акция) щеше да се превърне в известен масов убиец, останал неразкрит, защото все пак аз съм го учила...

Отново се върнах на изходна позиция - работа или женитба!
Явно нежеланието да се омъжа е било по-голямо от отвращението ми от физическия труд и решавам да работя.

- Искаш ли да те направя часовникарка? - пита Господарят.

В главата ми звънват фанфари, избива ме студена пот, искам да бягам с писък, но проронвам:

- Искам да стана златарка!

И всичко това, само за да не е на неговата. Знаех да сглобявам и разглобявам часовник за време, щеше да ми остави клиентелата си, бизнеса си, но... нито аз, нито сестра ми желаехме да го наследим в професията. Разбирате - за да не стане на неговата! Понятието "строг, но справедлив" беше бледо определение на бащиния ни нрав. Точно тук вече, се включва и майка ми, небезизвестната Нарине, и казва:

- От мен какво се иска?

- Да ме вкараш в "Електрон", да стана златарка!

- Смятай го изпълнено! - отсича.

Е, те точно тогава започнаха теглата на директора Велев. За майка ми всяка стена, която се изправяше пред нея, имаше врата. Невидима врата, която само тя вижда. И която накрая се оказваше, че съществува. Обикновено я отваряше с ритник, но тук ставаше въпрос за фина техника и тя използва китайската капка. Всеки работен ден, тя заставаше в рамката на вратата му с неизменната усмивка и нов довод. Най-печеливш се оказа:

- Другарю Велев, вместо да ходя при 40 светци, аз реших направо при един Господ да дойда (демек при него).

А кажете, кой може да устои на това? Той не можа! А беше комунист. Един ден ме извика и ме заведе в цеха на златарите, където двадесет чифта черни очи се впериха в мен одобрително и вече виждах как съм станала златарка, докато чичо Ерван не каза:

- Момчета, запознайте се с Норчето, на Саркис Мазукян дъщерята.

Тутакси всички си седнаха на столовете и аз видях как и двете опции - работа и женитба - ми се изплъзват едновременно. Какво да правиш, малък град, всички се познаваме, а славата на сприхавия ми баща, беше прекрачила повече граници и от Наполеон. Точно както при неуспеха ми на изпитите и това се оказа късмет, защото представата ми за този занаят включваше мен, облечена, докарана, с безупречен маникюр, широка усмивка, стояща зад щанд, отрупан с невероятни ювелирни произведения (повечето по мой модел, естествено) да ги продавам на възпитани, по същия начин безупречно изглеждащи клиенти.
Да, ама не! Златарството всъщност е леярство, а аз, каквото и да разправям, си бях разглезената принцеса на татко, която леярка няма как да стане!

Гравьорството се появи като опция по-късно, когато аха-аха да приема единствената останала възможност – женитбата. Дори не бях чувала за това. Във Варна беше новост, но и до днес е работата, която ми носи удоволствие и гордост. Добра съм в професията си, с радост бих станала и по-добра, но повече от това накъде?

Съдбата леко нарежда пъзела на живота ни, по най-добрия начин, забелязали ли сте?

Светлина по пътя на всички, които споменах, бяха невероятни личности. Със здрави принципи, правилно подредени приоритети и липса на колебание по отношение на важните неща. Авторитети, оставили следа. И мноооого спомени.

Разстоянието и смъртта не разделят хората, виж безразличието - да. А това бяха хора, към които не можеш да си безразличен!

Препоръчваме ви още:

За начинаещи блогъри

Световете на Аглика

Професията на филмовия преводач